Сезам, затвори се!

Ми какво да направя, като имам фобия от скуката!  Това е отговорът на въпроса на баба ми “Шо тераш там макя си и баща си?”, който ми задаваше всеки път когато се озовавах на място, където не трябваше да съм. Както алпинистите търсят физически шок, аз търся културен. Търся алпинизма на туризма.  А Ирак предлага повече шокове от реанимацията в Пирогов.

С Петър, моят брат от различни родители, пресичаме границата през голямото луминисцентно Welcome to Iraq. Еква гръм. Край, викам си, като ти е толкова акъла, ще си отидеш сега мърцина в тая прашна пустиня по средата на нищото. Обръщам се и гледам в далечината фойерверки. Ей, гостоприемни хора! Виж какво посрещане ни спретнаха.

Ирак е по-равен и от гърдите на Кира Найтли. Изминахме над 600 километра, в които погледът ти няма за какво да се закачи. Затова пирамидата на Ур я забелязахме отдалеч като древна пъпка на лицето на Навуходоносор на дъщеря му. Преди 4000 години Ур бил най-големия град в света, с население над 65,000 души. Река Ефрат миела крепостните му стени и напоявала градините му.  Кораби доставяли в града храна, вино, дрехи и бижута от близо и далеч.  Хората си устройвали пищни банкети с музика, рецитация на стихове и обилен кетъринг.  В свободното си време измисляли неща, като например колелото, математиката, сандалите и бирата.  За последното ще сме им завинаги благодарни.  Първите публични училища, първите закони и първата писменост също са шумерски.   Записвали си всичко. Благодарение на това знаем, че един роб е струвал по-малко от магаре и повече от крава.  Също така ставаме съпричастни на щастлив мъж, който споделя, че жена му родила осем сина и въпреки това все още имала желание за секс. Дай боже всекиму такова непреходно благо!

През 1928, около бунището на града, британецът Ленард Ули се натъкнал на некропол.  Освен Мескаламдъг и жена му Нибанда, там били погребани хиляди други граждани.  Най-пищно била проводена в отвъдното кралица Пуаби – името й било написано на цилиндричен печат, намерен до нея.  Била окичена с пет килограма златни бижута със скъпоценни камъни.  В близост Ули намерил масов гроб със 74 тела на войници, музиканти и слуги, избити за да придружат кралицата в отвъдното, да не би да се изгуби.
Малко след величествения възход на града, река Ефрат се отдръпнала, Ур останал на сухо и се затрил.  Векове по-късно Британският музей и Университетът в Пенсилвания прибрали всичките съкровища, които намерили. Така че и Ирак останал на сухо, с една гола пирамида и легендата, че в един отдалечен ъгъл е била къщата на Авраам.  

Противоречивата и бурна история продължила и в ново време. Саддам Хюсеин разположил една от най-големите си военни бази до Ур. Надявал се американците да не я обстрелват от страх да не засегнат древния град, защитен от ЮНЕСКО.  Днес, вместо да вдигне един посетителски център и музей, иракското правителство е направило крайно озадачаваща инвестиция в чисто нов  римски амфитеатър, иззидан от итонг, както и католическа, протестантска  и адвентистка църква с фонтани, на площад с размерите на четири футболни игрища.  Защо?  Но пък и има ли някакво значение? Ние бяхме единствените туристи за деня.

Ирак е страстен пушач. Димят рафинериите, димят сметищата, димят мъжете в ресторантите, а жените им в тоалетните, въртят се пясъчни вихрушки в пустинята.  Пушилка и прахоляк са обгърнали Багдад с мантия на зъл магьосник. Вървим по мърлявите улици. Вдясно дъни канго и разбива и без това разбития тротоар. Вляво сред камара боклуци се вмъкваме в Етнографския музей. Проскубани, прашасали манекени пресъздават традициите и живота на иракчаните. Най-много ме подтисна сватбата. Черните призраци на жените, насядали около булката, която е като труп, увит в зелен саван, излъчват само скръб и жалост. Но пък в залата за събития има концерт. Хората се радват като деца, танцуват и подвикват на младия певец. “Я изпей тая за Багдад, тоз чуден град!”, си представям че му казват. Прелестен дядка търчи между редовете, почуква с чашки като кастанети и налива чай от метър височина с беззъба усмивка.

Ирак е като машина на времето, която те откарва в детството. Достолепни старци в разгърдени ризи и наметнати сака, с броеница в ръка излизат привечер за един тегел из града. Децата ритат топка и играят по улиците. На пазарите продават колекционерски картинки на любими актьори, коли и футболни отбори.

Храната в Ирак!  Ах, храната в Ирак!  На тръгване май ще се наложи да заменя едноместната палатка на абаята с тента 3ХL!  В най-обикновения крайпътен тираджийски ресторант кебапът е неземно вкусен! Бас държа, че шумерите са измислили и кебапа. Затова земята им се казва Месопотамия, а не Кашкавалпотамия.  Телешкото биряни те кара да ридаеш с глас.  Хумусът е мек и нежен, мухамарата е мазна и наситено пиперена, а рибата на понтона на река Тигър в Багдад, изпечена на дърва между оплетени тънки пръчки, е най-висше произведение на изкуството!  Иракският домат съперничи на този на мама – сладък и мирише на слънце, шест кила за долар. Само дето няма алкохол. Или така изглежда на пръв поглед.  В четвъртък, техния петък, е сатърдей найт фивър. Допи ни се и хъката-мъката, попитахме нашия гид. Ооо, и аз си пийвам, ни каза той и отиде в една тъмна уличка, от която като мравки излизаха праведни мюсюлмани с черни найлонови пликове. Върна се с две бутилки черно Джони и 4-5 бири. Навръх Рамазана.

Понеже не сме хич праведни, на влизане в свещения Наджаф се объркахме и се озовахме изгубени в мрака насред най-голямото гробище в света, наречено „Долината на покоя“. В него е бил погребан Имам Али, законният наследник на Пророка Мохамед, и затова мюсюлманите в света търсят вечен дом точно там.  То е туристическа атракция, но аз предпочитам дневни посещения на такива места, ако изобщо. На 6 квадратни километра са погребани над 6 милиона души. Макар че може да са и много повече. Все пак 14 века са това! Разгледахме малка част от него на фарове. Тъкмо започнах отчаяно да се упражнявам да вия като клет европейски призрак,  срещнахме една добра женичка, която ни упъти как да се измъкнем от това зловещо място.

Купуват ми абая – не може да се шматкам по коса и дънки из свещения град.  Все едно влизам в палатка с дупки за ръцете и лицето. Вместо цип, палатката има ластик, който заметвам на тила, да държи качулката плътно около ушите, та да не изскочи някоя прелестна къдрица.  Е все едно се наметнах с мантия-невидимка!  „Ооо, здравей, Фатима!“, шеговито ми подхвърля Мохамед, нашия гид, облекчен, че не трябва вече да е толкова нащрек.  Понеже съм единствената европейка в радиус от 600 километра, с ярката си шапка и искрящо зеленото яке сред черните призраци на жените приличам на екзотичен папагал.  Не ме зяпат открито. Хвърлят скришни погледи,  шушукат си, ръчкат се и се подсмихват.  А така с абаята никой не ми обръщаше внимание.

Вечерта в лобито на хотела, преди да ни регистрират, Мохамед ни попита „Еast or West?”.  Погледнахме го с недоумение. Сега ли точно е времето да говорим за политика? „East or West, бе?“, продължава да настоява той. Ааа, може би пита какво изложение искаме. Няма значение, човече! Дай по един ключ, че плачем за душ.  Притиснат от обстоятелствата и нашата тъпота, Мохамед прикляква, напъва се и казва „тойлет“. И най-сетне загряваме, че ни пита какви да са ни тоалетните в стаите – със седалка или с дупка! Как да преведе човекът „клекало“ със своя рудиментарен английски?

Минавам през сто кордона проверки и се промушвам през плътната завеса на женското отделение на мавзолея на Имам Али – едно от най-свещените места за мюсюлманите.  И загубвам ума и дума. Хиляди блестящи огледала и кристални полилеи, снежнобели мраморни коридори, тлъсти персийски килими, зелени алабастрови колони, златни минарета и изящна часовникова кула се извисяват над главите на хиляди поклонници.  Сега я разбирам Шехерезада – не са измишльотини нейните приказки, а чиста истина!  Разбрах и защо са охраната и проверките.  Само в периода 2003 – 2004 около Мавзолея са станали 6 атентата с коли-бобми и атентатори-самоубийци, в които загиват стотици хора. Над главата ми кристал и злато, в краката ми кръв и кости!  Затова гидът ни каза, че Ирак има 5 забележителности - историята, храната, хората, културата и тъгата. И тъгата!

Вавилон е иззидан като Царевец и е също тъй празен. Няма ги величествените грифони - стражите на крепостните стени. Няма ги фреските с живота и подвизите на кралете и воините. Няма ги разноцветните глазирани плочки по стените, красивите мебели, килими, посуда. Няма ги скъпите накити. Всичко е пръснато из музеите по света. Но човек онемява пред мащаба на тази древна столица на света.

Саддам не е пропуснал да се прояви и тук.  През 1986 взривил местното селце и издигнал на негово място висок насип, върху който си построил резиденция, току над висящите градини на Семирамида.  Обсебен от идеята да надмине Навуходоносор, той се заел да построи отново Вавилон.   Вложил в реконструкцията милиони. Не пропуснал да украси и собствения си палат с фрески и надписи от сорта на “Съградено по време на управлението на храбрия Саддам Хюсеин, бог да го пази, бранител на Ирак, строител на велика нация и възстановител на Вавилон.“ 

Цяло чудо е, че в страната, дала на света Заха Хадид, ежедневната архитектура е толкова грозна! Но пък корнишонът на новата сграда на Националната банка на Ирак, проектиран от Заха, се издига елегантно над Тигър.  Багдадчани си спират на моста като араби в пустиня, за да хранят чайките и да се наслаждават на прохладния бриз по реката.

Сред битак от китайски боклуци, срутени стари къщи и пепелак стигаме до Ал Мутанаби - улицата с книгите, духовното средище на Багдад.  Има поговорка, че Кайро пише, Бейрут печата, а Багдад чете.  Под часовниковата кула в красивата градска градина на брега на реката четирима поети рецитират.  Събрала се е публика. Хората подхвърлят реплики, избухва смях. Багдадският вариант на Хайд Парк. Тече изложение на занаятите. Всичко е на читалищно ниво – наивно и нескопосано, с изключение на две неща.  Щандът на пенсионираната учителка Латифа с невероятните пачуърк картини, бродирани на ръка. И симпатичният дядо Ахмед, щур фен на американското кино и в частност на Джон Уейн.  Хобито му е да прави макети на киносалони и свързани с киното предмети и герои.  С тъга ни показва старото кино в Багдад, отдавна съборено, и дилижансът от едноименния филм. Преживявам „Ново кино Парадизо“ в арабски вариант.  Багдад не е красив град. Красиви са хората му.  

„Аладин е от Багдад, затова тук ще ти викам Джасмин“, обявява Мохамед.  „Али Баба също е от тук, ето виж, това му е паметника“, сочи ми. „Ти не ми показвай паметника, покажи ми пещерата“, казвам му и се смеем с глас. 

„Енд оф дъ уърлд“, съобщава навигацията с приятен женски глас. Стряскаме се, а той започва да се киска.  На арабски това означавало на кръговото да хванеш третия изход. Краят на света засега се бил отлагал.  Е, хванахме третия изход.  Сбогом, Ирак! Съсипан от войни, ти не си от страните, в които човек би се върнал. Така и не открих пещрата на Али Баба, но намерих съкровище, което винаги ще нося в сърцето си – прекрасните ти, добри и мили хора!

Сезам, затвори се!