Пет шантави мадони си намират Майстора

Кюстендилската зима е канибалска. На площада в кафето продават негърчета - изяждаме няколко, преди да продължим към галерията. Дошли сме за изложбата на Майстора.  Не че не сме виждали негови картини. За всеки българин те са по-известни и от Мона Лиза. Но още в първата зала ни посреща непознат Майстор. Приковава ме "Бурята" - педя на педя акварел, мрачни синьо-черни облаци, мрачна нива и в средата мъничък бял пиксел на жътварка. 

Ако по друг повод ми бяха показали тази булка, никога не бих казала, че я е рисувал Майстора.  

Или пък жътварките, които приличат на перуански воини:

Подредили са хората картините, но не разказват истории. Гледаш и каквото видиш - това. За да наваксаме, решаваме да минем през къщата-музей в Шишковци.  Посреща ни Кирил Иванов, уредника.  Пет шантави мадони, с любознателен блясък в очите, започваме да го разпитваме: каква е тази история с американския колекционер Джон Крейн, за когото Майстора е рисувал четири години, имал ли е някаква любов на сърцето, защо е останал сам цял живот, толстоист ли е бил... Кирил бързо се ориентира, че си има работа с отличничките на випуска, казва ни да го изчакаме на масата в двора и пристига с двулитровка кока-кола с капачка от фанта, и пластмасови чаши. "Домашно червено", пояснява той. "Мерло. Купувам най-хубавото грозде и сам си го правя". "Наздраве, добре сте дошли", и започва да разказва. Част от историята ни е добре позната, а друга част - съвсем нова и интересна.

Семейството бедно, баща му умира и тринадесетгодишния Владимир трябва да работи, за да издържа майка си и сестра си. Бояджия, продавач на вестници и какъв ли още не, в един момент, заради красивия си почерк попада в Окръжния съд, където в свободните си минути скицира чиновници, разсилни, адвокати и подсъдими. Председателят Никола Чехларов е възхитен от рисунките и ги изпраща на Мърквичка в Художественото училище в София. "Голям талант е, но няма как да му покрием таксата и разноските", казва Мърквичка. Цялата общост събира средства. Майстора изминава разстоянието Кюстендил-София пеша, защото моралът не му позволява да похарчи и стотинка от дарените пари не за целта, за която са му дадени.

Дядо с мустак като захарен памук - рисунка на Майстора от студентските му години.

Сещам се за друга подобна история, в която хората се обединяват и даряват, за да изучат един. Историята за Донка Шипкова, която калоферчани изпращат в далечна Белгия, за да усвои тайните на брюкселската дантела.  Тя се връща в Калофер, основава училище "Трудолюбие" и превръща калоферската дантела в марка, призната по целия свят.  

Майстора пътувал много - от Сиракуза до Цариград и от Ню Йорк до Рим. В две войни доброволец е бил.  Накрая се спрял в Шишковци. Селяните го възприели доста подозрително. Какъв е тоя вей-хай-вей, двуметров, с брада до пояс, който ни оре, ни копа, ни млеко дои, ни прасета коли. Само ходи по полето с едни четки и мацоти. Обаче винаги пръв на нивата. "Отивам при маковете, за да ги хвана докато спят.  Ние да не спим, те са най-интересни преди изгрев слънце.", казвал той на селяните.  Като се прибирал вечер, подреждал работите си на селския мегдан и обяснявал на селяните как ще изглеждат, когато ги завърши.  С парите, които печелел от изложби и от американеца, покривал вересиите на бедните хора от селото.  Напълно загърбил материалното, бил отдаден изцяло на изкуството. Нищо не е задържал за себе си.  Всички картини, които рисувал, дарявал на Министерството на просвещението. Над 1000 творби. Затова днес във всяка галерия в България има негови произведения.  Така и не си купил собствен имот или къща.  

Цариград се разлива на цветни потоци.

За четирите години нарисувал над 200 картини за Джон Крейн. Даже ходил до Ню Йорк, уж за две години, както било договорено, но се прибрал на третия месец. Не било неговото. "И най-бедният човек тук в Шишковци е по-богат от американските бедняци. Те са никой, нула." През 1972 правителството довежда Крейн в Кюстендил и успява да откупи обратно част от произведенията на Майстора. Другите са пръснати из частни колекции по света. Според Кирил, има няколко картини в Белия дом. Той забелязва една зад гърба на Клинтън при негово интервю по телевизията.

Скромен и щедър човек. Вегетарианец. Най-мъчителен за него е бил Гергьовден, когато са го канели във всяка къща и той, за да не обиди хората, е трябвало да опитва от агнешкото.  Веселяк. Дрънкал на тамбурата и пеел любимата си песен за Гоце Делчев: "Ден денувам, пътища потайни, нощ нощувам - пътища незнайни..." 

Аскет. Но да, бил е влюбен, според Кирил. В Дафина от Шишковци. Нейният портрет "Мома сред ябълки" е представен през 1958 на световното изложение в Брюксел, където посетителите и специалистите, възхитени й дават ново име - "Българската мадона". Дафина умира от туберкулоза едва на 16 години. Сещам се за друг художник, чиято муза умира млада от туберколоза - Ботичели и неговата муза Симонета Веспучи.  

Осемдесет години по-късно, през 2018, в художествената галерия в Кюстендил изненадващо се появява още един неин прортрет, рисуван от Майстора. Завършил го е два месеца преди Дафина да си отиде и го е  подарил на нейните съкрушени родители. Наследниците го предоставят на галерията за срок от 5 години. Идете и я вижте - изложбата е до август 2022. Сигурна съм, че всеки от вас ще си намери Майстора. После  непременно спрете при Кирил в Шишковци. Ще си тръгнете опиянени от цветове, образи и червено вино от кока-колена бутилка. Ако му харесате, де. Не всички сте неотразими като нас.

Призраци в Тоскана

Къде са ми маковете? Къде са ми разлюляните от вятъра зелени поля? Тоскана през октомври е 50 нюанса кафяво.  Цветни пейзажи има само по картичките в сувенирните магазини. Но това не я прави непривлекателна. Остава си пищна красавица с рокля на райета обрани лозя, на карета сребърни маслинови гори и тропоска от кипариси.   На всяко баирче – феодалче, на всеки връх – крепост. Ако София беше в Тоскана, “Александър Невски” щeше да е на Черни връх, с крепостна стена от Железница до Бояна, а Люлин и Младост щяха да са залепени като магнитчета на хладилник по склоновете.  

Въртим чаши и се опитваме да изглеждаме авторитетно. “Фамилия Антинаро произвежда вино от 26 поколения“, казва любезната италианка и като ме вижда как свивам пръсти в отчаян опит да сметна, допълва: „... от 1385 година“.  В нашето родословно дърво зорлем стигнахме до девето коляно по майчина линия. Добре поне, че никъде в Тоскана не дават кофички за плюене по дегустациите.  След четвъртото вино вече си представяш как тупаш чичо Луиджи Антинаро по коляното и го питаш дали те уважава той тебе.  Едното вино има аромат на стар кожен диван, изваден от пушалня за пури.  Другото – на горски плодове. Резервата е с вкус на въпросния диван, намазан с горски плодове. Добре, че италианският ни е рудиментарен. Не зная това ако го бяхме изтърсили на девойката дали нямаше да ни изгони. 26 поколения са това! Какъв диван, какви простотии!

Не, не сме дегустирали през цялото време. Ние да не сме алкохолици! Пътуването беше разнообразно: крепост-катедрала-кула-пиаца-крепост-катедрала-кула-пиаца и тук-таме по някой манастир.  Всичко е по върховете, всичко е с главозамайващи гледки. И без да се катерим по кулите, пак се чувствахме като стюардеси от селскостопанската авиация. Усещането в Тоскана е нагоре-надолу-нагоре-надолу.

Нагоре. Кулата в Радикофани прилича на Шипка, само дето е строена през 13 век. В нея през 1290 година се е укрепил Гино ди Тако, който обирал богатите и раздавал на бедните. Бокачо го е споменал в “Декамерон”, а Данте – в “Ад”, така че Гино си е бил медийна звезда, макар че не е доживял да се порадва на славата си.  По същото време в България Ивайло е повел селяните на въстание, а Робин Худ е тормозел богатите англичани. Един призрак е бродел из Европа, но диалектически се е материализирал доста по-късно. Градчето под крепостта е удивително красиво и пусто, както междувпрочем цяла Тоскана – няма ги тълпите американци и китайци.

Надолу. Пиенца е издълбана още от етруските. Практичтине италианци използват пещерите за винарни и мазета за зреене на пекорино.  Навсякъде те канят да опиташ вино и сирене. С мъка се отскубваме и се набираме по тесните улички. Теди и Борис, нашите гидове, ни показват кафенето, в което Фелини си е пиел капучиното. Поръчваме си по едно на терасата. Носи ни го сервитьор, набор на Фелини на дядо му, достолепен и снисходителен.  Долината е под нас, чак до езерото на границата с Умбрия. Вдъхновяваме се, но сценарият ни се избистря чак последния ден, в крепостта на Орсини на езерото Брачано. 

 

Нагоре. Замъкът Брачано е 10,000 квадрата, с 10-метрови тавани, кули, бойници и палацо, в което са живяли фамилия Мечкови (orso е мечка на латински). В целия замък няма жива душа и веднага съставяме план да го превземем. Нужен му е цялостен ремонт.  Бригада ще си докараме от България – специалисти по саниране на крепости у нас бол.  Първо ще сменим дограмата с певеце, че много духа от езерото.  Ще бъркаме с шпаги лютеница в двора.  Ще сложим по един екотой в покоите, а пред тях рицари с алебарди, щото ние да не сме варвари да викаме „Заето“. Ще сменим чаршафите, че от 15 век не са пипани, с новички от ИКЕА, ще се увием в по един, ще тичаме нощем из  коридорите и ще вием страховито. Така де, малко атмосфера да му придадем, малко уют.  Те, американците, все някога ще се завърнат в Тоскана. Ще търсят екзотични преживявания. Орсини нека си хлопа по вратите! Само трябва да си измислим герб. Двулитровка от Дерби кола с капачка от Фанта и чиния шопска със снежен връх ще стои прегледно до мечката с цвете на Орсини и шестте топки на Медичите.

Надолу. Манастирът Монте Оливието е основан от Джовани Толомей, учен-юрист, живял в края на 13 век, който се отказва от длъжността на сиенски съдия, предпочитайки живот на отшелник. Манастирът си е действащ. Монасите са целите в бяло, но не вият страховито.  Има две удивителни неща: дървените панели – картини по облегалките на столовете и фреските. Рисувал ги е Джовани Антонио Баци, с псевдоним Содома, за когото не бях чувала. Освен монасите е изобразил светски хора, красиви и земни. А е бил считан за второстепенен художник!

 

Нагоре. В Монте Сан Савино получаваме места направо в ложата за парад на стари автомобили, докато пием кафе на площада. Нещо повече – кметицата лично посреща шофьорите, с които ние много убедително се смесваме, раздава ни книжки за града, овързани с панделки с италианското знаме и ни пуска из палацото, което по принцип е затворено за посетители. Мушвам се в една странична галерия с портрети на Медичите. Те, за разлика от Содома, са си от грозен по-грозен. Аха да се измъкна от там с лека уплаха, на вратата ме залоства кметицата с цялата група: „Сега ще ви покажа важните персони за развитието на града“. Поприглаждам перчем и си оправям шалчето като една персона импортанте, но ме подминават и отиват да разглеждат портретите на грозниците. Ще видят те, като стана призрак!

Надолу. Настанени сме във великолепна тосканска къща, в която старото и модерното са изящно съчетани. Съвсем не изящни, по пижами и рошави, сутринта си пием кафето на верандата. Слънцето изгрява право в очите ни. В контражур, като красив призрак, пред нас минава висок, прошарен мъж по гащеризон. „Бон джорно!“, усмихва се и ни маха мило. „Бон, бон, бонбон!“, го поздравява Дими.  Ние италианския не е като да не го знаем. От Дуолингото мога да кажа „Маймуната яде портокали“ или „Моята леля има една бяла рокля.“ , но „Стефано, много си красив с тоя гащеризон, ела да пиеш кафе с нас!“, особено когато току-що съм се измъкнала от леглото, ми се опира. 

Нагоре. В Кортона ми остана сърцето. Щях да се явя на кастинг за монахини, но манастирът беше затворен. А и с тази миризма на чесън и вино не зная дали щях да направя добро впечатление.  Нямаше да харесат също превода ми на първия комикс в света, нарисуван от Фра Анджелико и съхраняван в местния музей. В тази блестяща сцена от Благовещение, от устата на ангела и Дева Мария излизат реплики. Аз, както се разбра, италианския го зная предимно анималистично, затова може да не съм много точна в трактовката си:

Ангелът: „Мери, ти си бременна.“

Мери: „Но аз не съм правила секс!“

Ангелът: „Да си!“

 
Надолу. Навсякъде, където пътувам, си правя колекия. В Дъблин снимах врати, в Рим – балкончета, в България – произведения на изкуството от автомобилни гуми.  В Тоскана реших да колекционирам изроди. Средновековните художници определено не са можели да рисуват бебета.  Жените също са им се опирали. Медичите не са им се опирали – то си е от модела. “Работим с материали на клиента”, както казваше моят гинеколог.  А и не всеки е бил Микеланджело или Содома. 

Нагоре. Още първия ден Борис ни пуска Zuppa Romana на Schrott Nach 8 – смешна баварска пародия на италианските клишета. Каза, че в края на пътуването ще ни изпита дали сме научили текста.  Фрити, скампи и кианти, макарони, канелони, забайоне, минестроне, фетучини, скалопини, Zuppa Romana. Това е кратката версия на трите куплета.  

Скъпи Теди и Борис, ето версията на Дими (Fumata), Надето (Speranca) и Юлето (Lugliana): Орвието с изящната му катедрала; китната Гаргонца с представителния духов оркестър, който ни посрещна (не видяхме булката, но минахме като на парад); красивият Арецо с грозните мадони, където е сниман „Животът е прекрасен“, и където в музея е запазено първото издание на Дантевия „Ад“, илюстрирано от Ботичели; величествената Сиена - само подовете в катедралата й са ги майсторили 80 години!; абаството Сан Галгано, в което гръм е разрушил покрива и стърчат само стените на най-старата катедрала в Тоскана; Соня и Емилио в Монталчино, които ни нахраниха с най-вкусните пичи с алионе – чесън колкото боздуган, след който можеш да се целуваш без да миришеш; Ана и Алберто в Подере Албиано, които ни посрещнаха посред нощ и ни напоиха с “Трите клюкарки“ - Albiano Rosso di Toscana, на етикета на който веднага се припознахме; аперолът на плажа в Рим на фона на крепостта на Санта Севера... Забъркахте ни чудесна Zuppa Toscana!  Винаги сте добре дошли в замъка в Брачано. На вас няма да ви вием. С вас ще пием. Наздраве!

Тиндър флирт с тракиец

Влюбена съм! Разликата във възрастта и времето не могат да ме спрат! Какво са 2500 години? Един миг в безкрая на Вселената! Той е още тийнейджър. Единственият оцелял, неизстърган от вандали. 18 века преди Сандро Ботичели, неизвестен тракийски художник е изписал това нежно, одухотворено лице.  Запознавам го със Софи и Марин, които са се проснали като владетел и жена му, само че по дънки и тениски, върху дървения нар, покрил каменното ложе в Оструша, и го зяпат на тавана. Приятели са ми, какво да ми кажат, освен че го одобряват. Дори ме оставят насаме с него, но той мълчи. Едно zdr, ko pr поне? Ясно, пак несподелени чувства!  

Пристигаме в хотел "Еделвайс" на Бузлуджа привечер. Дърворезби, кристални полилеи и градина, поддържана като мутренска любовница - епилирана и ондулирана.  Пием по ракия със салатка на терасата. Пейзажът наоколо е по-хубав от хубава-си-моя-горо. Поглеждам си часовника: "Слънцето залязва в 21.05. Да го хванем?" На въпроса колко е до върха, човекът на рецепцията казва по инерция "двайсет", после ни измерва от главата до петите и се поправя "трийсет-четиридесет минутки".  Хукваме по баира.  Газим през равнец, жълт кантарион и диви ягоди.  Червеният паметник е тъмен силует на фона на червения залез.  Планината приижда на вълни. На отсрещния баир пасат коне - изрязан от хартия театър на сенките.  Пеем, дивеем и се снимаме на север, на юг, уловили слънцето, прегърнати, разделени, в глупави пози и с усмивки колкото Стара планина. Един прекрасен миг в безкрая на Вселената.

Следващата сутрин посрещаме изгрева на свещено за мен, страстен колекционер на кича, място. Дамасцена! Още на паркинга оставам безмълвна от впечатляващ скулптурен ансамбъл (бронз): в средата тракиец, от лявата му страна - православен поп, който с едната си ръка му сваля тракийската шапка, а в другата държи лира. От дясната страна друг православен поп, който му слага трънен венец на главата. Композицията допълват козел с образа на Радой Ралин, елен и глиган. 

 

Но нямам време да стоя замислена и да разгадавам символиката. Дамасцена съблазнително ме приканва да мина през входната арка с дизайн на Тюлбето в Казанлък.  На върха се извисява умалено копие на Статуята на Свободата. В българската интерпретация, Свободата е стъпила на рошаво земно кълбо.  Изобразена е с опашка на дракон (с люспи!), пресечена от две стрели, които оформят знака на долара. Докато я съзерцавам, се се сблъсквам челно с двуметрова бронзова тракийка, мотамо слязла от тавана на Казанлъшката гробница, само че без мъжа си и с роза в ръка.   Стреснато проверявам - слава богу няма опашка с люспи!  Зад гърба й се простира ресторант в мащаб Слънчака, който може да приюти и изхрани с таратор и шопска салата два чартъра германци.  Прилича на казармена столова.

Не, това не е евтиният циментов кич на динозавърския парк край Ново село. Не е и пластмасов диамант в короната на лебед от автомобилна гума. Дамасцена е луксозен кич.  Червен мрамор по стени и тавани, мозайки, ковано желязо, стенописи на собственика и семейството му с кошове рози на рамо... Но коя съм аз да съдя! Може би след 2500 години някоя влюбчива патка като мен ще зяпа в Лувъра бронзовия Бай Ганьо с лицето на Калоянчев, обявен от бъдещите археолози за древен цар, и ще въздиша учестено. 

Етнографският раздел е пълен с дамаджани, сърпове, хурки, мускали, кошници и престилки.  Отпред, в езеро сред бамбук, плават патки и лебеди. 

За луличката на Алеко, натъпкана със стотинки и тракийският културен център, в чиито вход бие тръбата на отдушника на ресторанта, нямам сили да говоря. Те, тракийците, и без това отдавна са умрели. Един отдушник няма да ги бутне изобщо. 

Не, не! Трябва да ви кажа все пак!  Тракийският културен център е архитектурно решен във формата на кошница за рози, чиято дръжка се извисява над римски амфитеатър.  Абе историята на света е цялата по нашите земи, ей! Всъщност римският амфитеатър с цветя между редовете е даже симпатичен на фона на общото безумие. Не се стърпявам, скачам на сцената и декламирам любимото си стихотворение на Жак Превер, много подходящо за обстановката: "Като жълта светкавица един портокал прелита през пречките и цопва във кофата. Арестантът сияе, до уши олайнен: "Тя не ме е забравила, тя мисли за мен!". Софи и Марин ми ръкопляскат, до уши олайнени. Приятели са ми, какво да правят, милите!

Отмиваме вкуса на фалша с ходене "по гробища". Казанлъшка гробница, Голяма Косматка, Грифони, Оструша.  В колата пеем с пълно гърло Електрик лайт и Куин. В багажника дрънчат бутилки "Тамянка". Десет кашона спешна доставка за Софи и мен от изба "Абритус" в Разград.  Щото Софи не си поплюва. Когато свърши бутилката и й предложа да си вземем по още една чашка, тя повдига вежди и възкликва "Ба! Чашка!"  Този музикален съпровод май най-много ни отива.  

През поля от лавандула и слънчоглед се носим към село Габарево.  Марин познава целия свят. Не съм го питала, но сигурно и извънземни познава.  Представям си как ни качва на космически кораб, пълни товарният отсек с кашони "Тамянка" и отпрашваме да си къркаме със зелените човечета.  Фикрет и Галя не са извънземни. Художници са. Все едно влизам през ключалката в тайната градина на Алиса в страната на чудесата. Навсякъде са разхвърляни шарени котки в различен калибър.  Цветя до ушите, каменна чешма, статуи и картини. "Тези тук са ми за екмек, за хляба, сиреч", казва Фикрет. Портрети като на курортна алея, където може да ви нарисуват прегърнати с Анджелина Джоли.  Няма нужда да ни показва кои са му от сърцето. Веднага се вижда.  Пием билков чай и си говорим за Уфици, Лувъра и Микеланджело.  Тръгваме си с картини под мишница, буркани с домашно кисело мляко и "да дойдете пак непременно!".

Фикрет Окан. "Цветя. Въпрос на гледна точка" на стената у дома. Маслени бои и старо дърво от съборена къща в Габарево.

Край пътя спираме в дестилерия за етерични масла. Маслото от бял равнец е мастилено синьо и мирише странно. Омазваме се до ушите.  В колата връхлита пеперуда. За ливади ли ни взе, душко! Но пък по-добре да ни налази пеперуда, октолкото да ни кръжат мухи-винарки на ята!

На залез минаваме през руската църква в Шипка - красива отвън и зловеща отвътре.  Дуварите на къщите в селото са поръбени с котки и трендафил.  

По пътя към пържения сом на язовир "Копринка" погледът ми се сепва във впечатляващо бизнес-начинание - автоморга и авточасти втора употреба "Монамур". Е как другояче да си кръстиш автоморгата?!  

Обратно към ежедневието. Траките също са имали понеделници. Сигурно това ги е затрило. Сбогом, монамур, моя тракийска любов! Надявам се да те видя отново скоро! А и да не е скоро, какво са 2500 години - един миг в безкрая на Вселената!