Стамфорд е
американския Каспичан. От разликата във времето сме се облещили в ранни зори и хукваме по забележителности.
По улиците няма жива душа. Забележителностите се изчерпват с две църкви и една
статуя на Христофор Колумб, каквато има в почти всеки град на източното крайбрежие.
Хваща ни такъв съклет, че се мятаме на първия влак за Ню Йорк (слава Богу, Стамфорд гара има).
Какво правим в
Стамфорд? Ами делегати сме на Международната конференция на детските музеи.
На откриването кметът на Стамфорд ни поздравява: „Добре дошли в нашия жизнерадостен град“. С Бистра се споглеждаме – ако това е критерия му за жизнерадостност, навярно е отрасъл в манастир.
Конференцията е интересна. Хиляди проповедници за силата на ученето чрез игра и неформалното обучение от
цял свят са се събрали в жизнерадостния Стамфорд да се запознаят и да обменят
опит и идеи. Не е като да нямат опит американците.
Първият детски музей е създаден в Бруклин през 1899. От тогава са се пръкнали
още 300 в цяла Америка и над 100 в света.
Отскоро и България е горд член на това голямо семейство с малкия
Музейко, роден на 1 октомври 2015.
Въпреки, че е
само на 7 месеца, Музейко не отстъпва по нищо на световните си събратя, че даже
в много случаи ги води за носа. И
сградата му – сграда с чудесните цветни куполи, и изложбите му – изложби,
внимателно премислени, с изпипан дизайн и силно съдържание, и екипът му – екип –
млади, мотивирани учени, вдъхновяващи децата да заобичат науката.
Казвам това не само защото се срещнахме и говорихме с много хора, а и защото успяхме да видим още три детски музея: този в Лонг Айлънд, Манхатънския и Stepping Stones в Norwalk, така че не е като да нямаме база за сравнение.
Един от
експертите на конференцията е Сюзън Магсимън, създател на революционната за
Америка програма The Ultimate Block Party. Това
са събития на открито, в които деца и родители от местните общности се учат
чрез игра – работят с глина, правят къщи от кашони, рисуват маски. У нас такава програма има още от юни 2011
година, когато Станка Желева направи първия Детски панаир пред Народния театър.
Сюзън има много какво да научи от наша Станка, която освен панаира прави и
интерактивни игри в музеите, образователни програми по история на изкуството в
училищата, гастролира с Детския панаир пред Лувъра в Париж, а сега я канят и в
Лондон.
Конференцията
закри Джефри Канада, в топ 100 на най-влиятелните хора на списание Тайм през
2011, топ 50 на Форчън и говорител в TED Talk. Джефри е създал „Детска зона Харлем“ през 1997 г. в един
от най-бедните квартали на Ню Йорк, за да даде равни възможности на децата от
бедни семейства да учат, да спортуват и да живеят здравословно. От създаването на програмата досега, над 400,000
деца и семейства са минали през безплатни
курсове, предучилищни и училищни програми. 93% от децата на Джефри са продължили
образованието си в колеж. Цената на
програмата е $5,000 на дете и
го разпъват на кръст за всеки долар. В същото време Америка е на второ място по
брой на затворниците в света след Сейшелите – 716 души на всеки 100,000. Населението на САЩ е 4.4% от световното, а
американските затворници са 22% от затворниците в света! За сравнение най-високия процент в Европа е в
Испания – 141 на 100,000, а в България съотношението е 121 на 100,000
души. Издръжката на един затворник е към
$30,000, но никой не протестира държавата да отделя тези средства,
вместо да дава повече пари за образование.
Встрани от
професионалното, не зная как ще ни стигнат и в личното. Чаша вино е 9 долара. 9 долара! Не можеш да го
докараш до бегъл блясък в очите, камо ли да станеш алкохолик! Много пъти съм
ходила в Щатите, но сега особено много ме порази бурното размножаване на складовете
за лични вещи – self-storage.
На всеки ъгъл са вече. Купува народа, харчи пари, трупа ли трупа и после
бум – на склад. Отношението им към
храната е същото – на многотия. С една порция можеш да изхраниш средно голямо
китайско село. Кафето го сервират в кофи. Буквално. С мляко, сметана, карамел,
боровинков аромат, шоколадови пръчици, черен чай, зелен чай, ядки, плодове и не
искам да мисля още какви глупости. Само дето шкембе и тройка кебапчета не
слагат вътре. Ако им кажеш, че искаш просто късо еспресо без
нищо, направо ги обиждаш.
Вижте, в някои
случаи нямам нищо против големите порции. Ресторантът на Бигълоу в Лонг Айлънд
е типична американска закусвалня, не с маси, а с плот – готвят пред теб и ти
сервират прясна морска храна – рачешка супа, миди, скариди, калмари, рибоци, с планини
от пържени картофи. С Бистра щракаме порциите, готвачите, гишето и стените, по
които висят снимки и рибарски такъми, напластявани от 1939. Понеже посетителите са си главно от квартала,
собственикът е учуден от засиления журналистически интерес. Пол, нашият
приятел, който ни заведе там след вопъла да хапнем типична за мястото храна, се
смее и му обяснява, че ще стане звезда в българския фейсбук. „Ааа, България я
знам. Аз съм от Гърция и си ходя до нас всяка година“, казва собственика на
типично американското заведение.
Така е в Щатите –
всичко е карашик. Paris Baguette – пекарна в Ню Йорк, е собственост на корейци и сред поамериканчени печива продава
измислената в Тайван напитка Boba Tee. Boba на тайландски значи големи цици. Подходящо име са му дали, млечно такова едно -
това е ароматизиран шейк с желирани топчета. Майсторлъка е да го разбиеш
добре и топчетата да не са лигави.
На
тази напитка ни светна Ян Чу (ние й викаме Янчо) –
корейка, женена за американец с майка негърка и баща грък –рибар, както се
казваше в една популярна шега от соца. Най-шарено е в метрото. Там има всякакви
модели – ексцентрични луди екстравагантни странни птици. Този път класацията оглавява елегантен мъж с
бомбе, засукани мустачки, двуцветни чепици и чадър, все едно току-що пристигнал от Викторианската епоха
с машина на времето и хванал връзката с Линия 2 – Надежда-Лозенец.
Не спирам да се
удивявам как е възможно да живееш в една страна и да не научиш езика. Тази
година попадаме на колумбиец, от 25 години американец, в средата на попрището жизнено,
шофьор на такси, който говори английски, колкото аз говоря шведски – ингьентин,
демек хич. Добре че мъчих испанския две години в института, та не ми се наложи
да бръмча с разперени ръце, за да му обясня, че отиваме на летището. Българинът не в Щатите, в Китай да го изпратят,
за 25 години не само китайски ще научи, ми и на всички съседни страни езиците,
дюкян ще отвори и търговия ще върти.
Връщам се в България
през Мюнхен. На изход H34 към София попадам обратно в моно-света – угрижени лели с къси коси цвят „Залез
над Босфора“ и посивели от пушене лица. Но
този път не ми е тягостно. Има неща, в които сме с едни Boba пред Америка и ми е хубаво на душата!
