ИзПлискване

-          Нье, нье, ни можити да сядати там! Зарад таквиз кат вас вижти как съй напукал!

 

На клетия Цар Борис I наистина му се вижда арматурата. Явно стада туристи са сядали в скута му за снимка.  Изглежда евтин и величав.  Ако избегнете служителите на музея, може и вие да се щракнете за спомен само срещу 8 лева. Толкова е входът за Дворът на кирилицата в Плиска. Всъщност дворовете са два. Този с Цар Борис е по-приемливият.  На окосената ливада са разположени каменни букви. В единия ъгъл има малък параклис, в който можете да запалите свещ или да си кръстите детето, но само ако е с традиционно българско име. С Даяна и Патрик – до тук! 

Вторият двор е розариум с набучени в него празни постаменти, на които още не са побили главите. До момента са монтирани единствено Вазов, Алеко, Ботев, Пушкин, Есенин и Достоевски, както и бюст на основателя на осетинската литература. По стените има барелефи на детски писатели от Казахстан до Румъния. 

Платната в залата с живописта са плашещи, в стила на зрелия социализъм, когато Партията поощряваше художниците да повишават българското самосъзнание.

Архитектурното решение е средновековна крепост с възрожденски елементи.  В зала „Българска слава“ са восъчните фигури на Хан Аспарух (на кон), Хан Кубрат (на трон) и Хан Омуртаг (на пилон – така небрежнярски се е облегнал на колоната си, че фас в ръката само дето не държи). За Хан Крум изобщо не ми се говори. По-добре вижте снимката. На един пън насред залата седи младо момче, викам си този пък кой хан е с тая черна тениска, не го познавам, и си изкарвам акъла, когато се размърдва – оказва се екскурзовода.  Скача към групата деца, влезли току-що и започва отегчено да им говори: „Не пипате, не тичате, не викате! Ако нещо ви интересува, всичко го пише по стените!“ И действително, по стените на PVC пергаменти са се проточили възбуждащи патриотичен плам описания.

Дори завеските на бойниците са издържани в древен стил - от зебло са. Отмествам едната и пред мен се открива великолепна гледка към басейн с дебели чичовци и каки по бански – част от крепостта е хотел с кръчма. 

Опитах се да се впиша в средата, но май не ми  се получи много: тук изобразявам буквата "А", за да оформя дума. Познайте коя е думата.

 

Разбира се, музеят има гифт шоп. Срещу 3 лева си закупувам СВИДЕТЕЛСТВО N. 000001204 за поклонническо посещение в „Двор на кирилицата“, подписано от пазителя и създателя на двора Карен Алексанян – арменски бизнесмен от Шумен, член на партия „Атака“, арестуван през 2011 за търговия с гласове.

Кичът не ме плаши. Плаши ме сериозното отношение на хората към него. Ето няколко цитата от книгата за гости.

Ако решиш да повдигнеш патриотичния си дух, в радиус от 60-тина километра от Двора на кирилицата има прекрасни автентични места – тракийски, римски, християнски и алиански, антични и средновековни: иди в Мадара и виж Конника, посети Абритус и разгледай прекрасния музей с кът за децата, отбий се в тракийската гробница в Свещари и в регионалния исторически музей във Варна, където е най-старото обработено злато в света.  И избирай внимателно пътеките, по които вървиш, народе възродени!

Квартирантите от улица "Градина"

Ако попаднете в Ню Йорк, музеят The Tenement едва ли ще е в топ десет на забележителностите, които сте си набелязали. Затова ще ви разкажа за него и ако историята му ви плени колкото мен, нищо чудно някой ден да го посетите и вие.

 

Сградата е построена през 1863, когато за няколко години населението на града се е удвоило. Хиляди емигранти от целия свят са пристигали да си търсят късмета в обетованата земя. До 1935 през двадесетте апартамента на ул. "Градина" 97 са преминали над 7,000 души! В началото на 20 век целия квартал е бил най-гъсто населеното място в света – на площ от 4 кв.км. са живеели 550,000 души. Градината никак не е била цветя и рози.

 

През 1935 нюйоркската управа приема нови правила за сигурността на сградите. Вместо да направи скъпите подобрения, хазяинът изгонва квартирантите си и запечатва имота. Петдесет години никой не пристъпва прага на улица "Градина" 97, докато един ден в края на 80-те, Рут Абрам моли да ползва тоалетната на заведението на партера и надниква зад запечатаната врата. И що да види! Животът, както си е текъл в онези години, с все покъщнина и мебели, спи дълбок, 50-годишен сън, наметнал прашно одеало. Още миг и госпожа Гъмперц ще затрака с педала на шевната си машина, а Бриджит Мур от горния етаж ще подгони едно от 11 си деца да го къпе в кухненската мивка.

 

Разбира се, в онзи момент Рут все още не познава нито госпожа Гъмперц, нито Бриджит. С голяма страст и ентусиазъм тя се захваща да направи музей. Преравя градските архиви и открива безценна информация - снимки, документи, свидетелства за собственика и наемателите. Без да пипа нищо по сградата, тя успява да възстанови част от апартаментите както са били по онова време. Но не обстановката е това, което хваща за гърлото, а историите на обитателите.

Натали Гъмперц е на 22, когато пристига от Прусия. Омъжва се за Юлиус, сънародник, с когото се запознава в Америка. Ражда му четири деца и през 1870 семейството се заселва в тесния апартамент на ул. "Градина" 97. На 7 октомври 1874, Юлиус излиза за работа в 7 сутринта и никой повече не го вижда. В онези години това се е случвало често - бедността, гладът и липсата на сигурна работа е карала много мъже да се спасяват сами, изоставяйки семействата си. Църквата и женските дружества дори са разпространявали памфлети "Как да задържите мъжете си". Натали оцелява с шиене. Шие рокли от сутрин до мрак. Момченцето, най-малкото, умира от дизинтерия след като Юлиус изчезва. Седем години по-късно Натали получава писмо от Прусия - бащата на Юлиус е починал и му е оставил наследство $600. Тези пари са били достатъчни да си платиш наема на апартамента за 5 години. За да ги получи, Натали завежда дело в съда да обявят Юлиус за мъртъв. Прилага писма от двама съседи, които свидетелстват, че са го търсили и не се е вясвал. Благодарение на съдебните архиви, на документи от социалните служби, от периодичното преброяване на населението и от регистрите на Елис Айлънд, тази история стига до нас днес. 

Животът на квартирантката Бриджит е също много тежък.  От нейните 11 деца оцеляват само две, а самата тя умира на 36, изтощена от мъкнене на кофи с ледена вода и дърва от двора, тъй като къщата няма канализация и ток до 1920, а нужниците са 4 дървени бараки в задния двор. 13-членно семейство на площ от 45 квадрата!

 

Емигрантите от ул. "Градина" се борят с глад, мизерия, туберколоза, Голямата депресия и какви ли не несгоди. Борят се и с клишетата и етикетите, които им лепят местните – италианците са миризливи и мърляви, проклетите ирландски католици се плодят като зайци, всички са мързеливци и бедняци, изтърсили се в Америка да развалят пейзажа.  Но като  си помисли човек, те са избягали от още по-лошо в родината си – историята в края на 19 и началото на 20 век в Европа е немилостива и кръвопролитна.  Няма връщане назад!

Повечето от тези хора успяват да уредят живота си и от смрадливци и мърльовци се превръщат в гръбнак на средната класа в Щатите.  Когато разбират за музея, наследниците на квартирантите от ул. „Градина“ идват при Рут със сълзи в очите и куфари спомени. Носят снимки на внуци и пра-пра-правнуци и разказват своите истории за щастлив край на мръсната емигрантска приказка на своите предци.

 

Щ@24МАЙ.BG

Не плачи! Какво му е на Щ-то? Чудесна буква! Без нея няма щуротии, няма щастие, баща, щъркел. Ъркел. Това дума ли е? Без „щ“ и гащите не са гащи. Искаш да си „М“ като „мама“? Ами не може всички да са „М“. С едно голо "м" нищо не можеш да напишеш. Чакай да ти покажа нещо наистина гадно. Ето, това съм аз. Втората отляво, до учителката. С кльомба на главата.  Е, как ще ме познаеш!  Диадемата ми се е свлякла над очите и се вижда само маймунското „а“ и кордела колкото футболна топка. Корделата учителката я беше залепила на главата ми с тиксо. Нямах коса поради въшки.  Добре че ушите ми леко щръкнали, да крепят картонената корона. Това беше деня, в който осъзнах, че визията няма да е моето предимство в живота.  

Мъчно ти е, че си „Щ“? А кльомба каква буква е? Никаква! Обаче в класа бяхме 31 първолаци. А буквите в азбуката са? Точно така, 30. Учителката ни в голямо затруднение. Как така някое дете ще остане без буква. И да вземе да й попадне снимка на Манасиевата хроника – това е много стара книга, чак от 14 век. Колкото 14 човешки живота стара. И що да види там – думата „амин“ написана с такова едно завъртяно "а" с опашка. Ето, казала си тя, открих 31-вата буква! Така майка ти цъфна на училищното тържество за завършването на първи клас като маймунско „а“. Никой тогава не беше чувал за такова нещо. Нямаше ни джиесеми, ни интернет, ни електронна поща. Какво се смееш! Говоря за '87-88.  Защо точно мен ме изтипоса с това ли? Заради гълъба. Зимата го намерих замръзнал пред училището и го прибрах. На катедрата учителката си държеше всякакви препарирани животни.  Рисувахме ги и ги използваше в часовете по Родинознание. Така се казваше тогава „Човек и природа“. Сложих пилето до препарираните и го завих с шалче. Като Палечка, дето спасила лястовичката. Надявах се да е живо и да се съвземе. И значи, започва часа по музика, пеем нещо – какви песни учите сега? Да си първокласник то не е шега? Тая и ние сме я пели. Петрова, така се казваше, тактува с показалката по катедрата, по едно време се въодушеви, ритъма-спазвайте-по-ясно-по-отчетливо и блъска ли блъска.  А гълъбът вече явно се постоплил, стресна се от трясъците, поотръска пера и хвръкна. Той хвръкна, Петрова падна. Прежълтя и се строполи. Представяш ли си – препарирано пиле да ти излети ей така под носа.  Скупчихме се около нея, бръмбарчета ситни като теб такива. Добре че дядо ти лекар, понаучил ме беше на първа помощ, хванах гъбата от кофата – тогава дъските бяха черни, пишеше се с тебешир и ги бършехме с гъба от една кофа с мърлява вода.  Изцедих я на главата й и я свестих. После разследване, знаеш ли какво е това? То е като задават много въпроси, за да разберат какво се е случило. И разбраха. И Петрова ме короняса с маймунското „а“.   Та в деня на буквите всички рецитират за Азбуката, за България, за Мама, а аз стърча като грозно цвете от далечни земи и се пуля иззад диадемата, дето ми се е свлякла над очите. Защото и друго да ти кажа – в старобългарският език думата кльомба е означавала грозно написана буква. Подиграваха ми се известно време… Мила Кльомбо бях, Атка Опашатка…Разбих два-три носа и спряха.

Обаче какво стана сега? Без маймунското „а“ не можеш едно писмо да пратиш! Най-важният знак. Навремето нали са използвали гълъби, за да си разменят писма. Значи излиза, че маймунското „а“ е нещо като гълъб. Като оня гълъб, дето го спасих тогава. Виж как си се върти светът и как се навързват нещата като тъжно-смешна приказка.

Е, хайде, заспивай вече, детенце хубаво, пиленце любаво, че утре те чака най-светлия ден, най-милия празник, прекрасна моя букво „Щ“!

Бела коза

Лимоново небето, лимоново морето, лимонови децата, лимонов и градът. Това трябва да е текста на шлагера "Върни се пак в Соренто". А не за разни русалки, които навярно също са лимонови. Отрупани с лимони дръвчета има по цялото протежение на морето около Везувий и по Амалфийския бряг. Докато раждат, цъфтят. Свят ти се вие, ако дишаш дълбоко. На една от уличките в старата част на града попадаме в кичозния храм на лимона: пред входа горят две гигантски свещи, познайте с какъв аромат, а вътре продават всичко на света в лимонова интерпретация: от ликьор, бонбони и шоколад, до порцеланово пано с размер "ковьорчето на баба ти", с вграден лимонов часовник. Изскубваме се от кича без материални загуби. Истинското е току срещу магазина - едно мило момиче предлага лимоново сорбе от очукана, стара количка с опърпано чадърче. Няма по вълшебно нещо! Вкусът е наситен и ти изтръпва езика - слънце в чаша с много лед!

Соренто прилича на прилежен немски турист със загащена в панталоните фланелка, бели чорапи и сандали – курортен по конец.  Единствената причина да послушаме Павароти и да се върнем някой ден, е кръчмата „При Емилия“ на пристанището. Баба ви Емилия я има на фотографии: дебела, усмихната, с очила с черни рогови рамки и в кафява басмена рокля на дребни цветя. Оставила в наследство всички свои магически рецепти на дъщеря си – и тя дебела, усмихната и с очила с рогови рамки. Риболовните лодки спират пред ресторанта и рибари с гумени ботуши внасят вътре кофи с улова на деня. Вкусотия!

 

Италия е майка на много пилоти от Формула 1 и мащеха на всички клетници, които италианските шофьори возят по Амалфийското крайбрежие. С облекчение се изсипваме в Позитано - италианското Велико Търново, само че на море и с палми. Автобусът спира горе и се спускаме през живописни стръмни улички до брега. Плахо топваме пръсти в Тиренско море, където група снажни викинги се гмурка и палува. Температурата на водата е на добре изстудено розе. А нас ни чака тежко катерене и инфарктно автобусно преживяване нататък по крайбрежието. Озъртам се с пъшкане. На пристана спира корабче и започва да товари туристи. Я да видим къде отива. В Амалфи! Ама ние сме за там! Фитипалдитата нека се състезават по тесните урви, ние си уредихме живота!

 

Амалфи е мъничко, стръмничко и тесничко.  Едва си пробиваме път през тълпите – не искам да си представям какво е през лятото! Но надуши ли храна, нищо не може да спре дъщеря ми. Шава с нос и тръгва по следата, докато не стига до една сергия. В големи книжни фунии ни нагребват пържени скариди, октопод и калмари, увенчани с огромно парче лимон на клечка.  Явно и „Върни се пак в Амалфи“ ще има.

 

Citta Vecchia в Бари е средновековно прекрасна! Носи се ухание на босилек, доматен сос и патладжани.  Спираме пред  широко отворена врата. Две баби точат фитили тесто и с ловки движения ги превръщат в паста. Дърдорят нещо, сигурно е от жанра влез, влез, моето момиче, ела да видиш как се правят orecchiette и в пороя думи долавям mangiare qui. Значи аз, това, италианския, не го говоря, да кажеш, но зная няколко неща. Dirigente movimiento, например, не е диригент, който мърда, а ръководител движение. Вella cosa не е „бела коза“, а означава „най-красивото нещо“.  Mangiare qui? Да ядем при вас? Наистина ли?! Да бе, отговарят бабите, ей сега Луиджи ще ви заведе. Луиджи ни качва в хола, в дъното е шкафът със семейните сервизи, в нишата бумти пералня с гащите на фамилията. Настанява ни на голямата маса в трапезарията и след пет минути донася най-вкусната паста на света с телешко и домати.

 

Но стига за храна, хайде малко за музеи, щото да не си помислите, че не сме културни. Ако имате път към Неапол, непременно идете в Museo Nazionale. Колекцията му е забележителна най-вече с артефактите, пренесени от Помпей.  Великолепни мозайки, фрески, посуда, стъкло.

Пред една от залите се разбиват вълни ученици, отблъсквани от учителите си. Не влизат. На входа пише Secret Room. Посрещат ни няколко гигантски каменни фалоса. По-нататък следват теракотени лампи-фалоси, статуи-фалоси и по стените цялата древноримска Кама Сутра от публичните домове в Помпей. 

Докато обикаляхме Помпей, се разминахме с хиперактивна американска даскалица, повела клас ученолюбиви тийнове. „Очевидно Везувий е изригнал по време на избори, защото графитите по стените са в подкрепа на един или друг кандидат и изобилстват от политически призиви“, обяснява тя разпалено. „Виждаш ли, Недо“, обръщам се укорително към отрочето си, „хората чели и учили преди да дойдат, а ние с тебе просто се мотаем тука като древноримски мухи без глави.“ Е да де, но в магазина на Националния музей детето ми изравя едно книжле „1000 графита от Помпей“. Отгръща произволно и попада на „Никополис, чуках те, както те чукаха Прокул и Фрукт от къщата на Холоконий“.  Разлиства отново: „Ако някой не вярва, че Венера съществува, да дойде да види гаджето ми!“ „Учила тя! Избори-мизбори!“, изсумтява щерка ми, „Да ми паднат сега онези американчета, да им покажа за какво иде реч в графитите!“

 

В Пулия си е приключение без кола. То, БДЖ-то на Италия е безупречно – ходи почти до всяко село, движи се по разписание. Да, ама моите приятели, дето ми подариха нощувка, запазили стая в чудна аграрна хижа сред маслинови гори и романтика на пет-шест километра от Полиняно.  Пристигаме в Полиняно в два следобед. От гарата до центъра по улиците няма жива душа. Ни веспа, ни  кола, ни каруца! Дай поне да хапнем, пък после ще му мислим. Влизаме в ресторанта на центъра. Маси много, хора никакви. Само собственикът седи оклюмал в ъгъла. „Скузи“, викам, то нали вече италианския за нищо го нямам, „бус, такси?“ Ноу бус, ноу такси, махва той. А до тази ферма как да стигнем. В Гугъл мапс гледам – на един час път е. Ние в Рим един час по петнайсе пъти на ден го минавахме, та тук ли ще ни се опре! No, no, molto pericoloso! – маха с ръце човекът. Брех, гледаш го градчето, тихо, спокойно, какво да му е периколозото?

Вдигна човекът телефона и каза, че ще оправи работата. След малко цъфва някакво фиатче, усмихнат човек ни натоварва и подкарва. Шосето е живописно, но няма банкет и ако се бяхме помъкнали с куфара, наистина щеше да е опасно. Човекът знае английски, колкото аз – италиански, но криво-ляво се разбира, че фермата е стара, от 1615 и има много маслинови гори наоколо.  Моята версия е, че това е братчеда на ресторантьора, който бичи частно в свободното си време и ще ни одере поне 20 евро. А дъщеря ми слуша внимателно какво говори и вика не бе, мамо, това е собственика. И вярно! Фермата негова. Какво ли му е казал пицарят: „Абе, бай Франческо, ела тука, че две заблудени овци са дошли без кола, да си ги прибереш.“ Чуден край, чудни хора!

 

Но да се върнем на храната. Който не е ял сладолед в Рим, не е ял сладолед изобщо.  Преди десетина години, когато ходих, популярен беше шоколадовия с люта чушка. Сега го няма, но има оризов с мед. Вълшебство!

Разбира се, че ще се върнем някой ден! Италия, Италия, бела коза си ти, piu bella cosa!

 

 

 

 
 

 

 

Добърско, добър ден!

Колкото пъти да отида в Добърско, винаги ме чака изненада. Да се чуди човек къде ги къта всички тайни и съкровища това малко, забутано село. Този път – домашен иконостас с Путин. Но за това след малко.

Първият път се отбихме от ски в Банско. По онова време с децата енергично колекционирахме печати в книжката "100 национални обекта", където църквата "Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат" е номер 3. Цяла България съм обиколила, но за Добърско и църквата му не бях чувала, пък тя - коскоджамити национален обект!

Според легендите тук се е венчал Иван Шишман. Прадедите на хората от Добърско били преселени боляри от Плиска и Преслав - богати хора, които търгували с Гърция и цяла Европа. Църквата е строена през 1614 г., но на мраморна плоча вътре има по-стара дата, от 12 век, така че е възможно да е по-стара и от Боянската. Стара, стара, ама така е строена, че ни пукнатина има, ни влага. Специални отвори държат въздуха толкова чист, че кожата на изографисаните 30 жени-светици е мека и лъскава. Христос пък е нарисуван в космическа ракета на едната стена и в капсула на другата. И аз да имах 30 жени на главата, не в космоса, ами и отвъд щях да избягам!

Връщала съм се там още няколко пъти. През лятото градината на църквата е потънала в цветя човешки бой. Посрещат ни Добърските баби, които аха да влязат в нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.  Те са си много материални, де. Носителки на всякакви медали от всички възможни надпявания по света и у нас. "Усмивка, момичета!“, казва диригентката, после кимва рязко с глава и се понася песен. Най-старото момиче, баба Ленка, на 77 години, сопрано според музикалната терминология - вика с цяло гърло, от петите си чак глас вади, леко дрезгав и хич необработен. Фабулата, то се знае, е за войводи с пушки - иглянки, моми с очи черешови, чудеса, геройства, седенки и големи севди. А каква баница правят само!  След края на концерта ни карат да си измием очите в кладенчето, където според поредната легенда, Самуиловите войници изплакнали ослепени очи. После трябва да се взрем внимателно и да открием кръста, изсечен във фасадата.  Навремето турците не разрешавали да се слага кръст на покрива и хората го скрили в градежа.

 

Преди няколко дни пак попаднах в Добърско с група приятели, любители на прясна пъстърва.  Рибарникът е на километър и половина над селото. „През живота си три пъти съм чел - да завърша техникума, за шофьорския изпит и сега за рибките“, каза бай Георги, който преди седем години, с тия две ръце, го е построил от нулата. Сам си прави "разсада" - значи издоява три женски и две мъжки пъстърви в легенче, рзбърква с птиче перо и след 15 минути оплодения хайвер светва в оранжево. И картофите за гарнитурата, и боба за чорбата - всичко си гледат с жена му. Вкусно, та вкусно! "Знаеш ли колко хора идват тука за Алтая, от детство, викат, Алтай не сме пили. В едно село наблизо го правят",  казва жена му и носи тава с дюлев тиквеник за десерт. А нали всички по Пиринския край пеят, на изпроводяк бай Георги отваря чудно гърлище за момчето, дето заради момата камъне троши, кучета го лаят и, сега идва най-интересния момент според певеца, в меана не влиза. Начи колко требе да обичаш една жена, та за нея в меана да не одиш!

 

Бай Георги е от революционен род. Прапрадядо му е правият вляво ей на тази снимка с Левски.

 

Показва ни поизмачкана книга с родословното дърво. Праправнукът пък е отявлен русофил. Путин се мъдри не другаде, а в домашния иконостас. И изобщо, декорацията на ресторанта изглежда твърде екзотична дори за човек, който никога не е стъпвал на Седмицата на дизайна в Пловдив, нежели на някого, който е стъпвал, и то предния ден.

 

Добърско е Швейцарията на България. Така ми се стори на мен, натруфената градска зоза, която от колата седна в кръчмата, без преди това да е копала картофената нива цял ден.  Непременно идете, пийте една ракия с бай Георги, обсъдете международното положение и ще видите какъв световен мир ще се възцари в душите ви.

 

 

Петък, пазарен ден

Не е нужно да давате камара пари, за да пътувате до Азия.  В София сме сбъднали азиатската мечта с Женския пазар – опровержение на максимата, че всичко тече, всичко се променя.  Срещу лев и шейсет за трамваен билет можете да си облечете копчетата, да ви хванат избягалите бримки, да хапнете отровно шкембе с много чесън и оцет и да си купите сутиен Е-200 (става и за вигвам за детето – здраво ушита работа!).  Конска сбруя, кюнци за печка, крадени жисиеми, рокля за кючек, галоши и шушони, наденички за хора със здрави стомаси – има всичко.  И то КАЧЕСТВЕННО!

Ако не сте по кючека, може да се маскирате като японска гейша от магазина за 1 лев. Китайците са хора практични и загрижени за клиента - овесили са очила на конец, като химикалките по банките, да не ги задигне някой, та ако ви дойде дребничък шрифта по българските етикети, да си го прочетете. Китайката Нура може да ви достави всичко, включително автентични зъби от акула и древни фосили. Не ме питайте за какво са ми трябвали.

Да кажем, че ви ядоса някое дете - те могат да бъдат много досадни, нали. Веднага имам предложение за подарък - кукла с плетено ансамбълче модел "Жената днес" от 1958. Баба му все с барбита си е играла!

Дори да сте ветерани в пътешествия из мърляви далечни страни и да сте злоупотребявали с улична храна, с единия крак в инфекциозното, нито ресторант "Драгоман", нито механа "Баба Яга" биха били вашия първи избор. Но виж, "Ашурбанипал" и "Истанбул", представители съответно на иракската и турската кухня, са друга работа. Не като интериор, разбира се, не като интериор. Иракчанинът Фреди е съхранил авангарда на деветдесетарския дизайн с всички ключови за битово заведение атрибути - дървена облицовка тип ловна хижа по фасадата, увенчана с колело от каруца, соц мозайка по пода, прашни мускалчета, хурки и кукли в народни носии по рафтовете, изтерзани препарирани птици на пирографирани стойки, посивели от мръсотия пластмасови клонки от японски вишни в гледжосани вазички и шублер от алпака за сервиране и отсервиране.  Към обяд в двата ресторанта се стичат намръщени мустакати мъже по бели потници, които шумно сърбат чорби и яхнии и плюят кокалите в лехата с изсъхнали растения - неизвестни страници от хербарий, наречени гръмко "градина". Ресторант-градина не е като прост ресторант, я! Пустата ми лакомия за телешкото с бамя и сутляша, чудните сусамени хлебчета и адана-кебапа ме подпират всеки път, когато в смешна офис-броня - токчета, сако с цици и тясна пола, дефилирам по пътеката между мрачните араби с вид на прегладнели терористи. Тайно се радвам, че все още предизвиквам затишие в сърбането.

Миризмата на пресен джоджен е миксирана с миризма на драно. Продавачите ви чукат в грамажа и ви пробутват стоката отдолу, която никога не е като стоката отгоре.  Ягоди от Гърция, домати от Испания, полски ябълки, холандски цветя и турски лук - почти нищо българско няма. А навремето пазарът е събирал селяни от цялата околия с прясната им стока направо от бахчите.  Нищо не е такова, каквото изглежда - под разплакана табела "Мляко" се мъдрят репи и марули, надпис "КАРАНТИЯ" е онагледен с бяло, вакло агънце, душица сладка, а въпросният ресторант "Драгоман" предлага и стаи за почивка. Ракия и почистващи препарати се продават заедно с отрова за хлебарки и праз "Старозагорски камуш". И защо не? Българският бейзбол може да е трепане на хлебарки с праз. Някои табели пък са особено категорични. Спално точка. Бельо точка.

 „Ци-гари, ци-гари”, конспиративно мърморят мургави ятаци на контрабандния внос, с ударение на ци-то.  Двама интелектуалци  играят шах пред сергия за гащи, размер като за българския отбор по сумо - жени старша възраст.  Единия си свирка арията на херцогът на Мантуа из операта Риголето на Верди.  La donna e mobile, подсвирква и мести бяла царица от D4 на D6. Противникът му е обречен.

Ако и вие имате музикални заложби, отбийте се в магазина на комуната за наркомани и да изкарате едно Фюрелизе на старо пиано с дърворезба и железни свещници.  В комуната чистят мазета и тавани, а после реставрират и продават намерените вехтории, за да спасят повече заблудени души.

Тръгнете ли сватба да стягате, пак на Женския и никъде другаде ще намерите удивителни творения на моделиерския гений - от роклята до обувчиците.  Да не ви стряскат голите манекени и извънземните дечица - шаферчета на витрината. Те само очичките им са такива флуоресцентни, иначе зъбите им хич не са остри.

Пицария "Айнщайн" ще ви изненада със самия него в цял ръст на вратата.  Приближете го и ще забележите, че страда от неизлечима болест на кожата - кел ли е, краста ли - така само, колкото да ви се дигне апетита.

Жалко, че общината подложи пазара на репаратура и модернизация!  Сега се получи еклектична смесица от скандинавски дизайн и ориенталска действителност. Все едно да обзаведеш с ИКЕА шкембеджийницата в квартала.  

 

Това е. Ако ви стегне шапката, не в мола - за шопинг терапия идете на Женския - бай Гошо ще ви сгъне една островърха от вестник, в който новините са само добри.