Глава първа - Агнешки котлети с три вида гарнитура
Представете си пет високи жени, повечето надарени с рубенсови форми, натоварени с раници, куфари, чанти, пликове и дрънчащи торби с алкохол от фришопа, да тичат в дисциплината 1200 метра бягане с препятствия. Да пререждат опашки, да прескачат парапети и да пръхтят объркано като стадо паникьосани слоници. Само че не на стадион, а на летището в Истанбул. То и българите не сме хич добри в организацията на движението, ама евала на турците - направо са надминали себе си. От международния полет трябва да се прехвърлим на вътрешния, като минем през паспортна проверка, излезем от летището и влезем пак през скенери и опашки. И всичко това за 40 минути. Накрая потни и задъхани се озоваваме пред гейта за Измир, където Мила седи усмихната и свежа, преметнала крак връз крак, току-що поставила световен рекорд. Е как, по дяволите! „Ми просто аз ходя много бързо“, каза Мила. „То и аз ходя бързо, но в грешната посока“, отговаря с пъшкане Юлето.
На сутринта, докато се товарим в буса за Ефес, с багажа ни помага момчето от хотела. Аз, вика, съм от Габрово. Бях на пет, когато се преместихме. Бъркам да му дам бакшиш - наше момче. А Мила ми вика „А, ти на това ако се хващаш, в Мексико жива ще те одерат! Нищо няма да му даваш. Той и без това е от Габрово - свикнал е на стиснати.“ Той пък взе, че май разбра. Малко неловка е цялата работа с българския в Турция. Не знаеш кой кога те разбира и какво точно разбираш ти самият. В българския има поне едно 2000 турски думи, които употребяваме редовно. Чешма, каишка, чаршаф, кеф, баклава, гювеч, кайма... Някои са променили значението си с времето и създават объркване. Например надписът, който видях на витрината на сладкарница за гофрети - „Bardak Waffle”.
Тръгнали сме на рожден ден на нашия добър приятел Умурджан, с когото преди години ни запозна Елена, жена с широки социални връзки, господ здраве да й дава! Ако реши да направи турски сериал, ще сложи всички в малкия си джоб. Няма "Листопад", няма "Забраненият плод". Не вярвате ли? Ето един епизод, който ни разказа, а после се разигра пред очите ни по време на това пътуване.
Живял някога в Ефес Юсуф – привлекателен мъж – висок и спретнат. Той имал магазин за килими точно срещу паркинга на крепостта. Една година се изсипал цял автобус български студенти, предвождани от преподавателката си Мери (по стечение на обстоятелствата това е на Елена майка й). Юсуф ги поканил в магазина си и ги почерпил с чай. Въпреки че не си купили нищо, на втората година отново ги поканил. На третата завел Мери на романтично пътуване до красивото планинско селце Шириндже. Прекарали една бурна нощ с поредица от уважения. Да кажем, че точната бройка била седем. И така няколко години подред. Мери сподели, че веднъж закачила с роклята си сергия с портокали. Те се пръснали по баира и Юсуф платил на търговеца цялата стока. После влачил като Сизиф някаква тежка дъска по плажа, за да има къде любимата му да легне. „Никой никога не е правил такива неща за мен. Знам, че много ме обичаше, ама аз имам тежко детство“, завърши тя.
Докато обядвахме в Ефес, Юсуф дойде. Над тридесет години след последната си среща с Мери. Дойде с букет цветя и торба сушени смокини. С едното ухо не чува, но изправен такъв, личи си, че е бил хубавец. Когато Елена му даде телефона да разговаря с Мери, лицето му се промени – изведнъж светна. Не зная колко често сте виждали истинска нежност. Поплакахме си. Както е казал Ханс Кристиан Андерсен, животът е най-красивата от всички приказки.
Ефес също е бял. Широката му мраморна Витошка се простира с километри, обрамчена от тънки колони с дантелени капители. Красиви водоскоци и фонтани са разхлаждали гражданите на всеки ъгъл. Представям си как на пазара, разпрострял се на площ колкото две футболни игрища, са се разгръщали пъстри тъкани, цвърчали, блеели, кудкудякали и мучали всякакви твари. Роби с бели зъби и тъжни лица са очаквали съдбата си. Екзотични храни и подправки са изкушавали заможните клиенти.
През последните 30 години археолозите разровили една малка част от града, населяван в разцвета си от близо 250,000 души! Най-интересен ми беше квартала на богатите – жилищни сгради, застлани с килими от мозайки, облицовани с цветен мрамор и изрисувани с красиви фризове. Строили са ги едина върху друга. На покрива на приемната на първите заселници е холът на тези отгоре, с фонтан и закритата баня с тоалетна, а върху тях - спалнята на най-прясно заселилите се. Не, жилищните блокове не сме ги измислили ние.
Но стига за това. Всеки, който познава тази компания знае, че историческите и културните забележителности не заемат първо място в списъка с приоритетите. На първо място винаги, ама винаги е храната. Затова след Ефес се отправяме към спретната закусвалня. Собственикът ни посреща, сякаш ни е чакал цял живот. Храната е проста: всеки си избира по три вида салати и печено месо. Настава хаос. Всеки бърка в чинията на съседа да опитва от това и от онова. Агнешкото се топи в устата, лимоните миришат на лимони. Дочуват се вопли. Бърша сълзите и нагъвам като че ей сега ще дойде края на света. Ататюрк ме гледа строго от декоративните флагчета на улицата.
След около час, в облак от изпарения от чесън, червен лук и анасонова ракия бусът ни понася към китното селце Шириндже - турския вариант на Мелник. Там килимаряг Юсуф водел Мери на любовни разходки. Пеем „Седем пъти молих се на бога“, за контекста сами се сещате.
Още една от историите на Елена. Когато брат й ходел на разкопки в Троя, винаги влизал в Eczane до обменя пари. Много хубав курс му давали. Само не можел да разбере защо в чейндж бюрата продавали и лекарства. Сигурно хората вдигали кръвното от курса. Накрая разбрал, че Eczane означава аптека. Но служителите били толкова мили, че не искали да му отказват. Много хубави хора са турците!
Глава втора - Сушени смокини
Разбирам защо Юсуф избрал село Шириндже за любовното им гнездо с Мери. Високо в планината, сред свещички от кипариси са накацали бели къщи с чардаци. Мирише на детство - на кокошки и овце, на печени чушки и смокини. Старици продават на туристите плетени на една кука Йода и Пикачу, буркани евкалиптов мед за гърло и дъхав тахан. Селото е странна кръстоска между Тоскана, Мелник и Ориента. Също като компанията, поканена за празнуването на юбилея.
Глава трета - Маринован паламуд и ризото с миди
Алачатъ е турският Несебър. С вятърните мелници и плажовете. Само дето не е оцвъкан с грозни модерни хотели. Бугенвилии, петунии и всякакви други красоти цъфтят, та се късат. Най-голямата забележителност е съботният пазар. Сигурно така са се чувствали хората в Ефес на техния пазар. Безкрайни сергии, на които има всичко! Коктейли от туршия със сламка, плоско зеле, десет вида боб, непознати плодове, авокадо като футболна топка и ароматни мандарини. Мрачни старци пушат мрачно над камари с оранжеви тикви. Забрадени баби свиват сарми, както учениците свиват цигари и мерят непознати билки във вестник. Котките и кучетата са почетни граждани. Лежат сред златните бижута, седят в скутовете на туристите из кафенетата и въобще не им е изтрябвало вашето внимание.
Вечерята е на пристанището. Сервират ни някакви бели късчета, подобни на задушена целина, с млечен сос и подправки отгоре. Към такава визия и консистенция изпитвам органична неприязън още от детската градина. Хората около мен ядат и реват. Прежалвам се. Хапвам. Реввам и аз. Следват морски твари, приготвени по всякакъв начин и специална шоколадова торта. Бавно се отъркулваме до буса в края на пристана. Ако не беше дошъл, можехме да се цаним за шамандури.
Глава четвърта - Брускети с кокореч и турско кафе
„Тука ще те искат от две страни, ама ти се дръж за този с кучето. Той те обича и с него ще имаш късмет – ето, виж подковата. И тези линии означават дълги пътувания.“ Гледах на кафе на половината гости. След като сме се натъпкали с кадаиф с козе сирене, пържени сухарчета с телешки език и брускети с кокореч. Виното е фантастично. Ресторантът е на върха на планината, над бостани с кози и кокошки, лозя и обрани полета с бамя. Там далеч в дъното свети Егейско море, като оченцето на неизядено агне.
Официалната вечеря е след два часа. Само като си помисля за храна, ми причернява. Организаторите обаче решават този проблем. Стоварват ни на плажа по залез. Кой по бански, кой без бански скачаме в морето. Водата е прохладна и бързо ни връща във форма. На брега ни посреща Мерт - приятел на Умурджан, с шише домашна ракия и саморъчно приготвена пастърма от паламуд. Семпло така, да не останем гладни и жадни случайно. Натоварва ни в джипа си – шест човека отпред и още четири в багажника - и ни откарва на партито.
Домакинът е поканил разкошна група музиканти. Солистът прилича на Хан Кубрат в тийнейджърските му години - с гола глава, с голяма брада, кубинки, ниско окачване и палав поглед. Всички заедно пеем „Ясен месец веч изгрява“, на турски, гръцки и български. Продължаваме с „Йовано, Йованке“ и „Македонско девойче“. Чувствам се като Николина Чакърдъкова. Като гледах после видеото, така и изглеждам. С ръка на сърце придавам драматизъм на думите и протягам напред длани изразително, все едно целият свят е мой. Ако остана без работа, ще мога да изкарвам по някой лев в подлеза на „Плиска“. Танцуваме фюжън кючек, сиртаки под формата на право хоро и нещо като ръченица с анадолски привкус. Абе всеки скача както може. Весел международен купон!
Айди бакалъм да си ходим! Изтърсвам котката от скута си, изстисквам егейско море от косата си, допивам си турското кафе на крак и с нежелание се качвам в самолета. Но в последния момент хвърлих един поглед на чашката. Видях голямо сърце, минаре и рога на изобилието. Това на гадателски език означава само едно: пак ще дойдем и то съвсем скоро! Само да изкараме месец-два диета. А междувременно Надя Чакърдъкова ще раздава автографи в подлеза на Плиска през вечер.
Няма коментари:
Публикуване на коментар