Героичните просекини

Катерим се по стръмна камениста пътека. Стискам зъби и се издърпвам по въжето. Нали беше пътят на просекото?! Нали щяхме да вървим през безкрайни лозя?! И да спираме във винарни за дегустации?! И да викаме наздраве с кристални чаши, пълни с мехурчета?! По-дя-во-ли-те!

-Идвайте! -обажда се с отгорен глас Вили. Тя е атлетична, бърза и слаба! - Има панорама!

Рухваме на малката площадка на върха сред лилави минзухари и циклами. Пред нас се простират хълмовете на Конелиано, покрити със сресани с рядък гребен лозя от основата до самия връх. Разнася се камбанен звън от селата. Пладне е. Имаме още 4 часа преход.

Вечерта от стената на семейния хотел ни гледа красив италианец. До него в рамка е почетна грамота, подписана лично от Мусолини. Прадядото на Матео и Лука се върнал от фронта изпосталял и въшлясал, но се хванал в ръце и засадил на баир лозе.  Те всички лозя тук са на баир, ама не просто баир, а БАИР.  Отвесни.  В списъка на културното наследство на ЮНЕСКО са.  Наричат ги героичните лозя, а хората, които ги обработват – героичните лозари.  Земята в равнините я ползвали за други неща, които не виреят по чукарите. А гроздето и без това обича скалисти минерални почви и много припек.  Първо терасирали, после засаждали глерата – така се казва местният сорт ситно, бяло и много сладко грозде. Терасите пък се казват чилиони. Те задържат почвата и намаляват ерозията.  Селяните си направили собствена система – издигали високи стълбове и вързвали на тях телове като паяжини, по които се вият лозите.  В продължение на над 400 години усъвършенствали този метод с къртовски, ама къртовски труд.

А ние сега искаме ей така, наготово, да седнем в трапезарията и да ни сипят просеко. Ми няма как да стне! Трябва да си го заслужим. Неслучайно се нарича Strada di prosecco. Не е Radost di prosecco или пък Legierno di proseco.  Трябва да си го изстрадаш. Или както мъдро отбеляза София, то си е тежък триатлон: ходене, ядене и пиене.

В краката ни се върти котаракът Ренато. Има жълт злобен поглед. Кръстен е на Ренато Валанцаска - бандит, банков обирджия и убиец. Давам му малко прошуто.  Започва да мърка, но му нямам доверие. За разлика от котарака си, Матео и Лука са сърдечни и естествени! Носят шише след шише от тяхното. Едното просеко е мътно, произведено по стара технология. Казва се Bon Cho – прякорът на прадядото. Бончо, че какъв да е!  На етикета са нарисувани група приятели във видимо нетрезво състояние. Матео обяснява: “Тоя тук, легналият, е Саурон. Като се напие, започва да мижи с едното око.“  Не са интелектуалци. Но пък зехтинът им е „Данте“, а фитнес –веригата „Дориан Грей“. А сутринта тръгват на работа с Ламборджинито. Вярно, трактор, но пък Ламборджини.

Пътят на просекото, въпросната Strada, я измислил професор Итало Космо през далечната 1938.  Професорът бил родом от Конеляно и завършил местното лозаро-винарско училище, а после агрономия в Болоня.  Сега внимавайте много: Космо бил любител на планината и алпинист. Това ако го знаех преди да тръгнем, щях да балансирам очакванията си. 

В интернет пишеше, че километрите са 52. Какво са 52 километра за туристическото ни дружество „АХА – алкохол, храна и алпинизъм“! Че ние ги минаваме за един уикенд на Витоша, кажи-речи.  Само че в маршрута не са включени преходите през селата до хотелите, които до един са на най-високото място.  Тъкмо си мислиш, че си стигнал, и трябва да  качиш още 40 етажа баир.  То затова милите ни домакини в едното село – възрастна двойка, като ни видяха потни и прашасали на прага си, веднага се разтичаха, донесоха чаши и изстудено просеко, и ни го сипаха венозно. Определено нямахме много търговски вид.  И ето сега математическата задачка: група от осем туристи изминала 80 километра и изпила 40 бутилки просеко. Колко е разходът алкохол на километър на всеки от туристите?

Докато решавате, да ви разкажа как се спънахме в кооперативната социална мандра край Тарцо.  Бяхме пообъркали пътеката и докато се намерим си стана два часа следобед, а ресторантите в Италия работят до три и после – сиеста, пък ти ако искаш яж сурови лозови листя. По едно време Ралица вика: „Връщайте се, не е от там.“ В групата започна брожение – ама не може ли по по шосето, ама то сега ще заобикаляме ли, там със сигурност има някоя кръчма.  Но нали пътуваме в хармония и разбирателство, последвахме я, мърморейки.  И нещеш ли, току зад завоя гледаме хора обядват под един сайвант.  Мандра с магазин със сто вида сирена, от които най-твърдото се реже с банциг. Дали ще ни нахранят тука, разтревожи се Неда, и докато се тревожеше, собственичката и едно младо момиче тържествено внесоха дъска с размера на манастирска маса, отрупана със сирена, колбаси, плодове, сладка, сосове и цветя.  Да не съм чула някой да се похвли, че може да плейтва!  Ама сладката не просто такива от буркан, ами домашни, миксирани с хрян. Сирената от местни крави и гроздето от лозето отсреща. Загубихме самообладание, но запазихме форма. Само дето малко на зиг-заг минахме всички баири до вечерта.

Мандрата не успя, но кафенето на централния площад в Тарцо замалко да се превърне в „Хотел Калифорния“.  След лежерно преходче сутринта, спряхме да се подкрепим. В неделя хората, като се черкуват,  отиват право в кафенето.  Всеки с по чаша вино в ръка в 10 сутринта. Някои вече понапреднали. Като дядото с тирантите, карираната риза и шапката с перо. Перото потрепваше при всяко чин-чин. Или другият с фишуто и лилавия нос като патладжан.  Знаете, основно правило на пътешественика е да прави като местните.  На третата бутилка просеко и чин-чин с дядовците за миг ми се стори, че няма да си тръгнем.  И че след 20 години някоя групичка храбри туристки ще ни намери около тая същата маса с перли около вратовете, с шапки с пера по главите и лилави носове! 

Всъщност из селата, където бродихме, живеят почти само възрастни хора. Рядко можеш да намериш читаво заведение.  Особено пък през уикенда.  Къщите за гости също се броят на пръсти.  В която и да е страна да развиваш туризъм извън капаните на големите туристически атракции е много, много трудно. 

Италианците се делят на три вида – сърдечни, просто любезни и откровено незаинтересовани.  Матео и Лука бяха сърдечни. Милите старци от къщата за гости на върха на хълма бяха сърдечни.  А също и един дядка, местен производител, който в едно от селата седеше на съседната маса в ресторанта.  Децата му вече били поели бизнеса, той само дегустирал по цял ден, като ни обясни любезната сервитьорка. Милият, гледа ни, гледа, па по едно време скочи и дойде при нас: „Леле, колко сте красиви всичките!“, рече усмихнт и разпери ръце: „Като цветя в грдина сте!“. Аз италианския докато го учех, предимно наблягах на маймуната, която ядеше ябълка на пейка в градината, но все пак знам какво означава „Che belli!“, а също „Fiori in giardino“.  Човекът ни почерпи бутилка от неговото. Според любезната сервитьорка, продекото му било много гадно, но пък такива комплименти никой в живота ми не ми е правил, а май и на повечето от нас в групата, така че да си гледа работата киселата леля.

Италианският ми се удава, както вече разбрахте.  Просеко, мортадела, моцарела, рикота и качота, ми диспиаче мольто бене!  И ръцете с дланите нагоре, с щипнати  на върховете пръсти.  Развиках се още като кацнахме. Какво, звучах си като местна! Само не ми стана ясно защо детето смутено ми прошепна „Моля те, мамо, спри да ме излагаш! А още дори не си пила!“ Докато последния ден и тя вдигна ръцете с дланите нагоре, с прищипнати пръсти, и занарежда „Аперитиво, дольчи, дижестиво пер фаворе субито!“

Все казвам, че бяхме осем. Имаше и една девета – Ралица. Тя мина като ракета и остави у нас блестяща следа от самосъжаление. Докато ние пътувахме към летището последния ден, измина целия ни четиридневен маршрут наобртно. Обаче пък, както се пее в една хубава българска песен, не сме атлети, но сме истински!

На площада в прелестния Виторио Венето под една от масите в кафенето лежеше френски булдог. Опнал си беше задните крака в шпиц. Изцъклил очи и оплезил само връхчето на езика си, не помръдваше. Ако искаше да погледне нанякъде, само въртеше очи. Горе-долу така изглеждахме в края на пътуването останалите осем. Но успяхме! Изминахме целия път на просекото и никъде не останахме завинаги!  Все пак ни чакат The Whiskey Trail, La Ruta de Madeira и тесните, виещи се пътечки на ракията из родната Витоша. И безбройни дядовци с комплименти!