Една мароканска роза (втора част)

Вечерта в Маракеш е празник. На Джемаа ел Фна – централния площад с размерите на четири стадиона Васил Левски, са се събрали поне едно 200,000 души. Семейства с по 3-4 деца. Да вметна само, че средната възраст на населението в Мароко е 29 години (43 у нас) и че за 15 години – от 2008, са се увеличили с една България.  Третият ден на Рамазана е.  Тука има, тука нема, гледачки на карти, писар-калиграф, змиеукротители, музиканти, въдици за лов на бутилки кока-кола – шумен панаир.  Скарите димят като на нескопосана възстановка на тракийски ритуал. Тук красива девойка разчеква агнешка глава и гложди челюст. Там семейство мароканци поглъщат бабек колкото дънер на малка фиданка. Вакханалия!

Във вътрешността на страната през април е към 45 градуса. Не искам да си мисля какво ще е през август. Затова градини, паркове, фонтани и чешми са на голяма почит.  В продължение на 40 години, от 1923, френският ориенталист Жак Мажорел е създавал своята градина в Маракеш.  През 1950, когато се развежда със жена си, градината е запусната и изоставена. Възстановяват я Ив Сен Лоран и партньорът му, когато я купуват през 1980.  Прахът им е разпръснат там. Днес е красив цветен оазис, подреден с изключителен вкус. Разходката в Мажорел действа като хладен душ, истинско дзен-преживяване.

Дворецът Баия е друг прохладен оазис.  Започнат е през 1859 от Си Муса, велик везир на султана, роден в семейство на черни роби. Подобно на хаотичните пазари в Мароко, дворецът няма общ план, а е по-скоро лабиринт от коридори, стаи, зали и вътрешни дворове, тъй като е строен и пристрояван години наред от различни хора.  Но следва правилата на типичната за Мароко архитектура, която предпазва от жегите – прозорците са малки, таваните са много високи, всички стаи гледат към вътрешните дворове, които са приказни градини с фонтани.

Макар че туризмът е третия по големина отрасъл в Мароко, има някакв граница, до която се допускат чужди очи.  Един от най-старите университети в света е във Фес. В него не-мюсюлманин не може да влезе. Също и в библиотеката, която пази безценна колекция на древни арабски ръкописи. Хем щедро разгръщат пред очите ти килими и шалове, канят те в дома си, поверяват ти децата си, хем ревниво крият тайните си.  Може би затова някои неща са капсулирани. Като например занаятите.  Тъкачество, дърворезба, килимарство, каменоделство, грънчарство. Това личи не само по пазарите. Ясно се вижда в джамията „Хасан II“ в Касабланка – най-голямата в Африка.  Хасан  е бил деспот, но и доста сериозен управник.  За разлика от сина си, който през 2018 пристава на един германски падизчия-боксьор и двамата му братя, зарязва жена си, принцеса Лайла, и двете си деца, и хуква по света. От девет месеца никой не му е виждал очите. 

Но за джамията ставаше въпрос. Направена е с изключителен вкус. Михрабът, нишата в стената към Мека, е от карарски мрамор и е толкова филигранен, че съперничи на микеланджеловите статуи.  Таваните и балконите са от кедър.  Кристални абажури и феерични мозайки допълват интериора.  Над 35,000 работници и 6,000 майстори-занаятчии са я градили 13 години – от 1980 до 1993. Струва на кралството $700 милиона но със сигурност е едно от чудсата на света. След 1000 години хората ще го обикалят и ще цъкат като мен днес. 

Фес и Мекнез са две от четирите стари столици. Забележителни медини, крепости, джамии. Ние успяваме да видим съвсем малко.  Едно медресе от 14 век във Фес, което поразява с фризовете, резбите и мозайките си.  И безкрайните пазари.  Подозирам, че дори аллах няма ни най-малка представа какво има на територията на пазара. Прилича на огромен кошер, строен, пристрояван, долепян и изменян в продължение на векове. На места стените са подпрени с дървени греди, за да не паднат. Имаш усещането, че всичко това ще ти се срине на главата. И изведнъж, точно като в „Хари Потър“, натискаш една тухла и попадаш в най-красивата къща на света, която се оказва, че ти е хотела.

Срещата ми с Касабланка сложи край на едно неосъществило се приятелство. Бял и красив отдалеч, градът е пълна кочина отблизо - мръсен и неугледен. С фантастична архитектура! Напълно разрушен два пъти – от голямо земетресение през 1755 и от френските бомбардировки през 1905, в началото на 20 век Касабланка е построен отново.  Затова има голямо и изключително интересно наследство от арт нуво и арт деко сгради. Друга забележителност е рибният пазар, на който човек може да изяде неизброимо количество стриди само за левче парчето и да се поцинкова отвътре (стридите съдържат много цинк).  Съжалявам, Касабланка! Ти си дърта курва, болна от сифилис, с бяло, красиво лице. И без това се оказа, че филмът е сниман в студиата на Уорнър и всичко в него е само един декор. 

Мароканците са невъзмутими и спокойни. Преглътнали са това, че кралското семейство е харчило $1.8 милиона годишно за котешка храна. Още по-невъзмутими са мароканските котки. В окото да й бръкнеш, мустак да й отскубнеш, няма да се мръдне. С едно изключение. От джамията на центъра в Шефшауен излиза котка с коте между зъбите. Влачи го, оставя го да си почине и пак го помъква. След нея гръмко мяука грамаден котарак и по-тихо, на терца, второто. Котката влиза в един кожарски магазин при новия си приятел. Развод ли бе, да го опишеш! Страшен котешки скандал!

Шефшауен ми беше мечта отдавна.  Синият град. Стои много красиво на снимка. И за разлика от други градове в Мароко, като Тагазут например, си е красив и в действителност. Град на бегълци и разбойници.  Али Бен Рашид го създава през 15 век, за да пуца по португалците. После в него се заселват сефарадски евреи, изгонени от Изабела Кастилска, а през 17 век мюсюлмани мориски, насилствено принуждавани да сменят вярата си.  Нормално е до 1920 година да е бил недостъпен за християни. Само трима пътешественици-християни са успяли да го видят, единият дегизиран като жена, другият – като молла, а третият са го отровили местните, защото са го разкрили.  Много ми заприлича на Банско – с хайдушка история и неразбираем език, но не в Пирин, а в планините Раф.

За Танжер ни остава само един следобед. Рано на другата сутрин летим. Все пак успяваме да намерим мавзолея на Ибн Батута, единственото място в Мароко, на което табелата разказва интересна история, а не просто „Тук това е гробница.“  Ето я дословно: „Този мавзолей е в памет на световно известният пътешественик от 14 век Абу Абдалах Мохамед ибн Абдалах ал-Лавати ат-Танджи ибн Батута, роден в Танжер на 24 февруари 1304 г. През 1325 той напуска дома си и тръгва на поклонение в Мека. Връща се след 29 години след приключения в 44 страни – от Северна Африка, през Мала Азия до Китай и през Константинопол до Русия и Централна Азия.  Остава в Танжер за кратко, след което продължава пътешествията си. Историята за неговите пътувания се пази в библиотеката във Фес.“  

Снимка: Явор Сидеров

Това с безкрайните имена като на Ибн Батута е така само за знатните. Все пак той е бил шейхски син. Иначе си се казват съвсем обичайно.  В Рабат сядаме в улична кръчма и си поръчваме сок от ягоди. Соковете са им много хубави.  Сервитьорът се провиква навътре: Осама, Осама бе, иди купи едни ягоди! Аз прихвам и ръгам Явор в ребрата – пф, виж го пък тоя, казва се Осама! А Явор ми вика ти по-тихо, да не излезе сега и брат му Бин Ладен.

Не ни стигнаха две седмици! Някой ден ще се върнем, ще наемем един джоган, ще отворим прозорците да ни се веят косите, ще пеем с пълно гърло "Вземи във този хубав ден една мароканска роза отъ мен..." и ще отпрашим по безкрайните шосета на огромния сук Мароко.  Аз ще се намажа от главата до петите с арган, за да стана на трийсе и ще си направя в каросерията вертикален стан за килими.  Марин ще стане бай Арганю и ще търгува с масла.  Ще сложим един предавател на ултракъси вълни за мобилното радиото на Явор „С бъклица и арган“.  Както си е редно за арабски пазар, ще се загубим. След 1000 години може и да ни намерят в някоя казба, мумифицирани над вкаменени остатъци от телешко със сини сливи.

Една мароканска роза

Две неща ще се случат, ако Гугъл обяви, че ще картографира пазарите на Фес и Мекнез. Акциите му ще паднат мигновено и мароканците ще измрат от смях.

Който не се е губил на арабски пазар, не се е губил изобщо. Тесни сокаци, понякога колкото да се промушиш на верев, лабиринти от стъпала, завои, ниши, дворове и скрити площадчета. Сук за кожи. Месар бръсне отрязана кравешка глава. Сук за килими. Мароканка размахва жив петел за краката и се пазари с калайджията за една загоряла тава. Сук за пискюли. Заобикаляме умряла котка в кашон. Сук за подправки. В изящна чешма от мрамор и мозайка се къпе младеж с фанелка на Тиаго Силва. Пекарна от хиляда триста и не знам коя си година (пише го, но така и изглежда – с пещ от кал). Малко момче подава на пекаря смачкана банкнота, грабва торба с питки и хуква да разнася. Glovo-то на медината. Сук за кожи. Ще взема това зеленичкото портмоне с камилата за мама и тези шаренките, шестте. Колко? Триста дирхама?! Абе ти кожар ли си, или кожодер?! Повече от 100 не давам! Децата и жената ще гладуват? А за моите помисли ли? Изхвърчам от магазина. След двеста метра ме догонва - как изобщо е разбрал накъде съм тръгнала? Въздиша кисело: хайде, вземай ги за 150! Страшна жена си ти, да знаеш! Знам, чичо, знам. Колко са си патили от мен...

Мароко е необятен сук, от който обиколихме едва 2300 километра, 12 града и три пъти по толкова забележителни места. Срещнахме десетки добри, гостоприемни и мили хора.  И един неприятен, с когото не се сбихме, поради липса на време. Изядохме стадо овце, няколко кози, десет кила кус-кус, сто фурни хляб (винаги топъл и винаги пресен) и 17 стриди, и изпихме една цистерна чай с декар и половина мента (растението, алкохол в Мароко няма). Видяхме неща, които не сме ги виждали от сто години преди да се родим. Дъбилнята за кожи във Фес, например. Въглищарят в Мекнез. Или ожънати на ръка снопи по нивите.

Пристигаме в Маракеш в полунощ. Вземаме си колата и… Внимавай, моторист! Тая що ми отне предимството? Абе в кръговото щом вляза, нали съм…Ти мигач нямаш ли бе! Един пешеходец по пижама и чехли направо си ни скача на капака. Как да е, добираме се до центъра. Работи само някакво тенекиено за безалкохолно и цигари. Пичът пуши козче. Ела, вика, тук зад щанда да продаваш, докато търся хотела ви в интернета, че не го знам къде е. Пристига татко с бебе на ръце - пухкаво момченце с гривнички и любопитни очи. Разменят реплики с оня с коза. Бащата ми подава детето през щанда. То ме разглежда с интерес. Пея му за тихия сняг. Ръкомахат. Явно затова ми подаде детето, за да може да говори. Фолоу ми, казва той, прибира си бебето и шофира пред нас. Когато стигаме, ми подава визитка. Мадам, ако имате нужда от каквато и да е помощ, докато сте в Маракеш, звъннете ми! Много мили хора!

Чисто-мръсно, старо-ново - контрастите в Мароко са направо налудничави. Като красиво декорирана торта от лайна. Като тийнейджър на магаре, който цъка Grand Theft Auto на телефона. Като пастиля - традиционна мароканска баница с плънка от пилешко с лук и шафран, поръсена обилно с пудра захар и канела. Най-хубавите парцели в Рабат откъм океана, с гледка към залеза, са гробища. Направо да се чуди човек как им се иска да не са умрели на рабатчани. Най- вкусният тажин с телешко и сини сливи е на мама Фатима на пазара в Мекнез, точно над месарницата с камилските копита.

Разстоянието Маракеш-М’Гун е 150 километра. Пътуваме вече четири часа. Пътят, където го има, се вие сред Атласките планини на около 3000 метра надморска височина. Зад всеки завой гледката е различна - 50 нюанса червено, 50 нюанса изумрудено зелено в долините, скалите като абстрактно пано от соца - нагънати във всякакви форми и посоки. Стада овце и кози пъплят по склоновете, по тесния път пъплят камионетки, по покривите на които на гроздове висят хора и клатят крака. Романтиката рязко прекъсва след поредния баир в купчина чакъл. “До тука бяхме!”, мисля си. Явор предлага да питаме за посоката. Дали не е малко късно, а? Мърляв багерист ни маха да продължим. Свалям стъклото: “За М’Гун?” А той пуска една ехидна усмивка и шава с върха на пръстите. Натам, сиреч. Ще стигнете все някога, иншаллах! Рент-а-камила да бяхме взели из тия чукари! 

След още три часа най-после сме в Сахара. Пътят прав и широк. Караме като араби в пустиня. Вали дъжд. Не съм си представяла пустинята точно по този начин. Минаваме покрай крайпътен ресторант “Токио”. Явно и в тяхната Розова долина живеят японци, както в Шипка. Край пътя момчета продават сърца, направени от рози. И да, ето ги! Изпълзяваме от колата и потъваме сред цветове красиви.

Малкият семеен хотел в М’Гун е спретнат и чист. На закуска домакинът Мохаммад, ни посреща с традиционното “Откъде сте?” Когато чува България засиява и на чист български ни казва “Добре дошли! Аз искам да говоря бъльгарски.” Сега, да ви припомнмя. Това е през девет планини в десета, през девет пустини в десета, в полите на Сахара, нали. В градче с размерите на Каспичан. Естествено е да сме леко учудени. “Динко циганина ме научи. В Холандия. Живях с него и още петнайсет цигани. Това българите сте много хубави хора, да знаеш!”

На следващия ден се открива Панаирът на розата под патронажа на Краля. Министърът на земеделието и други официални гости официалничат. През това време аз рипвам да бера, докато мъжете обикалят кооператива. Изсипвам цветовете в чувалите на жените. Едната започва да ме следва като сянка. А така, дръж се за мен, душко! Сега ще ти направя нормата! Да видиш какво е български комбайн! След час продължаваме обиколката. В едно забутано село, пред вратата на хубава, голяма къща, стои жена. Поздравяваме я, а тя ни маха да влезем. Настоява. Не познава никого от нас. Просто ни предлага гостоприемството си. В къщата сюрия деца, дядото плеви двора. Минутки по-късно пием чай с много мента и нагъваме топъл, току-що опечен хляб. Аз друсам на коленете си Мароа, с очета като чаени чинийки и пухена косица, докато сестра й - красива пред-тийнейджърка, ми рови из игрите в телефона с опитните пръсти на изпечен хакер.

Розите са отскоро в Мароко. Отпреди десетина години. Французите ги наложили, за да имат достъп до евтина суровина за парфюмите си.  Заради техния монопол, по едно време изкупните цени толкова паднали, че хората започнали да си изкореняват градините. Сега са обединени в кооперативи и изнасят розова вода чак за Латинска Америка. Но когато Марин ги напръска с нашата, онемяха. Веднага поискаха да разберат каква е технологията и как може да изпратят студенти да се учат в България. През 70-те и 80-те, хиляди българи – инженери, учители, лекари, са работили в Мароко. Държавата е поддържала добри отношения и с двете страни на Желязната завеса. Взели са от всички каквото могат.

Не развиват туризъм покрай розите, а покрай ждрелото Дадес  - причудливи скали, субтропическа долина и загадъчни, полуразрушени казби, древни крепости. Смрачава се и на залез очаквам всеки момент да прелети някой дракон. Вместо това полита нестройна молитва от всички минарета, като жужене на хремави пчели. 

Водачът ни из района е Отман Ауи, учител в местната гимназия. Семейството му били номади, непрекъснато из планината със стадата. Едно лято, когато бил на пет, родителите му го оставили при баба му в града. От братовчедите си за първи път чува думата “училище”. Никой от неговите братя и сестри не е образован. Но на него толкова му харесва, че успява с кандърми и тръшкане, година след година, да измоли баща си да продължи да учи. Днес говори четири езика, води фолклорно предаване по местната телевизия и с умиление си спомня госпожа Тодорова - учителката си по математика.

“Тук е всичко, което обичам! Мед, бадеми, топъл хляб, нар и мента!”, възкликва Явор. “Да, само агнешкото липсва, но това не го превеждай, да не се изложим пред чужденците.”, допълва Марин. “Да, само агнешкото липсва, нали?”, казва в същия миг Отман, без да знае за какво говорим. Избухваме в кикот на всички езици.

Берберите наричат себе си амазири.  Амазир означава свободен човек (ето така се пише: ⴰⵎⴰⵣⵉⵖ ⵎⵣⵗ).  “Ей, приятел! Изненада!” Мохаммад ме тупа по рамото. Докато се усетя, една жена ме е бутнала в килера и ме облича, като непрекъснато нещо си дърдори. Притиска главата ми между гърдите си, сресва ми косата напред, стяга, заплита и забожда с безопасни. Превръща ме в амазирска принцеса. Цяла вечер пеят и танцуват. Песните поразително приличат на “Чичовите конье”. Подават си репликите мъже на жени и подвикват. Едва няколко дни по-късно, в Есауира на морето, в случаен ресторант зървам на стената плакат с жената, която ме облече, с цялата амазирска група. Оказва се, че са звезди.  Нещо като мароканския “Филип Кутев” с Гюргя Ибн Пенджур. Кой да предположи, в забутания Каспичан насред северна Сахара.

Освен рози, в Мароко гледат много маслини и цитруси, но това, което не расте никъде другаде, е арганът. Argania Spinosa е трънливо дърво, с ядки, подобни на жълъди, с мека зелена обвивка и ядки. Било разпространено в цяла Северна Африка, но е оцеляло само в югозападно Мароко.  Жилав, с дълбоки корени- и непукист на 50 градуса температура, арганът държи в баланс екосистемата в предпустинята и я пази да не стане пустиня.  Арганът е добър приятел на козите.  Обвивката на ядките съдържала някаква козя дрога, та те по цял ден висяли "горе на аргана", както се казва, приятно замаяни.  Олиото от арган е много вкусно и полезно. За жалост то не съдържа от приятното вещество.  Освен в готвенето, се използва във фармацията и козметиката. Лекува всичко и прави кожата гладка и еластична.  Арганът е царя на маслата в Мароко и основен източник за прехрана на хиляди жени, които го берат и обработват. Следва...

Снимката е от Bing

Приключенията на крал Кокореч и принцеса Каймас Кашкавал

Казват им Принцови острови, защото още от византийски времена там са заточвали императори, принцеси и други знатни особи.  Нас никой не ни заточи, отидохме си съвсем доброволно, по покана на нашите приятели Умурджан и Нахит. Същите, които преди две години дойдоха да плават с нас на катамаран два на два, с десет чанти пресни подправки, кьофтета от Газиантеп, топъл хляб, баклава и бидон зехтин.  И не спряха да готвят през цялото време. Същите, които миналата пролет браха с нас рози в Шипка и до среднощ си приказвахме за живота и Вселената. Същите, които в труден момент са готови да обърнат земята, за да помогнат на приятел в беда.

Нашата група от двадесетина малки и големи принцове и принцеси не пътува. Тя се изсипва. Катун сме. Шарен катун, който вдига Ориент експрес на задни колела с гръмогласно изпълнение на цялата българска естрада (без Ритон).  Който украсява спално купе и се събира в него на танци и торта от пача, за да отпразнува рождения ден на Марин. Шарен катун, в който Ани, въздържател, отговорен родител на две деца, вози в детска количка кашон ракия и две туби петлитровки вино, докато малката Леа крачи редом и мъкне на гърба си раница с мезе.

Изсипваме се на гарата в Истанбул. Подреждаме куфари, чанти, раници, кашони, торби и дамаджани около една червена електрическа кутия на перона. Мила слиза последна, поглежда своеобразната арт инсталация и казва „А! А тоя червения шкаф кой го е помъкнал?! И с какво е пълен?!?!“  Някой ме дърпа за ръкава. Боянчо. „Ти можеш ли да правиш балони от дъвка? Как точно става?“, ме пита и премята зелен сакъз в устата си, а от носа му се подава дискретно зелен сопол. Образуваме невъзможно задръстване пред глупавите автомати за метрото. Вървя след жълтата кърпа на Филип, за да не загубя посоката. „Не, не е ферибот това! Там пише кьофтета!“, казва Мила. Но все пак улучваме. И ни поглъща синьото на морето, синьото на небето и бялата пяна на ферибота. 

Кой да чете десетте страници с напътствия и програма, старателно изпратени в чата от милия Умурджан месец преди гостито. А инструкциите са толкова изпипани, че включват дори подробно меню за вечерята в новия му дом в Буюкада. Нищо чудно, че когато най-после стигаме до хотела, ме обзема чувството на аристократ, хванат по халат в неудобен момент. Хората са ни настанили в частен клуб на брега, където са отсядали навремето Ататюрк, известни писатели и поети, политици и кинозвезди. И ние. Едва що настанили се, тутакси събираме елегантно подредената градинска мебел в хаотичен кръг. Сервитьор в бели ръкавици ни носи на поднос чаши и бутилка от бистрата ракия, която с голям зор си домъкнахме от бегето. Буз, буз – викам му аз и размахмав ръце на кубчета. Носи човекът лед, какво да ни прави.  По средата на кръга се намърдва една от стоте котки и започва да неутрализира умората от пътуването. От нея ли, от ракията ли, но се получава.

Та за Буюкада. Той е най-големият от 9 острова в истанбулската лагуна. Някои от тях са с имена като прякорите на бабаитите от махалата: Заека, Седеф, Кашика и Чушката. Единият се казва Бургаз, обаче хич не изглежда като него.  Островите са били 10, но преди 1000 години единият потънал, барабар с манастира на върха му. След голямо земетресение, казват. Абе не съм сигурна дали е било точно земетресение. Като видях ние какво предизвикахме с появата си, мисля си дали не са го потопили някакви хуни, такива като нас, с торти от пача и кашони тракийско вино.

Заточеници и манастири – това е била действителността до края на 19-ти век, когато богати гърци, арменци, англичани и всякакви други заможни експати се светват на хубавото и се загнездват на Буюкада.  Къщите са сякаш плетени на една кука, бели и ефирни, с дантелени фризове и красиви декорации, с прозирни огради и загадъчни градини.

Троцки прекарал 4 години на Буюкада. Когато си тръгвал казал, че там е щастливо безвремие. Гледките отвсякъде са приказни, а залезът е толкова мимозено-лилав, толкова кичозен, че всеки миг си представям как Чаатай Улусой и Фахрие Евджен (намерих ги в нета, да не мислите, че гледам турски сериали) тръгват прегърнати по вълните на Мраморно море. Тишина и спокойствие преди лятото. И котки навсякъде – посадени в саксиите, проснати насред пътя, заспали по куфарите на хората и в чиниите по масите. Дори декоративните решетки около крайпътните дървета са направени като хранилки и поилки. 

„Мозайките ми бяха проблем. То целият ремонт не беше лесен, щото нали на острова коли няма, как се вози тоя материал, всичко с кораб. И строители йок. Обаче намерих аз внука на внука на оня майстор, дето е правил оригиналните плочки в къщата. Човекът ми вика да знаеш, намерих стария калъп, по който са лети. На тавана на дядо ми го намерих. Та дойде с едно джезве, и започна да излива цвят по цвят и да заглажда. Много хубаво стана!“  - това ни сподели домакинът, докато зяпахме отгоре ярката Венера, а отвъд залива трептящите разноцветни звезди на Истанбул. 

Следващият ден е предвиден за обиколка на острова. Умурджан и Нахит са наели екскурзоводка – Чаали, наборка, градинарка, много мила жена.  Тя започва леко да се притеснява, когато още на първото павилионче спираме за кратка почивка от около час и половина. Кафета, сладоледи и мач с шишарки посред улицата.  Хади гиделим, викам аз на групата.  Какво се чудиш бе, Чаали, всеки българин се ражда с поне 1000 турски думи речник. Много ми е любима историята с Константин, бащата на Юлето, светла му памет. Седи той на някаква тераса на турското черноморие, отатък Резово, то там едни села, никой езици не знае. Ама нали общителен, чуди се как да захване разговор със собственика на ресторанта. По едно време протяга ръка и казва изразително и с чувство: „Карадениз!.....Чаршаф!“  Турчинът така се зарадвал, че веднага отворил шишето с йениракъта.  Чаали ме изслушва търпеливо и казва: „А пък моите прабаба и прадядо са от Силистра. Смятах да ходя там да търся някакви документи, свидетелства за раждане и такива работи.“ Нахитовите от Разград, Умурджановите от Добруджа. Като кокореч сме се оплели.

Та хайдваме да гидилим, че сме били имали много ходене. „Е колко да е това ходене, няма да ни качвате там на оня баир с кулата, я!“, казвам аз шеговито. Екскурзоводката дискретно замълчава. Не било шега, значи.  Е добре де, баира с кулата. Няма да ни се опре. Витоша е наша майка, там си варим чай от лайка. До Черни връх тичаме за физзарядка заедно с бабите от бистришкия пенсионерски клуб веднъж на десетилетие.  С един баир и кула не можеш да ни уплашиш. Добре че не е лято и е хладно! Яваш-явяш излазваме до манастира Свети Георги със звънците. Кръстен е на икона на Свети Георги, намерена преди 1500 години на върха, с шепа звънчета върху й. Така е и изложена, цялата златна, а Свети Георги е препасан с колан от звънчета, като тези, индийските, за краката.  Хора се кланят, кръстят се притихнали, а ние седим пред иконата, скръстили ръце и подпрели бради, и хъмкаме скептично: цъ, не може тва нещо да е на 1500 години! Тогава не са рисували така лицата!  Дума да не става! Я по-добре да си намерим нашият светец, Трифон. Човекът поне е разбирал от вино.  Катун еретици. Разглеждат иконите като картини в градска галерия и първо се кикотят, а после изпозаспиват по време на Великденската служба.  А на Патриарха не му стъпват даже, защото от тамяна им става лошо.

Но виж, за ядене и пиене сме готови на всичко. Вечерята преди църквата на Великден е в Али Баба – едно от многото крайбрежни ресторантчета. Катунът, освен че е многоброен, държи да си сяда заедно, като на сватба. Хората се виждат в чудо, но събират масите и преграждат половината от пешеходната алея. Ние плющим, покрай нас преминават внимателно възпитани минувачи, облечени в хубави дрехи за вечерна разходка, заобикалят ни учтиво. Не им е лесно, тъй като другата половина от пешеходната алея е заета от децата ни, които скачат на въже, търкалят монети по тротоара и се гонят с котките.

Ресторантът за Великденския обяд е кацнал над красив син залив. Чирози колкото ракетата на Мъск преди да й се отделят степените, се ветреят в гората.  Йениракъто е студено. Мезетата са мачкан патладжан с много чесън, мачкано сирене с босилек и зехтин, мачкан чироз с оцет и копър, мачкан нахут с лимон и червен пипер. Накрая, омачкани приятно от алкохола, силно развеселени, пеем с цяло гърло по пътя към клуба "Крайбосфора шумсевдига...ето Симеон пристига, воеводи-сизове."  Когато бях малка си мислех, че тия воеводи-сизове са някакви братовчеди на Сизиф, бабаити здрави и никакъв Крайбосфора не може да им се опре.  Както на нас не ни се опира йениракъто. По едно време, малко преди втория куплет, увита в хавлия, мокра и свежа, от гората се появява Елена, която е ходила да плува. Тя два пъти е преплувала Босфора, така че за мен си е от воеводите-сизове със сигурност! До нея, сух-сухеничък, с фотоапарата си на врата, се носи Мишо. „Ти що си сух, бе?“, питаме го. „Ааа, аз не плувам. Аз само заснемам Венера. Като един съвременен Ботичели съм. Можете да ми викате Ботю“. 

С Ботю и сизовете се добираме до клуба по залез. В тронната зала, шест метра таван, кристални полилеи и бели ленени покривки, вечерята е сервирана. За да не започнем да се тъпчем веднага, хващаме Лорчето и Флавия да разкажат за агнето. Жертвенияг агнец, символ на белотата и чистотата, на невинността. Добре, че водим с нас децата, малко от малко поне да ни отсрамят пред хората, да боядисат яйчица, да изрецитират по нещо, свещ да запалят. Че то иначе, ако останеше на нас, останалите 9 острова ще си потънат бадева.

След Великден Умуржан и Нахит са ни уредили морско такси, да ни закара на кратка разходка до Истанбул.  Корморани във военни редици хвърчат на един косъм разстояние от водата.  Чайки на облаци преследват фериботите.  И делфин! Още един! Няколко са! Насред мегаполиса с всичките му небостъргачи.  Ето още четири-пет, точно пред Златния рог! „Те тези сигурно са вързани тука с ластик, да забавляват туристите!“, отсича Мила. „Освен това са много гадни животни. Нищо че се усмихват. Големи хищници са!“, допълва Сияна.  Тайно избърсвам сълзите си на радост и умиление. В тази компания не е добра идея да се показва слабост!

Желязната църква е изящна. Като великденско яйце на Фаберже.  Отразява се във водите на Босфора, стегната и възстановена, златна и блестяща.  Отатък улицата ни поглъща Балат - пъстър квартал с тесни улички, досущ Капана в Пловдив. Разбира се, домакините ведната купуват една тава бьорек, който си сервираме на капака на някаква паркирана бричка.  И после се чудя защо всеки път, когато нещо се случи с Христос, наддавам с по три-четири кила.

„Я, индианец! И говори турски!“ – Марин гледа Гойко Митич по телевизора в стаята. По-хубаво е от Листопад! Гойко Митич не, но се оказва, че бая турци знаят български. Или дори да не знаят, са готови да помогнат, щом си българин.  „Ноу, ноу, ноу!“, ми вика дядото в туристическия център на пъпа на Истанбул, когато отивам да го моля да си оставим куфарите при него, защото автоматите за багажа не работят. „Тероризм! Ноу алау! Уер ар ю фром?“ България, казвам му. "Ааа, комшу, за вас може, заповядайте! Ще кажеш на момичето, което идва след мен на смяна, че си ми племенница. На български й го кажи, няма проблем." Олекнали от товара спираме още зад първия завой. King Kokoreç, засукания трети братовчед на Burger King по турска линия, е скромна закусвалня с мушами и купички лют пипер и туршия. Примамва ни с гирлянди черва на шиш и страховит бабаит в омърляня бяла престилка с гол в ръката нож. Изпосталяхме в тоя Истанбул, ей! 

На изпроводяк пием по едно турско кафе. Обръщам си чашата ей така, за адет. Нали съм наследствена вещица. Ами ще ви кажа какво виждам. Виждам тънки минарета, пъстри килими, воеводи-сизове и странни същества с тела на делфини и глави на котки (хем чисто го пих това кафе!).  Виждам девет острова и двама мили турци да ни махат за довиждане с тъга и голямо облекчение. Ясно! Тръгваме си от Крал Кокореч и се прибираме при принцесите с кайма и кашкавал. Но скоро пак ще дойдем, Истанбул! Всеки път си различен! Всеки път си красив и вкусен! Чок тешекюр, Нахит и Умурджан! До нови срещи по широкия свят!