Храмът на облечените

Част 3

Всичко е зелено, всичко цъфти. Водопадът Мисол Ха е възхитителен. До него се стига по моста Цак през най-красивата махала на село Такилак, вляво от ранчо Пичукайко и по околовръстното на Ксолопитово. През девет джунгли в десета, както се казва.  Досега се чувствах като великан сред дребните местни, а в джунглата съм като джудже. Всичко, което у дома е малко, тук е огромно. Листото на трилистника е като палатка.  Зеленото цвете в малката ми саксийка тук е десетметрова лиана с тлъсти листа.  Потапяме се в прохладните води. Над нас кръжат лешояди. „Кога сте ходили на плаж с лешояди?“, пита Елена. „Ходили сме само с гларуси“, отговаряме й.

След приключенията ни на 2200 метра надморска - все едно живяхме на Алеко повече от седмица,  планините най-сетне отстъпват на обширна равнина с реки и езера. Земята на кабайеросите с огромните сомбреро, кожените гащи и ласото.  Спираме в крайпътен ресторант за телешки стекове. Изкарвам си акъла! От стената ме гледа лилав Бойко Борисов със сомбреро и маракаси. Но пържолите са безупречни.

Вили: „Няма ли най-после да пием маргарита?“ Всички я поглеждаме и в един глас питаме: „Коя беше Маргарита?“  В началото най-трудно запомнихме нея от групата, понеже е тиха и мълчалива. 

След олмеките и толтеките отиваме при дискотеките – известно племе, обитаващо и до днес крайбрежията на полуостров Юкатан. Дискотеките обитават среда, подобна на Слънчака. Хранят се с олинклузив и пият коктейли със странни цветове.  Ние много добре се разбрахме с това племе. Смесихме се с него и пяхме караоке. И без думи нека винаги във нас клетвения шепот вечно да звучи си стана химн на Плая дел Кармен. Ооо! Огън от любов! 

Като казах огън, та се сетих - твърдят, че големият астероид, който унищожил динозаврите, паднал в Мексиканския залив. Осколките от него пробили дупки във варовика и така се образували варовиковите кладенци и пропасти, наречени „сеноте“. В Юкатан има над 7000 сенотета.  Топнахме се в кристалните води на едно от тях доброволно.  Иначе маите ги използвали за жертвеници.  Хвърляли вътре деца, когато имаало голяма суша.  Считали ги за вестоносци към отвъдното.  Колкото повече плаче и вика детето, толкова повече дъжд се чакал. Над 200 скелета намерили археолозите в сенотето край Чичен Ица, заедно с разни скъпоценности, като че ли децата не били достатъчни.  Видя ми се много хубава идея!  Жалко, че моите пораснаха. Но пък може с внуците да експериментирам.  Навярно по тази причина мексиканските деца са много мили и кротки.  Ако се чуе някакъв рев или глезотия, чужденче ще е. 

На поредната бензиностанция пред смаяите ни погледи от багажника на автобуса ни излизат жена и малко момченце. Оказа се, че шофьорът е взел семейството си на екскурзия, но му било неудобно да ни каже.  Абе я ги качи горе бе, човек!  Добре поне, че детето не беше кривогледо и с глава като царевица! Но до края на пътуването треперехме  да не го хвърлят в някое сеноте.

Освен в Паленке, оставих част от сърцето си в Сан Кристобал.  Пазарът е безкраен и шарен. Понечвам да снимам сергия с разноцветни люти чушки, а продавачката - стара вещица от местните племена се разкрещява и ме замеря с орех. Цоцилите не обичат да ги снимат.  Дъщерята на човека, от когото си купихме подправки, е заровила ръце в чувала с мления пипер като в пясъчник и не спира да киха. Кокоши крака се протягат към минувачите, сноват хора с тави на главите и предлагат захаросани плодове, тапас и някакви течности с неясен характер.  На всяка сергия за сувенири жените бродират и плетат. Китайските боклуци са рядкост. За съжаление и ръчно изработените сувенири стават все по-голяма рядкост в света.

Вечерта отидохме на бар, за да отпразнуваме рождения ден на Мила. Сред гръмката музика и неоновите светлини внезапно от улицата се присламчи симпатична бездомна кучка.  Заспа ни в краката. Нито подскачането, нито викането я отказаха да стои при нас. Без малко за си я вземем.

Това, което ме удиви най-много е пълната липса на комплекси у мексиканците.  Значи тя прилича на Годзила джобен вариант, метър и петдесет, все ти е едно дали ще я прескочиш, или ще я заобиколиш, обаче излиза на дансинга с плавна походка в плътно прилепнала малка черна рокля.  Започва да танцува и след точно минута към нея приближава кавалер, галантно й се покланя и хваща тлъстата й целулитена ръчица. Двамата се завъртат пламенно в маладата нощ. Българките може и да сме едни от най-красивите в света, но не притежаваме такава страстна увереност.

Тръгваме към океана.  На път спираме в Чичен Ица - едно от новите чудеса на света.  Голямата пирамида е прецизен календар, описващ дните, седмиците и сезоните. Много важно, ще кажете вие.  Днес всеки има календар на телефона или на бюрото. Защо им е трябвало на горките маи да строят гигантски пирамиди за целта?  Ами защото в онези времена знанието било достъпно за висшата класа, която го превръщала не само в средство за власт и престиж, но и в разменна търговска стока. 

За съжаление, поради близостта си до Канкун, древният град се е превърнал в китайски пазар за евтини сувенири. Пред стената с черепите позират в инстаграмски чупки тлъсти бели американки.  Туристите възторжено пляскат с ръце, за да чуят как ехото от пирамидата се връща към тях като вик на птицата кетцал.  Блъсканица и прахоляк.  Градът и сега е огромен, а са разкрити има-няма 5% от него. Гидът ни каза, че до къщата му на няколко километра от Чечен Ица има останки от малка пирамида.  През пика през 8-9 вик там са живели над 100,000 души.  Търгували със сол, памук, мед, какао и тютюн.  И знания.

Езикът на ацтеките се нарича науатл.  Над един милион души все още го говорят, но само у дома, защото ги дискриминират и ги считат за по-низши.   Ето ви една дума: куетлясочитл.  Хайде де, не е толкова сложно.  Това е коледната звезда. Тя е родом от Мексико, но там си расте като дърво.

На майски пък едно, две, три е хум, ка, ош. Затова Ошмал значи трети. Градът е три пъти строен и три пъти напускан, докато накрая, някъде през 10 век, когато отсекли и последното дърво, за да пекат варовик, с който да зидат пирамиди, мястото пресъхнало и животът приключил. Ошмал е най-елегантния от градовете на маите, издържан в стил майски барок. Бил мирен и това си личи- не водели войни и не правели човешки жертвоприношения. Имали само по една жена. Е, може да е била сестра им, но никой не е перфектен. Бизнесът им бил добив и търговия със сол. 

Утре трябва да се върнем на работа. Чудя се дали вместо това да не се заселим в пирамидата на Червената царица. Ще си направим мескал бар и овощна градина.  Ще научим местните да ни носят дарове от такоси, гуакамоле и чуроси. Планини от чуроси!  Ще замеряме туристите с орехи и ще издаваме призрачни викове, когато ни снимат без разрешение. Ще мърморим текстове на български естрадни песни като заклинания и  ще лекуваме местните с пърцуца и кока-кола. Кой знае – след половин век някой може да ни открие в джунглата с инкрустирани черепи и широки усмивки с изпилени остри зъбки. И да умре от отровните изпарения на мескал, текила и табаско. (Край) 

Царството на кристалния череп

Част 2

Освен богата история, Мексико има удивителна природа.  Каньонът на река Грихалва (да не се бърка с грис-халва) се нарича Sumidero, което значи канализация.  Никак не отговаря на името си.  Носим се с бърза лодка в красивата канализация, където щъкат, плуват, летят, скачат и пълзят крокодили, маймуни и безброй птици. На места скалите се извисяват на километър, така че си дръжте шапката. Казват, че от най-високата скала по време на конкистата се хвърлило цяло племе, което бягало от испанците.

Мила: „В Оахака и черно-белите снимки излизат цветни.“

Градът е пъстър и оживен.  Гастрономическата столица на Мексико е прочута с чапулинес - печени скакалци  с лайм, чесън и люто. Освен това е столицата на мескала – опушената мексиканска ракия, която се прави от печен кочан на агаве.  За да добиеш такъв кочан, трябва да чакаш 25 години. Не е като ракията – всяка година можеш да одрусаш джанката.  Мелят кочаните с голям воденичен камък, дърпан от магаренце.  В някои бутилки слагат змии и скорпиони.  Не посмях да експериментирам точно с тези разновидности.

В оахакския музей ни намига инкрустирания череп на древен микстек.  Испанците по чудо не намерили и респективно не плячкосали гробът от Монте Албан.  От как свят светувал, толтеки, микстеки, маи и ацтеки погребвали мъртвите в пода на домовете си.  Нямали гробища.  Минахме покрай село Помуч, но не се отбихме. Там до ден днешен има запазен майски ритуал - в Деня на мъртвите близките изравят покойниците от гробовете, почистват ги, разговарят с тях и се черпят. „Та ти викам, бабо, завърших университет и ще се женя. Ха наздраве!“

Видният микстек, живял преди повече от 800 години не го изровили близките му, а мексикански археолози.  Бил погребан в една от къщите край  Монте Албан с безценно съкровище от 500 предмета.  Като например майсторски гравирани 34 човешки кости.  И златен маникюр (ноктопластиката не е от вчера). А също красиви златни маски, нефритени накити и изящни съдове.

От Оахака е Мануел Хименес Рамирес - легендарен народен майстор-резбар, известен с фантастичните си дървени фигури, които сънувал и след това резбовал от меката дървесина на местното ароматно дърво копал. Никога не напуснал родното си място. Затова пък творбите му са в колекции по целия свят. Фантазията на един човек изцяло преобразила икономически смотаното село Сан Антонио Арацола и района. Имахме късмет да попаднем на негова изложба в историческия музей в Оахака. Пиршество за сетивата!

Пропътувахме половината земно кълбо. Въпреки че шосетата в Мексико са добри, в планините 180 километра отнемат 5 часа. Малко като пътя към Враца, но с кактуси.  Легналите полицаи са на всеки сто метра – общо над 650. Автобусът буквално не може да превключи на трета.  Но това си има и добри страни – забелязваш всичко.  Край пътя на големи платнища сушат кафе. То си расте из дворовете.  Табели с гръмки имена оповестяват, че минаваме през Barrio guapo (Красивият квартал) и Barrio nuevo (Новият квартал), а всичко прилича на тенекиена кутия от сирене с покрив. На едно крайпътно пършиво магазинче пише “Пазарувайте със стил!”.  Продават чипс, банани и бензин.  Въпросът е не кой, а защо изобщо хората живеят по тези места.

Уж да излезем от планината, а сякаш навлизаме все по-дълбоко в нея. По пътя за Паленке на една бензиностанция Мила присяда да пие кафе и скръства дълги крака. Държи чашката с аристократична грация.  Непосредствено вдясно от нея е тоалетната с въртяща се решетка – все едно влизаш в затвора. Вляво има мегапроскубана сцена на Рождество, сред която спи бездомно куче. Сигурно е религиозно, милото!  Идва момичето, което чисти тоалетните и започва да бърбори оживено. Мислим си, че ни гони, а тя просто дърпа масата да сме по- нашироко. 

Залезът преминава през светлооранжево към цикламено и тъмнолилаво. Небето е великолепно. Гледай, викам си, това слънце два часа не може да залезе.  И после се сещам, че те за всичко са бавни.  Средностатистическият айляк е светкавица в сравнение с всеки мексиканец. Ето времето за извършване на някои прости действия: закупуване на бутилка минерална вода - 10 минути без опашка. Получаване на допълнително одеало от рецепция: на заминаване, когато напускаш хотела. 

София: „Очевидно ацтеките и маите са нямали норми за достъпна среда. С такива стъпала на пирамидите никой не може да вземе Акт 16.“

Пръхтим по въпросните стъпала навсякъде, но особено трудно е в Паленке, където са под наклон 60 градуса!  Никак не ми е ясно тези хора, при положение че средният им ръст е бил метър и петдесет, как са се катерили нагоре с късите си крачета!  Иначе са строяли с размах и мащабно.  И то без да познават метала и колелото.  Ориентирали пирамидите си по оста на лятното и зимно слънцестоене до сантиметър.  Скрепявали камъните с кирпич от варовик, който с времето се втвърдява като бетон.  Според археолозите точно това в крайна сметка обезлюдявало техните градове.  За изграждането на една пирамида са били нужди тонове кирпич.  Варовикът се печал, а за огъня трябват дърва. Хората изсичали горите, районът пресъхвал и цивилизациите загивали, за да се възродят отново на друго място.

От всички древни градове, които посетихме, сърцето ми остана в Паленке. Всъщност то отдавна си беше там.  Още когато бях дете и  прочетох „Колесниците на боговете“ на Ерих Фон Даникен.  Там той описваше релефа на саркофага на Пакал като човек в космически кораб, заобиколен от панели и кабели, наподобяващи модерна техника. Според него древните маи са имали контакт с извънземни, а Пакал пътувал в космоса.  Всъщност Пакал просто си лежи под свещеното дърво на сейбата и от време на време боде гениталиите си с острите й шипове.  Маите никак не се помайвали, както каза Елена. Те непрекъснато се самонаранявали по най-ужасен начин. Водата, кръвта и спермата били за тях свещенни течности и те си ги набавяли както могат.  Изпитвам голямо облекчение, че за нас свещенната течност е ракията. За нея не се налага да се бодем с каквото и да било където и да е.

Пирамидите в Паленке са единствените в Мексико с погребения – на Червената царица и на Пакал.  Останалите са насипи с храмове на върха.  Пакал наистина ми беше любим, докато не го видях в пълния му блясък в музея в Мексико Сити.  Това, че е 172 висок (снажен да тогава, нисък за днес) не ме притесни.  Харесах нефритената му маска, авангардните му обеци и останалите му накити. Но силно ме смути не особено впечатляващият му, да не кажа почти невидим негов нефритен атрибут.  Нищо чудно, че се е бодял с шипове в слабините!

Но да не се фиксирам върху размера. Пакал се възкачил на престола едва 12-годишен и управлявал цели 68 години!  Имал време да си вдигне пирамида за чудо и приказ върху разкошен 15-тонен саркофаг.  Той самият увреден от кръвосмешение - единият му крак бил по-къс (а както стана въпрос и не само крака), се оженил за сестра си, за да се запази свещената линия на кръвта. Децата им все умирали, то как ли няма, докато накрая си родили  Чак Чак Кʼан Чан – или на галено Читам II, който имал по шест пръста на ръцете и на краката.  Читам наследил трона, но понеже бил на преклонните 49, когато баща му се споминал, нямал много време да се увековечи. Затова просто облицовал хълмовете, вместо да строи истински. Малко нескопосани изглеждат.  Паленке е третия по големина майски град. Имал над 2000 сгради. Преди девет месеца отново огледали джунглата с хеликоптер и заснели с радар повърхността. Едва 2% от града са открити, а ни отне един предиобед да ги обиколим.

В съседната пирамида на пакаловата е погребана Червената царица - Лейди Иш Тцкабу Ахау.  В Мексико непрекъснато ни съобщаваха колко сантиметра е бил починалия, както тук съобщаваме колко сантиметра се е родил бебето.  Та тя била височка – цели 160 сантиметра. Била на 52 години — изключително дълголетие за маите, които преживявали най-много до 30.  Живачният сулфид, силно токсичен, с който било покрито тялото й, причинил смъртта на хората, открили гробницата през 1950-те години. Задушили се от отровните изпарения. Анализът на зъбите ѝ показва, че като дете не е израснала в Паленке, а в района на Табаско, което подкрепя теорията, че е била омъжена по политически причини за династичен съюз.

Заради простотия и мързел, разкриването на древните градове ставало главно с ... динамит.  Къде ще си играят да копаят. Особено в джунглата. Там всичко е обрасло с гъста растителност. Взривяваш и това е. Е, повреждат се нещата, отива на кино някоя и друга статуя или релеф, но голяма работа.  До момента в Мексико има над 200 археологически обекта и са открити над 1000 пирамиди, така че материал да искаш.

През 19 век в руините на Паленке се заселил Жан-Фредерик Валдек. Художник, картограф, антиквар и самопровъзгласил се аристократ, Валдек твърдял, че е роден ту в Париж, ту в Прага или Виена; че е граф. Говорел много — и винаги за себе си. Между 1832 и 1833 Паленке се превърнало в негова сцена за ролята му на последен жрец на една изгубена цивилизация.  Валдек не рисувал това, което вижда, а това, което вярвал, че трябвало да се види. В неговите изображения маите придобивали черти на Египет, Гърция и Рим; релефите му изобилствали от фантастични елементи. Това дълго време подхранвало погрешни теории за изгубени континенти, атланти и извънземни, също както глупостите на Фон Денекен.  До ден днешен един от храмовете в Паленке е наречен Пирамидата на графа.

Освен пирамиди, всеки древен град имал голямо игрище за пелоте – древната игра на топка.  Топката се правела от каучук и тежала около кило. Удряла се с ханш, лакът и рамо.  Победителят го принасяли в жертва.  Заради това Мексико никога няма да спечели Световното по футбол. (Следва продължение)

Похитителите на изчезналия мескал

Част 1

Няма смисъл да си изпилявате зъбите и да ги инкрустирате със скъпоценни камъни, ако не сте кривогледи.  Маите имали утвърдени критерии за красота. За да се отличава аристокрацията от простолюдието, мистър „Мая Юнивърс“ е блестял с острозъба усмивка и криви очи, издължен като кочан на царевица череп, прорези по лицето, флешове и пиърсинги по бузите, устните и носа.  Това изящество се постигало, като черепите на благородническите бебета били пристягани с две дъски, на които закрепяли топче на връв, да им се кандилка пред погледа.  Носели инсталацията в продължение на две години, докато напълно им зарастне фонтанелата.  Красотата им била допълвана с модни аксесоари – корони от пера и маски, а също и одрана човешка кожа. Да, освен добри пластични хирурзи и зъболекари (между другото са измислили упойката 12 века преди нас), те били отлични кардиолози.  Вадели поне по едно туптящо сърце от гръден кош на ден. След това майсторски одирали кожата на жертвата и се обличали в нея. Само и само боговете да останат доволни. 

Като казах богове, според маянската легенда, богът Кукулкан - Пернатата змия, бил бял човек с брада.  Той донесъл знанията за живота и вселената, а след това отплавал на изток и обещал, че някога ще се върне. 

Юхуууу! Ето ни! Върнахме се!  Получавате не една, а цели шест пернати змии! Богинята на пазарите  и домашното огнище Мила, богинята на природата и добротата Юлиана, богинята на спорта и танците Виолета, богинята на човешките отношения и малките неща Елена, богинята на просекото и промишленото строителство София и богинята на мескала и песните Надя.  В своята съвкупност, ние сме пазителките на култа към храната, алкохола и пачангата.  За да сме спокойни, изискваме редовни жертвоприношения от коктейли и такоси с карантия, кориандър и лайм. Не сме се епилираали, за да сме по-убедителни по отношение на перата. Придружават ни наши колеги – богове от далечна България, пристигнали на кораба „Сед Адвенчърс“ с капитан Дон Калоян.

 

Мила: “Събуждам се сутринта, а срещу мен Елена с маска. Помислих, че съм заспала в музея!” Ние: „Инкрустирана ли беше?“

Мексико е страната на маските. Навсякъде ти показва различно лице, но винаги някак дружелюбно, с малки изключения. Колкото 20 Българии е, говори 60 местни езика и е открило последните си жители в дълбоките джунгли около Паленке чак през 1946. Събирачи на смола за дъвка се натъкнали на племето мецабок - малки като джуджета, с щракащ език.

Мексико Сити е леля на средна възраст, която не изглежда добре, но поддържа домът си чист, обожава кича, облича се от Женския пазар и готви изумително. Веднага ни тиква по един гранде шиш в ръцете. Момичето, което ги приготвя на една сергия в лунапарка жвака отегчено дъвка. Черният й лак е олющен и за разкош има черно под ноктите. Маца месото с някакви сосове, поръсва го с лют пипер и бодва отгоре парче диня. Допълваме този кулинарен разкош с няколко дузини такоси. Заведението прилича на тенекиената кръчма “Драгоман”. Върху нахвърляни непотребни каси е сложена тава с нарязан кориандър да съхне. Няма кой да го чака - посипваме щедро.

Маянска поговорка: „Когато богините празнуват, земята се тресе.“

Новогодишното тържество е в столовата на завода. По масите са насядали семейства, трогателно облечени в най-хубавите си дрехи. Храната е разварени макарони и чорба от нещо неидентифицирано. Ако я разбъркам, сигурно ще искочи някое око. Затова наблягаме на мескала. Има жива музика. Изпълнителят прилича на Васил Петров, но по-кръшен в кръста. Менюто е къртица с пържен комендант, ако вярваме на гугъл транслейт. На масата до нас седи семейство със сина си, притеснителен тийнейджър с очила. Майка му го бута тайно: „Хайде, хайде, покани някоя от дамите на танц!“  Милият, скован е, но постепенно се поочупва.  Сервитьорът, когото кръстихме чичо Стефчо, пъргав един такъв, раздава блестящи шапки и диадеми на всички. Броим набързо десет-девет-осем…

Feliz año nuevo! Нова година пристига, но никой не й обръща особено внимание. Самотният мъж на съседната маса спи с лице в салатата. Ектор, другият съсед, ме прегръща: „Обичам я!“ Ми вземия бе, викам му. А той: „Не мога! Тя е жената на най-добрия ми приятел!“ То дори да си кьорав чужденец, няма как да не забележиш химията им – танцуват с изгаряща страст.  Богиня съм на съветите.  Казвам му, че животът е доста по-кратък от мексикански сериал, а любовта е вечна. Може би се чудите на какъв език тече комуникацията? На три мескала испанският ми става роден.  Чичо Стефчо зарязва таблата и закършва с нас ча-ча. Разотиваме се, когато вече никой не може да каже “Кетцалкоатл“ и особено „Несауалоайкойотл.“ Подозирам, че този купон предизвика земетресението от 6.5 по Рихтер, което ни разтърси ден по-късно.

Явно сме били зажаднели за пиене и купон. Стюардесите от Луфтханза не се усмихваха и се стискаха на просекото. Заканили се бяхме навръщане да ги вържем със свински опашки в тоалетната и да превземем бара!  „Аз нося свински опашки!“, каза Елена и извади една стиска. За справка, Елена носеше също пет чифта очила за плуване, пемза за пети, челник, многократни бутилки за вода, които като се развият стават чашки, много удобни за просеко за изпът. Нямаше нещо, което тя да няма и да не е готова веднага да го даде. Богинята на малките неща, както вече споменах.

На входа на антропологичния музей е герба на Мексико - кацнал орел на кактус със змия в клюна. Ето първата прилика между нашите народи. При нас пък е кацнал бръмбър на трънка. За разлика от нашата древна земя обаче, Америка е заселена последна - преди около 2000 години. Беринговият проток замръзнал и от там хората преминали. Генетично мексиканците са близки до населението на Източен Сибир, а обзалагам се и с това на Непал. Коренното население е дребно, смугло и с дръпнати очи.  Нашата група летя с балон над Теотиуакан, но не се приземи на кактус и никоя от нас не захапа приятелките си. Затова и не се заселваме, а сме само за малко

Музеят е пълен с безценни съкровища. Страната е с цели 135 обекта в списъка на ЮНЕСКО. В България са 9. В залата за праисторията ме впечатли паното с изображението на фауната отпреди 2 милиона години, в центъра на което има хипарион - древен кон. По някава причина конете не се развили и не оцелели в Америка. Затова местните били удивени, когато Кортес акостирал през февруари 1519 в днешния Веракруз и донесъл със себе си освен злини, унищожение и венерически болести, 16 коня.

На Коледа през 1985 двама ветеринарни студенти- Виктор и Хосе, извършили обира на века. След като в продължение на 6 месеца наблюдавали охраната и планирали, влезли през покрива и  отмъкнали над 150 артефакта - златни накити, ритуални маски и статуетки. След четири години разследване, полицията намерила по-голямата част от съкровищата в куфари и кашони в някаакъв апартамент. Арестувала двамата аджамии, които нито били продали нещо, нито били направили пари. 

По-смотан от тях ще излезе само Монтесума, който наивно се оставил има няма 500 човека да му гътнат цялата империя. Испанците били толкова малобройни, че походът против многолюдната земя изглеждал безнадежден. Но Кортес бил страшна лисица - привлякъл на своя страна с обещания угнетените от ацтеките индиански племена. Казал им, че ще ги освободи от данъци и ще ги пази и ето на - вождовете на областта Тласкала му дали десетки хиляди воини и носачи. Въпреки всичко испанските войници се страхували да навлязат в дълбоките джунгли.  Между тях започнали раздори и се издигнали гласове за връщане в Куба. Тогава Кортес заповядал да запалят корабите.  Безумието му се увенчало с успех.  Монтесума го пречукали с камъни собствените му хора от ярост, че ги обрекъл на робство и заколение.  Испанците колонизирали земите на ацтеките, наложили католицизма и езика си и обрали де що има съкровища. 

Но съдбата си отмъстила на Кортес.  Умрял от дизентерия на 62, пренебрегнат от краля и забравен от богатите си приятели.  Политически засенчен конкистадор, далеч от славата и влиянието, които имал в Новия свят.  Погребали го в Севиля, но по-късно го преместили по негово желание в Мексико Сити. Там пък непрекъснато го разнасяли нагоре-надолу заради политически вълнения. Днес точното местоположение на останките му не е съвсем ясно.  

Въпреки конкистата, древните предци надничат с кривогледо око от най неочаквани места.  Като в катедралата в Чамула – планинско село, в което живеят цоцилите - преки наследници на маите. Бедно, та бедно, непалско едно такова. Посреща ни с пършиво гробище с изгоряла църква, набучено с изсъхнали вейки. Ачик-ачик, без ограда без нищо. Грозни къщи, китайски боклуци, бездомни кучета и хора, обърнати навътре, към себе си.  Всяка жена до живот има по две еднакви черни поли-губери от овча вълна. Носи едната три седмици, после я сменя с другата.

„Сега ще ви водя на центъра“, казва ни гидът. „В катедралата е строго забранено да се снима. Влезте и разгледайте. Сигурен съм, че после ще имате много въпроси.“ Бре, викам си, каква е тая тайнственост?  Може би трябваше да се досетя какво ни чака, когато от църквата излязоха майка и малката й дъщеря. Под мишница детето стискаше кокошка с прекършен врат. 

 
Разгрърнах завесата на входа и попаднах на друга планета.  Пушекът можеше да се реже с нож.  Лисици да ловиш!  От двете страни до стените блещукаха стотици свещи, сложени в кой каквото стъкленичко е имал.  В сумрака от тавана се спускаше лъч като театрален прожектор.  Осветяваше семейства, насядали по мраморния под, по килим от борови иглички. На групички.  Все едно са в гората на пикник.  Палят свещи по пода и нещо баят и наричат.  Всичко живо, включително и децата, жули пърцуца от пластмасарки кока-кола с капачки от спрайт. Викат му медисино. Така се бяха излекували, че им святкаха очите, а един спеше мъртвешки пиянски сън, облегнат на някакъв кръст. По едно време мина шаман – нарича се иолу,  и скърши врата на кокошката, която му подадоха.   Момченце от семейството я положи на земята, направи й възглавница от борови иглички и я заперка със свити пръстета по облещените мъртви очи.  По края в индивидуални витрини са светците – бели, натруфени и пластмасови, всеки с огледалце на гърдите, вярващите да си се гледат и сами да си се изповядват.

Не се диша!  Току мине някой с голям керамичен бокал и прекади обилно с нещо, дето пуши много, но не е тамян. Вместо олтар -отсечени бананови палми, поизсъхнали, окичени със спихнати балони и неонов мигащ и пулсиращ Йоан Кръстител, който закачливо наднича зад убитата украса. Оркестърче от мъже в носии свири и се друса в транс.  Танчето от нашата група после разказа: „Приближи ми се тоя с барабана и хоп – хвана ми ритъма на сърцето. Не знам как го направи, ама ми падна и кръвно и всичко.“  Друг щатен шаман жонглира с яйца около главата на някакъв човечец.

Хората от селото не ходят в болница.  Църквата е болница. Отворена е 24 часа, 7 дни в седмицата.  Шаманите са докторите. Мерят ти пулса и лекуват всичко с кока-кола, пош – местната пърцуца, яйца и кокоши жертвоприношения. С ритуали на по десет века.  Католицизъм ли!?! Я не ме занасяй!   Много поздрави на Кортес и францисканците! (Следва продължение)

Кулинарният юбилей на Умурджан

Глава първа - Агнешки котлети с три вида гарнитура

Представете си пет високи жени, повечето надарени с рубенсови форми, натоварени с раници, куфари, чанти, пликове и дрънчащи торби с алкохол от фришопа, да тичат в дисциплината 1200 метра бягане с препятствия. Да пререждат опашки, да прескачат парапети и да пръхтят объркано като стадо паникьосани слоници. Само че не на стадион, а на летището в Истанбул. То и българите не сме хич добри в организацията на движението, ама евала на турците - направо са надминали себе си. От международния полет трябва да се прехвърлим на вътрешния, като минем през паспортна проверка, излезем от летището и влезем пак през скенери и опашки. И всичко това за 40 минути. Накрая потни и задъхани се озоваваме пред гейта за Измир, където Мила седи усмихната и свежа, преметнала крак връз крак, току-що поставила световен рекорд. Е как, по дяволите! „Ми просто аз ходя много бързо“, каза Мила. „То и аз ходя бързо, но в грешната посока“, отговаря с пъшкане Юлето.

На сутринта, докато се товарим в буса за Ефес, с багажа ни помага момчето от хотела. Аз, вика, съм от Габрово. Бях на пет, когато се преместихме. Бъркам да му дам бакшиш - наше момче. А Мила ми вика „А, ти на това ако се хващаш, в Мексико жива ще те одерат! Нищо няма да му даваш. Той и без това е от Габрово - свикнал е на стиснати.“ Той пък взе, че май разбра. Малко неловка е цялата работа с българския в Турция. Не знаеш кой кога те разбира и какво точно разбираш ти самият.  В българския има поне едно 2000 турски думи, които употребяваме редовно. Чешма, каишка, чаршаф, кеф, баклава, гювеч, кайма...  Някои са променили значението си с времето и създават объркване. Например надписът, който видях на витрината на сладкарница за гофрети - „Bardak Waffle”. 

Тръгнали сме на рожден ден на нашия добър приятел Умурджан, с когото преди години ни запозна Елена, жена с широки социални връзки, господ здраве да й дава!  Ако реши да направи турски сериал, ще сложи всички в малкия си джоб. Няма "Листопад", няма "Забраненият плод".  Не вярвате ли? Ето един епизод, който ни разказа, а после се разигра пред очите ни по време на това пътуване.

Живял някога в Ефес Юсуф – привлекателен мъж – висок и спретнат. Той имал магазин за килими точно срещу  паркинга на крепостта.  Една година се изсипал цял автобус български студенти, предвождани от преподавателката си Мери (по стечение на обстоятелствата това е на Елена майка й).  Юсуф ги поканил в магазина си и ги почерпил с чай. Въпреки че не си купили нищо, на втората година отново ги поканил. На третата завел Мери на романтично пътуване до красивото планинско селце Шириндже.  Прекарали една бурна нощ с поредица от уважения. Да кажем, че точната бройка била седем.   И така няколко години подред.  Мери сподели, че веднъж закачила с роклята си сергия с портокали. Те се пръснали по баира и Юсуф платил на търговеца цялата стока.  После влачил като Сизиф някаква тежка дъска по плажа, за да има къде любимата му да легне. „Никой никога не е правил такива неща за мен.  Знам, че много ме обичаше, ама аз имам тежко детство“, завърши тя.

Докато обядвахме в Ефес, Юсуф дойде.  Над тридесет години след последната си среща с Мери.  Дойде с букет цветя и торба сушени смокини. С едното ухо не чува, но изправен такъв, личи си, че е бил хубавец. Когато Елена му даде телефона да разговаря с Мери, лицето му се промени – изведнъж светна. Не зная колко често сте виждали истинска нежност. Поплакахме си. Както е казал Ханс Кристиан Андерсен, животът е най-красивата от всички приказки.

Долината на Ефес е тлъста и плодородна. Преди 2600 години през нея текла реката, която свързвала града с морето и го направила едно от най-големите и важни пристанища. Километър след километър черешови, прасковени, мандаринови, дюлеви и ябълкови градини. Череши-мандарини-череши-мандарини и още череши. Сигурно раят изглежда така - бели планини и безкрайни овощни градини. 

Ефес също е бял. Широката му мраморна Витошка се простира с километри, обрамчена от тънки колони с дантелени капители. Красиви водоскоци и фонтани са разхлаждали гражданите на всеки ъгъл. Представям си как на пазара, разпрострял се на площ колкото две футболни игрища, са се разгръщали пъстри тъкани, цвърчали, блеели, кудкудякали и мучали всякакви твари. Роби с бели зъби и тъжни лица са очаквали съдбата си. Екзотични храни и подправки са изкушавали заможните клиенти.

През последните 30 години археолозите разровили една малка част от града, населяван в разцвета си от близо 250,000 души!  Най-интересен ми беше квартала на богатите – жилищни сгради, застлани с килими от мозайки, облицовани с цветен мрамор и изрисувани с красиви фризове.  Строили са ги едина върху друга. На покрива на приемната на първите заселници е холът на тези отгоре, с фонтан и закритата баня с тоалетна, а върху тях - спалнята на най-прясно заселилите се. Не, жилищните блокове не сме ги измислили ние.

Но стига за това.  Всеки, който познава тази компания знае, че историческите и културните забележителности не заемат първо място в списъка с приоритетите. На първо място винаги, ама винаги е храната. Затова след Ефес се отправяме към спретната закусвалня. Собственикът ни посреща, сякаш ни е чакал цял живот. Храната е проста: всеки си избира по три вида салати и печено месо. Настава хаос. Всеки бърка в чинията на съседа да опитва от това и от онова. Агнешкото се топи в устата, лимоните миришат на лимони. Дочуват се вопли. Бърша сълзите и нагъвам като че ей сега ще дойде края на света. Ататюрк ме гледа строго от декоративните флагчета на улицата.

След около час, в облак от изпарения от чесън, червен лук и анасонова ракия бусът ни понася към китното селце Шириндже - турския вариант на Мелник. Там килимаряг Юсуф водел Мери на любовни разходки. Пеем „Седем пъти молих се на бога“, за контекста сами се сещате.

Още една от историите на Елена. Когато брат й ходел на разкопки в Троя, винаги влизал в Eczane до обменя пари. Много хубав курс му давали. Само не можел да разбере защо в чейндж бюрата продавали и лекарства. Сигурно хората вдигали кръвното от курса. Накрая разбрал, че Eczane означава аптека. Но служителите били толкова мили, че не искали да му отказват.  Много хубави хора са турците!

Глава втора - Сушени смокини

Разбирам защо Юсуф избрал село Шириндже за любовното им гнездо с Мери.  Високо в планината, сред свещички от кипариси са накацали бели къщи с чардаци.  Мирише на детство - на кокошки и овце, на печени чушки и смокини.  Старици продават на туристите плетени на една кука Йода и Пикачу, буркани евкалиптов мед за гърло и дъхав тахан.  Селото е странна кръстоска между Тоскана, Мелник и Ориента. Също като компанията, поканена за празнуването на юбилея.

Глава трета - Маринован паламуд и ризото с миди

Алачатъ е турският Несебър. С вятърните мелници и плажовете. Само дето не е оцвъкан с грозни модерни хотели. Бугенвилии, петунии и всякакви други красоти цъфтят, та се късат. Най-голямата забележителност е съботният пазар. Сигурно така са се чувствали хората в Ефес на техния пазар. Безкрайни сергии, на които има всичко!  Коктейли от туршия със сламка, плоско зеле, десет вида боб, непознати плодове, авокадо като футболна топка и ароматни мандарини. Мрачни старци пушат мрачно над камари с оранжеви тикви. Забрадени баби свиват сарми, както учениците свиват цигари и мерят непознати билки във вестник. Котките и кучетата са почетни граждани. Лежат сред златните бижута, седят в скутовете на туристите из кафенетата и въобще не им е изтрябвало вашето внимание.

Вечерята е на пристанището. Сервират ни някакви бели късчета, подобни на задушена целина, с млечен сос и подправки отгоре. Към такава визия и консистенция изпитвам органична неприязън още от детската градина. Хората около мен ядат и реват. Прежалвам се. Хапвам. Реввам и аз.  Следват морски твари, приготвени по всякакъв начин и специална шоколадова торта.  Бавно се отъркулваме до буса в края на пристана. Ако не беше дошъл, можехме да се цаним за шамандури.

Глава четвърта - Брускети с кокореч и турско кафе

„Тука ще те искат от две страни, ама ти се дръж за този с кучето. Той те обича и с него ще имаш късмет – ето, виж подковата. И тези линии означават дълги пътувания.“  Гледах на кафе на половината гости. След като сме се натъпкали с кадаиф с козе сирене, пържени сухарчета с телешки език и брускети с кокореч. Виното е фантастично.  Ресторантът е на върха на планината, над бостани с кози и кокошки, лозя и обрани полета с бамя.  Там далеч в дъното свети Егейско море, като оченцето на неизядено агне.  

Официалната вечеря е след два часа. Само като си помисля за храна, ми причернява.  Организаторите обаче решават този проблем. Стоварват ни на плажа по залез.  Кой по бански, кой без бански скачаме в морето. Водата е прохладна и бързо ни връща във форма.  На брега ни посреща Мерт - приятел на Умурджан, с шише домашна ракия и саморъчно приготвена пастърма от паламуд. Семпло така, да не останем гладни и жадни случайно. Натоварва ни в джипа си – шест човека отпред и още четири в багажника - и ни откарва на партито.

Домакинът е поканил разкошна група музиканти. Солистът прилича на Хан Кубрат в тийнейджърските му години - с гола глава, с голяма брада, кубинки, ниско окачване и палав поглед. Всички заедно пеем „Ясен месец веч изгрява“, на турски, гръцки и български. Продължаваме с „Йовано, Йованке“ и „Македонско девойче“. Чувствам се като Николина Чакърдъкова. Като гледах после видеото, така и изглеждам. С ръка на сърце придавам драматизъм на думите и протягам напред длани изразително, все едно целият свят е мой.  Ако остана без работа, ще мога да изкарвам по някой лев в подлеза на „Плиска“. Танцуваме фюжън кючек, сиртаки под формата на право хоро и нещо като ръченица с анадолски привкус. Абе всеки скача както може. Весел международен купон!

Айди бакалъм да си ходим!  Изтърсвам котката от скута си, изстисквам егейско море от косата си, допивам си турското кафе на крак и с нежелание се качвам в самолета.  Но в последния момент хвърлих един поглед на чашката.  Видях голямо сърце, минаре и рога на изобилието.  Това на гадателски език означава само едно: пак ще дойдем и то съвсем скоро! Само да изкараме месец-два диета. А междувременно Надя Чакърдъкова ще раздава автографи в подлеза на Плиска през вечер.