Царството на кристалния череп

Част 2

Освен богата история, Мексико има удивителна природа.  Каньонът на река Грихалва (да не се бърка с грис-халва) се нарича Sumidero, което значи канализация.  Никак не отговаря на името си.  Носим се с бърза лодка в красивата канализация, където щъкат, плуват, летят, скачат и пълзят крокодили, маймуни и безброй птици. На места скалите се извисяват на километър, така че си дръжте шапката. Казват, че от най-високата скала по време на конкистата се хвърлило цяло племе, което бягало от испанците.

Мила: „В Оахака и черно-белите снимки излизат цветни.“

Градът е пъстър и оживен.  Гастрономическата столица на Мексико е прочута с чапулинес - печени скакалци  с лайм, чесън и люто. Освен това е столицата на мескала – опушената мексиканска ракия, която се прави от печен кочан на агаве.  За да добиеш такъв кочан, трябва да чакаш 25 години. Не е като ракията – всяка година можеш да одрусаш джанката.  Мелят кочаните с голям воденичен камък, дърпан от магаренце.  В някои бутилки слагат змии и скорпиони.  Не посмях да експериментирам точно с тези разновидности.

В оахакския музей ни намига инкрустирания череп на древен микстек.  Испанците по чудо не намерили и респективно не плячкосали гробът от Монте Албан.  От как свят светувал, толтеки, микстеки, маи и ацтеки погребвали мъртвите в пода на домовете си.  Нямали гробища.  Минахме покрай село Помуч, но не се отбихме. Там до ден днешен има запазен майски ритуал - в Деня на мъртвите близките изравят покойниците от гробовете, почистват ги, разговарят с тях и се черпят. „Та ти викам, бабо, завърших университет и ще се женя. Ха наздраве!“

Видният микстек, живял преди повече от 800 години не го изровили близките му, а мексикански археолози.  Бил погребан в една от къщите край  Монте Албан с безценно съкровище от 500 предмета.  Като например майсторски гравирани 34 човешки кости.  И златен маникюр (ноктопластиката не е от вчера). А също красиви златни маски, нефритени накити и изящни съдове.

От Оахака е Мануел Хименес Рамирес - легендарен народен майстор-резбар, известен с фантастичните си дървени фигури, които сънувал и след това резбовал от меката дървесина на местното ароматно дърво копал. Никога не напуснал родното си място. Затова пък творбите му са в колекции по целия свят. Фантазията на един човек изцяло преобразила икономически смотаното село Сан Антонио Арацола и района. Имахме късмет да попаднем на негова изложба в историческия музей в Оахака. Пиршество за сетивата!

Пропътувахме половината земно кълбо. Въпреки че шосетата в Мексико са добри, в планините 180 километра отнемат 5 часа. Малко като пътя към Враца, но с кактуси.  Легналите полицаи са на всеки сто метра – общо над 650. Автобусът буквално не може да превключи на трета.  Но това си има и добри страни – забелязваш всичко.  Край пътя на големи платнища сушат кафе. То си расте из дворовете.  Табели с гръмки имена оповестяват, че минаваме през Barrio guapo (Красивият квартал) и Barrio nuevo (Новият квартал), а всичко прилича на тенекиена кутия от сирене с покрив. На едно крайпътно пършиво магазинче пише “Пазарувайте със стил!”.  Продават чипс, банани и бензин.  Въпросът е не кой, а защо изобщо хората живеят по тези места.

Уж да излезем от планината, а сякаш навлизаме все по-дълбоко в нея. По пътя за Паленке на една бензиностанция Мила присяда да пие кафе и скръства дълги крака. Държи чашката с аристократична грация.  Непосредствено вдясно от нея е тоалетната с въртяща се решетка – все едно влизаш в затвора. Вляво има мегапроскубана сцена на Рождество, сред която спи бездомно куче. Сигурно е религиозно, милото!  Идва момичето, което чисти тоалетните и започва да бърбори оживено. Мислим си, че ни гони, а тя просто дърпа масата да сме по- нашироко. 

Залезът преминава през светлооранжево към цикламено и тъмнолилаво. Небето е великолепно. Гледай, викам си, това слънце два часа не може да залезе.  И после се сещам, че те за всичко са бавни.  Средностатистическият айляк е светкавица в сравнение с всеки мексиканец. Ето времето за извършване на някои прости действия: закупуване на бутилка минерална вода - 10 минути без опашка. Получаване на допълнително одеало от рецепция: на заминаване, когато напускаш хотела. 

София: „Очевидно ацтеките и маите са нямали норми за достъпна среда. С такива стъпала на пирамидите никой не може да вземе Акт 16.“

Пръхтим по въпросните стъпала навсякъде, но особено трудно е в Паленке, където са под наклон 60 градуса!  Никак не ми е ясно тези хора, при положение че средният им ръст е бил метър и петдесет, как са се катерили нагоре с късите си крачета!  Иначе са строяли с размах и мащабно.  И то без да познават метала и колелото.  Ориентирали пирамидите си по оста на лятното и зимно слънцестоене до сантиметър.  Скрепявали камъните с кирпич от варовик, който с времето се втвърдява като бетон.  Според археолозите точно това в крайна сметка обезлюдявало техните градове.  За изграждането на една пирамида са били нужди тонове кирпич.  Варовикът се печал, а за огъня трябват дърва. Хората изсичали горите, районът пресъхвал и цивилизациите загивали, за да се възродят отново на друго място.

От всички древни градове, които посетихме, сърцето ми остана в Паленке. Всъщност то отдавна си беше там.  Още когато бях дете и  прочетох „Колесниците на боговете“ на Ерих Фон Даникен.  Там той описваше релефа на саркофага на Пакал като човек в космически кораб, заобиколен от панели и кабели, наподобяващи модерна техника. Според него древните маи са имали контакт с извънземни, а Пакал пътувал в космоса.  Всъщност Пакал просто си лежи под свещеното дърво на сейбата и от време на време боде гениталиите си с острите й шипове.  Маите никак не се помайвали, както каза Елена. Те непрекъснато се самонаранявали по най-ужасен начин. Водата, кръвта и спермата били за тях свещенни течности и те си ги набавяли както могат.  Изпитвам голямо облекчение, че за нас свещенната течност е ракията. За нея не се налага да се бодем с каквото и да било където и да е.

Пирамидите в Паленке са единствените в Мексико с погребения – на Червената царица и на Пакал.  Останалите са насипи с храмове на върха.  Пакал наистина ми беше любим, докато не го видях в пълния му блясък в музея в Мексико Сити.  Това, че е 172 висок (снажен да тогава, нисък за днес) не ме притесни.  Харесах нефритената му маска, авангардните му обеци и останалите му накити. Но силно ме смути не особено впечатляващият му, да не кажа почти невидим негов нефритен атрибут.  Нищо чудно, че се е бодял с шипове в слабините!

Но да не се фиксирам върху размера. Пакал се възкачил на престола едва 12-годишен и управлявал цели 68 години!  Имал време да си вдигне пирамида за чудо и приказ върху разкошен 15-тонен саркофаг.  Той самият увреден от кръвосмешение - единият му крак бил по-къс (а както стана въпрос и не само крака), се оженил за сестра си, за да се запази свещената линия на кръвта. Децата им все умирали, то как ли няма, докато накрая си родили  Чак Чак Кʼан Чан – или на галено Читам II, който имал по шест пръста на ръцете и на краката.  Читам наследил трона, но понеже бил на преклонните 49, когато баща му се споминал, нямал много време да се увековечи. Затова просто облицовал хълмовете, вместо да строи истински. Малко нескопосани изглеждат.  Паленке е третия по големина майски град. Имал над 2000 сгради. Преди девет месеца отново огледали джунглата с хеликоптер и заснели с радар повърхността. Едва 2% от града са открити, а ни отне един предиобед да ги обиколим.

В съседната пирамида на пакаловата е погребана Червената царица - Лейди Иш Тцкабу Ахау.  В Мексико непрекъснато ни съобщаваха колко сантиметра е бил починалия, както тук съобщаваме колко сантиметра се е родил бебето.  Та тя била височка – цели 160 сантиметра. Била на 52 години — изключително дълголетие за маите, които преживявали най-много до 30.  Живачният сулфид, силно токсичен, с който било покрито тялото й, причинил смъртта на хората, открили гробницата през 1950-те години. Задушили се от отровните изпарения. Анализът на зъбите ѝ показва, че като дете не е израснала в Паленке, а в района на Табаско, което подкрепя теорията, че е била омъжена по политически причини за династичен съюз.

Заради простотия и мързел, разкриването на древните градове ставало главно с ... динамит.  Къде ще си играят да копаят. Особено в джунглата. Там всичко е обрасло с гъста растителност. Взривяваш и това е. Е, повреждат се нещата, отива на кино някоя и друга статуя или релеф, но голяма работа.  До момента в Мексико има над 200 археологически обекта и са открити над 1000 пирамиди, така че материал да искаш.

През 19 век в руините на Паленке се заселил Жан-Фредерик Валдек. Художник, картограф, антиквар и самопровъзгласил се аристократ, Валдек твърдял, че е роден ту в Париж, ту в Прага или Виена; че е граф. Говорел много — и винаги за себе си. Между 1832 и 1833 Паленке се превърнало в негова сцена за ролята му на последен жрец на една изгубена цивилизация.  Валдек не рисувал това, което вижда, а това, което вярвал, че трябвало да се види. В неговите изображения маите придобивали черти на Египет, Гърция и Рим; релефите му изобилствали от фантастични елементи. Това дълго време подхранвало погрешни теории за изгубени континенти, атланти и извънземни, също както глупостите на Фон Денекен.  До ден днешен един от храмовете в Паленке е наречен Пирамидата на графа.

Освен пирамиди, всеки древен град имал голямо игрище за пелоте – древната игра на топка.  Топката се правела от каучук и тежала около кило. Удряла се с ханш, лакът и рамо.  Победителят го принасяли в жертва.  Заради това Мексико никога няма да спечели Световното по футбол. (Следва продължение)