Похитителите на изчезналия мескал

Част 1

Няма смисъл да си изпилявате зъбите и да ги инкрустирате със скъпоценни камъни, ако не сте кривогледи.  Маите имали утвърдени критерии за красота. За да се отличава аристокрацията от простолюдието, мистър „Мая Юнивърс“ е блестял с острозъба усмивка и криви очи, издължен като кочан на царевица череп, прорези по лицето, флешове и пиърсинги по бузите, устните и носа.  Това изящество се постигало, като черепите на благородническите бебета били пристягани с две дъски, на които закрепяли топче на връв, да им се кандилка пред погледа.  Носели инсталацията в продължение на две години, докато напълно им зарастне фонтанелата.  Красотата им била допълвана с модни аксесоари – корони от пера и маски, а също и одрана човешка кожа. Да, освен добри пластични хирурзи и зъболекари (между другото са измислили упойката 12 века преди нас), те били отлични кардиолози.  Вадели поне по едно туптящо сърце от гръден кош на ден. След това майсторски одирали кожата на жертвата и се обличали в нея. Само и само боговете да останат доволни. 

Като казах богове, според маянската легенда, богът Кукулкан - Пернатата змия, бил бял човек с брада.  Той донесъл знанията за живота и вселената, а след това отплавал на изток и обещал, че някога ще се върне. 

Юхуууу! Ето ни! Върнахме се!  Получавате не една, а цели шест пернати змии! Богинята на пазарите  и домашното огнище Мила, богинята на природата и добротата Юлиана, богинята на спорта и танците Виолета, богинята на човешките отношения и малките неща Елена, богинята на просекото и промишленото строителство София и богинята на мескала и песните Надя.  В своята съвкупност, ние сме пазителките на култа към храната, алкохола и пачангата.  За да сме спокойни, изискваме редовни жертвоприношения от коктейли и такоси с карантия, кориандър и лайм. Не сме се епилираали, за да сме по-убедителни по отношение на перата. Придружават ни наши колеги – богове от далечна България, пристигнали на кораба „Сед Адвенчърс“ с капитан Дон Калоян.

 

Мила: “Събуждам се сутринта, а срещу мен Елена с маска. Помислих, че съм заспала в музея!” Ние: „Инкрустирана ли беше?“

Мексико е страната на маските. Навсякъде ти показва различно лице, но винаги някак дружелюбно, с малки изключения. Колкото 20 Българии е, говори 60 местни езика и е открило последните си жители в дълбоките джунгли около Паленке чак през 1946. Събирачи на смола за дъвка се натъкнали на племето мецабок - малки като джуджета, с щракащ език.

Мексико Сити е леля на средна възраст, която не изглежда добре, но поддържа домът си чист, обожава кича, облича се от Женския пазар и готви изумително. Веднага ни тиква по един гранде шиш в ръцете. Момичето, което ги приготвя на една сергия в лунапарка жвака отегчено дъвка. Черният й лак е олющен и за разкош има черно под ноктите. Маца месото с някакви сосове, поръсва го с лют пипер и бодва отгоре парче диня. Допълваме този кулинарен разкош с няколко дузини такоси. Заведението прилича на тенекиената кръчма “Драгоман”. Върху нахвърляни непотребни каси е сложена тава с нарязан кориандър да съхне. Няма кой да го чака - посипваме щедро.

Маянска поговорка: „Когато богините празнуват, земята се тресе.“

Новогодишното тържество е в столовата на завода. По масите са насядали семейства, трогателно облечени в най-хубавите си дрехи. Храната е разварени макарони и чорба от нещо неидентифицирано. Ако я разбъркам, сигурно ще искочи някое око. Затова наблягаме на мескала. Има жива музика. Изпълнителят прилича на Васил Петров, но по-кръшен в кръста. Менюто е къртица с пържен комендант, ако вярваме на гугъл транслейт. На масата до нас седи семейство със сина си, притеснителен тийнейджър с очила. Майка му го бута тайно: „Хайде, хайде, покани някоя от дамите на танц!“  Милият, скован е, но постепенно се поочупва.  Сервитьорът, когото кръстихме чичо Стефчо, пъргав един такъв, раздава блестящи шапки и диадеми на всички. Броим набързо десет-девет-осем…

Feliz año nuevo! Нова година пристига, но никой не й обръща особено внимание. Самотният мъж на съседната маса спи с лице в салатата. Ектор, другият съсед, ме прегръща: „Обичам я!“ Ми вземия бе, викам му. А той: „Не мога! Тя е жената на най-добрия ми приятел!“ То дори да си кьорав чужденец, няма как да не забележиш химията им – танцуват с изгаряща страст.  Богиня съм на съветите.  Казвам му, че животът е доста по-кратък от мексикански сериал, а любовта е вечна. Може би се чудите на какъв език тече комуникацията? На три мескала испанският ми става роден.  Чичо Стефчо зарязва таблата и закършва с нас ча-ча. Разотиваме се, когато вече никой не може да каже “Кетцалкоатл“ и особено „Несауалоайкойотл.“ Подозирам, че този купон предизвика земетресението от 6.5 по Рихтер, което ни разтърси ден по-късно.

Явно сме били зажаднели за пиене и купон. Стюардесите от Луфтханза не се усмихваха и се стискаха на просекото. Заканили се бяхме навръщане да ги вържем със свински опашки в тоалетната и да превземем бара!  „Аз нося свински опашки!“, каза Елена и извади една стиска. За справка, Елена носеше също пет чифта очила за плуване, пемза за пети, челник, многократни бутилки за вода, които като се развият стават чашки, много удобни за просеко за изпът. Нямаше нещо, което тя да няма и да не е готова веднага да го даде. Богинята на малките неща, както вече споменах.

На входа на антропологичния музей е герба на Мексико - кацнал орел на кактус със змия в клюна. Ето първата прилика между нашите народи. При нас пък е кацнал бръмбър на трънка. За разлика от нашата древна земя обаче, Америка е заселена последна - преди около 2000 години. Беринговият проток замръзнал и от там хората преминали. Генетично мексиканците са близки до населението на Източен Сибир, а обзалагам се и с това на Непал. Коренното население е дребно, смугло и с дръпнати очи.  Нашата група летя с балон над Теотиуакан, но не се приземи на кактус и никоя от нас не захапа приятелките си. Затова и не се заселваме, а сме само за малко

Музеят е пълен с безценни съкровища. Страната е с цели 135 обекта в списъка на ЮНЕСКО. В България са 9. В залата за праисторията ме впечатли паното с изображението на фауната отпреди 2 милиона години, в центъра на което има хипарион - древен кон. По някава причина конете не се развили и не оцелели в Америка. Затова местните били удивени, когато Кортес акостирал през февруари 1519 в днешния Веракруз и донесъл със себе си освен злини, унищожение и венерически болести, 16 коня.

На Коледа през 1985 двама ветеринарни студенти- Виктор и Хосе, извършили обира на века. След като в продължение на 6 месеца наблюдавали охраната и планирали, влезли през покрива и  отмъкнали над 150 артефакта - златни накити, ритуални маски и статуетки. След четири години разследване, полицията намерила по-голямата част от съкровищата в куфари и кашони в някаакъв апартамент. Арестувала двамата аджамии, които нито били продали нещо, нито били направили пари. 

По-смотан от тях ще излезе само Монтесума, който наивно се оставил има няма 500 човека да му гътнат цялата империя. Испанците били толкова малобройни, че походът против многолюдната земя изглеждал безнадежден. Но Кортес бил страшна лисица - привлякъл на своя страна с обещания угнетените от ацтеките индиански племена. Казал им, че ще ги освободи от данъци и ще ги пази и ето на - вождовете на областта Тласкала му дали десетки хиляди воини и носачи. Въпреки всичко испанските войници се страхували да навлязат в дълбоките джунгли.  Между тях започнали раздори и се издигнали гласове за връщане в Куба. Тогава Кортес заповядал да запалят корабите.  Безумието му се увенчало с успех.  Монтесума го пречукали с камъни собствените му хора от ярост, че ги обрекъл на робство и заколение.  Испанците колонизирали земите на ацтеките, наложили католицизма и езика си и обрали де що има съкровища. 

Но съдбата си отмъстила на Кортес.  Умрял от дизентерия на 62, пренебрегнат от краля и забравен от богатите си приятели.  Политически засенчен конкистадор, далеч от славата и влиянието, които имал в Новия свят.  Погребали го в Севиля, но по-късно го преместили по негово желание в Мексико Сити. Там пък непрекъснато го разнасяли нагоре-надолу заради политически вълнения. Днес точното местоположение на останките му не е съвсем ясно.  

Въпреки конкистата, древните предци надничат с кривогледо око от най неочаквани места.  Като в катедралата в Чамула – планинско село, в което живеят цоцилите - преки наследници на маите. Бедно, та бедно, непалско едно такова. Посреща ни с пършиво гробище с изгоряла църква, набучено с изсъхнали вейки. Ачик-ачик, без ограда без нищо. Грозни къщи, китайски боклуци, бездомни кучета и хора, обърнати навътре, към себе си.  Всяка жена до живот има по две еднакви черни поли-губери от овча вълна. Носи едната три седмици, после я сменя с другата.

„Сега ще ви водя на центъра“, казва ни гидът. „В катедралата е строго забранено да се снима. Влезте и разгледайте. Сигурен съм, че после ще имате много въпроси.“ Бре, викам си, каква е тая тайнственост?  Може би трябваше да се досетя какво ни чака, когато от църквата излязоха майка и малката й дъщеря. Под мишница детето стискаше кокошка с прекършен врат. 

 
Разгрърнах завесата на входа и попаднах на друга планета.  Пушекът можеше да се реже с нож.  Лисици да ловиш!  От двете страни до стените блещукаха стотици свещи, сложени в кой каквото стъкленичко е имал.  В сумрака от тавана се спускаше лъч като театрален прожектор.  Осветяваше семейства, насядали по мраморния под, по килим от борови иглички. На групички.  Все едно са в гората на пикник.  Палят свещи по пода и нещо баят и наричат.  Всичко живо, включително и децата, жули пърцуца от пластмасарки кока-кола с капачки от спрайт. Викат му медисино. Така се бяха излекували, че им святкаха очите, а един спеше мъртвешки пиянски сън, облегнат на някакъв кръст. По едно време мина шаман – нарича се иолу,  и скърши врата на кокошката, която му подадоха.   Момченце от семейството я положи на земята, направи й възглавница от борови иглички и я заперка със свити пръстета по облещените мъртви очи.  По края в индивидуални витрини са светците – бели, натруфени и пластмасови, всеки с огледалце на гърдите, вярващите да си се гледат и сами да си се изповядват.

Не се диша!  Току мине някой с голям керамичен бокал и прекади обилно с нещо, дето пуши много, но не е тамян. Вместо олтар -отсечени бананови палми, поизсъхнали, окичени със спихнати балони и неонов мигащ и пулсиращ Йоан Кръстител, който закачливо наднича зад убитата украса. Оркестърче от мъже в носии свири и се друса в транс.  Танчето от нашата група после разказа: „Приближи ми се тоя с барабана и хоп – хвана ми ритъма на сърцето. Не знам как го направи, ама ми падна и кръвно и всичко.“  Друг щатен шаман жонглира с яйца около главата на някакъв човечец.

Хората от селото не ходят в болница.  Църквата е болница. Отворена е 24 часа, 7 дни в седмицата.  Шаманите са докторите. Мерят ти пулса и лекуват всичко с кока-кола, пош – местната пърцуца, яйца и кокоши жертвоприношения. С ритуали на по десет века.  Католицизъм ли!?! Я не ме занасяй!   Много поздрави на Кортес и францисканците! (Следва продължение)