Индия невъобразимата (част трета)

Пътуването в Индия не е екскурзия. Не мога да отговоря на въпроса „Как изкарахте?“  Там не се изкарва.  Там се преживява всяка минута, всяка гледка, всеки звук и цвят.  Мирише на борба за оцеляване, както казва Грегъри Робъртс в „Шантарам“. 

Нирвана означава без избор. Когато нямаш избор, постигаш пълен покой. Хиндуистите вярват, че след смъртта тялото трябва да се кремира, за да се освободи душата за следващото прераждане. Вярват също, че ако кремацията се извърши във Варанаси, на брега на Ганг, душата ще спре да се преражда и ще постигне нирвана – пълен покой. 

Варанаси е поезия и кошмар, свещен и кръвожаден. Димът от кладите с човешки тела се вие над града. Гидът ни обявява весело: имам план за вас - първо кафе, после кремация. Като че ли погребението е неустоима туристическа атракция. На Маникар Гат, кея за кремациите, газим по камари сива степана пепел. Край реката са наредени няколко носилки с трупове, увити в ярки оранжеви и цикламени савани с пайети. От едната клада стърчи крак. Защо съм тук? Защото това е истинската Индия ли? Смесвам се с опечалените, свеждам глава за минута и бързо отстъпвам.  Ганг влачи води мързеливо и безразлично. В реката изхвърлят праха и обгорелите кости, в реката се излива цялата канализация, в реката се къпят, перат и се пречистват. Погледнат от реката, градът прилича на саду, аскет, отказал се от всичко земно, седнал в поза лотос на брега - коса от дим, ребра от ажурни балкони, чело с ярки мазки оранжево, бяло и червено, покриви на расти, величествено надвесен над туристите. Сутрин и вечер всички се събират в скута му за молитва.

Също като хората, сградите в Индия нямат усещане за лично пространство. В старата част на Варанаси са допрели балкони и еркери една в друга. По тесните улици, където двама души едва се разминават, бръмчат мотори, лежат (и само да лежаха!) крави, минават погребални и сватбени процесии.  От кръста нагоре, Варанаси е красив, с ярки графити, красиви ступи и шарено пране. Краката му са мърляви, с черни, напукани пети. В мрачните приземни дюкяни шивачи тракат на първите в света шевни машини  и гладят с ютии на въглища. Водата се изпомпва механично, както си спомням от детството, и се пренася с гюмове. Канализацията е открита, но поне е в улеи отстрани, а не тече направо в краката ти.

След вечерната молитва, гидът ни заряза на двама рикшари, мърляви типове с вид на 40-те разбойници. Прекосяваме целия център, за да стигнем до паркинга. Тълпите по улиците са невъобразими! Врявата и блъсканицата са ужасяващи. В сумрака към лицето ми се стрелва ръка. Инстинктивно се отдръпвам и с крайчеца на окото си забелязвам бяла чалма и жълта роба. Марин, също инстинктивно, му залепя такъв шамар, че човекът слага червена точка на собственото си чело. И светец да е, вече сме останали само по голи нерви. Просяци, търговци, викачи, маймуни - всеки иска да откъсне част от теб и да измъкне някоя рупия. Тропат по стъклото на колата, навират ти в лицето евтини мъниста. За да издържиш в Индия, трябва да оставиш състраданието и милостта у дома. Както отбеляза тъжно дъщеря ми навремето, беше петгодишна, когато даде джобните си на един просяк пред "Александър Невски", а после я заобиколиха двайсетина, "не мога да помогна на всички ви, много извинявайте!"

В Индия настроенията се сменят всяка минута. Нещо като увеселително влакче в къща на ужасите.  По пътя за природния резерват Рантамбор си пускаме „Тигре, тигре“ на Радо Шишарката.  Въртя ханш и щракам с пръсти, но съм скептична. Знам ги аз тези сафарита. Джипът се тресе, пръска кал, вдига се прах до бога и я видиш някой биволски задник, я не.  На паркинга пред входа на резервата е обичайното за Индия неистово стълпотворение. Има поне 200 буса с по 30 жадни за приключения туристи. И кой уважаващ себе си тигър ще поиска да се покаже пред тоя маймунарник?  

ГГидът ни тегли чоп. Пада ни се втора зона – резерватът е на огромна площ, колкото четири Софии със селата наоколо, разделен на 20 зони и колите се разпръсват. Вкопчила съм се в перилото, клони с маймуни ми рошат косата, коляното ми се бие в ниската седалка отпред, наоколо само изсъхнали дървета и бодливи храсти, понеже е сезона преди мусона. Чудната романтика, няма що! Изведнъж бусът спира. Надигам се и виждам на пътя пред нас сръндак. Приближава, оглежда ни, поклаща рога и отминава.  Малко по-нататък, в мътно езеро, плуват два тлъсти крокодила и няколко костенурки колкото харамии за лютеница.  Пауни, чапли и ибиси и още много неизброими видове пилета щъкат наоколо.  Добре де, добре! Все нещо се показа! Ама за тигър ще си ядете ушите! 

Гидът все пак настоява, че може да имаме късмет.  Цял час кръжим наоколо, очите ми изтичат да се взирам. Малко преди да излезем от резервата се озоваваме в задръстване. Два буса са спрели в реката и не мърдат. Край, ето, останахме си тук сега, да ни изпохапят комарите и кръвожадните прилепи, мисля си. Обаче е подозрително тихо. Гидът ни прави знак, че тигърът е там. Когато идва нашия ред, всички се накачулват да гледат. Зад храстите нещо мърда. Зървам лапа и крайче на опашка. Или не? Сядам си обратно, омръзна ми да се натискам и да се бутам. Но нещо ме накара да се кача на седалката. И тогава тя излезе бавно от тревите, няма и двайсет метра до нея, изгледа ни презрително и царствено закрачи по хълма. След нея се изтъркаляха трите й тигърчета, сборичкаха се и я последваха. Една красива минута, която никога няма да забравя!

Снимка: Явор Сидеров

В Рантамбор има природонаучен музей, издигнат по инициатива на Раджив Ганди, увековечен пред входа с две огромни хлебарки в краката.  В Индия е така – повечето неща не можеш да си ги обясниш.  Музеят е тривиален – табла с информация, снимки и тук-таме по някое препарирато животно.  Но три истории ми направиха впечатление. Едната история е страшна – за водата в Индия. Още преди да тръгнем ни предупредиха в никакъв случай да не пием вода от чешмата. Само от запечатани бутилки. Водопроводите и източниците на прясна вода са рядкост. По покривите на сградите има бидони, в които събират дъждовна или зареждат с водоноски, бог знае откъде. 76 милиона души са без достъп до чиста вода.  21% от болестите в страната са свързани с водата. Едва 4% от световните водни запаси трябва да утолят жаждата и нуждите на 16% от населението на света.  Кризата е огромна! Една от причините за това е изсичането на горите.  

Втората история е тъжна. В Западен Раджастан живеят Бишноите (the Bishnoi community).  Светът ги познава заради саможертвата, която са направили, за да спасят гората около тяхното село Кеджади.  През 1730 година, 363 мъже, жени и деца прегърнали дърветата и пеели.  Избили ги секачите, за да разчистят място за дворец на местния владетел. Махараджата, като научил за това, много се разстроил и издал едикт в Бишнойските села никога повече да няма сеч. Сега там има резерват.

Третата история е комична. Музеят съвсем сериозно е приел за своя мисия да опровергае измишльотините от Боливудските филми. Ето цитат от таблото с информацията за змиите:

Лъжа: змиите са моногамни и когато някой убие партньорът им, преследват го свирепо, за да си отмъстят. Очите им светят в тъмното.

Истина: мозъкът на змиите не позволява да изпитват каквито и да било чувства – както любов, така и жажда за мъст. Очите им не светят в тъмното.

Научих също, че Кралската кобра може да достигне дължина до 6 метра. Колкото паметникът на Самуил пред Александър Невски, но както вече разбрахме, очите й не светят в тъмното. 

Боливуд ме плени! Ако имаше индийска телевизия в България, щях да наруша 15-годишния мораториум и да си купя телевизор.  Като пантомима е. Всичко се разбира перфектно и без да говориш езика. Ето някои подбрани моменти: Тянков ТВ - един с фанелка Shakalaka рапира намръщен -  рап на хинди е като „Лале ли си, зюмбюл ли си“ на немски. bTV Action - добрият бие шамар на лошия, който се превърта хоризонтално осем пъти на каданс и пада в кална локва. След това грабва банан от сергия и с рязко движение отсича главата на един от нападателите. Детски канал: музикант с дудук, бакембарди като отварачка за консерви и кок на гимнастичка се явява пред един от боговете. Богът вдига пръст и гледа лошо, а над лявото му рамо се блещи анимирана кобра. На кафе: водещата е събрала вежди в колибка – явно съобщава тъжна новина. Внезапно се чуват звънчета и по бузите й пробягва поток от сребърни звездички. Помислих, че ми се е сторило. Повториха ефекта специално заради мен. 

Добре де, Тадж Махал! Наистина е впечатляващ. Всички знаят историята около построяването му. Че увековечава любовта на Шах Джахан към жена му Мумтаз, която умира на 39 при раждането на 14 дете. Точно това дете избива братята си, затваря баща си в крепостта и налага исляма със сила.  Че строителството му едва не разорило Индия, толкова скъпо е било. Че в началото на 19 век британския генерал-губернатор е планирал да разруши мавзолея и да го продаде на парчета, но за щастие не е намерил купувачи.   Това, което научих, е че Шах Джахан и Мумтаз са погребани заедно с рубините „Звездата на Индия“, които са си разменили приживе. Показаха ни ги в един магазин за скъпоценни камъни – мътни са и когато насочиш към тях светлина, вътре грейва звезда лъчиста. 

В Индия розовото е цвета на гостоприемството. Розово не се среща често. Разбирате какво искам да кажа, нали? Повечето хора тук са недружелюбни и негостоприемни. Понякога направо враждебни. Не харесват чужденците. Единствено парите имат значение. Но всяка крушка си има опашка.  В средата на 17 век, когато в Лондон е била регистрирана Източноиндийската компания, Индия е държала 27% от световната икономика.  Сто години по-късно – едва 3%.

Индия не е за всеки. Трябват ти слонска сила, маймунска хитрост и крокодилски нерви, за да я издържиш. Иначе ще те накълца на парчета, ще те посоли с люта масала, ще те метне на кладата да се препечеш, ще те схруска за вечеря и ще хвърли клетите ти кости в Ганг.  После ще се оригне доволно и ще седне в поза лотос под голямото свещено дърво да медитира, все едно нищо особено не се е случило.

Индия невъобразимата (част втора)

Тадж Махал, та Тадж Махал! Индия крие къде къде по-интересни съкровища! Джайнисткият храм в Ранакпур е едно от най-красивите места, които съм виждала! Масивен и същевременно фееричен, целият е като изплетен на една кука от бял мрамор.  Всичките му 1444 колони са различни, от 36,000 фигури на хора и животни не се повтаря нито една.  Толкова е тежък, че е трябвало да бият фундамент на 20 метра дълбочина, за да го държи. Строителството е започнало през 14 век, отнело е над 50 години и е наело 2700 майстори.

Най-големият грях за джайнистите е да причиниш вреда на живо същество. Ортодоксалният джайна прецежда питейната си вода, за да не би случайно в нея да са попаднали живи същества, премита пътя пред себе си със специална метличка, за да не настъпи насекомо или друга твар. Не ядат кореноплодни, защото като извадиш моркова или картофа от земята, убиваш растението.  Не са много, но допринасят с голям процент за брутния вътрешен продукт. Отлични бизнесмени и лидери. Хич не са богоугодни, но затова пък наистина си ги бива в далаверите. Уверихме се в това лично.  В храма щъкат хищни попчета с добри очи. Единият ни прихвана още от прага. Ооо, България ли? Аз живях в България в едно от предишните си прераждания. Като го чух какви ги дрънка си викам опаа, тук ще става нещо. Но бях толкова запленена от мраморната поезия, че инстинкът ми не сработи. Помрънка някаква молитва и ни одруса с по десетачка. За 30 минути, докато бяхме вътре, сигурно направи едни 200-300 долара. И на бая други места се оказа, че е живял в предишни животи – Япония, Италия, Франция. Никаква нирвана за теб, лукаво старче! 

Индия е цивилизация на бунище. Невъобразима мръсотия! Но не ме притесни тя. Притесни ме примирението на хората с нея.  Не се иска да си богат, за да си преметеш пред магазина, нали?  Ние бяхме като мухи върху екрана на телевизор. Шарени картини и образи се сменят зад прозореца на климатизиран, чист бус.  Но дори и така се чувстваш омерзен и мърляв.  Предстои индийците да изстрелят собствена космическа станция. Шегувахме се, че целият космически боклук ще се събере в орбита около нея.

Като стана дума за космоса, Джантар Мантар в Джайпур (името произлиза от "янтра" - инструмент и "мантра" - формула) е космическа обсерватория, построена в началото на 18 век от Махараджа Джай Сингх II, който сигурно у пътувал във времето, защото архитектурата е от 20 век.   В обсерваторията се намира най-големият слънчев часовник в света, според Гинес. Диаметърът му е 27 метра и показва времето с точност до 2 секунди! Без малко да извикам „Извинете, колко е часът?“ и огромна ръка да изникне изпод земята.

Пушкар означава цвете в ръката. Това е един от свещените градове на Индия. В хиндуизма има трима главни богове: Брама създава, Вишну пази, а Шива разрушава. Та Брама харесал зелените гори и поляните в долината и хвърлил лотосов цвят по демона-охранител. Там, където цветът паднал, се появило езеро. Брама решил да построи храм на това място. За да започне церемонията по освещаването, трябвало да присъства и жена му Савитри. Тя била се запиляла някъде с приятелки и закъсняла. Брама се ядосал, дръпнал Гаятри, дъщерята на краваря и набързо се оженил за нея. Савитри пристигнала посред церемонията и така се разгневила, че проклела Брама това да остане единствения негов храм. После построила свой на върха на планината. От двора на храма на Брама, като вдигнеш глава, отвсякъде виждаш храма на Савитри и имаш чувството, че тя те следи непрестанно със злобния поглед на изоставена жена. Да вметна само, че Индия е четвъртата по опасност за жените страна в света.  Груповите изнасилвания на туристки, побоищата и домашното насилие не са рядкост. Две трети от индийските мъже смятат, че жените си заслужават редовно да ги пердашиш.

Нас ни пазеше нашият ангел Балдев – шофьорът сигх, който ни придружаваше по време на цялото пътешествие. Простодушен и добър, той зорко бдеше да не ни се случи нищо лошо. Когато се опитвахме да имитираме фрази на хинди, се смееше с глас. Припяваше с нас „Изгреяла месечинка“.  Спеше в буса, чистеше ни боклуците и всяка сутрин беше със снежнобяла риза.  Говореше английски достатъчно добре, за да се разбираме за всичко. Чак към края стана ясно, че е неграмотен. Обаче щом можеш да шофираш в Индия без произшествие, дори да е за ден, можеш да постигнеш всичко навсякъде, независимо дали си грамотен или не. „Вие сте част от моето семейство“, ни каза на тръгване.

Но се върнем в Пушкар - индийската Розова долина. Релефът е същия, както във всички други държави, където маслодайната роза вирее – високи сини планини, реки и златни равнини.  В Индия розата цъфти 10 месеца. С думи: ДЕСЕТ МЕСЕЦА! За сравнение, в България е един. Технологията на дестилация им е стара и мърлява. Маслото им мирише на пушек.  Има какво да научат от нас. Ние пък научихме нова рецепта за сладко от рози. Без варене. Ред листа, ред захар, затваряш буркана и държиш един месец на нормална температура. Много е вкусно и листата се запазват хрупкави.

Удайпур. Какво облекчение! Венецията на Индия! Изящен град.  Град на ефирни палати, езера, прохладни градини и изкуство. Град на любовта. Тук хората идват, за да се женят. Радж, нашият гид, никога не се е влюбвал. Видял жена си, когато вдигнала воала на сватбата. Били са на по 17. Родителите му отишли, огледали я да е с бели зъбки и без пъпки и я одобрили.  Казали му, ей така само за ориентир, за да не се стресне, че прилича малко на една от братовчедките му. До ден днешен, над 90% от браковете в Индия са уговорени.  Очевидно Лили Иванова не е била на турне в Индия и не е успяла да обясни на индийците, че любовта е по-силна от всичко.

Първата си индийска сватба преживях на един делхийски булевард. Разнесе се неистова дандания, шофьорът ни се развика „Уединг! Уединг! Фото!“ и наби спирачки. Наизскачахме от колата в локалното сред плавно носещи се в мрака яркооранжеви и червени луминисцентни чадъри, сред музиканти с тъпани и чинели, сред танцьорки в ослепителни сарита и звънци по краката. След тях на колички се влачеше в шпалир нещо подобно на коледната украса на А1 пред Народния театър – светещи във всякакви цветове неонови цилиндри.  Най-подир, след цялата тази скромна процесия, се зададе каляска на два етажа, теглена от бял кон, обточен със сини Led ленти и окичена с мигащи лампички, гирлянди и изкуствени цветя. Покатерен най-отгоре седеше царствено младоженеца, с чалма с диамант колкото човешка длан и махаше на онемялата тълпа дискретно, като английската кралица.  Ощипах се, потърках си очите, затворих си устата и прогледнах. Цял живот съм чакала принца на бял кон на грешното място!

Снимка: интернет

За сватбите в Индия има анекдот: „Ако сте се заговорили за минута с индиец на летището преди 10 години, той непременно ще ви покани на сватбата си.“  Траят по цяла седмица и под 500 гости си е направо беднотия. Може да живееш в бордеите и плъх да ти е домашния любимец, но ако зажениш детето, сватбата трябва да е за чудо и приказ! Това, дето го преживяхме в Делхи, беше само за загрявка.  През цялото пътуване, от най-бедното село до най-големия град, гърмяха пъстри мобилни DJ станции с високоговорители-фунии и пъстрееха сватбени поляни, оградени с копринени платнища във всички цветове на дъгата.   Докато бяхме там, най-богатият милиардер сгоди сина си. На годежът, сред петдесетте хиляди гости, били Марк Зукерберг, Бил Гейтс и Иванка Тръмп и на уше им е пяла Риана.  Не знам. На сватбата сигурно ще покани марсианци.  Ние не отидохме, понеже ме стискаха обувките.

Кралският дворец в Удайпур е строен и дострояван от 22 крале в периода от 1559 до 1929 година. Забележителен е със стенописите, с филигранните мозайки, с каменните фризове и с огледалните зали. От красивите тераси с вид на дизайнерски лястовичи гнезда, се открива зашеметяваща гледка към града и към езерото. Взехме лодка до двореца на един от островите. Приказно място!

В Удайпур е художествената школа на  миниатюрите с традиции от 400 години. Боите са от естествени минерали - малахит, лапис лазули, графит, цинков и железен оксид. Рисуват върху камилска кост, на оризова хартия и на коприна. Четките са косми от опашка на катерица и от веждите на камила. Една миниатюра с размер А4 отнема 4 месеца.  Изисква стабилна ръка и здрави нерви. Като при хирурзите.  Купих си две картини. Харесах ги, заради настроението – фонът черен, а фигурите пъстри и танцуват! Особено ми е любима развеселената камилка. (следва) 

Индия невъобразимата (част първа)

Индия е с милиард и половина лица. С милиард и половина аромати. С милиард и половина истории. След Големия взрив, от първичния хаос се е образувала не Вселената, а Индия.  Истината ви казвам!  Затова няма да се напъвам да подреждам този разказ, а просто ще оставя шоуто на нашия пътуващ цирк да тече без сценарий. Насам, народе!  

Момчето с мъка върти педалите, опъва врат и дуе жили. Двеста кила бяла месо сме се натоварили в рикшата му. Умело маневрира между стотици тук-туци, файтони, моторетки, бетоновоз, маймуни, крави, камиони, метачи и няколко крастави кучета. Отдясно атакува носач с кутии обувки на главата колкото двуетажна къща. Нашият го сръгва с лакът.  След това технично дава засилка на рикшар, прическа отпред мазно, отзад модерно, който вози половин тир кокошки. По броните се лашкат пискюли, гирлянди и връзки люти чушки с лимон за безаварийно шофиране. Това май хич не работи. Всички возила са като от автоморга извадени и позакърпени с тиксо.

Чандни Чок е най-старият пазар в Делхи. Мол от 17 век, построен от Шах Джахан, за да си ходи на шопинг дъщеря му Джаханара. Само сергиите с кинкалерия са на площ колкото Каспичан. Тъкмо си мисля, че след суковете в Мароко няма какво да ме изненада, виждаме малка въжеиграчка. На колене върху въжето, над главите на зяпачите, леко се отбутва с палците на краката, милиметър по милиметър, под звуците на весела музика. Най-тъжното лице в света! Господа и дами, вашите аплодисменти за акробатката! Пуснете по някоя рупия! 

Прескачаме умрял плъх, баба-цветарка, улей с урина, десетки кравешки фъшкии и попадаме в лапите на някакви афганистанци, които ни продават чай и подправки на десеторни цени, щото са в комбина с нашия рикшар. Всички в Индия са комбина. „Сега ще ви заведа в музея на занаятите, където бедни жени, вдовици с тежки съдби са си направили кооперация, за да прехранват децата си“ означава всъщност, че ви водят при братовчеда Раджеш, който ще ви измъкне портфейла от джоба само с поглед, а жените му работят срещу паница леща.  Но човек се учи, докато е жив и до края на пътуването успяваме поне малко да намалим щетите. 

Червената крепост в Делхи е с бяло дантелено сърце от мрамор. С шест века е по-млада от Баба Вида и е с две съществени подобрения във фортификацията: в крепостния ров са плували крокодили и стените са ги мажели с масло от синап, за да се пързалят враговете, ако случайно избегнат крокодилите.

В тронната зала е бил известния Паунов трон на Надир Шах, украсен с диаманта Кох-и-нор, най-големият шлифован в света, част от съкровищата на английската корона. Историята не е единодушна кой го е изстъргал от трона и как е стигнал до короната. Самият трон пък се пази в националната съкровищница на Иран. За индийците остава великолепието на постройките.  В харема гидът ни показва заключена врата. Това е залата на удоволствията, в която жените на Шаха му танцувли, хвърляли воали, докато останат по чувства, а той си избирал с коя да прекара нощта. Стените на залата са с красиви Кама сутра рисунки. "Сори, достъпът е само за важни персони", пояснява екскурзовода.  Хмъ, ние ли не сме важни, бе! Щеше да видиш ти, ако бяхме си взели онези шалове от братовчеда Раджеш и се бяхме поразкършили! 

 
На Делхийския Евлоги Георгиев дечица си играят. Двете по-големи изсипват кофички пепелак върху по-малкото, чисто голо момченце. Майка им ака в декоративната саксия до тях. По-нататък, на Патриарха все едно, пресича без да бърза стадо крави. Краварката, в долния десен ъгъл, ги гони с голяма сопа. Няма важни, няма неважни - в Индия всички се обличат като за бал.

Минути след тези две импресии, слънцето, огромно и червено, залязва зад Кутуб Минар. Джамията е построена от останките на 27 хиндуистки храма. Все едно от лего-кутията на Междузвездни войни да се опиташ да сглобиш Хогуортс.  Ефектът е поразително красив.  Разюздани хиндуистки богове танцуват около най-високото тухлено минаре в света. В сърцето на комплекса, като кол в гърдите на вампира, стърчи загадъчната  Желязна колона с надписи на санскрит, която археолозите датират от 4 век.  Служела е за постамент на Вишну.  Никой не знае кой и кога я е домъкнал тук. Наоколо няма други следи от тази епоха и в този стил.  На всичкото отгоре, по колоната няма ръжда. Да си величествен в дъжд и пек насред мегдана на Кутуб Минар стотици години и да не ръждясаш – ето това много искам да знам как става!

Индия в едно изречение би била “Какво, за бога, е ТОВА?!?!” Из къщата, където Махатма Ганди е убит, се носи българска мелодия на кавал. Наострям уши и си мисля, ето, близки народи сме, братя, и музиката ни си прилича.  Унесена в тези дълбокоумнми разсъждения, изведнъж се озовавам пред голям телевизор, на който Диана Дафова (естрадна певица от 80-тe), в сари и с точка на челото, изпълнява любимата песен на Ганди под акомпанимент на Теодосий Спасов с дискретни чупки в кръста.  Какво, за бога, е ТОВА?!?!

Мястото, където е убит Махатма Ганди е тих зелен оазис сред градската гюрултия.  Тръгваме по последните му стъпки.  Не е бил блестящ ученик, с нищо не се отличавал. Което още веднъж доказва, че героите не произлизат непременно от отличниците. Получил шанс от стар семеен приятел да учи право в Лондон. Това било безпрецедентен случай в рода и майка му го принудила писмено да се закълне, че няма да яде месо, да пие вино и да ходи по жени. Така склонила да го пусне, милата.  

На другия ден потегляме за Джайпур. Все още сме невинни и невежи за чудесата и ужасите, които ни очакват.

По пътя: човек храни стадо маймуни с моркови, крави пасат найлонови торби, самолет е кацнал на покрива на къща (?!), камион кара в насрещното, изпреварва ни пищно украсена карета, камила тегли каруца с десетина сополиви чаавета, мустакат дебелак е приседнал край селската бара с отходните води, насапунисан от главата до петите с три пръста гъста пяна. Иззад сергия със зеленчуци изскача клоун. Нали сме цирк все пак! И тъкмо да си помисля, че не се случва нищо особено, някакъв поклонник в бяло, с червена чалма, се влачи по корем по проснато насред шосето килимче. Двама полицаи го вардят. Бая пълзене го чака до някой свещен град. Защо бе, момче! Както казваше дядо ми навремето, лозето не ще молитва, а мотика.  Ама като гледам накъде е тръгнал светът напоследък, може би пък повече молитви са ни нужни.  

Амер форт в Джайпур е великолепен! И той, като Ред Форт в Делхи, се разкрива пред посетителя малко по малко. Няма да стигнеш до местата, на които не ще да те пусне. Първо е големият публичен площад за войската и простолюдието. Портата на владетеля е от южната страна, така че той да се материализира величествено на слон, в контражур, със слънце на главата. Боливуд не е от вчера!  По кулите седят маймуни, грабят от туристите чанти и раници и мятат каквото не им харесва по главите на клетите посетители.  Една нападна туристка - промъкна се в гръб и я ухапа по корема, защото жената беше посегнала да погали маймунчето й.

Не по-малко кръвожадна от маймуните е богинята Кали. Спазарила се, значи, Кали с Раджа Ман Сингх, владетеля на крепостта, да му помогне да спечели решителна битка. “Ще ми принасяш жертваш по двама мъже всеки ден”, казала му, и той се съгласил. Добре де, ама като спечелил и жертвал първите двама се стреснал, че така ще изтрепе всички годни за работа хора. Започнал да й коли волове, тя го намразила и си извърнала главата настрани. И от нас се извърна – заключи се в храма и не ни позволи да я видим.  Апропо, въпреки че правителството на Индия отдавна е забранило човешки жертвоприношения, в периода 2014 – 2021 криминалната полиция е регистрирала 103 случая, повечето в отдалечните североизточни щати. За печалба от лотарията, за годишнина от смъртта на някой роднина, за берекет на нивата - клъцват главата или вадят джигера на някого ей така, в реда на нещата.

Та този Раджа Ман Сингх имал 12 жени и 120 конкубинки и си засадил шафран в градините за афродизиак. Имал си и собствен порно канал: украсил с еротични фрески целия вътрешен двор. Когато крепостта станала музей, заменили еротичните рисунки с патенца и гъски. Само тук-таме е оцелял по някой интригуващ оригинал.

Тия женоря непрекъснато му тровели нервите с капризите си. Искаме да спим под звездите, та искаме. Направил им огледален дворец с огледала от Белгия. Запалваш една свещ и всичко заблестява. На ви сега звезди! Горещо ни е, та горещо. Направил им воден климатик - от резервоар на покрива шуртят ручеи, вади и фонтани, текат през райска зелена градина, умно разположени прозорци правят постоянно течение. А те на люлки над водата се люлеели по цял ден, докато той раздавал правосъдие и управлявал двадесетте си подопечни имения.  Къде да се дене, горкият!

По пътя: гелосан мъжага, индийска версия на Джордж Клуни, но по-намазан, ме гледа сластно от грамаден билборд и ми показва два пръста. Развихрям фантазията си. Така и не разбирам какво рекламира. Криейтивите в Индия всичките са с портфолио стил епохата на диското. На друг билборд две девойки с бензинови помпи в ръце са опряли гръб в гръб като АББА, все едно всеки миг ще запеят “You can gas!” Министър-председателят пък е заснет в едър план с усмихнато момиче, гушнало газова бутилка. Докато тече политически дебат по телевизията, в карето под важните политици мъж в бял потник рекламира билки за потентност. 

Индийците не търпят нищо дюс. Всичко трябва да се украси. И украсеното се украсява. Розите, които продават по кръстовищата, са поръсени обилно със златен прашец. Катериците им са разхубавени плъхове.  Всичко е с гръмки имена, изписани с ярък неон: Royal Ocean Resort и Roadside Riviera - мърляви къщурки насред прахоляка край магистралата, Caribbean Care на супер изпаднала автоморга, Fashion Global над сергия с вехтории на пазара и Data Science Analytical над месарски магазин в бедняшки квартал.  Попаднахме също на ресторант Удупи, както и на пекарна Мастия.

Гледките вдъхновяват Явор С за Крилата мисъл 1:

Теле ми в боклук лежеше

Народна песен от Хариянско из сборника “Заблеяло ми е слонче”

Теле ми в боклук лежеше,

Чувал найлонов дъвчеше,

Дъвчеше и преживяше

И на стар дядо думаше:

„Я надуй, дядо, клаксона,

Вакло ми стадо поведи,

Вакло ми стадо маймуни

На Варанаси, на Ганга,

Бабата да изгорим,

Нова булка да ти намерим…(следва продължение).

Праисторически Лувър, кроманьонски Веласкес

Колко да е ентусиаст човек, та да прелети 2300 километра и за три дни да мине още толкова с кола за едни пещерни рисунки. Да, но какви! Още щом вдигнах поглед към тавана на Алтамира ми се подкосиха краката. Гледала бях в интернет, чела бях, не е като да съм отишла по невежество, но ме порази релефът. Как праисторическият художник го е изполвал, за да направи рисунките си 3D. И пастелните цветове. И прецизният рисунък с лека ръка, без никакво усилие. Само гениите рисуват така. Преди 36,000 години не е имало художествени академии, нито богата църква или Медичи да покровителстват изкуството. Имало е само талант, въглен и кремък. Създателите на музея умно оставят посетителите сами в пространството. Не им дудне гид, няма табели или обяснения. Сам преживяваш всеки щрих, всяка издатина. Праисторически Лувър.

Алтамира, Ласко, и Шове се намират в една от най-богатите на палеонтологична история области в Европа. В района има над 50 пещери с праисторически рисунки, многобройни археологически обекти от този период и десетки музеи.  Тези три пещери са се запазили заради това, че входовете им са се сринали още тогава. А тогава тъкмо е настъпвал краят на ледниковия период. Северна Испания и южна Франция са били на ръба на ледената шапка. Летата са били топли - около 15 градуса, зимите - поносими, с температури около минус 20, реките пълни с риба и горите с дивеч. Затова праисторическите хора са се заселили в тези райони. Животът им не е бил лесен.  Да оцелееш и да навършиш 30 си е било подвиг. По стандартите на кроманьонците, аз съм толкова стара, че кметът на племето трябваше да ме посети с букет и журналисти на 55-тия ми РД и да ме изографисат в пещерата посред бизоните.

Пресичаме границата. На тези французи даже облаците им са като франзели.  Френско бабе с шарена забрадка лети по пътя в древен ситроен-сапунерка. Толкова е малък, че франзелите стърчат от прозореца. По жиците седят соколи и гълъбици и се гледат изпитателно. В ливадата закусват ято бели чапли. Префучаваме през френския Хисар, през района на гъшия дроб, района на сливите, района на орехите, покрай лозя и винарни. Не спираме никъде. Нищо да не ни разсейва от праисторическото изкуство.

Ако Франция е жена с мантия, разперила ръце, Дюнкерк й е главата, Брест едната ръка, а Страсбург другата, то Ласко е наистина на Франция в… сещате се.  Това не пречи близо 400,000 посетители годишно да плащат 22 евро билет. Ласко се самоиздържа и инвестира пари в иновации и подобрения. Богата работа! Директорът ни посреща на обяд в кафетерията с пастет от гъши дроб, печена патица, орехов сладолед и бяло вино.

Откриват я през 1940 четирима тийнейджъри. По-скоро тяхното куче-робот. Пардон, куче Робот. В началото на 60-те над 180,000 души годишно се изсипват в пещерата. “Нямало е тоалетни. Разбирате какво имам предвид. И пушенето е било разрешено…”, обяснява ни гидът. Разбираме какво има предвид.  Правителството на Франция затваря пещерата през 1963, за да спаси рисунките. Най-новата реплика е от 2016 и е част от майсторски изпипан музей. Норвежките архитекти и куратори (спечелили конкурса в конкуренция с 97 фирми), са помислили за всеки детайл, включително да пуснат гласовете на тийновете и на кучето в гората и да направят междинна галерия, преди да влезеш в пещерата, за да ти свикнат очите с тъмното.

Ласко ревниво крие някои от рисунките. В дълбока осем метра шахта спалеолозите са намерили едно от редките изображения на човек, при това атакуван от бизон. То даже дали изобщо е човек, с птича глава и висок три метра. По тавана над шахтата древните са гравирали стотици фигури с кремък. Не може да ги видиш, дори ако са осветени добре. Високо са. Ето защо в музея са направили модерна зала, в която с анимация и ултравиолетова светлина показват тези тайни.

Докара ме почти до сълзи сцената с пет млади елена, които преплуват река. Само главите им стърчат над водата, с вдигнати нагоре муцуни. Екскурзоводът каза, че през пролетта навярно водата в тази част на пещерата е стигала до нивото на рисунката, така че се е създавала илюзия, че наистина плуват. Така ли е било или не, не е ясно. Но на мен ми въздействаха силно деликатността и детайлите, които художникът е показал.  До кикот пък ме докараха жизнерадостният жълт кон, елегантната крава с обички и герданче, луничавият бик с ботокс в устните и графичната кобила с кон в корема – неумел опит на художника да изобрази перспектива. 

Районът на хилядата замъци. Префучаваме покрай някои от тях. Префучаваме също през средновековни селца, през района на овцете, района на каяците и рафтинга, района, където покривите са по-високи от къщите и са покрити с малки обли тикли като рибени люспи. 

Дори не помня името на града, в който преспиваме набързо. Сутринта в седем търчим из центъра да търсим буланжери за кроасан с кафе. Единственият минувач е кльощав чернокож с мърляви дрехи, който махва с ръка наляво, там е пекарната сиреч, и моли за евро и половина. Реакцията ми е да го отсвиря, но Добри, с когото пътувам, е добра душа и му дава, давам му и аз. Усмихва ни се. От Сенегал съм, казва.  Не намираме никаква пекарна и се връщаме към колата. И точно до нея го виждаме, поседнал на масичка на тротоара, пуши с огромно наслаждение цигарка и пие кафе. Затова ни е поискал точно един и петдесет. С такова удоволствие се е отдал на мига, че го помолих за селфи, да запечатам усмивката му. Един от малкото бавни моменти в това истерично пътешествие. 

Според скалите се сменя и цвета на къщите - сиви каменни, червени каменни, жълти каменни. Когато стигаме до белите каменни, пред нас се появява короната на Шове. Пещерата е открита случайно през близката 1994 от трима катерачи, които усетили полъх през една скална цепнатина. Спуснали се през процепа и в тях се втренчил огромен червен мамут. Предполагам, че са изпитали същото удивление и възторг, който изпитах аз сред мечки, носорози, лъвове, леопарди и една опулена сова. Шове е най-красивата от трите. Стени от блестящ кварц, драперии от розов калцит, сталактити-мити. Рисунките не са на едно място, нито са с един автор, с един почерк, както в Алтамира. Човекът присъсва най-много в Шове. В глината са се запазили стъпки от боси крака на 36,000 години. По стените художниците са отпечатали длани и ръце. Едната е с криво кутре. Имаш усещането, че всеки момент ще ги видиш хората. Ще нахлуят праисторическите тийнове с факли в ръцете и ще кажат „Леле, брат, видя ли го тоя мамут кви бивни извади!“  

В най-отдалечената зала на Шове е нарисувана впечатляваща монументална графика. Прайд лъвове преследва носорози, коне и бизони.  Толкова красива сцена, че усещаш тропането на копитата, чуваш рева на животните и вдишваш праха, който са вдигнали.  Нямам снимки – не ни разрешиха. Но можете да разгледате финалната сцена тук: https://artsandculture.google.com/story/8QVRQAObSOFYJw

 Хората не са живели в пещерите. Там е била територията на мечките. Влизали са вътре, за да творят. За разлика от Алтамира, където основният художник навярно е бил един, в Ласко и Шове са рисували много хора и по различно време – плюс минус хиляди години. Личи си по разликата в стила.  В много редки случаи са изобразявали себе си. Дали това са били техните Сикстински капели? Или може би техните Лувъри? Не знаем.

Рисунките в Магурата са от ранната бронзова епоха. В сравнение с Алтамира, Ласко и Шове са новички. В зародиша на писмеността, големите цивилизации и градовете-държави.  Дълги години погрешно мислех, че рисунките в Магурата са детински, защото са по-древни. Подсъзнателно съм подценявала праисторическите хора. Дарбата и талантът или ги имаш, или ги нямаш, независимо от епохата. 

Магурата е интересна по много причини. Има изобразени хора. Почти само хора. Рисували са с гуано, а не с въглен и железен оксид. В света няма такъв аналог. Древните хора са избрали най-сухата зала с най-белите стени.  Залата с рисунките е затворена за посещения от 6 години заради такива като Ради и Павчо и безхаберието на община Белоградчик.  

Снимката е от интернет, но имам и лични от другите стени. На тази се вижда колко близко са графитите до рисунките.

Надявам се един ден българската държава да се вразуми, да поеме ангажимента да опазва това, което са ни оставили древните и да възобнови процедурата, започната през 1984 за включване на рисунките в Магурата в списъка на ЮНЕСКО. Надявам се един ден да разкажем тяхната история също толкова увлекателно, както са го направили в Испания и Франция.