Рай Цвай

Само да съм чула някой да се оплаче, че София била мръсна и че имало смог! Аптека сме, аптека! Или че съвременната ни архитектура е лайно с връх на пъпа на Орлов мост срещу телевизията и нямаме ърбън далновидност. Елате да видите в Банкок какво е! Небето е сиво, с цвят на бензинови пари, залезът е мазно червено петно. Нацвъкани произволно сред бедни бараки и бетонни виадукти на по няколко нива, небостъргачите са по-разнородни от хотелите на Слънчака. Кеф ти Ню Йорк стайл, кеф ти Лондон стайл, а ако много държиш – ето ти и неопределим азиатски стайл - много шарен и с пайети.

 

Таксито е ярко цикламено.  На стикера името на водача, както собственото, така и фамилното, са с по над 50 букви, повечето съгласни.  С умиление си припомням исландския вулкан Ейяфятлайокутл и тройката по история заради Навуходоносор.  Мила предлага да му викаме Иван за по-лесно. Апаратът е покрит с розова хавлийка, та трябва изрично да го помолим да го отвие и да го включи. На огледалото се мандахерцат гирлянди сухи цветя, плюшени слончета и други аксесоари.  Като вземем предвид, че движението е обратно като във Великобритания, остава ни само надеждата Ванката да е возил мис Дейзи.   

 

 Транспортни алтернативи колкото искаш.  Както казваше баба ми, има лошо, има по-лошо, има мамата си е*ало, а има и тук-тук - триколесно моторче с кабинка, което може да побере до трима души, незлоупотребили с тайландска храна. Шофьорите на тези въшки всичките мечтаят да са шампиони от Формула 1 и непрекъснато тренират. За да не им се разпиляват клиентите, на тавана са заварили метални дръжки, a отдясно са запердили каросерийката с мрежа. А са дали резко десно, а си увиснал като Спайдърмен над осевата линия. Отнемат предимство, мушкат се между колите, минават на червено. Накрая като слезеш, целуваш твърдата земя от радост, че си жив. А там тротоарът е мръсничък. 

„Представям си какво би станало, ако на такъв му кажеш, че бързаш за някъде“, отбеляза по едно време Стаси. Тук-тукът няма апарат и трябва всеки път яростно да се пазариш за колко ще те закара там-там.  Понякога хитрите шофьори предлагат ниска тарифа, но с отбиване в някой магазин или с наемане на лодка за безумни пари - трябва да си много нащрек. На мен тук-тукът много ми хареса, защото се чувствах като баба Яга на метлата – горещият банкокски бриз роши гнездото на главата ми и съм готова за магии и бели.

Навремето Банкок е нямал пътища, а само канали. Затова са му казвали Венеция на Изтока. Чао Прая е колкото Дунав. Прекосява града и се разклонява в малки и големи ръкави, които кипят от живот. По реката движението също е наопаки. Цяло чудо е как типичните за Тайланд „опашати лодки“ – източени дървени красавици, с перка в края на дълъг метален лост, се разминават с товарни шлепове с по трийсет вагона, туристически корабчета с ресторанти на покрива, елегантни плаващи пагоди – чартъри на големите хотелски вериги и пъргави малки моторници. 

 

Ако се мушнеш в някой от каналите, попадаш сред живописни наколни къщи сред бананови палми и цъфнали бугенвилии и жасмин. Рибарите мятат въдици направо от хола и си перат прането под ламината в спалнята.

Тайландците обичат своя крал Пхумипхон Адунядет (сега ви става ясно това с имената, нали), 88 годишен, на престола от 1946. Кралят е слънце. Има го на портрети в златни рамки, окичени с цветя и панделки, из цял Банкок. Щръкналите му уши и заплахата от съд, ако го обидя, ме преследват непрестанно. 

 

Кралският дворец е пищен и претъпкан. Бързо установяваш, че по-лошото от това да се озовеш СРЕД организирана група китайски туристи е да се озовеш СРЕЩУ организирана група китайски туристи. Няма измъкване! Бутат се и боцкат с лакти. А не е като да e тясно: 200,000 квадратни метра и над 35 зали, къщи, храмове, кули, пагоди, тераси и градини, в които да се пръснат.  Строителството е започнало през 1782 г.  – година преди испанските заселници да създадат Лос Анжелис, когато в Европа са царували Луи XVI и Екатерина Велика. Явно разточителството си е било типично за онази епоха - дворецът е декориран с великолепни стенописи, разказващи по тайландски индийския епос Рамаяна, филигранни мозайки и страховити статуи на войни.  Такава пищност, че Казимир Малевич или Марк Ротко биха паднали в несвяст още на входа.  Топваме по един лотосов цвят в голям казан със светена вода и си поръсваме главите, нищо че сме атеисти. То не се знае…

 

 

 

Будизмът е основната религия в Тайланд – над 95% от 67-милионното население са будисти. В 38,000 манастири и храмове служат над 300,000 монаси, а даренията от вярващите надхвърлят 3.6 милиарда долара годишно. Как да не са по конец храмовете, как да не блестят! Макар че и там, както у нас, има скандали – за сексуален тормоз, финансови злоупотреби и лъскав лайфстайл.  Монашеството в Тайланд не е до гроб. Всеки може сам да определи срока, за който иска да служи.  В някои от храмовете, в които ходихме, можеш да си поговориш с монах. Хем той си упражнява английския, хем ти можеш да попиташ за религията и ежедневието му.   

 

Преживяваме поредния културен шок, когато вечерта се озоваваме на Каусан Роуд – Вавилонската кула, но водоравна.  Няколко улици, на които можеш да преживееш всичко направо на тротоара - да си татуираш дракон на корема, да ти сплетат косата на шарено афро, да ти масажират краката. Можеш да си ушиеш костюм Армани, да резервираш екскурзия до всяка точка на Тайланд или да обмениш валута. Тайландската валута е бахти. В смесъл не ‘бахти валутата, а така се казва.

Можеш също да се напушиш до синьо, да хапнеш скорпион на клечка или да танцуваш в гигантската дискотека, в която се превръща улицата, здраво надишал се с азотен оксид (laughing gas).  И трите чувстваме, че за последните няколко неща сме закъснели с пътуването с около 30 години, купуваме си по една гривничка с мъниста и кротко се прибираме в хотела.

 

 

Годишно, Тайланд приема около 20 милиона туристи, които оставят над 3 милиарда долара.  Човек би очаквал, че местните поне говорят езици и са се научили на обслужване. Нищо подобно! Тайланд е една от трите държави в света, които никога не са били окупирани или колонизирани.  Навярно това е причината тайландците да приемат чужденците с известна аристократична досада, като необходимо зло. Никой не говори дори посредствен английски. 

Вариантите да се разбереш са три: 1) С имена. Например, ако искаш да попиташ шофьора на таксито дали харесва футбол, трябва да кажеш Манчестър Юнайтед? с въпросителна интонация.  Ако той започне да  кима ведро и да се усмихва, можеш да разшириш темата с Лео Меси, този път казано с категоричен тон, с палец нагоре, вдигнати вежди и утвърдително махане с глава. 2) С жестове.  В Чианг Май, срам не срам, разперих ръце и забръмчах изразително – за летището сме, демек.  Добре че Мила и Стаси са ми приятелки и не ме снимаха в този момент.  3) На български.  Таксито, което си повикахме за летището пристига. В багажника е монтирана газова бутилка и има въдица и рибарски принадлежности. Ние сме с три 25-килограмови куфара с размерите на хладилник с фризер.  Шофьорът слага единия в багажника и започва да се чеше.  Поглежда от едната страна, поглежда от другата. Вади куфара. Вдига кората и измъква розово найлоново въженце от резервната гума.  Вкарва два от куфарите, този път отвесно. През това време Стаси е успяла да намести третия куфар на предната седалка.  „Ти така куфарът ми няма да го возиш!“, заявява Мила на чист български с идеална дикция, вперила поглед във въженцето.  Писва ми да го гледам как се чеше. „Аре сега бегай от тука малко!“, му казвам и аз на чист български, с идеална дикция и го отмествам встрани. Изваждам двата куфара и рибарските такъми, слагам единия куфар обратно, другият натискам да се сплеска и го намествам върху първия, затварям капака и изтупвам ръце.  Ванката ме гледа с обожание и ми казва нещо. Сигурно е „Ожени се за мен!“  Да беше готвач, да го взема. Даже имам място да го сложа в сплескания куфар. Ама той-таксиметров шофьор, при това тъп.  „Котоошу!“, ми иде да му отговоря, с категоричен тон, с палец нагоре и вдигнати вежди. Но не мога да мръдна, щото трите сме му гушнали въдицата и такъмите. Пък и кой го знае дали е наясно с японо-българската борческа школа.

Обслужването в Тайланд е по-зле дори от това в Созопол по соца.  Нека ви разкажа за отпътуването ни от тоз слънчев рай, Райли Бийч.  Понеже полетът е ранен, вземаме първата лодка в 6 сутринта.  Още е тъмно. Отлив. Водата, а съответно и лодката, е на километър навътре по гумен кей, който се тресе като желе под колелата на трите ни хладилника с фризер.  Краят на кея настъпва неизбежно, като смъртта.  След него е тиня и остри, хлъзгави корали. Гушнала куфара, успявам на магия да стигна до лодката. Тъкмо да въздъхна облекчено се оказва, че от нея трябва да се прехвърлим на съседната, 10-местна за 26 пътници. С обилен багаж. Потъваме до ръба и тежко се понасяме към открито море. Обливат ни студени пръски.  Чувстваме се като бежанци.  Акостираме как да е и цялата операция се повтаря наопаки. Кални и мокри финишираме пред блестяща черна лимузина, кожената й тапицерия мирише на новичко, а шофьорчето е чистичко, спретнато тайландче, за което навярно това е първи курс с нова книжка. Кара с 20 и гледа мрачно. Дойде ми наум да му извикам „Котоошу!“ с палец нагоре и вдигнати вежди, но обстоятелствата бяха някак деликатни.  Сигурно още я чисти тая кола.

 

Друго екзотично превозно средство е слонът. Язденето на слон е сред топ 10 най-лоши преживявания, не само от жалост за милото животно.  Понеже с докторесите сме 5, качват ни на два слона. Нас трите, поради бройка и габарити (Мила, знаеш, нямам предвид теб), ни качват на майката слоница – две в металната пейка на гърба й, Стаси - на неепилирания, бодлив врат.  Всичко се клати неуправляемо, слоницата дружелюбно ни плюе и така пърди, че ако бяхме по-леки, щяхме да финишираме безплатно в северна Монголия.  От време на време се отклонява от пътеката и се навежда да пасе. И ние се навеждаме с нея от 4 метра височина.  Стаси се сплесква на станиол всеки път, когато хоботът се вдигне за порция захарно цвекло.  Розовите уши на сиви точки й стоят като моден панталон, само дето панталонът по принцип не плющи, за да гони мухите.  Все пак всичко е сравнително кротко.  Това не може да се каже за докторесите, които са покачени на тийнейджър, син на нашата слоница. Веселото момче припка пъргаво и палаво пръска италианките с вода от калния гьол.  Майка му ръмжи към него и му се кара, но това изобщо не го трогва. Започваме да се чудим каква трева е пасъл.

 

Можете ли да предположите кое е най-универсалното средство в Тайланд? Ще ви кажа.  Кофа от латекс. Кофата от латекс е домакински съд и уред - лопата, миялна машина, табла за отсервиране, вързана за въженце за лодката е склад и кошче за боклук, охладител за бира, супник и фруктиера.  А също шахта за отходни води. Слава на Буда, не едновременно със супник, макар че кой знае! Ако седнеш в кръчма, минава един младеж с две баки от латекс. В едната изсипва остатъците от храна, а в другата прибира използваната посуда. Навярно после я подрежда в миялна на 70 градуса. Ако искрено не вярвам в това, трябва да остана гладна, а е грехота!

От каналите на Чао Прая се озоваваме в модерната част на Банкок - абсолютно безинтересна - молове-шмолове, където гранитогресът блести, хората са спретнати и кофи от латекс няма. Единственото нещо, което си струва там, е къщата-музей  на Джим Томпсън, амеранец, който през 60-те години на 20 век възражда копринената индустрия в Тайланд, позамряла заради голямата китайска конкуренция. Джим е бил загадъчна личност - страстен колекционер на антики, обикалял Тайланд и купувал статуи, барелефи, рисунки и текстил, но преди всичко е бил изключителен естет.  Ако преместването в нов дом се счита за едно от трите най-стресови преживявания, представете си как този човек е разглобил и преместил шест къщи от всички краища на Тайланд в Банкок и ги е подредил в едно дзен-цяло – магическа градина, езерца със златни рибки, тайнствени пътеки и скрити прохладни кътчета. 

Но най-същественото не са самите къщи, а изящните предмети на изкуството и археологически артефакти, които съставляват интериорът им. Не музей, а живо място, в което очакваш бохемът Джим всеки момент да връхлети с коктейл в ръка.  В кабинета на Джим има два хороскопа – малки геометрични рисунки в рамки.  Първият е за 1959, годината на Коня, когато Джим се премества в Банкок и построява своя комплекс. Успешна, слънчева година, предрекъл будисткия монах, който му ги направил. Вторият хороскоп бил зловещ – монахът предупредил, че годината на Огнената овца може да донесе голяма беда.   На 61 години, в годината на Огнената овца, Джим изчезва в Малайзия – тръгнал на разходка по добре позната туристическа пътека. Едно от най-мащабните издирвания в историята на човечеството не намира ни копче, ни снопче. Това си остава сред големите загадки на 20 век. Ако не са извънземните, най-вероятно го е пречукала конкуренцията.

 

На изпроводяк ми иде да се развикам насред летището: "Чакай, Ванка! Оставам!  Ще ти помагам да ловиш риба в мътните води на Чао Прая, ще кълцам лимонова трева и галангал за чорбите на жена ти и ще уча децата ти на английски!" Вместо това чекирам сплесканият куфар, пълен с подправки и плодове. Толкова други места ме чакат да ги открия!

 

Има Рай. Бях там.

Ще ви хареса ли Тайланд – много бързо ще разберете. Просто си отговорете честно на въпроса обичахте ли Женския пазар преди ремонта, в напечен августовски ден към 4 следобед, когато продавачите са ошашавени от жегата, а стоката вече започва да се разлага. Ако отговорът е да, хващайте първия самолет към Банкок.

Зима е, 35 градуса. Лодката пърпори по зелените води на Андаманско море, пълна с туристи от всички краища на света. Сред тях има и двама местни - момче и момиче с вълнени жилетки. Капитанът е с червена вълнена шапка. Не искам да си мисля какво обличат, когато температурите паднат до скандално ниските 18-20 градуса! Тук по-студено няма.

 

Зима е. Гмуркаме се в кораловия риф до Острова на маймуните. Ята тигрови рибки деликатно кръжат около нас и ни разглеждат. По дъното пълзи електрическа змиорка с шип колкото игла за плетене 16 размер. Плете някаква интрига за обяд. Отдалечавам се бързо, за да не стана неволен съучастник. Или неволен участник, да пази Буда!  Над водата подскачат сребърни заргани. Една медуза колкото тава за лютеница отминава мързеливо. Все едно съм се смалила като Алиса и са ме пуснали в аквариума на зоопарка. Островът е от варовик, с пещери, сталактити и потайни ниши, пълни с раци. Такива острови са пръснати по цялото тайландско крайбрежие. Китайците също. От 4 милиона преди няколко години, са станали над 10 и тайланското правителство се е видяло принудено да ограничи достъпа им. Абе тия хора нормални ли са! С брутен вътрешен продукт от $13,400 на глава от населението (като в Хърватия и по-нисък от нашия, който е $15,210), да бяха построили пет-шест Слънчака! Хем ще си вдигнат на крака строителния сектор, хем ще могат да приютят целия китайски народ.  А те – йок! По тайладски „май“!  Ще си пазят природните резервати и бунгалата!   Проста работа, тайландска.

Въпреки ограниченията, някои от местата вече са станали непоносими. Остров Пи Пи Лей, втори по големина от архипелага Пи Пи, е бил неизвестен, потаен и райски.  Пръстен от стръмни варовикови скали с няколко сини лагуни и заливи, най-известният от които е Мая Бей от „Плажът“ с Леонардо Ди Каприо. Леонардо, Леонардо, защо не си стоя в Америка и не остави Пи Пи Лей на мира.  Те ти сега пренаселен Рай! 

Да не ви пука за Пукет. Идете на Райли Бийч – един от десетте най-красиви плажове в Тайланд. Зелен и спокоен, курортът привлича катерачи от цял свят заради стръмните си скали в морето – все едно Враца да е в Созопол.  Няма хотели – само къщички и бунгала, потънали в обилна зеленина.  Местната община е забранила джетовете и чадърите на плажа – гнездиш си спокойно на сянка под някое мангрово дърво. От Райли най-хубава е еднодневната екскурзия с гмуркане до четирите острова. Те са съвсем наблизо, съвсем красиви и съвсем спокойни. Най-добро е барчето накрая на Райли Изток – дървени скари над водата и вкусно кафе.  Непременно се запишете на готварски курс при Шефа – симпатичен тайландец, който само за час и половина ще ви разкрие всички тайни на тай кухнята.  Вземете часа от 5, защото в 6.30 приключвате и ви сервират сготвеното от вас на чудна маса за вечеря, с изглед към залеза.

Зима е. Тайландците маат пръжки с лук.  Яденето в Тайланд е издигнато в култ.  Как готвят само! Направо на улицата, на колички и сергии, на лодки в морето и насред реката, на железопътната линия на релсите.  Ама няма на полеви условия сме, ще прощавате, че бирата е топла, а шишчетата – студени!  Никакъв компромис с качеството – всичко е росно-прясно. Къкрят котли със супа, димят скари с всевъзможни твари. Морската храна е насъщна като тройка кебапчета с гарнитура. Срещу няма и пет лева можеш да получиш от камара гриловани кралски скариди до пържена цяла риба А4 формат или октопод. Лютичко е. Плачеш и подсмърчаш, и гасиш пожара с бира „Чанг“, което означава „слон“ и местните се шегуват, че се прави от слонска пикня.  Бирата е пивка и сладка, слонска пикня не съм опитвала.  Като няма розе с много лед, а евтиното тайландско уиски изглежда скоросмъртно, слонска, неслонска – спасяваш се с бира. 

Люто е.  Ако ти капне манджа на дрехата, дупки прогаря. Да прогаря!  Много е вкусно! Храната е лека, подправките са свежи: лимонова трева, кокосово мляко, кефир лайм, джинджифил... Е, слагат рибен и ойстър сос – и двете смърдят като внезапно напуснат преди три дни рибен пазар със стоката още по щандовете (и точно от ферментирала риба се правят, де), но миризмата им магически се смесва с другите съставки и придава на ястията онзи рядък аромат, който те кара да с удоволствие да изгориш на гастро-кладата. Никакво тесто, никакво сладко – десертите им изглеждат направо плашещо, но защо са им, когато имат превъзходни плодове.  Нудли, къри, бял ориз, супи том ка с кокосово мляко и том юм – еквивалента на българското шкембе, салата от папая – като настъргана пикантна ряпа, но много по-вкусна, чукат я в огромни дървени или каменни хавани, пилешки дробчета, цели пържени рачета – това е безобидната част от менюто.  Обидната е пържени пилешки зародиши и свински зурли, панирани скакалци и хлебарки, задушени какавиди и изсушени мухи, но те са много редки, по-скоро изключение.

 

След три дни в Банкок, потегляме за Аютая - столицата на Сиам в продължение на около 400 години – от 1350 година до средата на 18 век. През 1767 г. градът е сринат до основи в резултат на бирманско нашествие. Сега е част от световното наследство на Юнеско.  През тези 400 години, над 33 монарха са строили дворци, храмове и крепости, разширявайки града.  Малко преди унищожаването му през 18 век, Аютая е наброявал около 1 милион души, което го прави един от най-големите градове в света по онова време. Наричали са го Венеция на Изтока. Дворът на Крал Нараи е имал здрави връзки с дворът на Луи XIV във Франция, а според посланиците на Луи, Аютая по нищо не е отстъпвал по размери и блясък на Париж. 

Бирманците и времето са били жестоки – руините са беден скеч на пищната картина от миналото.  Сред редици безглави статуи (главите са паднали в ръцете на иманярите и били продадени из целия свят, попадаме на една оцеляла.  Корените на смокинята нежно я стискат в здрава прегръдка – няма да я пуснат!

 

От мъртвите артефакти, на път за гарата минаваме през живия пазар на какво? На храна, разбира се. Колички-казани-скари-печки-камари храна. Камари. И поток прегладнели хора.

Пълним една торба вкусотии – препържени рачета, шишчета с пилешко, свинско и дробчета, калмари на скара, сушено телешко и плодове, и сядаме край езерото, в градината на местния пенсионерки клуб по тай-чи, който тъкмо привършва вечерната си тренировка. Хората се разотиват, усмихват ни се и ни кимат, докато ние разстиламе благата на тяхната маса за пикник и започваме да се тъпчем под безразличните погледи на няколко чапли. 

Хващаме нощния влак за Чианг Май на север.  Чианг Май е вторият по големина и най-северен тайландски град, тяхното Велико Търново, столица на империята Лан На (1296–1768), ей го де е - на някакви 700 километра.  Спалният вагон е удобен и можем да се похвалим, че прекарахме нощта с млад германец. Тайландските шафнери очевидно не са прецизни, когато разпределят спящите по пол.

Зима е.  Трябваше да забележим изражението на туристическия агент, когато снощи си поръчахме двудневната екскурзия с преспиване при карените – едно от племената в северен Тайланд.  Момчето ни огледа внимателно, вдигна вежди и каза: „Това е дълъг преход“. „Да е дълъг, да е дълъг, колко да е дълъг!“, самонадеяно се изпъчихме ние, три каки на попрището жизнено в средата, едната във форма и красива, другите две – доста компромисни.  „Ами към два часа и половина“. „Пф, ние това за нищо го нямаме! Ти където си тръгнал, ние от там се връщаме. Давай тура, и слон ще яздим, и по реката с бамбукови салове ще ни пуснеш, и джунглата ще я вземем на ура. Колко казваш – 1,600 метра ви е най-високия връх в тая планина? Абе, синко, ние на Черни връх се качваме преди закуска!“

Пет запъхтени каки (към нашата тройка са се присъединили две доктореси от Италия), бъхтат по склона.   Сухият сезон трае от ноември до март. Джунглата е изсъхнала и посърнала, сухите листа са застлали земята и нищо не пази сянка. Жегата е непоносима. Не полъхва отникъде. 

Добре че се паднахме с клетите италианки - същите пачи като нас, а не с някоя група здрави холандски студенти, че щяхме да си останем насред гората, докато тези вече щяха да са стигнали пеш до Камчатка.  Колибите на селото се виждат в далечината. Най-после се добираме до там.  Все едно попадам на село при баба преди 40 години – прасе в кочината, пилци по прашасалата улица. Ток няма, водата тече по пластмасови тръби и се пуска, като разкачиш определен сегмент от тръбата. Разбира се, тогава спира за всички останали по трасето.  Къщите на наколни, защото през дъждовния период се изливат кубици вода.  Няма покъщнина – леглата са хамаци по гредите, а гардеробите са закачалки на кол отвън в двора. 

Каренското семейство, при което ще спим, представлява напушен до синьо чичо без зъби в мръсна синя тениска, който кляка в неговата барака и започва да готви.  Водачът ни настанява под един навес, покрит с бананови листа, с шалтета и мрежи против комари, непрани от краха на Лан На империята и отива да жули местна пърцуца с домакина. Тоалетната е керамична дупка върху циментова основа под навес. Водата се пуска посредством кофа, с която загребваш от голям варел.  Настаняваме се ужасени и веднага пристигат 3 местни момичета с наръч гривнички и евтини сувенирчета за продан.  Придружени са от кохорта кучета и котки, крастави и мръсни, но с решителност в погледа да се пъхнат на топло в спалния ми чувал тази вечер. За да се разсеем, всяка една от нас разказва за най-луксозното си пътешествие в живота.  Вечерята почти не погледнахме, като видяхме при какви условия я готви тайландския Боб Марли – от това намаза един от местните тайландски вълкодави – дребен, риж и кържав, както се оказа голям любител на тофу. Сядаме край лагерния огън, състоящ се от пръти бамбук, начупени посредством скачане с джапанки по пръта от страна на нашия водач. Ако се чудите, той по джапанки мина целия маршрут. Лягаме в мрака, като полагаме усилия никаква част от нас да не излезе извън очертанията на спалните ни чували.  Опънали сме се като Тутанкамон и се мъчим да заспим. Унасяме се.  Внезапно, вълкодавът започва да издава неестествени звуци. Нещо срещу него ръмжи. Чува се шум от боричкане точно под нас – ако надникна през цепките на дъските, ще ги видя, но не съм  сигурна дали искам. Унасяме се. Боб Марли излиза да повръща, шумно и продължително. Унасяме се…

 

Сутринта е мъчителна. Чаят мирише на нафта. С немити зъби и гурелясали очи потегляме  обратно към цивилизацията, която обичаме истински, с цялата си душа.  Вдигаме вой, че са ни обещали племена. Гидът вдига рамене.  Пловдивският айляк е истеричен нервак в сравнение с тайландците.  Краят е щастлив – пускат ни на бамбукови салове по хладна река, около която щастливи семейства гнездят през уикенда и о, изненада, ядат като за последно.  Навесите за пикник са в ниското, покрай реката, а във високата част са кръчмички.  От кръчмите има въжени линии, по които с пластмасови кошнички спускат храната до народа.  Напомни ми за Пипи, която искаше да прокара тръбопроводи с бонбони до училище. 

  

 

 

Зима е.  В Тайланд всичко живо цъфти.  Това, дето поколения български баби, майки и лели са отглеждали грижливо в саксия в хола – фикус, трилистник, филодендрон, палми, тук расте като троскот на всеки ъгъл.  Държавата години наред е най-големия световен износител на орхидеи - в 160 страни в света с приходи над 2 милиарда долара годишно.  Разнообразието от плодове и зеленчуци е огромно.  Най-интересен е плодът на дуриана. Забранено е внасянето му в хотели и заведения, защото смърди на труп.  Вкусът му е на дробчета с лук и си мисля, че ако се ре-брандира като месо, а не като плод, хората може да започнат да го харесват, милия.

На 1 март си връзваме мартеници, на 2 март си ги отвързваме - оризищата са пълни с щъркели.

 

Ходих до Метро – кило скариди е 37 лева. Не си купих – спестявам пари да се върна обратно в мърлявия, контрастен, смрадлив, вкусен, изумруден и вълшебен Рай.

Следва

До Пловдив и назад

Защо го обичам толкова този град? Не, не съм оттам. Нито дори от приблизително наоколо. Но ходя често, ведно с цялото си семейство – баби, дядовци, майки, бащи, деца и кучета. Пловдив е най-старият жив град в Европа. Това е важно – хем е стар, хем е жив.  Освен че можете да разгледате многобройните исторически паметници, от няколко години насам културата в града е в шеметен подем.  „Нощта на музеите и галериите“, „Дни на музиката в Балабановата къща“, трите фестивала на платформа „Едно“ – Едно Дизайн, Едно Архитектура и Едно Танц, „Капана фест“, „Пловдив Джаз Фест“, „Опера-Open“  и „Фортисимо“ в Античния театър са сред събитията, около които да планирате пътуване.

В Пловдив и околностите можете да си направите дълъг културен уикенд. Ето местата, които харесвам. Вие сами можете да си ги разпределите по маршрути и дни.

Капана

Уличките – малки и криви, котешко царство!  Преди няколко години, „Едно дизайн“ хвана за раменете мърлявия, позападнал квартал и го разтърси здраво.  Отвориха се магазини за сувенири и живописни кафенета. Артисти нашариха графити – котка до мишока, Джон Ленъна до Верди.  По фестивално време се правят арт базари на открито, където спокойно ще се разорите - дизайнерски бижута и дрехи, дървени детски играчки, керамика, текстил и разни други неща, които ще ви направят да изпъквате в сивата ърбан среда. Непременно си оставете някой лев за бири в „Котка и мишка“ – имат стотина вида – прясна, тъмна, червена, светла, щърк, гларус, каквато си поискате. Ако отидете през лятото, актуалното място е „Ядрото“ – бара в сърцето на Капана.  Баклавата и турското кафе в сладкарница „Джумаята“ в джамията са ненадминати. Освен това си седите баш на главната и зяпате света как тече около вас, докато го раздавате айляк. Купете тениски на тийновете от What a monster? или се отбийте в ателието на Михаил Иванов за истинска кожена чанта, портфейл или обувки.

 

Старият град

От Капана нагоре по баира и сте право в ренесансовия рай – Стария град на Пловдив. Дори само да се разходите из улиците и да зяпате, пак ще ви е добре. Препоръчвам ви църквата „Свети Константин и Елена“, Историческия и Етнографския музей и разбира се, Античния театър. Да седнеш там, където са седели знатни римляни преди хиляди години и да слушаш музика или да гледаш театър е магическо преживяване. Градът тътне долу в краката ти в море от светлини и звуци, а ти си в оазиса на изкуството под звездите. Античният театър има доста интензивна програма, така че преди да тръгнете, проверете и си купете билет за някое от събитията.

Малката базилика

Ако слезете по стълбите от Античния театър към града, Малката базилика е на стотина метра, до блок 23. Допреди няколко години бунище, под което малко хора са знаели, че има открити ранно християнски мозайки, сега мястото е съвременен музей от метал и стъкло. Забележителни са еленът и птиците около кръщелния кръстовиден купол.
 

Голямата базилика

Тя още не е готова за посещения. Намира се непосредствено под Католическата църква и в момента текат разкопки. Вълнението, когато изметеш праха и боклуците и под пръстите ти изникнат шарките на чудна мозайка, редена преди повече от 1600 тодини е неописуемо! Голямата базилика е най-големия раннохристиянски храм, открит на територията на България.  За сравнение ще ви кажа, че е по-дълга от „Александър Невски“ с цели 13 метра! Открити са и предстои да бъдат реставрирани и изложени около 2,000 кв. м. мозайки с великолепни изображения, сред които над 70 вида птици. Очаква се реставрацията да приключи и базиликата да отвори през 2019 г.

 

Археологически подлез

Намира се до пощата и католическата църква и ако минете през него, вървите по стар римски път, застлан с огромни каменни плочи. Край пътя е имало вила, в която е живеела Ейрене римлянката. Мозайките на вилата, заедно с образа на самата Ейрене, са рестарвирани и изложени в музей „Тракарт“ в подлеза.  „Тракарт“ е и културен център с програма – можете да попаднете на литературно четене или изложба.

 

Баня Старинна

Старинна е, но не е баня, а изложбена площ. Няма постоянна експозиция и трябва да проверите програмата й.  Банята е център на съвременното изкуство, в който се случват различни изложби и събития. Преди време  инсталацията „Библиотеката“ например получи престижната награда на едно от най-влиятелните световни интернет издания Architizer. Проектът e на младата пловдивска архитектурна формация Студио 8 ½ и беше реализиран в рамките на международния фестивал „Urban Dreams“ на сдружение „Изкуството днес“ с куратор Емил Миразчиев.

 

Галерия „Сариев“ и Artnews кафе

Намират се на живописната улица „Отец Паисий“, наричана от хипстърите в града улицата на паралелната култура. „Отец Паисий“ е успоредна на главната, но не е лъскава и блъскава като нея, а с малки, закътани дворчета, арменски златарски магазини и красиви, запазени къщи.  Ако се вгледате внимателно в паважа на „Отец Паисий“ и пресечката му с „Партиарх Евтимий“, до ресторант Густо, ще откриете златното паве, поставено там от художника Атанас Хранов и писателя Александър Секулов, за да възстановят символично седмото тепе на Пловдив – Марково тепе, съсипано при строежа на поредния мол. В галерия „Сариев“ редовно има интересни изложби на съвременни автори от цял свят. Последната, на която бях, представяше турският художник Шакир Гьокчебаг, прочул се в Германия и Западна Европа с творбите си от подръчни домашни материали.

Римски стадион

Ще го видите, дори ако не го включите в никакъв маршрут, защото си е на пъпа на града. За да разберете какво огромно съоръжение е бил, след като разгледате откритата му част, тръгнете по пешеходната улица и се отбийте те в магазин „Екселсиор“, от дясната страна, посока Общината. В подземието на магазина се виждат части от стадиона. Ако продължите нататък, ще стигнете до стълбите на Каменица.  Обърнете внимание на белите очертания на улицата. Там е бил другият му край.

 

Пропуснах да ви кажа, че пешеходната улица в Пловдив е най-дългата в Европа. Понякога пред „Макдоналдс“ се вихри в акция местната атракция – клоунът Кени, който се закача с минувачите. Не всеки знае, че той има собствен театър „Хенд“ – малко и уютно местенце в сградата на училище „Дружба“, близо до „Четвъртък пазара“ с великолепни представления за деца.

Градската градина и пеещите фонтани

Наскоро градината претърпя кичозен лифтинг с европейски пари – под всяко дърво – зелена лампичка, всяка водна струя – в различен цвят. Главният фонтан в езерото пее - музиката е еклектична и представя европейските страни-членки. Когато свири испанско, фонтанът свети червено, ирландско – зелено, френско – бяло, синьо и червено. Абе…  Въпреки това си е красив парк, особено през деня, когато нищо не свети. Идеален е за ролери – равен и с гладък асфалт.

Картинг и боулинг на Лаута

Заведете децата. Прекрасна, добре поддържана писта, чудесна за семейно състезание. Освен това не чакаш на опашка – стълпотворение няма. И цените са по-ниски, отколкото в София.

Остана да проверете афиша на Дома на културата „Борис Христов“, все по-вълнуващ напоследък,   и да завършите с романтична вечеря в ресторант „Хемингуей“.

 

Около Пловдив

За Бачковския манастир и Асеновата крепост няма да ви говоря – те са ви ясни.  Но навярно не сте се отбивали в Асеновградския палеонтологичен музей. Сградата няма да ви впечатлят особено – доста соц и позападнала. Виж, експонатите му са друга работа! Голяма част от неговата експозиция съществува благодарение на работата на учителя по биология Димитър Ковачев, който е събирал материалите години преди музеят официално да отвори врати. Най-важното му откритие е дейнотериумът - 12-тонен гигант с огромни бивни.  Находка е уникална в световен мащаб, защото е един от 5-те екземпляра в света и един от най-запазените. Единственият запазен цял скелет на хиена, откриван в България, единствената изцяло запазена глава на Саблезъб тигър (Smilodon), единственият в цял свят изцяло запазен скелет на тигър Метаилурус и най-запазеният в света скелет на маймуната Месопитикус Делсони са сред останалите уникални обитатели на музея, заради които учени от цял свят го посещават за своите изследвания.  

Музеят на авиацията в Крумово

В големият двор на летището в Крумово има над 50 самолета, вертолета и ракетни установки.  В колекцията на музея е единствения запазен в света самолет - хидроплан Арадо - 196 А-3 „Акула” участник във Втората световна война, както и спускаемия апарат „Союз-33“, с който се е приземил първият български космонавт Георги Иванов.  Скафандри, катапулт, униформи на летци и още над 6000 предмета запленяват всички, които все още летим насън.

Сред инициаторите за създаване на музея е чичото на тате, генерал-лейтенант Захари Захариев. Той е човекът, поставил началото на българската космонавтика през 1964 година, когато като военен аташе при посолството на Народна република България в Русия разговаря с министъра на отбраната на СССР за полети на българи в Космоса със съветски космически кораби.

Ако планирате пътуването си през есента, проверете кога са датите на Фестивала на лютеницата и червената пиперка в Куртово Конаре.  Щастливи хора ходят по площада с дебели филии в ръце и червени лютеничи муцуни, щастливи тетки предлагат всякакви домашни вкуснотийки, щастливи баби тропат хора и пеят на сцената пред читалището.  Освободете багажника на колата, защото ще се приберете като от село – с камара буркани и торби.

Извън сезона на лютеницата, не пропускайте на връщане от Пловдив да похапнете в един от турските ресторанти на магистрала „Тракия“ – „Майстор Неджо“, зад Пазарджишкия „Шел“ в посока София и този преди тунела на „Траянови врата“. Чобан салатата със сумак и дългите, тънки хлябове със сусам са вълшебни. За кебапите и печения сутляш нямам сили да говоря!

PLOVEDIV, PLOVEDIV, все повече LOVE и все по-малко DIV!