понеделник, 9 септември 2019 г.

Убийство в Ориент експрес (морска версия)

Французинът, турчинът и бай Ганьо тръгнали да плават. С една шведка. Не, не е виц за секс.

Мила: - Хубаво взехме водка и табаско, но забравихме доматен сок!!!
Беноа: - Аз нося домашна лютеница.
Мила: - Ама аз Блъди Мерито с лютеница не мога да го пия!
Сияна: - Пъзла!


Багажът ни на кея в Керамоти прилича на камара зеле. От торби, денкове, мрежички, щайги и кашони закачливо надничат връзки лук, розови домати, бутилки вино, кори яйца и бурканчета с екзотични подправки. Огромна диня се търкаля бавно към мостика.  До нас спретнати германци чакат да се качат в съседната яхта.  Багажът им е сресан като перчема на Хитлер. Наблюдават ни с научен интерес.  Връхлита ухиленият Беноа, вдигнал две бутилки домашна ракия до ушите си: "Без малько да ги забравя! Едната сливова, другата - как беше това, априкотъ!", казва и хуква по мостика с танцова стъпка, припявайки си Марсилезата. 

Нахит и Умурджан ни догонват с ферибота в Тасос. Пътували са 24 часа от Истанбул насред керван гастарбайтери. Слизат усмихнати и свежи, а със съдържанието на торбите им цял Тасос може да преживее едномесечна стачка на феритата. Освен кутии баклава, толумбички и сладкиши, топъл симид, връзки с пресен босилек и пакети желирано шкембе, турците са донесли ici kofte в дивизионни количества. Хрупкава булгурена обвивка, пълна с дъхава плънка от кайма, орехи и подправки. Спим в мраморния залив на Алики под ронливи мраморни звезди.
Капитанът ни Митко Симов е най-търпеливия човек на света. Бързо схваща, че екипажът му готви, пие и вързва език, но не може кьорав морски възел да върже. Сам-самичък се справя с вдигане на котва, маневриране и опъване на платната, което е много работа за 10-местен катамаран. Потегляме тържествено към Самотраки. Омесила съм бухти, разточила съм ги и съм ги нарязала, готова да пържа. Едва си подаваме носа от залива. Вълните са начупени и остри. Тиган с вряло олио? Абсурд! Трябва да изчакам 5-6 часа. Долната ми устна трепери. Капитанът ме поглежда объркан и мило предлага да се върнем. Свива платната, маневрира, пуска котва. Пържа. Бухтим. Със сладко от бели череши.
Сити и щастливи сърбаме кафе и зяпаме как капитана напряга мускули на въжетата.  Красива гледка! Отваряме нова бутилка бяло. "Ама едва 11 сутринта е!", поглежда ни смутено Мария. "Що, вие в Швеция само нощем ли пиете?", вдигам вежди аз. Тя се замисля за миг, изпуфтява и отива за чаша.

Надя: - Сутринта отскочих до археологическия музей. Разкопките са точно зад...
Мила: - Археологически музей?!? А месо да купиш!?!?

Някъде между Тасос и Самотраки. Преваля обед. Морският ни Ориент експрес се преструва на влакче на ужасите в аквапарк.  Умурджан обявява, че е гладен и забърква бърза паста.  С домашно песто от орехи, босилек и чесънче. Без нито едно петно по безупречните си дрехи. Този човек е способен да готви даже да го влачи лавина или да го метнат от Ниагарския с главата надолу.

Първата му работа, когато стигаме на пристанището в Самотраки, е да провери препоръчаните кръчми. Така! Ярешко! Ще наемем две коли. На около час път. С Неда мрънкаме - осем часа по море, козе месо не ядем, нали сме на остров, какво козе, не може ли риба някъде на пристанището. За щастие никой не ни обръща внимание. Островът е чукар сред изсъхнали жълти поля, трънливи баири, маслинови и бадемови гори. Козите са повече от туристите. Пътят е прегърнал острова през кръста, но ръчичките му къси - не могат да го обгърнат. Едната стига до великолепен плаж с черни камъчета от страната на Гьокчето. Такъв вятър брули там, че отвява от главите ни дори мислите за храна и вино. Другата опира с връхчето на пръстите си забутано село от източната страна. Пред старата поща седят баби и дядовци и сладко си приказват. Отсреща е Goat Center - чудно ресторантче под вековни ясени, застлано с котки във всякакви разцветки. Ярешко чеверме и дробчета. Така ми плющят ушите, че едва чувам дъщеря ми: "Я! Ядяла съм била ярешко бе! И дробчета съм била ядяла. Я подайте онази чиния с тлъстото насам!".

Юлиана: - Майка на дете не дава!
Ние: - ???
Юлиана: - Ами баща ми така казва. Толкова вкусно, че майка на дете не дава!


Самотраки, ден втори. Водопадите на река Фониас са скрити дълбоко в пазвите на планината. За да видиш първия, трябва да скочиш в ледените води на скалната чаша и да преплуваш зад скалата.  С Мила стискаме металното въже, под краката ни се ронят камъни. Пътеката към горните водопади е стъпалото на Хилъри, но без сняг.  За първи път бих искала някой да ме погледне накриво и да ми каже от сърце и душа "Ама и ти си една коза!" Едва долазваме.  Възнаградени сме! Вторият водопад се спуска по каменен бобслей в прозрачен зелен басейн. Чисто изсечен правоъгълник дълбоко в скалите, обрасъл с храсти и криви дървета. Сбогом, достойнство! Слизането е по задник в пепелака.


Докато във втората кола Умурджан умува къде да обядваме, в първата Юлето и Мария забърсват стопаджия - красив, млад, висок, Никос, барабанист от Атина, майка-негърка, баща - грък, рибар.  Внезапно спираме по средата на нищото, човекът изскача от колата и се нарежда отново за стоп.  Какво му направиха (или по-скоро какво не му направиха) нашите руси хубавици? А то, милото момче, препоръчало великолепна рибна кръчма, без да си прави сметки надребно, че ще му се наложи да стопира отново.  Възрастните съдържатели на Делфини ни поднасят озъбена синагрида (ви коль ит кинг оф сий, йес, йес) и няколко лефера, току-що извадени от морето. 

Шест бутилки вино по-късно, по пътя към таен залив, пеем италианска естрада с цяло гърло.  Капитанът пуска котва.  Над Самотраки се понася гласът на Мария Калас, съпровождан от Хора на неизядените кози от второ действие и тайландските ухания на кориандър и лимонова трева. Омитаме лакомо тажина на Мила.


Още е тъмно.  Котвата се вдига с трясък. През люка на каютата Орион е насочил стрелите си право в сънените ми очи. Морето е продавач на платове - разгръща пред нас първо строгите - оловно сив, тъмносин, но след това се сеща, че сме от Ориента и изкарва палитрата на Женския пазар - розов с блестящи пайети, оранжев на вълнисти ивици и цикламен с пера от фламинго. Шамандурата на Слънцето изплува на хоризонта. Вятърът развява за сбогом брадите на козите по хълмовете на Самотраки.

Беноа: - Малько салам?
Надя: - Ти нали каза, че е много гаден?
Беноа: - Гаден е, но е време за закуска!


В Лимнос се намира единствената пустиня в Европа (засега) и най-малката в света. Нашата група можеше да допринесе за разрастването на тази забележителност, ако Беноа беше заровил там гадния салам.  Тогава целият Лимнос щеше да се превърне в пустиня. Беноа не е Афродита, да се занимава надребно с телесни миризми.

Умурджан: - Да видим амфитеатъра.
Надя: - Какво да му гледаме, имаме си такъв в Пловдив.
Нахит: - Езерото с птици?
Сияна: - Септември е. Отлетели са на юг.
Умурджан: - До вятърните мелници можем да отскочим.
Надя: - Нали ги видяхме край пътя - само основите стоят, а и нямат перки.
Умурджан: - Ясно! Към винарната тогава!

По време на Троянската война Лимнос е снабдявал войските с искрящо бяло вино.  Островът е осеян с малки бутикови винарни. Посрещат ни с чепки кехлибарено грозде с дъх на детство. Производството е иноксово, по конец. След обилна дегустация изкупуваме половината склад. Не ни интересува! Войниците на Троя да пият по една морска вода!

Жените на острова не почитали богинята Афродита, тя се ядосала и ги обзавела с ужасна телесна миризма. Мъжете им били толкова отвратени, че си довели любовници от Тракия. Разгневени, миризливките изпотрепали мъжете си и ги нахвърляли по острите скали.  Лимнос бил първата спирка на Язон и аргонавтите по пътя за Колхида.  Жадните за любов жени бързо се сближили с аргонавтите (от личен опит мога да ви кажа, че те също смърдяли не малко след дълго плаване по море). За няколко години мъжката популация на острова  се възстановила. Ако не бил Херакъл, който единствен не успял да си хване гадже на Лимнос и затова непрекъснато давал зор да си тръгнат, аргонавтите никога нямаше да стигнат Колхида.

Митко Симов: - Грузинките не се раждат. Тях ги изплитат.


Ние не продължаваме за Колхида, защото ако бяхме намерили Златното руно, щяхме да го панираме и изядем. Тръгваме обратно към Тасос. Слънцето се спуска зад величествения силует на Атон. Вятърът развява за калиспера брадите на монасите. Беноа готви патешко конфи с праскови и картофи.  Свещенодейства с буркан пача мас, домъкнат от София. Готварската престилка му стои кокетно над плувки модел "Гларус '86" и елегантно разкрива косматите френски крачета. Ястието удря в земята всички кръчми от Троя до Колхида.

Беноа: - Ракийка?
Надя: - Може! Тя предпазва от скорбут!

Неда коли капитана с настървение. Първо му прерязва гърлото, а после го кълца на парчета. По палубата се лее кръв. "Кил Бил"? Клането продължава с още повече настървение. "Американски психар"? Не? Ама нещо на Тарантино ли е? С тая кръв..."Убийство в Ориент експрес"?".  Никой не може да бие Мила на филми.  Още само 3-4 часа до Тасос.  

Последна вечер в Лименария. Курортисти в копринаж, фризури, три-четвърти гащи и резани чехли крещят на децата си. Сред тях сме като някакво подивяло племе. Неда шляпа боса, а на нас ни липсва само по един кокал в оплетените от вятъра коси.  Единствено Умурджан е със снежнобели панталони с ръб и изгладена риза! Как, по дяволите!  Капитанът ни евакуира по странични преки в кръчмата на Спирос. Масите са направо на улицата - deja vu с китайския квартал в Банкок. Храната е божествена, а скаридите са толкова огромни, че са с име и презиме. "Подай ми един Панайотис Аргиропулу, моля те!"  Беноа пее с цяло гърло "Стар козел млада върба лющеше". Искаме сметката. "Изчакайте една гръцка минутка само", казва Спирос с усмивка и ни я носи след час - "Видяхте ли, не се забавих много! Пиенето е от мен!"
Багажът ни на кея в Керамоти прилича на камара зеле. Вино от Лимнос, зехтин и маслини от Тасос, сто вида риба... Окупираме кафето. По мостика като видение слиза Нахит, с ръце, разперени встрани, във всяка от тях димяща купа шкембе чорба.  Ориент експрес напуска морето сред облак чесън и оцет.

Сияна: - Посещение на световни забележителности от български туристи.  С три букви.

Първото ми плаване в първата ми Гърция. От косата си изваждам яйце на чайка, стиска тръни от пустинята в Лимнос и полужив рапан. Изстъргвам кожата си с циф и тел за чинии и заспивам още по светло.  Сънувам, че с Неда, Мила, Юлето, Сияна, Беноа, Нахит, Умурджан, Мария и Митко Симов нахлуваме в Лувъра и отмъкваме Нике. Яхваме я, тя разперва криле и се понася към дома.  Ще се сбъдне. Сигурна съм. Една гръцка минутка само!

Няма коментари:

Публикуване на коментар