Приключенията на крал Кокореч и принцеса Каймас Кашкавал

Казват им Принцови острови, защото още от византийски времена там са заточвали императори, принцеси и други знатни особи.  Нас никой не ни заточи, отидохме си съвсем доброволно, по покана на нашите приятели Умурджан и Нахит. Същите, които преди две години дойдоха да плават с нас на катамаран два на два, с десет чанти пресни подправки, кьофтета от Газиантеп, топъл хляб, баклава и бидон зехтин.  И не спряха да готвят през цялото време. Същите, които миналата пролет браха с нас рози в Шипка и до среднощ си приказвахме за живота и Вселената. Същите, които в труден момент са готови да обърнат земята, за да помогнат на приятел в беда.

Нашата група от двадесетина малки и големи принцове и принцеси не пътува. Тя се изсипва. Катун сме. Шарен катун, който вдига Ориент експрес на задни колела с гръмогласно изпълнение на цялата българска естрада (без Ритон).  Който украсява спално купе и се събира в него на танци и торта от пача, за да отпразнува рождения ден на Марин. Шарен катун, в който Ани, въздържател, отговорен родител на две деца, вози в детска количка кашон ракия и две туби петлитровки вино, докато малката Леа крачи редом и мъкне на гърба си раница с мезе.

Изсипваме се на гарата в Истанбул. Подреждаме куфари, чанти, раници, кашони, торби и дамаджани около една червена електрическа кутия на перона. Мила слиза последна, поглежда своеобразната арт инсталация и казва „А! А тоя червения шкаф кой го е помъкнал?! И с какво е пълен?!?!“  Някой ме дърпа за ръкава. Боянчо. „Ти можеш ли да правиш балони от дъвка? Как точно става?“, ме пита и премята зелен сакъз в устата си, а от носа му се подава дискретно зелен сопол. Образуваме невъзможно задръстване пред глупавите автомати за метрото. Вървя след жълтата кърпа на Филип, за да не загубя посоката. „Не, не е ферибот това! Там пише кьофтета!“, казва Мила. Но все пак улучваме. И ни поглъща синьото на морето, синьото на небето и бялата пяна на ферибота. 

Кой да чете десетте страници с напътствия и програма, старателно изпратени в чата от милия Умурджан месец преди гостито. А инструкциите са толкова изпипани, че включват дори подробно меню за вечерята в новия му дом в Буюкада. Нищо чудно, че когато най-после стигаме до хотела, ме обзема чувството на аристократ, хванат по халат в неудобен момент. Хората са ни настанили в частен клуб на брега, където са отсядали навремето Ататюрк, известни писатели и поети, политици и кинозвезди. И ние. Едва що настанили се, тутакси събираме елегантно подредената градинска мебел в хаотичен кръг. Сервитьор в бели ръкавици ни носи на поднос чаши и бутилка от бистрата ракия, която с голям зор си домъкнахме от бегето. Буз, буз – викам му аз и размахмав ръце на кубчета. Носи човекът лед, какво да ни прави.  По средата на кръга се намърдва една от стоте котки и започва да неутрализира умората от пътуването. От нея ли, от ракията ли, но се получава.

Та за Буюкада. Той е най-големият от 9 острова в истанбулската лагуна. Някои от тях са с имена като прякорите на бабаитите от махалата: Заека, Седеф, Кашика и Чушката. Единият се казва Бургаз, обаче хич не изглежда като него.  Островите са били 10, но преди 1000 години единият потънал, барабар с манастира на върха му. След голямо земетресение, казват. Абе не съм сигурна дали е било точно земетресение. Като видях ние какво предизвикахме с появата си, мисля си дали не са го потопили някакви хуни, такива като нас, с торти от пача и кашони тракийско вино.

Заточеници и манастири – това е била действителността до края на 19-ти век, когато богати гърци, арменци, англичани и всякакви други заможни експати се светват на хубавото и се загнездват на Буюкада.  Къщите са сякаш плетени на една кука, бели и ефирни, с дантелени фризове и красиви декорации, с прозирни огради и загадъчни градини.

Троцки прекарал 4 години на Буюкада. Когато си тръгвал казал, че там е щастливо безвремие. Гледките отвсякъде са приказни, а залезът е толкова мимозено-лилав, толкова кичозен, че всеки миг си представям как Чаатай Улусой и Фахрие Евджен (намерих ги в нета, да не мислите, че гледам турски сериали) тръгват прегърнати по вълните на Мраморно море. Тишина и спокойствие преди лятото. И котки навсякъде – посадени в саксиите, проснати насред пътя, заспали по куфарите на хората и в чиниите по масите. Дори декоративните решетки около крайпътните дървета са направени като хранилки и поилки. 

„Мозайките ми бяха проблем. То целият ремонт не беше лесен, щото нали на острова коли няма, как се вози тоя материал, всичко с кораб. И строители йок. Обаче намерих аз внука на внука на оня майстор, дето е правил оригиналните плочки в къщата. Човекът ми вика да знаеш, намерих стария калъп, по който са лети. На тавана на дядо ми го намерих. Та дойде с едно джезве, и започна да излива цвят по цвят и да заглажда. Много хубаво стана!“  - това ни сподели домакинът, докато зяпахме отгоре ярката Венера, а отвъд залива трептящите разноцветни звезди на Истанбул. 

Следващият ден е предвиден за обиколка на острова. Умурджан и Нахит са наели екскурзоводка – Чаали, наборка, градинарка, много мила жена.  Тя започва леко да се притеснява, когато още на първото павилионче спираме за кратка почивка от около час и половина. Кафета, сладоледи и мач с шишарки посред улицата.  Хади гиделим, викам аз на групата.  Какво се чудиш бе, Чаали, всеки българин се ражда с поне 1000 турски думи речник. Много ми е любима историята с Константин, бащата на Юлето, светла му памет. Седи той на някаква тераса на турското черноморие, отатък Резово, то там едни села, никой езици не знае. Ама нали общителен, чуди се как да захване разговор със собственика на ресторанта. По едно време протяга ръка и казва изразително и с чувство: „Карадениз!.....Чаршаф!“  Турчинът така се зарадвал, че веднага отворил шишето с йениракъта.  Чаали ме изслушва търпеливо и казва: „А пък моите прабаба и прадядо са от Силистра. Смятах да ходя там да търся някакви документи, свидетелства за раждане и такива работи.“ Нахитовите от Разград, Умурджановите от Добруджа. Като кокореч сме се оплели.

Та хайдваме да гидилим, че сме били имали много ходене. „Е колко да е това ходене, няма да ни качвате там на оня баир с кулата, я!“, казвам аз шеговито. Екскурзоводката дискретно замълчава. Не било шега, значи.  Е добре де, баира с кулата. Няма да ни се опре. Витоша е наша майка, там си варим чай от лайка. До Черни връх тичаме за физзарядка заедно с бабите от бистришкия пенсионерски клуб веднъж на десетилетие.  С един баир и кула не можеш да ни уплашиш. Добре че не е лято и е хладно! Яваш-явяш излазваме до манастира Свети Георги със звънците. Кръстен е на икона на Свети Георги, намерена преди 1500 години на върха, с шепа звънчета върху й. Така е и изложена, цялата златна, а Свети Георги е препасан с колан от звънчета, като тези, индийските, за краката.  Хора се кланят, кръстят се притихнали, а ние седим пред иконата, скръстили ръце и подпрели бради, и хъмкаме скептично: цъ, не може тва нещо да е на 1500 години! Тогава не са рисували така лицата!  Дума да не става! Я по-добре да си намерим нашият светец, Трифон. Човекът поне е разбирал от вино.  Катун еретици. Разглеждат иконите като картини в градска галерия и първо се кикотят, а после изпозаспиват по време на Великденската служба.  А на Патриарха не му стъпват даже, защото от тамяна им става лошо.

Но виж, за ядене и пиене сме готови на всичко. Вечерята преди църквата на Великден е в Али Баба – едно от многото крайбрежни ресторантчета. Катунът, освен че е многоброен, държи да си сяда заедно, като на сватба. Хората се виждат в чудо, но събират масите и преграждат половината от пешеходната алея. Ние плющим, покрай нас преминават внимателно възпитани минувачи, облечени в хубави дрехи за вечерна разходка, заобикалят ни учтиво. Не им е лесно, тъй като другата половина от пешеходната алея е заета от децата ни, които скачат на въже, търкалят монети по тротоара и се гонят с котките.

Ресторантът за Великденския обяд е кацнал над красив син залив. Чирози колкото ракетата на Мъск преди да й се отделят степените, се ветреят в гората.  Йениракъто е студено. Мезетата са мачкан патладжан с много чесън, мачкано сирене с босилек и зехтин, мачкан чироз с оцет и копър, мачкан нахут с лимон и червен пипер. Накрая, омачкани приятно от алкохола, силно развеселени, пеем с цяло гърло по пътя към клуба "Крайбосфора шумсевдига...ето Симеон пристига, воеводи-сизове."  Когато бях малка си мислех, че тия воеводи-сизове са някакви братовчеди на Сизиф, бабаити здрави и никакъв Крайбосфора не може да им се опре.  Както на нас не ни се опира йениракъто. По едно време, малко преди втория куплет, увита в хавлия, мокра и свежа, от гората се появява Елена, която е ходила да плува. Тя два пъти е преплувала Босфора, така че за мен си е от воеводите-сизове със сигурност! До нея, сух-сухеничък, с фотоапарата си на врата, се носи Мишо. „Ти що си сух, бе?“, питаме го. „Ааа, аз не плувам. Аз само заснемам Венера. Като един съвременен Ботичели съм. Можете да ми викате Ботю“. 

С Ботю и сизовете се добираме до клуба по залез. В тронната зала, шест метра таван, кристални полилеи и бели ленени покривки, вечерята е сервирана. За да не започнем да се тъпчем веднага, хващаме Лорчето и Флавия да разкажат за агнето. Жертвенияг агнец, символ на белотата и чистотата, на невинността. Добре, че водим с нас децата, малко от малко поне да ни отсрамят пред хората, да боядисат яйчица, да изрецитират по нещо, свещ да запалят. Че то иначе, ако останеше на нас, останалите 9 острова ще си потънат бадева.

След Великден Умуржан и Нахит са ни уредили морско такси, да ни закара на кратка разходка до Истанбул.  Корморани във военни редици хвърчат на един косъм разстояние от водата.  Чайки на облаци преследват фериботите.  И делфин! Още един! Няколко са! Насред мегаполиса с всичките му небостъргачи.  Ето още четири-пет, точно пред Златния рог! „Те тези сигурно са вързани тука с ластик, да забавляват туристите!“, отсича Мила. „Освен това са много гадни животни. Нищо че се усмихват. Големи хищници са!“, допълва Сияна.  Тайно избърсвам сълзите си на радост и умиление. В тази компания не е добра идея да се показва слабост!

Желязната църква е изящна. Като великденско яйце на Фаберже.  Отразява се във водите на Босфора, стегната и възстановена, златна и блестяща.  Отатък улицата ни поглъща Балат - пъстър квартал с тесни улички, досущ Капана в Пловдив. Разбира се, домакините ведната купуват една тава бьорек, който си сервираме на капака на някаква паркирана бричка.  И после се чудя защо всеки път, когато нещо се случи с Христос, наддавам с по три-четири кила.

„Я, индианец! И говори турски!“ – Марин гледа Гойко Митич по телевизора в стаята. По-хубаво е от Листопад! Гойко Митич не, но се оказва, че бая турци знаят български. Или дори да не знаят, са готови да помогнат, щом си българин.  „Ноу, ноу, ноу!“, ми вика дядото в туристическия център на пъпа на Истанбул, когато отивам да го моля да си оставим куфарите при него, защото автоматите за багажа не работят. „Тероризм! Ноу алау! Уер ар ю фром?“ България, казвам му. "Ааа, комшу, за вас може, заповядайте! Ще кажеш на момичето, което идва след мен на смяна, че си ми племенница. На български й го кажи, няма проблем." Олекнали от товара спираме още зад първия завой. King Kokoreç, засукания трети братовчед на Burger King по турска линия, е скромна закусвалня с мушами и купички лют пипер и туршия. Примамва ни с гирлянди черва на шиш и страховит бабаит в омърляня бяла престилка с гол в ръката нож. Изпосталяхме в тоя Истанбул, ей! 

На изпроводяк пием по едно турско кафе. Обръщам си чашата ей така, за адет. Нали съм наследствена вещица. Ами ще ви кажа какво виждам. Виждам тънки минарета, пъстри килими, воеводи-сизове и странни същества с тела на делфини и глави на котки (хем чисто го пих това кафе!).  Виждам девет острова и двама мили турци да ни махат за довиждане с тъга и голямо облекчение. Ясно! Тръгваме си от Крал Кокореч и се прибираме при принцесите с кайма и кашкавал. Но скоро пак ще дойдем, Истанбул! Всеки път си различен! Всеки път си красив и вкусен! Чок тешекюр, Нахит и Умурджан! До нови срещи по широкия свят!

На изток от Рая и леко вляво

За мен Занзибар винаги е бил бар с пластмасови палми, скъпи, блудкави коктейли и сервитьорки по зебло.  Но ето че петима пишман пътешественици се вързваме на акъла на Дими и Ката, и се вдигаме да видим оригинала.  За първи път ми е Африка, за първи път отвъд Екватора!

На летището в Занзибар ни посреща Абдул Бербатов. Говори великолепен български. Оказва се също, че пее добре, с извивки: “Никога цвете не ти подариииих, мильята ми танцува сама, само че с дарууук…” Меди и Галена му били кумири! Нашата малка, нездравословно интелектуална групичка е на косъм да се качи обратно в самолета. Меди! Кой, по дяволите, е Меди!? Слава Богу, гледките наоколо бързо ни поглъщат.

Английско движение. Не стига, че всичко е в насрещното, ами куцо и сакато, живо и умряло, щъка по шосето. Пъстра група женоря, с кофи от латекс на главите, отиват на мангобер. По бронята на междуселското двеста и тринайсет, което на суахили е дала дала, са се наредили доста правостоящи - час пик е.  Дала далата изпреварва моторетка с накачулено многочленно семейство (средната раждаемост на една жена в Танзания е 4.7 деца), ведно с кържавото им куче. Велосипедист с гъст сноп зелени банани си свирка по осевата линия. Момче изтърва поводите на кравата, която тегли каруца с мамули. Кравата се устремява да целуне нашия шофьор. Мамулите се разпиляват по пътя.  Аз слагам два валидола под езика.  Шофьорът ме бута ухилен и вика “А?! А?! Занзибар Ферари!” А ние мислехме да вземем кола под наем и да обикаляме сами! Майко мила занзибарска!

Посред цялата тази дандания стигаме до пазар. "Спри тука! Веднага спри! Само за минутка", изкрещяваме с Ката на шофьора. Клетият, докато се усети, двете сме изхвърчали и сме хукнали между сергиите по шосето.  Попиваме гледките, шумотевицата и миризмите, и снимаме де що сварим.  Обръщам се и виждам ужасеното лице на Марин, който вика и ръкомаха да се пазим от колите. В същия момент покрай ухото ми бръмва моторист и едва не ме отнася.  Абе как не си отнесохме боя от спътниците си ние, и от шофьора, туристки с туристки смотани! 

Курортът ни е рай! Бели къщички със сламени покриви сред палми и цветя, прохладни каменни алеи в лабиринт от зеленина. Правиш крачка и стъпваш на искрящ пясък, на брега на спокоен океан. Иде ти да разпериш ръце и да запееш “Хей, море широко, широко зелено! Хей, Индийски океан ти роден наш!” Но вместо теб запява фолклорен ансамбъл “Занзибаре” - мъжете лопат по едни тарамбуки, а жените вият ужасяващо като тежко ранена Петя Буюклиева. Поне не изядоха никого. Толкова по въпроса с културната програма по посрещането.

Занзибар е архипелаг с два голми и петдесетина малки острова, на трийсет мили от континентална Танзания. Островите на подправките. Така са ги наричали търговците от Европа и Арабския полуостров, които в продължение на стотици години са печелили луди пари от канела, карамфил, кардамон, ванилия, черен пипер и черни роби. Най-големият търговец на роби и слонова кост от Конго, плантатор, самият той притежател на 10,000 роби, алчен и кръвожаден, иронично звучи като комиксов герой: Типу Тип. Истинското му име, в случай, че ви гложди любопитството, е Хамад ибн Мухамад ибн Джума ибн Раджаб ибн Мухамад ибн Саид ал Мурджаби.  Последният ибн да затвори вратата на къщата му в Стоун Таун и никога повече да не я отваря! Робството в Занзибар е премахнато от англичаните чак през 1897. 

Какво ще стане, ако по бащина линия кръстосаш арабка с масаи, а по майчина индийка с португалец? И тук-там се обади гена на някой кривозъб риж англичанин? Занзибар ще стане, ето какво! Шарена мешавица. И музиката им такава, и облеклото, и архитектурата, и храната. Шарена мешавица.

- 

Оказа се, че хавлийката, която приятелката ми Цвети ми подари на тръгване, си е направо бозава в сравнение със занзибарските цветови съчетания! А аз й виках, че с такова ярко нещо Илон Мъск ще ме види от Марс чак! Не и в Занзибар. Не и в Занзибар!

-Много си красива. Имаш хубава жълта коса. Това на краката ти какво е?

-Педикюр се нарича. Прави се с една малка четчица. Виж, приятелките ми имат и по ръцете. Маникюр.

-Майка ми няма такава боя. Тя е стара. Подпира се с тояга.

Като го гледам, няма 20. Ако го е родила в тийнейджърските си години, трябва да е на около 40. Каква тояга, каква старост! Момчето е масаи, с фалшиво копие и дървена сабя на кръста. Представя се като Кока Кола. Те всички са си измислили такива имена, за да е по-лесно за туристите - Кока Кола, Ананас, Мама Африка. Кой ще запомни Олоапари или Комгобоана. Обикалят плажа, заграждат курортистите и настойчиво предлагат дрънкулки и парцалки. Не преминават границата, очертана с греди между курорта и океана. 

С Олоапари ставаме приятели. Всяка сутрин ме дебне да се появя, за да си упражнява английския. Питам го на колко години е. Не знаел. Няма документи. Идва от гори тилилейски в северна Танзания, без ток и вода, където жената струва 25 крави. Изпраща пари на майка си и двете си сестрички, които с умиление ми показва на снимка на счупения си телефон. И снимки на колибата си ми показва, и петте кучета, които пазят кравите от лъвовете. На училище не е ходил, защото в забитото им село няма.

-    

-Ти ще ме учиш на английски. Да спечеля пари и да си купя паспорт. И да си намеря работа. Мечтая също да не съм черен. Черен е проблем.

Ох, моето момче! Проблем е и още как! Олоапари - масайският воин с големите мечти и нищожните шансове!

Рай, коктейли, шезлонги, ама никой от нашата група не може по цял ден да лежи, поради прословутия ни съклет и жажда за приключения. Мисля, че и Ева не са я гонили от никъде, ами доброволно и с радост е напуснала Рая поради съклет и жажда за приключения. Ден тен, ден шматкане, ден тен, ден шматкане.

Извън бодливата тел, която огражда курорта, пак е рай, но друг - мърляв, колоритен, хаотичен и смрадлив. Занзибар е паунска опашка. Изумрудено зелена джунгла, тюркоазени води, портокалово слънце и жени, които не се притесняват да съчетаят лимоненожълто с лилаво и оранжево с пембено. Ярките им канги контрастират с битовата мизерия. Къщички от сив итонг без прозорци, с пръстени подове и кладенец на мегдана. Деца без гащи и със зелени сополи тичат нагоре-надолу. Не че гладуват. Ако не обрулиш манго, ще се спънеш в диня. 

Образованието изобщо не им е сила.  Миш, мениджърка в курорта, убедено ни обяснява, че жените в Танзания били много повече от мъжете и поради тази злощастна диспропорция многоженството-до 4 жени на мъж, било позволено. Душко, що не чукна в нета, както направих аз, защото ми стана странно как без война и бедствие майката природа така се е объркала. Мъжете ви лъжат най-безочливо, с любезното съдействие на Аллах. Диспропорция няма и никога не е имало!  Не й го казах. Жената и без това е негърът на света, както пееше Джон Ленън. 

Многоженството има и някои условности. Една жена струва 25 крави в масайска валута, или 1,000 долара. Ако жената забременее или избяга от къщи с любимия си, плащането не отпада, но понеже е по спешност, женихът може да си вземе жената на лизинг, тоест да я плати на вноски.

Е, и ние се възползваме от културата на многоженството. Пускаме Огнян да шляпа напред, трите ситним зад него. Хората го тупат радостно по шкембето, красив мъж, зяпат одобрително белите ни пухкави крачета и си мислят, навярно, че ТКЗС-то в Ганчовец е негово, с всичките 75 крави, с които си е позволил да ни придобие. А той през цялото време си мечтаеше да ни продаде в робство, и от нас някаква полза да имало. 

Най-красивото място беше островът, където ни заведоха на Синьо сафари. През тесен пролив влизаме в естествен басейн с вода до кръста, с облицовка от корали, украсен с причудливи природни скулптури, поръбен с палми и мангрови дървета. За да си заслужим обяда ни приканват да се покатерим на петвековен баобаб, широк колкото нашия блок в Изток, но по-просторен и с хубава ламперия. Горе е като Витошка в събота. Разминават се групи туристи и си правят селфита в несвяст. Очаквам на някой от клоните да видя Пипи с тава банички.  

Хапваме великолепна морска храна под палмови шатри. Следва гмуркане сред мързеливи рибоци и снимки стил Плейбой Трета Възраст на бялата пясъчна коса по средата на нищото, където водата и животът са ни до артритните колене.

Стоун Таун е в списъка на световното културно наследство на Юнеско. В мръсният лабиринт от тесни прохладни улици бъка от магазинчетата, където в 21 век посоката на размяната се е обърнала - Запада дава злато на местните за мъниста, стъкълца и джунджурийки. Португалците вдигнали катедрала в 15 век, арабите я срутили в 16 век, за да използват камъните за крепост. После оманският султан я поразбутал колкото можал през 19 век, за да използва камъните за харема на 99 си жени. Харемът изгорял до основи в началото на 20 век. Когато Занзибар станал британски протекторат, англичанките ползвали крепостта за тенис корт, да не им зяпат голите крака.  Тревната настилка и до днес е първокачествена!

В края на 19 век Занзибар бил в икономически възход. Тогавашният султан Баргаш (този с 99-те жени), се втурнал да строи палати.  В стремежа си да изкопира разкоша на индуските дворци, внесъл пълчища индийски дърворезбари. Красиви резбовани врати украсяват града. 

Вратите са фетиш и днес. Занзибарецът може къща да няма, но ще тури резбованата врата. Ако не може да си позволи дървена, ще тури желязна, стига да има шарени орнаменти (нещо като колаж от луксозните гаражни врати-самоделки в Люлин 5).

Ако имаш изострено естетическо чувство или, не дай боже, си професионален дизайнер, в Занзибар ще трябва постоянно да си на успокоителни. Ако си архитект и никога не си проектирал хотел на нашето Черноморие - също. 

През 1964 Занзибарският народ най-после си извоювал свободата и си построили едно голямо Столипиново. Всъщност, Столипиново е китна градина в сравнение с това, което са си построили. Но са лежерни. Хакуна матата! Само споко! И поле-поле. Бавно и полека. 

Има места, в които не успяхме да влезем. Например не посетихме нито един музей, което за нас е също толкова нетипично, колкото рязко да станем въздържатели. Дори къщата на Фреди Мъркюри не уважихме. Има и места, в които не посмяхме да влезем. Например този ресторант в един заден двор на Стоун Таун.

Някои от костенурките от Затворничекия остров имат номера на гърбовете. Представям си как занзибарци си организират Формула 1 със залагания и тракане на коруби по виражите. Иначе кротките животни хрупат зелеви листа от ръцете на туристите, акат по пътеките, дремят в рядката кал и в свободното си време носят на гърбовете си Земята.

Посрещаме Нова година с мил купон. Готвачката от кухнята е награбила прозрачен френски чичо и го върти в страстна салса. Абаносовият дългуч от рецепцията кърши снага със злобната моралистка от бара, която все се правеше на ударена и ни пробутваше безалкохолно мохито. Тази вечер е добра и усмихната. Сервитьорчетата си правят кръгче и се редуват за соло в центъра. Повтаряме стъпките на веселия африкански танц заедно, като балета на Шакира. Няма “Бяла роза”, няма гърмежи и дим. Шампанско и танци до захлас на плажа, под звездите!

Последната вечер с Дими и Ката предизвикахме фурор, когато се изтупахме в традиционните канги. Кангата е ежедневното облекло на занзибарките. Цветовите съчетания са направо налудничави! Всяка канга има послание. От “Не ме закачай днес” до “Мъжът ми харесва всичко в мен.” На нашите пише “Богатите жени с хилядата крави ги чакат още много приключения!” Или не беше точно това? Със суахилто сме Хакуна Матата. 

Джамбо, 2023! Довиждане, Занзибар! Асанте сана за пиршеството на сетивата и за голямата радост, която ни достави!