Тракия - земя на динозаври

"В администрацията на селото  изработват неандерталци. Долният етаж на кметството е превърнат в творческа работилница. За един неандерталец отиват три торби цимент, твърди библиотекарката."

Анелия Перчева, в-к "24 часа", 2.12.2014

Откак прочетох статията на Анелия се размечтах да посетя парка "Сътворението на света" в Ново Село - перлата на българската развлекателна индустрия. И ето че ми се удаде възможност с моята приятелка София, пътешественик и ценител на бялото вино.

Оказа се, че въпреки надареното си перо, дори Анелия не е успяла напълно да опише творческия размах на новоселската администрация, начело с кмета - инициатор, идеолог, дизайнер и подизпълнител на това благородно начинание. Кратък сюрреалистичен разговор в центъра на селото с усмихнат дядка, който продава дини на пазара. "Извинете, къде са ви динозаврите?", питам аз любезно. "Ааа, няма да ги изтървети, те са ни големшки. По пътя за Пещера вдясно, гори на баира".  И действително няма как да ги изтървем - огромен надпис НОВО село, точно така - "НОВО" с голям и "село" с по-дискретен шрифт са изписани на хълма по холивудски тертип. Паркът е точно под надписа и си личи, че крие огромен потенциал за развлечение.

В концепцията е вложена мисъл. Има сценарий. Има ред. Не е като аз и ти да седнем да правим парк за сътворението. Например по алеята на оръжията експонатите са подредени хронологично както следва: древно стенобитно оръдие, колесница с римлянин с развети ламаринени поли, летяща чиния, черешово топче, автентично оръдие от Втората световна, две истински бойни ракети и една "Земя-въздух" от ламарина (насочена към Пещера - треперете, пещерлии!). Това не е първата летяща чиния от селски тип, която съм виждала. Има една, кацнала на покрива на бензиностанция до Луковит, доста по-внушителна. Но тази е по-изящна пък, с антенки на тавана за разкош. 

Два материала са способни да отприщят безпределно творческата фантазия на българина - автомобилните гуми и арматурното желязо. Освен в банални огради и саксии, автомобилните гуми са претворявани в неповторими скулптури  - например в лебеди и калинки.

Арматурното желязо и винкелът пък придават ажурен вид на беседки, арки (като внушителната декоративна на входа на Радомир) и порти. Една такава, заключена с катинар и охранявана от неандерталец с копие от винкел, оформя екстериора на неандерталската пещера.

Древните хора заемат съществена площ от парка. Пред юрти с кожи, пред юрти без кожи, пред кладенци и в пещери. Кметът е отговорил изцяло на съвременните изисквания за  политическа коректност - човеците са в три разцветки - бели, чернокожи и индианец с пера от ламарина. Дано китайците не се обидят, ако някой ден паркът стане популярен сред тях.

Представеният животински свят също е много богат. Разбира се, основен акцент са динозаврите. В краката на един от тях, в гнезвдо от цимент има яйца и излюпени малки пластмасови динозавърчета от Джъмбо. Ръчичките и стъпалата на динозавъра, несъразмерни с туловището, са изцяло направени от арматурно желязо и винкел.

Цяло стадо маймуни е грабнало различни оръдия на труда в ръцете си. Впечатление прави, че всяка маймуна има своя собствена физиономия и различно изражение на лицето.  Теракотената, пардон, циментова, армия на Ново Село. Чудесата не свършват. Дърво от винкели приютява в клоните птeрoдaктили, гаpга, вpабче, папагал, щъpĸел. Oколо стеблото е увита гигантска змия с тяло от маркуч и глава от бетон. 

Устремът на кмета е посечен рязко от "Натура - 2000". Бесапарските ридове, в подножието на които е изграден парка, са защитена зона. Какво ли им защитават на тия голи баири, дето ни домат, ни любеница можеш да отгледаш, че чак са го и съдили, човека. Той им обогатява зоната с нова фауна, невиждана никога по българските земи, щото по време на динозаврите България е била дъно на море и най-много някоя мидена черупка да се намери от онези древни времена, а те! Ама така е - гениите винаги са неразбрани и неоценени от съвременниците си.

За средновековната крепост, охранявана от воини с щитове от кофи за боклук и бог Херос на гипсов кон няма да ви разкажа - нека това е вашата малка изненада, ако решите да го посетите. Входът е безплатен. 

Ако историческият парк край Варна е Слънчака на музеите, новоселският е Китена. Ще стъпим на Марс и ще покорим вселената, щом човешкият гений е способен да сътвори нещо подобно!

Малко по-нататък, в Пещера, се натъкваме на друг вид динозаври - тези от соц епохата. Двама братя, страстни колекционери, създават Музея на автомобилите на социализма.  Изненадата е, че освен коли, братята са събирали и всевъзможни други неща от онова време - табели, опаковки, техника, играчки, парфюми. Докато разглеждаме, 
дискретно звучи българска естрада - от позабравената: Христо Кидиков, Доника Венкова, Катя Филипова.  Плашеща машина на времето.

Добре че са лелите от село Бяга, които седят на шосето под пъстри чадъри и продават пресни плодове и зеленчуци от градините си. Добре че е великолепната изложба на Юлиан Табаков в Баня Старинна с фотосите на мама Злата.  Добре че е улица "МоМА" в Старо Железаре и щъркелите на камбанарията. Добре че са ятата шарени парапланеристи над Сопот. Добре че е бялото вино в чудната градина на "Национал" в Хисаря. И бялото вино в Капана. И бялото вино в Карлово. Иначе от яйцата на кича в мозъка се излюпват пластмасови мисли.

Отвличане, екзекуция, черва на кука и сладолед със стриди

Сицилия, разбира се. Но не става дума за мафията.  А за няколко легенди, стари сицилиански истории и житейски обрати.

Действието на едната легенда се развива през 734 г. пр.н.е., когато първите гръцки заселници от Коринт основали Сиракуза. В Ортиджа, току до пристанището, има извор с папируси и бели патици. Казват, че там е домът на нимфата Аретуза. Красавицата безгрижно си живеела в Гърция, в река Алфей, докато в нея се влюбил речният цар. Започнал да й досажда ужасно и тя помолила приятелката си Артемида да й помогне. Артемида я обвила в мъгла, пренесла я в Сиракуза и я скрила в извора.  Алфей обаче се усетил, протекъл по дъното на морето и се влял в Аретуза.  До ден днешен гърците вярват, че ако пуснат нещо в Алфей, то ще изплува в Сиракуза.  

Сядаме да обядваме на променадата край морето.  Децата пристигат и възторжено ни задърпват да ни покажели нещо много важно!  С мъка оставяме чашите с охладено бяло и се замъкваме в мазето на ресторанта. Благословени да сте, деца! Прохлада, басейни с фонтани и статуи на нимфи. Оказва се, че изворът криволичи в скалите по продължение на морето. От там корабите години наред са си зареждали сладка вода.

Втората легенда е от XI век. Живеела в Палермо красива сицилианка. Един ден, докато поливала цветята на балкона си, отдолу минал мавър – търговец. Вдигнал глава и мигновено се влюбил. И тя в него. Завъртели чуден роман, но не щеш ли след време той й сервирал, че трябва вече да се връща в родината си, при съпругата и децата. Такова нещо казва ли се на жена, особено пък на сицилианка!  Побесняла от ревност, тя го изчакала да заспи и му клъцнала главата, за да си е завинаги неин. Сложила я на балкона сред цветята и засадила в нея босилек. Подправката така избуяла от мавърския мозък, че хората си казали брей, колко му е човек да стане добър градинар и си изпонаправили саксии-глави да садят в тях цветя.  Teste di Moro се продава в различни разновидности във всеки магазин за сувенири, но най-близо до оригинала, по обясними причини е черната мъжка глава.

La Pesceria в Катания е току до централния площад. Най-оживено е рано сутрин, когато рибарите изваждат улова – огромна риба меч опира носа на клъцнатата си глава в небето. Риба тон се е проснала върху цяла сергия, а окървавен касапин реже от нея пържоли с лазерна точност.  Малки и големи, сребърни и златни, познати и непознати морски твари се блещят и шават в тави и подноси.  Живи миди плюят морска вода върху минувачите. На куки висят шкембета и черва.  Самата улица е като риба - мокра, хлъзгава и с люспи.  Продавачите – космати и сериозни, не спират да подвикват и да си хвалят стоката.  По обяд всичко приключва, сякаш не е било, и на мястото на сергиите кръчмари опъват маси и приглаждат покривки.  Само на стотина метра по-нататък е римския амфитеатър, разсъблечен до гол вулканичен камък, клетия, понеже в средновековието местният управник наредил с мрамора да се облицова катедралата.

През 1693 свирепо земетресение опустошава цяла източна Сицилия. Затова градовете са вдигани наново, по бароковата мода. Сицилианският барок е част от световното историческо наследство на ЮНЕСКО.

В Ното обаче, по- голямата забележителност е друга – особено за  страстните любители на храната - Caffé Sicilia.  Основано е преди 130 години – както се казва, ако пра-пра дядо ми беше ходил в Сицилия, можеше да си е пиел там тютюна.  Семейният рецептурник без малко да замине в небитието, когато преди 20-тина години лелята на Корадо Асенца му звъннала в Болоня и му казала, че умира, и ако обича, да бъде така добър да зареже инженерството и да се прибере в лабораторията. Така наричали кухнята. Корадо се прибрал в Ното - това е чист подвиг, все едно от Пловдив да се върнеш в Каспичан, само че бароков, научил всички сладкарски тайни от последният „лаборант“, шеф Роберто, и се захванал да върти бизнеса. В един момент му писнало от традицията, инженер нали, рационализатор,  и започнал да си прави експерименти, като бадемов сладолед със стриди.  Слава богу, бързо се отказал от лудите си идеи – и то как няма, като клиентите рязко го бойкотирали.   Сладолед със стриди, по дяволите! Върнал се към традиционните рецепти, с продукти само от местни производители. Днес там сервират най-вкусните каноли, бадемови сладкиши, всякакви видове сладолед и гранити с плодове и подправки. Е какво толкова може да му е на един сладолед ли? Ами идете и опитайте този на Корадо!

В Модика пък има ацтекски следи. Не че по улиците си се разхождат ацтеки, де. Докато испанците владеели Сицилия през 16 век, конквистадорите донесли от Мексико рецептата за xocoatl – стрити върху камък какаови зърна.  Оригиналният xocoatl е горчив и модиканците го използвали в сосове за месо, за поръсване на салата и като средновековна Виагра.  В Модика рецептите се предават от поколение на поколение. Зърната се стриват ръчно върху вулканични камъни от Етна. Получената паста не се загрява. Затова има зърнеста структура и се усещат кристалчетата на захарта.

Модика е Горно Нанадолнище. Съберете кураж да изкачите 1500 стъпала покрай Свети Петър и Свети Георги и се мушнете в тесните улички, в които се вее пране и мирише на печен патладжан, а във вас се взират гротескни барокови чудовища, уморени да подпират хорските балкони.  Тук тераса с чудни цветя, там две баби седят на пейката и клюкарстват, а гласовете им отекват в лабиринта.  На места нахлувате в нечий двор или улицата просто свръшва в красива метална порта с голям катинар. На върха пред вас се разкрива възхитителна гледка и се чувствате като странна сицилианска птица, накълвала се с шоколад, в чудно гнездо от бял варовик.

Връщаме се от плаж в резервата „Вендикари“. Тесни селски пътища сред маслинови и портокалови гори, сред цъфтящи до бога динозавърски агавета и полудели зокуми. Табела „Римска вила“ вляво. Мила решително завърта волана. Нищо и никаква римска вила, една от многото в района, на някой си Tellaro, но с какви мозайки! Тигри, патици, ловни и бойни сцени, прелестни цветя!

А Ортиджа пък колко е прекрасна! Не само заради приятелите ми Мила и Пепе. А заради живия пазар до мъртвия храм на Аполон, белите площади и черните вулканични павета на улиците, музиката а ла Мориконе, която тихо се прокрадва из старите квартали по време на филмовия фестивал и шумния, лудешки живот, който се успокоява само за час някъде около 4 сутринта.

И заради сладурчето Еудженио, който всеки ден продава риба на пазара в Ортиджа. През деня продава, а вечер сервира в кръчмата L’Isoletta, която се пръква на мястото на рибения щанд. „Ооо, любимите ми клиенти!“, възкликва, когато приятелите ми водят там още първата вечер. „Така, за теб паста „Вонголе" без магданоз, за теб маринована риба, за теб – „Пескара" и половин литър …“ – поглежда ме, „… един литър бяло вино". Научихме какво е tenerumi - стебла с мустачки и листа като на краставица, които се продават на големи връзки на пазара. Оказа се, че това са аксесоарите на дългите тиквички cucuzza (достигат до 2 метра!), които сицилианците готвят на паста и слагат в супата от морски таралежи. Разбрахме защо на пазара в Ортиджа пред магазинчето на Caseficio Borderi се извива безкрайна опашка от ръкопляскащи хора. Caseficio е мандра, а симпатичният старец Андреа стърже, реже, кълца и стрива десетина вида различно сирене и прави вълшебни сандвичи. 

Сицилия е пищна красавица, с глава на Горгона Медуза, бадемови очи, тяло на римска богиня, пищен бюст с барокови орнаменти, крака от маслини и ръце, уверено стиснали кормилото на старо чинкуеченто.  Показа ни само палеца на левия си крак и ни разказа няколко истории, колкото да ни залъже.  Затова ще се върна. Но няма да я атакувам директно, като някой нахален мавър. Ще отскоча първо до Гърция, ще се гмурна в Алфей и се надявм да изплувам в езерото на Аретуза на пъпа на Ортиджа като бяла патка,  накълвала се с каноли, в чудно гнездо от полудели зокуми и щури миризми.

4 в 5ра

Ако някой ден решите, че искате да стъпите на Луната или на Марс, не ви трябва никаква НАСА. Йордания е на три часа и на петдесетина лева път от тук.  Уади Рам е много убедителен друг свят. Той и Нийл Армстронг така казал на кралица Рания, когато го завели в пустинята. Казал й: "Ваше величество, на Луната е същото".  Само ще трябва да кропнете храстите и камилите от снимките. И да си вземете яке и спален чувал. Без слънце и алкохол е мразовито. 
 

 

В Йордания само християните имат право да произвеждат и продават алкохол. Е как един християнин не срещнахме за три дни! Вместо това се натъквахме все на места като "Интернационална мъка" - така кръстихме хотелския бар в Петра.  Отдалеч бар като бар, с чашите му за вино, висящи отгоре, приближаваш се като муха към прожектор и … Зад бара само витрини с Кока-кола и вода. И гигантска, хромирана, лъскава и блестяща кафе-машина. Добре! Поне еспресо ще има сутринта – слаба, но утеха. Нищо подобно! След половин час трепетно очакване на закуска, влиза гелосан сервитьор с изскубани вежди и папийонка, тържествено понесъл табличка с кафета. С утайка. Машина може да имат, но няма кой да я подкара. Високи технологии са това, не е джезве на пясък!

 

Петра, ах, Петра! Красиво и странно място. Основният източник на доходи на Набатейците са били търговията и транспорта.  Акаба и Петра са на ключови места по Пътя на тамяна. Да, имало е такъв, също като Пътя на коприната. От находищата в северна Сомалия и Йемен, скъпоценните смоли на тамяна и миртата са били превозвани с кервани до Египет, Рим и Гърция.  Керваните са били огромни - стотици камили. По маршрута от находищата до Газа на почти равни разстояния, в зависимост от наличието на вода, е имало 65 спирки с кервансараи за нощувка. Шест месеца път, над 2,700 километра.   За да се ориентират в пустинята, са изсичали знаци в скалите. Магистрални табели на по 2,500 години. Фигурите на камили и хора показват посоката, къде има вода и къде е безопасно да се спре за почивка. 

Съвременните знаци и табели са не по-малко интересни. На първото кръстовище в Ейлат има три стрелки: наляво Йордания, надясно - Египет, направо - Арабските емирства. Трябва само да внимаваш в коя лента ще се престроиш.  На тавана в хотелската стая в Акаба имаше стикер. Пускат високоговорителите на джамията в пет сутринта, моллата запява, а ти се молиш в правилната посока. Практично.

 

Акаба е много по-прекрасна от израелския Ейлат - два съседни курорта на Червено море, нещо като Китен и Приморско, но в различни държави. Ейлат е досущ като Слънчака - чудовищни петзвездни билдинги, молове, руснаци и сандвичи по 15 долара. Едва що пристигнали се изнасяме от там с мръсна газ. Трафикантът ни през границата е Лио –евреин-кубой с кожена шапка и оредяла коса до раменете.  Пръстен-череп блясва на ръката му, когато ни принуждава да направим всичко, което са ни учили да не правим в чужбина: даваме му парите и паспортите си. „Слизайте от колата!“, усмихнато, но заповядва той на границата. „Застанете тук да ви снимам!“. Малко равнис-мирно е положението и се строяваме като истукани за колективна снимка пред телената ограда.  В края на пътуването, когато Лио ни посреща обратно, този път с разноцветни расти в косата и кесия сладки за шабат, разбираме за какво ни е снимал – подарява на всяка от нас календарче, на което сме монтирани пред Хазната. много мило, ама да беше казал, щяхме да се поразчупим, а така споменът ни е като от залата с препарираните гъски в Природонаучния.

След кратък инструктаж и серия плоски шеги ни връчва по една торба от Била с вода и плодове и ни пуска да преджапаме от подредената, боядисна в искрящо бяло и поръбена с палми израелска страна в съседна Йордания, с плик пари и заръка да търсим някой си Хасан. Четири кифли с багаж минаваме транзит през фришопа (транзитът се оказва груба, груба грешка) и се помъкваме с ранци, куфари, пликове и спални чували, огряни от прожектори, по плац с петметрова ограда, увенчана с бодлива тел. Сам сами сме. Причува ни се лай на кучета и имаме чувството,че всеки момент някой ше открие огън. Посреща ни портрет на любимия крал в диктаторски размер и надпис W lcom to Jordan. Е-е! Зад мърляво гише, облепено с тиксо, сред камара разхвърляни декларации и висящи на туфи кабеляци седи усмихнат граничар. Наоколо щъкат разпасани йорданци – тече ремонт, #hubavoe, но не е готово, също като на Графа.  Странно роботче-камера, модел „Междузвездни войни-77“, се пули срещу нас, а по челцето му тичат светлини. На пейка пред гишето седи забулена жена, очите й шават като на роботчето. Челото й не се вижда, но предполагам, че по него не тичат светлини. Съпругът и – мрачен арабин се разправя с граничаря. Как ще я разпознаят на паспорта, като е забулена и не бива да се отбулва? 


Пазърлъкът е национален спорт в арабските страни. Направо ги обиждаш, ако не ги докараш до скубане на косите и жените-децата-гладни-ходят!  Жените, да, множествено число. По закон в Йордания можеш да имаш четири жени едновременно. И съответно четири тъщи. Но не тъщите са проблема, а седемте хиляди и петстотин долара, плюс злато и дрехи за булката, които мъжът трябва да осигури. Това не са малко пари, а сексът преди брака е изключен, поради което една приятелка мъдро беше казала навремето, че за да се разреши проблема с терористите, трябва в тази част на света да се пращат не Сини каски, а жени ПО розови каски.  Така да се канализира натрупаната и неизразходвана сексуална енергия. Шегата настрана, нито за момент не се почувствахме застрашени, никой не ни ощипа, а две от нас са млади и руси все пак! Напротив – през цялото време чувствахме само гостоприемство и уважение. Йорданците не бързат да ти вземат парите. Време е за сметката – почакайте! Първо да ви почерпим горещ чай с мента. Тогава ще платите. Пристигате в лагера на бедуините в пустинята – моля първо чай и сладки приказки, да отупате праха от пътя, а после ще ви настаним.  При нас няма фрешове, но сега ще изтичам до съседа, ето ви менюто, изберете си, много хубави напитки правят!

Петра, ах, Петра! В прочутата Хазна е нямало пари и съкровища, въпреки че всичкото завоевател, дето е минало от там, това е търсило.  Там са съхранявали тамяна, който преди петролът да стане актуален, е бил златото на Изтока.  Хазната е символът на Петра, но далеч не е единственото, което си заслужава. Непременно останете поне два дни, ако имате възможност. Не само цената на билета ще ви е наполовина, но ще успеете да разгледате римския амфитеатър с 4,000 места, изсечен направо в скалата, раннохристиянската базилика с чудни екзотични мозайки - жирафи, риби, палми и рошави птици, Манастира и музея в посетителския център.

Ще се качите на скалите над Хазната да си направите впечатляващи снимки на летящо килимче за Инстаграм, да позеленеят всичките ви френдс от завист.


Сами не! Качва ви водач срещу цена, постигната по горепосочения метод на пазарлък до скубане на косите. Нашият се казва Ауди. Добре че не е Трабант, помислих си, докато лазехме по непристъпните чукари, под проливен дъжд, в гъста мъгла, а после се оказа, че Ауди е популярно име, даже така се е казвал йорданският Левски, който вдигнал народа си на борба с отоманците. На върха, в импровизиран заслон, седят още двама такива като Ауди, весели момчета, Джак Спароувци с дебели очни линии, нали са бедуини все пак. Пускат ни Тупак и Шакира и танцуват около нас.

 

Докато Станка рисува, дъждът се усилва и сухото дере, по което минахме на идване, се превърна в пълноводна, мътна река. Ауди обаче не губи самообладание, а и парите винаги ги вземат накрая, когато работата е свършена, така че грижовно ни повежда по криви кози пътеки още по-нагоре, по още по-стръмно, към Свещеното място, от което се виждала цялата планина. В нашия случай цялата още по-гъста мъгла. В крайна сметка се добираме до римския път с колоните и целуваме земята! В нашия случай червения пясък.

 

В пустинята също се катерихме. Наджи, водачът ни, спира пред висока скална арка, врАта у пОле, както би казала баба ми, събира ни телефоните и пак равнис-мирно, хайде нагоре! И ние като едни дисциплинирани патки хукваме по отвесната скала. А той отдолу ни щрака с целия наличен фото-арсенал и се хили. Оцеляхме, даже ни показа как да си измием ръцете – понаскуба зелените връхчета на един храст, аджрам се казва, ако някой закъса за душ в пустинята, намачка ги с камък, поляхме му малко вода и всичко се разпени като Тео Ботаникъл, че и свежо миришеше.

Йордания, ах, Йордания! Дано останеш мирна и спокойна и да не те съсипят, за да може да се връщаме, да сърбаме сладко кафе с кардамон, да зяпаме милионите звезди на пустинното небе и да танцуваме лудешки арабски танци по ръба на петренските скали. С обич: Мила, Юлето, Станка и Надя.