Героичните просекини

Катерим се по стръмна камениста пътека. Стискам зъби и се издърпвам по въжето. Нали беше пътят на просекото?! Нали щяхме да вървим през безкрайни лозя?! И да спираме във винарни за дегустации?! И да викаме наздраве с кристални чаши, пълни с мехурчета?! По-дя-во-ли-те!

-Идвайте! -обажда се с отгорен глас Вили. Тя е атлетична, бърза и слаба! - Има панорама!

Рухваме на малката площадка на върха сред лилави минзухари и циклами. Пред нас се простират хълмовете на Конелиано, покрити със сресани с рядък гребен лозя от основата до самия връх. Разнася се камбанен звън от селата. Пладне е. Имаме още 4 часа преход.

Вечерта от стената на семейния хотел ни гледа красив италианец. До него в рамка е почетна грамота, подписана лично от Мусолини. Прадядото на Матео и Лука се върнал от фронта изпосталял и въшлясал, но се хванал в ръце и засадил на баир лозе.  Те всички лозя тук са на баир, ама не просто баир, а БАИР.  Отвесни.  В списъка на културното наследство на ЮНЕСКО са.  Наричат ги героичните лозя, а хората, които ги обработват – героичните лозари.  Земята в равнините я ползвали за други неща, които не виреят по чукарите. А гроздето и без това обича скалисти минерални почви и много припек.  Първо терасирали, после засаждали глерата – така се казва местният сорт ситно, бяло и много сладко грозде. Терасите пък се казват чилиони. Те задържат почвата и намаляват ерозията.  Селяните си направили собствена система – издигали високи стълбове и вързвали на тях телове като паяжини, по които се вият лозите.  В продължение на над 400 години усъвършенствали този метод с къртовски, ама къртовски труд.

А ние сега искаме ей така, наготово, да седнем в трапезарията и да ни сипят просеко. Ми няма как да стне! Трябва да си го заслужим. Неслучайно се нарича Strada di prosecco. Не е Radost di prosecco или пък Legierno di proseco.  Трябва да си го изстрадаш. Или както мъдро отбеляза София, то си е тежък триатлон: ходене, ядене и пиене.

В краката ни се върти котаракът Ренато. Има жълт злобен поглед. Кръстен е на Ренато Валанцаска - бандит, банков обирджия и убиец. Давам му малко прошуто.  Започва да мърка, но му нямам доверие. За разлика от котарака си, Матео и Лука са сърдечни и естествени! Носят шише след шише от тяхното. Едното просеко е мътно, произведено по стара технология. Казва се Bon Cho – прякорът на прадядото. Бончо, че какъв да е!  На етикета са нарисувани група приятели във видимо нетрезво състояние. Матео обяснява: “Тоя тук, легналият, е Саурон. Като се напие, започва да мижи с едното око.“  Не са интелектуалци. Но пък зехтинът им е „Данте“, а фитнес –веригата „Дориан Грей“. А сутринта тръгват на работа с Ламборджинито. Вярно, трактор, но пък Ламборджини.

Пътят на просекото, въпросната Strada, я измислил професор Итало Космо през далечната 1938.  Професорът бил родом от Конеляно и завършил местното лозаро-винарско училище, а после агрономия в Болоня.  Сега внимавайте много: Космо бил любител на планината и алпинист. Това ако го знаех преди да тръгнем, щях да балансирам очакванията си. 

В интернет пишеше, че километрите са 52. Какво са 52 километра за туристическото ни дружество „АХА – алкохол, храна и алпинизъм“! Че ние ги минаваме за един уикенд на Витоша, кажи-речи.  Само че в маршрута не са включени преходите през селата до хотелите, които до един са на най-високото място.  Тъкмо си мислиш, че си стигнал, и трябва да  качиш още 40 етажа баир.  То затова милите ни домакини в едното село – възрастна двойка, като ни видяха потни и прашасали на прага си, веднага се разтичаха, донесоха чаши и изстудено просеко, и ни го сипаха венозно. Определено нямахме много търговски вид.  И ето сега математическата задачка: група от осем туристи изминала 80 километра и изпила 40 бутилки просеко. Колко е разходът алкохол на километър на всеки от туристите?

Докато решавате, да ви разкажа как се спънахме в кооперативната социална мандра край Тарцо.  Бяхме пообъркали пътеката и докато се намерим си стана два часа следобед, а ресторантите в Италия работят до три и после – сиеста, пък ти ако искаш яж сурови лозови листя. По едно време Ралица вика: „Връщайте се, не е от там.“ В групата започна брожение – ама не може ли по по шосето, ама то сега ще заобикаляме ли, там със сигурност има някоя кръчма.  Но нали пътуваме в хармония и разбирателство, последвахме я, мърморейки.  И нещеш ли, току зад завоя гледаме хора обядват под един сайвант.  Мандра с магазин със сто вида сирена, от които най-твърдото се реже с банциг. Дали ще ни нахранят тука, разтревожи се Неда, и докато се тревожеше, собственичката и едно младо момиче тържествено внесоха дъска с размера на манастирска маса, отрупана със сирена, колбаси, плодове, сладка, сосове и цветя.  Да не съм чула някой да се похвли, че може да плейтва!  Ама сладката не просто такива от буркан, ами домашни, миксирани с хрян. Сирената от местни крави и гроздето от лозето отсреща. Загубихме самообладание, но запазихме форма. Само дето малко на зиг-заг минахме всички баири до вечерта.

Мандрата не успя, но кафенето на централния площад в Тарцо замалко да се превърне в „Хотел Калифорния“.  След лежерно преходче сутринта, спряхме да се подкрепим. В неделя хората, като се черкуват,  отиват право в кафенето.  Всеки с по чаша вино в ръка в 10 сутринта. Някои вече понапреднали. Като дядото с тирантите, карираната риза и шапката с перо. Перото потрепваше при всяко чин-чин. Или другият с фишуто и лилавия нос като патладжан.  Знаете, основно правило на пътешественика е да прави като местните.  На третата бутилка просеко и чин-чин с дядовците за миг ми се стори, че няма да си тръгнем.  И че след 20 години някоя групичка храбри туристки ще ни намери около тая същата маса с перли около вратовете, с шапки с пера по главите и лилави носове! 

Всъщност из селата, където бродихме, живеят почти само възрастни хора. Рядко можеш да намериш читаво заведение.  Особено пък през уикенда.  Къщите за гости също се броят на пръсти.  В която и да е страна да развиваш туризъм извън капаните на големите туристически атракции е много, много трудно. 

Италианците се делят на три вида – сърдечни, просто любезни и откровено незаинтересовани.  Матео и Лука бяха сърдечни. Милите старци от къщата за гости на върха на хълма бяха сърдечни.  А също и един дядка, местен производител, който в едно от селата седеше на съседната маса в ресторанта.  Децата му вече били поели бизнеса, той само дегустирал по цял ден, като ни обясни любезната сервитьорка. Милият, гледа ни, гледа, па по едно време скочи и дойде при нас: „Леле, колко сте красиви всичките!“, рече усмихнт и разпери ръце: „Като цветя в грдина сте!“. Аз италианския докато го учех, предимно наблягах на маймуната, която ядеше ябълка на пейка в градината, но все пак знам какво означава „Che belli!“, а също „Fiori in giardino“.  Човекът ни почерпи бутилка от неговото. Според любезната сервитьорка, продекото му било много гадно, но пък такива комплименти никой в живота ми не ми е правил, а май и на повечето от нас в групата, така че да си гледа работата киселата леля.

Италианският ми се удава, както вече разбрахте.  Просеко, мортадела, моцарела, рикота и качота, ми диспиаче мольто бене!  И ръцете с дланите нагоре, с щипнати  на върховете пръсти.  Развиках се още като кацнахме. Какво, звучах си като местна! Само не ми стана ясно защо детето смутено ми прошепна „Моля те, мамо, спри да ме излагаш! А още дори не си пила!“ Докато последния ден и тя вдигна ръцете с дланите нагоре, с прищипнати пръсти, и занарежда „Аперитиво, дольчи, дижестиво пер фаворе субито!“

Все казвам, че бяхме осем. Имаше и една девета – Ралица. Тя мина като ракета и остави у нас блестяща следа от самосъжаление. Докато ние пътувахме към летището последния ден, измина целия ни четиридневен маршрут наобртно. Обаче пък, както се пее в една хубава българска песен, не сме атлети, но сме истински!

На площада в прелестния Виторио Венето под една от масите в кафенето лежеше френски булдог. Опнал си беше задните крака в шпиц. Изцъклил очи и оплезил само връхчето на езика си, не помръдваше. Ако искаше да погледне нанякъде, само въртеше очи. Горе-долу така изглеждахме в края на пътуването останалите осем. Но успяхме! Изминахме целия път на просекото и никъде не останахме завинаги!  Все пак ни чакат The Whiskey Trail, La Ruta de Madeira и тесните, виещи се пътечки на ракията из родната Витоша. И безбройни дядовци с комплименти!

Храмът на облечените

Част 3

Всичко е зелено, всичко цъфти. Водопадът Мисол Ха е възхитителен. До него се стига по моста Цак през най-красивата махала на село Такилак, вляво от ранчо Пичукайко и по околовръстното на Ксолопитово. През девет джунгли в десета, както се казва.  Досега се чувствах като великан сред дребните местни, а в джунглата съм като джудже. Всичко, което у дома е малко, тук е огромно. Листото на трилистника е като палатка.  Зеленото цвете в малката ми саксийка тук е десетметрова лиана с тлъсти листа.  Потапяме се в прохладните води. Над нас кръжат лешояди. „Кога сте ходили на плаж с лешояди?“, пита Елена. „Ходили сме само с гларуси“, отговаряме й.

След приключенията ни на 2200 метра надморска - все едно живяхме на Алеко повече от седмица,  планините най-сетне отстъпват на обширна равнина с реки и езера. Земята на кабайеросите с огромните сомбреро, кожените гащи и ласото.  Спираме в крайпътен ресторант за телешки стекове. Изкарвам си акъла! От стената ме гледа лилав Бойко Борисов със сомбреро и маракаси. Но пържолите са безупречни.

Вили: „Няма ли най-после да пием маргарита?“ Всички я поглеждаме и в един глас питаме: „Коя беше Маргарита?“  В началото най-трудно запомнихме нея от групата, понеже е тиха и мълчалива. 

След олмеките и толтеките отиваме при дискотеките – известно племе, обитаващо и до днес крайбрежията на полуостров Юкатан. Дискотеките обитават среда, подобна на Слънчака. Хранят се с олинклузив и пият коктейли със странни цветове.  Ние много добре се разбрахме с това племе. Смесихме се с него и пяхме караоке. И без думи нека винаги във нас клетвения шепот вечно да звучи си стана химн на Плая дел Кармен. Ооо! Огън от любов! 

Като казах огън, та се сетих - твърдят, че големият астероид, който унищожил динозаврите, паднал в Мексиканския залив. Осколките от него пробили дупки във варовика и така се образували варовиковите кладенци и пропасти, наречени „сеноте“. В Юкатан има над 7000 сенотета.  Топнахме се в кристалните води на едно от тях доброволно.  Иначе маите ги използвали за жертвеници.  Хвърляли вътре деца, когато имаало голяма суша.  Считали ги за вестоносци към отвъдното.  Колкото повече плаче и вика детето, толкова повече дъжд се чакал. Над 200 скелета намерили археолозите в сенотето край Чичен Ица, заедно с разни скъпоценности, като че ли децата не били достатъчни.  Видя ми се много хубава идея!  Жалко, че моите пораснаха. Но пък може с внуците да експериментирам.  Навярно по тази причина мексиканските деца са много мили и кротки.  Ако се чуе някакъв рев или глезотия, чужденче ще е. 

На поредната бензиностанция пред смаяите ни погледи от багажника на автобуса ни излизат жена и малко момченце. Оказа се, че шофьорът е взел семейството си на екскурзия, но му било неудобно да ни каже.  Абе я ги качи горе бе, човек!  Добре поне, че детето не беше кривогледо и с глава като царевица! Но до края на пътуването треперехме  да не го хвърлят в някое сеноте.

Освен в Паленке, оставих част от сърцето си в Сан Кристобал.  Пазарът е безкраен и шарен. Понечвам да снимам сергия с разноцветни люти чушки, а продавачката - стара вещица от местните племена се разкрещява и ме замеря с орех. Цоцилите не обичат да ги снимат.  Дъщерята на човека, от когото си купихме подправки, е заровила ръце в чувала с мления пипер като в пясъчник и не спира да киха. Кокоши крака се протягат към минувачите, сноват хора с тави на главите и предлагат захаросани плодове, тапас и някакви течности с неясен характер.  На всяка сергия за сувенири жените бродират и плетат. Китайските боклуци са рядкост. За съжаление и ръчно изработените сувенири стават все по-голяма рядкост в света.

Вечерта отидохме на бар, за да отпразнуваме рождения ден на Мила. Сред гръмката музика и неоновите светлини внезапно от улицата се присламчи симпатична бездомна кучка.  Заспа ни в краката. Нито подскачането, нито викането я отказаха да стои при нас. Без малко за си я вземем.

Това, което ме удиви най-много е пълната липса на комплекси у мексиканците.  Значи тя прилича на Годзила джобен вариант, метър и петдесет, все ти е едно дали ще я прескочиш, или ще я заобиколиш, обаче излиза на дансинга с плавна походка в плътно прилепнала малка черна рокля.  Започва да танцува и след точно минута към нея приближава кавалер, галантно й се покланя и хваща тлъстата й целулитена ръчица. Двамата се завъртат пламенно в маладата нощ. Българките може и да сме едни от най-красивите в света, но не притежаваме такава страстна увереност.

Тръгваме към океана.  На път спираме в Чичен Ица - едно от новите чудеса на света.  Голямата пирамида е прецизен календар, описващ дните, седмиците и сезоните. Много важно, ще кажете вие.  Днес всеки има календар на телефона или на бюрото. Защо им е трябвало на горките маи да строят гигантски пирамиди за целта?  Ами защото в онези времена знанието било достъпно за висшата класа, която го превръщала не само в средство за власт и престиж, но и в разменна търговска стока. 

За съжаление, поради близостта си до Канкун, древният град се е превърнал в китайски пазар за евтини сувенири. Пред стената с черепите позират в инстаграмски чупки тлъсти бели американки.  Туристите възторжено пляскат с ръце, за да чуят как ехото от пирамидата се връща към тях като вик на птицата кетцал.  Блъсканица и прахоляк.  Градът и сега е огромен, а са разкрити има-няма 5% от него. Гидът ни каза, че до къщата му на няколко километра от Чечен Ица има останки от малка пирамида.  През пика през 8-9 вик там са живели над 100,000 души.  Търгували със сол, памук, мед, какао и тютюн.  И знания.

Езикът на ацтеките се нарича науатл.  Над един милион души все още го говорят, но само у дома, защото ги дискриминират и ги считат за по-низши.   Ето ви една дума: куетлясочитл.  Хайде де, не е толкова сложно.  Това е коледната звезда. Тя е родом от Мексико, но там си расте като дърво.

На майски пък едно, две, три е хум, ка, ош. Затова Ошмал значи трети. Градът е три пъти строен и три пъти напускан, докато накрая, някъде през 10 век, когато отсекли и последното дърво, за да пекат варовик, с който да зидат пирамиди, мястото пресъхнало и животът приключил. Ошмал е най-елегантния от градовете на маите, издържан в стил майски барок. Бил мирен и това си личи- не водели войни и не правели човешки жертвоприношения. Имали само по една жена. Е, може да е била сестра им, но никой не е перфектен. Бизнесът им бил добив и търговия със сол. 

Утре трябва да се върнем на работа. Чудя се дали вместо това да не се заселим в пирамидата на Червената царица. Ще си направим мескал бар и овощна градина.  Ще научим местните да ни носят дарове от такоси, гуакамоле и чуроси. Планини от чуроси!  Ще замеряме туристите с орехи и ще издаваме призрачни викове, когато ни снимат без разрешение. Ще мърморим текстове на български естрадни песни като заклинания и  ще лекуваме местните с пърцуца и кока-кола. Кой знае – след половин век някой може да ни открие в джунглата с инкрустирани черепи и широки усмивки с изпилени остри зъбки. И да умре от отровните изпарения на мескал, текила и табаско. (Край) 

Царството на кристалния череп

Част 2

Освен богата история, Мексико има удивителна природа.  Каньонът на река Грихалва (да не се бърка с грис-халва) се нарича Sumidero, което значи канализация.  Никак не отговаря на името си.  Носим се с бърза лодка в красивата канализация, където щъкат, плуват, летят, скачат и пълзят крокодили, маймуни и безброй птици. На места скалите се извисяват на километър, така че си дръжте шапката. Казват, че от най-високата скала по време на конкистата се хвърлило цяло племе, което бягало от испанците.

Мила: „В Оахака и черно-белите снимки излизат цветни.“

Градът е пъстър и оживен.  Гастрономическата столица на Мексико е прочута с чапулинес - печени скакалци  с лайм, чесън и люто. Освен това е столицата на мескала – опушената мексиканска ракия, която се прави от печен кочан на агаве.  За да добиеш такъв кочан, трябва да чакаш 25 години. Не е като ракията – всяка година можеш да одрусаш джанката.  Мелят кочаните с голям воденичен камък, дърпан от магаренце.  В някои бутилки слагат змии и скорпиони.  Не посмях да експериментирам точно с тези разновидности.

В оахакския музей ни намига инкрустирания череп на древен микстек.  Испанците по чудо не намерили и респективно не плячкосали гробът от Монте Албан.  От как свят светувал, толтеки, микстеки, маи и ацтеки погребвали мъртвите в пода на домовете си.  Нямали гробища.  Минахме покрай село Помуч, но не се отбихме. Там до ден днешен има запазен майски ритуал - в Деня на мъртвите близките изравят покойниците от гробовете, почистват ги, разговарят с тях и се черпят. „Та ти викам, бабо, завърших университет и ще се женя. Ха наздраве!“

Видният микстек, живял преди повече от 800 години не го изровили близките му, а мексикански археолози.  Бил погребан в една от къщите край  Монте Албан с безценно съкровище от 500 предмета.  Като например майсторски гравирани 34 човешки кости.  И златен маникюр (ноктопластиката не е от вчера). А също красиви златни маски, нефритени накити и изящни съдове.

От Оахака е Мануел Хименес Рамирес - легендарен народен майстор-резбар, известен с фантастичните си дървени фигури, които сънувал и след това резбовал от меката дървесина на местното ароматно дърво копал. Никога не напуснал родното си място. Затова пък творбите му са в колекции по целия свят. Фантазията на един човек изцяло преобразила икономически смотаното село Сан Антонио Арацола и района. Имахме късмет да попаднем на негова изложба в историческия музей в Оахака. Пиршество за сетивата!

Пропътувахме половината земно кълбо. Въпреки че шосетата в Мексико са добри, в планините 180 километра отнемат 5 часа. Малко като пътя към Враца, но с кактуси.  Легналите полицаи са на всеки сто метра – общо над 650. Автобусът буквално не може да превключи на трета.  Но това си има и добри страни – забелязваш всичко.  Край пътя на големи платнища сушат кафе. То си расте из дворовете.  Табели с гръмки имена оповестяват, че минаваме през Barrio guapo (Красивият квартал) и Barrio nuevo (Новият квартал), а всичко прилича на тенекиена кутия от сирене с покрив. На едно крайпътно пършиво магазинче пише “Пазарувайте със стил!”.  Продават чипс, банани и бензин.  Въпросът е не кой, а защо изобщо хората живеят по тези места.

Уж да излезем от планината, а сякаш навлизаме все по-дълбоко в нея. По пътя за Паленке на една бензиностанция Мила присяда да пие кафе и скръства дълги крака. Държи чашката с аристократична грация.  Непосредствено вдясно от нея е тоалетната с въртяща се решетка – все едно влизаш в затвора. Вляво има мегапроскубана сцена на Рождество, сред която спи бездомно куче. Сигурно е религиозно, милото!  Идва момичето, което чисти тоалетните и започва да бърбори оживено. Мислим си, че ни гони, а тя просто дърпа масата да сме по- нашироко. 

Залезът преминава през светлооранжево към цикламено и тъмнолилаво. Небето е великолепно. Гледай, викам си, това слънце два часа не може да залезе.  И после се сещам, че те за всичко са бавни.  Средностатистическият айляк е светкавица в сравнение с всеки мексиканец. Ето времето за извършване на някои прости действия: закупуване на бутилка минерална вода - 10 минути без опашка. Получаване на допълнително одеало от рецепция: на заминаване, когато напускаш хотела. 

София: „Очевидно ацтеките и маите са нямали норми за достъпна среда. С такива стъпала на пирамидите никой не може да вземе Акт 16.“

Пръхтим по въпросните стъпала навсякъде, но особено трудно е в Паленке, където са под наклон 60 градуса!  Никак не ми е ясно тези хора, при положение че средният им ръст е бил метър и петдесет, как са се катерили нагоре с късите си крачета!  Иначе са строяли с размах и мащабно.  И то без да познават метала и колелото.  Ориентирали пирамидите си по оста на лятното и зимно слънцестоене до сантиметър.  Скрепявали камъните с кирпич от варовик, който с времето се втвърдява като бетон.  Според археолозите точно това в крайна сметка обезлюдявало техните градове.  За изграждането на една пирамида са били нужди тонове кирпич.  Варовикът се печал, а за огъня трябват дърва. Хората изсичали горите, районът пресъхвал и цивилизациите загивали, за да се възродят отново на друго място.

От всички древни градове, които посетихме, сърцето ми остана в Паленке. Всъщност то отдавна си беше там.  Още когато бях дете и  прочетох „Колесниците на боговете“ на Ерих Фон Даникен.  Там той описваше релефа на саркофага на Пакал като човек в космически кораб, заобиколен от панели и кабели, наподобяващи модерна техника. Според него древните маи са имали контакт с извънземни, а Пакал пътувал в космоса.  Всъщност Пакал просто си лежи под свещеното дърво на сейбата и от време на време боде гениталиите си с острите й шипове.  Маите никак не се помайвали, както каза Елена. Те непрекъснато се самонаранявали по най-ужасен начин. Водата, кръвта и спермата били за тях свещенни течности и те си ги набавяли както могат.  Изпитвам голямо облекчение, че за нас свещенната течност е ракията. За нея не се налага да се бодем с каквото и да било където и да е.

Пирамидите в Паленке са единствените в Мексико с погребения – на Червената царица и на Пакал.  Останалите са насипи с храмове на върха.  Пакал наистина ми беше любим, докато не го видях в пълния му блясък в музея в Мексико Сити.  Това, че е 172 висок (снажен да тогава, нисък за днес) не ме притесни.  Харесах нефритената му маска, авангардните му обеци и останалите му накити. Но силно ме смути не особено впечатляващият му, да не кажа почти невидим негов нефритен атрибут.  Нищо чудно, че се е бодял с шипове в слабините!

Но да не се фиксирам върху размера. Пакал се възкачил на престола едва 12-годишен и управлявал цели 68 години!  Имал време да си вдигне пирамида за чудо и приказ върху разкошен 15-тонен саркофаг.  Той самият увреден от кръвосмешение - единият му крак бил по-къс (а както стана въпрос и не само крака), се оженил за сестра си, за да се запази свещената линия на кръвта. Децата им все умирали, то как ли няма, докато накрая си родили  Чак Чак Кʼан Чан – или на галено Читам II, който имал по шест пръста на ръцете и на краката.  Читам наследил трона, но понеже бил на преклонните 49, когато баща му се споминал, нямал много време да се увековечи. Затова просто облицовал хълмовете, вместо да строи истински. Малко нескопосани изглеждат.  Паленке е третия по големина майски град. Имал над 2000 сгради. Преди девет месеца отново огледали джунглата с хеликоптер и заснели с радар повърхността. Едва 2% от града са открити, а ни отне един предиобед да ги обиколим.

В съседната пирамида на пакаловата е погребана Червената царица - Лейди Иш Тцкабу Ахау.  В Мексико непрекъснато ни съобщаваха колко сантиметра е бил починалия, както тук съобщаваме колко сантиметра се е родил бебето.  Та тя била височка – цели 160 сантиметра. Била на 52 години — изключително дълголетие за маите, които преживявали най-много до 30.  Живачният сулфид, силно токсичен, с който било покрито тялото й, причинил смъртта на хората, открили гробницата през 1950-те години. Задушили се от отровните изпарения. Анализът на зъбите ѝ показва, че като дете не е израснала в Паленке, а в района на Табаско, което подкрепя теорията, че е била омъжена по политически причини за династичен съюз.

Заради простотия и мързел, разкриването на древните градове ставало главно с ... динамит.  Къде ще си играят да копаят. Особено в джунглата. Там всичко е обрасло с гъста растителност. Взривяваш и това е. Е, повреждат се нещата, отива на кино някоя и друга статуя или релеф, но голяма работа.  До момента в Мексико има над 200 археологически обекта и са открити над 1000 пирамиди, така че материал да искаш.

През 19 век в руините на Паленке се заселил Жан-Фредерик Валдек. Художник, картограф, антиквар и самопровъзгласил се аристократ, Валдек твърдял, че е роден ту в Париж, ту в Прага или Виена; че е граф. Говорел много — и винаги за себе си. Между 1832 и 1833 Паленке се превърнало в негова сцена за ролята му на последен жрец на една изгубена цивилизация.  Валдек не рисувал това, което вижда, а това, което вярвал, че трябвало да се види. В неговите изображения маите придобивали черти на Египет, Гърция и Рим; релефите му изобилствали от фантастични елементи. Това дълго време подхранвало погрешни теории за изгубени континенти, атланти и извънземни, също както глупостите на Фон Денекен.  До ден днешен един от храмовете в Паленке е наречен Пирамидата на графа.

Освен пирамиди, всеки древен град имал голямо игрище за пелоте – древната игра на топка.  Топката се правела от каучук и тежала около кило. Удряла се с ханш, лакът и рамо.  Победителят го принасяли в жертва.  Заради това Мексико никога няма да спечели Световното по футбол. (Следва продължение)

Похитителите на изчезналия мескал

Част 1

Няма смисъл да си изпилявате зъбите и да ги инкрустирате със скъпоценни камъни, ако не сте кривогледи.  Маите имали утвърдени критерии за красота. За да се отличава аристокрацията от простолюдието, мистър „Мая Юнивърс“ е блестял с острозъба усмивка и криви очи, издължен като кочан на царевица череп, прорези по лицето, флешове и пиърсинги по бузите, устните и носа.  Това изящество се постигало, като черепите на благородническите бебета били пристягани с две дъски, на които закрепяли топче на връв, да им се кандилка пред погледа.  Носели инсталацията в продължение на две години, докато напълно им зарастне фонтанелата.  Красотата им била допълвана с модни аксесоари – корони от пера и маски, а също и одрана човешка кожа. Да, освен добри пластични хирурзи и зъболекари (между другото са измислили упойката 12 века преди нас), те били отлични кардиолози.  Вадели поне по едно туптящо сърце от гръден кош на ден. След това майсторски одирали кожата на жертвата и се обличали в нея. Само и само боговете да останат доволни. 

Като казах богове, според маянската легенда, богът Кукулкан - Пернатата змия, бил бял човек с брада.  Той донесъл знанията за живота и вселената, а след това отплавал на изток и обещал, че някога ще се върне. 

Юхуууу! Ето ни! Върнахме се!  Получавате не една, а цели шест пернати змии! Богинята на пазарите  и домашното огнище Мила, богинята на природата и добротата Юлиана, богинята на спорта и танците Виолета, богинята на човешките отношения и малките неща Елена, богинята на просекото и промишленото строителство София и богинята на мескала и песните Надя.  В своята съвкупност, ние сме пазителките на култа към храната, алкохола и пачангата.  За да сме спокойни, изискваме редовни жертвоприношения от коктейли и такоси с карантия, кориандър и лайм. Не сме се епилираали, за да сме по-убедителни по отношение на перата. Придружават ни наши колеги – богове от далечна България, пристигнали на кораба „Сед Адвенчърс“ с капитан Дон Калоян.

 

Мила: “Събуждам се сутринта, а срещу мен Елена с маска. Помислих, че съм заспала в музея!” Ние: „Инкрустирана ли беше?“

Мексико е страната на маските. Навсякъде ти показва различно лице, но винаги някак дружелюбно, с малки изключения. Колкото 20 Българии е, говори 60 местни езика и е открило последните си жители в дълбоките джунгли около Паленке чак през 1946. Събирачи на смола за дъвка се натъкнали на племето мецабок - малки като джуджета, с щракащ език.

Мексико Сити е леля на средна възраст, която не изглежда добре, но поддържа домът си чист, обожава кича, облича се от Женския пазар и готви изумително. Веднага ни тиква по един гранде шиш в ръцете. Момичето, което ги приготвя на една сергия в лунапарка жвака отегчено дъвка. Черният й лак е олющен и за разкош има черно под ноктите. Маца месото с някакви сосове, поръсва го с лют пипер и бодва отгоре парче диня. Допълваме този кулинарен разкош с няколко дузини такоси. Заведението прилича на тенекиената кръчма “Драгоман”. Върху нахвърляни непотребни каси е сложена тава с нарязан кориандър да съхне. Няма кой да го чака - посипваме щедро.

Маянска поговорка: „Когато богините празнуват, земята се тресе.“

Новогодишното тържество е в столовата на завода. По масите са насядали семейства, трогателно облечени в най-хубавите си дрехи. Храната е разварени макарони и чорба от нещо неидентифицирано. Ако я разбъркам, сигурно ще искочи някое око. Затова наблягаме на мескала. Има жива музика. Изпълнителят прилича на Васил Петров, но по-кръшен в кръста. Менюто е къртица с пържен комендант, ако вярваме на гугъл транслейт. На масата до нас седи семейство със сина си, притеснителен тийнейджър с очила. Майка му го бута тайно: „Хайде, хайде, покани някоя от дамите на танц!“  Милият, скован е, но постепенно се поочупва.  Сервитьорът, когото кръстихме чичо Стефчо, пъргав един такъв, раздава блестящи шапки и диадеми на всички. Броим набързо десет-девет-осем…

Feliz año nuevo! Нова година пристига, но никой не й обръща особено внимание. Самотният мъж на съседната маса спи с лице в салатата. Ектор, другият съсед, ме прегръща: „Обичам я!“ Ми вземия бе, викам му. А той: „Не мога! Тя е жената на най-добрия ми приятел!“ То дори да си кьорав чужденец, няма как да не забележиш химията им – танцуват с изгаряща страст.  Богиня съм на съветите.  Казвам му, че животът е доста по-кратък от мексикански сериал, а любовта е вечна. Може би се чудите на какъв език тече комуникацията? На три мескала испанският ми става роден.  Чичо Стефчо зарязва таблата и закършва с нас ча-ча. Разотиваме се, когато вече никой не може да каже “Кетцалкоатл“ и особено „Несауалоайкойотл.“ Подозирам, че този купон предизвика земетресението от 6.5 по Рихтер, което ни разтърси ден по-късно.

Явно сме били зажаднели за пиене и купон. Стюардесите от Луфтханза не се усмихваха и се стискаха на просекото. Заканили се бяхме навръщане да ги вържем със свински опашки в тоалетната и да превземем бара!  „Аз нося свински опашки!“, каза Елена и извади една стиска. За справка, Елена носеше също пет чифта очила за плуване, пемза за пети, челник, многократни бутилки за вода, които като се развият стават чашки, много удобни за просеко за изпът. Нямаше нещо, което тя да няма и да не е готова веднага да го даде. Богинята на малките неща, както вече споменах.

На входа на антропологичния музей е герба на Мексико - кацнал орел на кактус със змия в клюна. Ето първата прилика между нашите народи. При нас пък е кацнал бръмбър на трънка. За разлика от нашата древна земя обаче, Америка е заселена последна - преди около 2000 години. Беринговият проток замръзнал и от там хората преминали. Генетично мексиканците са близки до населението на Източен Сибир, а обзалагам се и с това на Непал. Коренното население е дребно, смугло и с дръпнати очи.  Нашата група летя с балон над Теотиуакан, но не се приземи на кактус и никоя от нас не захапа приятелките си. Затова и не се заселваме, а сме само за малко

Музеят е пълен с безценни съкровища. Страната е с цели 135 обекта в списъка на ЮНЕСКО. В България са 9. В залата за праисторията ме впечатли паното с изображението на фауната отпреди 2 милиона години, в центъра на което има хипарион - древен кон. По някава причина конете не се развили и не оцелели в Америка. Затова местните били удивени, когато Кортес акостирал през февруари 1519 в днешния Веракруз и донесъл със себе си освен злини, унищожение и венерически болести, 16 коня.

На Коледа през 1985 двама ветеринарни студенти- Виктор и Хосе, извършили обира на века. След като в продължение на 6 месеца наблюдавали охраната и планирали, влезли през покрива и  отмъкнали над 150 артефакта - златни накити, ритуални маски и статуетки. След четири години разследване, полицията намерила по-голямата част от съкровищата в куфари и кашони в някаакъв апартамент. Арестувала двамата аджамии, които нито били продали нещо, нито били направили пари. 

По-смотан от тях ще излезе само Монтесума, който наивно се оставил има няма 500 човека да му гътнат цялата империя. Испанците били толкова малобройни, че походът против многолюдната земя изглеждал безнадежден. Но Кортес бил страшна лисица - привлякъл на своя страна с обещания угнетените от ацтеките индиански племена. Казал им, че ще ги освободи от данъци и ще ги пази и ето на - вождовете на областта Тласкала му дали десетки хиляди воини и носачи. Въпреки всичко испанските войници се страхували да навлязат в дълбоките джунгли.  Между тях започнали раздори и се издигнали гласове за връщане в Куба. Тогава Кортес заповядал да запалят корабите.  Безумието му се увенчало с успех.  Монтесума го пречукали с камъни собствените му хора от ярост, че ги обрекъл на робство и заколение.  Испанците колонизирали земите на ацтеките, наложили католицизма и езика си и обрали де що има съкровища. 

Но съдбата си отмъстила на Кортес.  Умрял от дизентерия на 62, пренебрегнат от краля и забравен от богатите си приятели.  Политически засенчен конкистадор, далеч от славата и влиянието, които имал в Новия свят.  Погребали го в Севиля, но по-късно го преместили по негово желание в Мексико Сити. Там пък непрекъснато го разнасяли нагоре-надолу заради политически вълнения. Днес точното местоположение на останките му не е съвсем ясно.  

Въпреки конкистата, древните предци надничат с кривогледо око от най неочаквани места.  Като в катедралата в Чамула – планинско село, в което живеят цоцилите - преки наследници на маите. Бедно, та бедно, непалско едно такова. Посреща ни с пършиво гробище с изгоряла църква, набучено с изсъхнали вейки. Ачик-ачик, без ограда без нищо. Грозни къщи, китайски боклуци, бездомни кучета и хора, обърнати навътре, към себе си.  Всяка жена до живот има по две еднакви черни поли-губери от овча вълна. Носи едната три седмици, после я сменя с другата.

„Сега ще ви водя на центъра“, казва ни гидът. „В катедралата е строго забранено да се снима. Влезте и разгледайте. Сигурен съм, че после ще имате много въпроси.“ Бре, викам си, каква е тая тайнственост?  Може би трябваше да се досетя какво ни чака, когато от църквата излязоха майка и малката й дъщеря. Под мишница детето стискаше кокошка с прекършен врат. 

 
Разгрърнах завесата на входа и попаднах на друга планета.  Пушекът можеше да се реже с нож.  Лисици да ловиш!  От двете страни до стените блещукаха стотици свещи, сложени в кой каквото стъкленичко е имал.  В сумрака от тавана се спускаше лъч като театрален прожектор.  Осветяваше семейства, насядали по мраморния под, по килим от борови иглички. На групички.  Все едно са в гората на пикник.  Палят свещи по пода и нещо баят и наричат.  Всичко живо, включително и децата, жули пърцуца от пластмасарки кока-кола с капачки от спрайт. Викат му медисино. Така се бяха излекували, че им святкаха очите, а един спеше мъртвешки пиянски сън, облегнат на някакъв кръст. По едно време мина шаман – нарича се иолу,  и скърши врата на кокошката, която му подадоха.   Момченце от семейството я положи на земята, направи й възглавница от борови иглички и я заперка със свити пръстета по облещените мъртви очи.  По края в индивидуални витрини са светците – бели, натруфени и пластмасови, всеки с огледалце на гърдите, вярващите да си се гледат и сами да си се изповядват.

Не се диша!  Току мине някой с голям керамичен бокал и прекади обилно с нещо, дето пуши много, но не е тамян. Вместо олтар -отсечени бананови палми, поизсъхнали, окичени със спихнати балони и неонов мигащ и пулсиращ Йоан Кръстител, който закачливо наднича зад убитата украса. Оркестърче от мъже в носии свири и се друса в транс.  Танчето от нашата група после разказа: „Приближи ми се тоя с барабана и хоп – хвана ми ритъма на сърцето. Не знам как го направи, ама ми падна и кръвно и всичко.“  Друг щатен шаман жонглира с яйца около главата на някакъв човечец.

Хората от селото не ходят в болница.  Църквата е болница. Отворена е 24 часа, 7 дни в седмицата.  Шаманите са докторите. Мерят ти пулса и лекуват всичко с кока-кола, пош – местната пърцуца, яйца и кокоши жертвоприношения. С ритуали на по десет века.  Католицизъм ли!?! Я не ме занасяй!   Много поздрави на Кортес и францисканците! (Следва продължение)