Дунав се вълнува. Весе, лошу мий!

Един мой приятел до ден днешен вярва, че в популярния марш става дума за морска болест: „Тих бял Дунав се вълнува, Весе, лошу мий!“ И как така хем се вълнува, хем е тих. Че е тих, тих е, но нито е бял, нито е син. Дунав мени цветовете си. Залезите го украсяват в ярко оранжево, през деня слънцето го напича до сив металик, а край островите на Белене е загадъчно зелен. Напомня за приказката, в която чакаме да дойде златната вода, за да се топнем и от устата ни да заизлизат рози и жълтици. И тя би дошла, ако има повече хора като тези, за които ще ви разкажа след малко.

Средната скорост на течението на Дунав между Оряхово и Белене е 3.6 км/ч. Средната скорост на живота в градчетата и селата около реката е два пъти по-ниска. Там всеки ден е август в София.  А в Улпия Ескус животът си е направо спрял още през 6 век заради варварски атаки и голямо земетресение. В разцвета си градът е наброявал над 100,000 жители – почти колкото Плевен. През 4 век го е посетил лично император Константин, за да открие мост. Обяснителните табели са избелели, но общината в Гулянци полага усилия да е окосено и да може да се разгледа.  Най-ценните експонати не са там, а в Археологическия музей в София – триметровата статуя на Фортуна и в историческия музей в Плевен – мозайки от сградите. Четиридесет години от живота на доцент д-р Гергана Кабакчиева са посветени на Улпия Ескус. Докато ни развежда из руините, с усмивка ни споделя една своя ненаучна теория: „Тези 100,000 човека е трябвало да отидат някъде, след като градът им е бил разрушен. На север – река и варвари, значи най-логично е да тръгнат на юг – Ловеч, Троян, Габрово, Карлово, Казанлък. Навярно затова хората там са толкова будни и предприемчиви.“

В Дунав има над 45 вида сладководни риби. В ресторант „Байкал“, твърде непретенциозен като интериор, ни посреща Благой, облечен с фланелка Dark Side of the Moon. Поглеждам го въпросително и преди да задам въпрос вдига показалец и вежди – слушай, слушай, сиреч. И що да чуя – Пинк Флойд, разбира се! Петдесет и нещо годишен, стар кадър на Балкантурист, горещ почитател на групата!  Нахрани ни с най-вкусния пържен сом и ни сипа по една отлежала сливова собствено производство, подарък от заведението, бил родом от Тетевен, а в тетевенско се раждат най-сладките сливи.

По своя път до Черно море, Дунав минава през 10 държави. Русия и в частност Сибир не са сред тях. Село Байкал е било Бешли, после Борил, а през 50-те в селското кино показват някакъв съветски филм за езерото и борилци решават да станат байкалци. Почти на устието на Искър, на 3 километра от Улпия Ескус, днес в селото живеят 280 души. Най-забележителен от тях е Иво Джокин, директор на училището до 2003, когато в селото остават 20-тина деца и правителството решава, че е целесъобразно да го закрие, в годината на 150-тия му юбилей (това е едно от най-старите училища в региона, основано през 1853). Три години Иво и общината водят дела да върнат земите на училището. Най-накрая успяват, продават компенсаторните бонове и инвестират всеки лев в обновяване. Днес училището е общински център за извънкласни дейности и занимания по интереси или накратко казано място, където деца от цяла България могат да отидат на лагер, да научат за космоса, да наблюдават птици и да изследват живота на древните римляни. Лабораториите и кабинетите в село Байкал са оборудвани с най-съвременната техника – телескопи, бели дъски, апове с добавена реалност и с всички условия за вълнуващи срещи с науката и знанието. Няма да срещнете Иво на коктейла на президента в Бояна на 24 май, нито пък като компетентен лектор на някоя голяма конференция. Той е скромен възрожденец от Байкал, за когото звездите се виждат еднакво добре отвсякъде.

Дунав е единствената голяма европейска река, която тече от запад на изток. В Белене всичко е сякаш наопаки – от изток на запад.  От изток е дошъл комунизмът с лагера, в който са заточени над 30,000 предприемачи, юристи, военни генерали, политици и обикновени хора, които не са искали да дадат земите си в ТКЗС-то. Единственият лагер в България от общо 20, в който нещичко се е запазило. От другите тухла върху тухла няма и архивите са трудно достъпни.  Забутан е в най-отдалечения край на 14-километровия остров Персин.  Сега до там се стига за 10 минути с кола по асфалтов път, но навремето хората са вървели по цял ден, сред блата и джунгла от растения. Мемориалът е недовършен, без плочите с имената на затворниците. Недовършена остава и темата за престъпленията на комунизма. И ще е така още дълго време.

По поречието на Дунав има над 240 вида птици.  Освен лагера, на остров Персин се намира Природен парк „Персина“ – един от най-младите в България. Създаден е, за да съхрани крайдунавските влажни зони. Хората хич не обичат блатата, но 30 сантиметра вода, тапети от папур, паркет от нежна тиня и жаби в хола са най-уютното място на света за някои птици. От три години насам в Персина гнездят къдроглави пеликани и това лято са се излюпили 30 пеликанчета. Общината е направила наблюдателна кула и раздава бинокли, с които можете да станете свидетели на някой пеликански семеен скандал. От 1 юни 2015 можете да посетите остров Персин след предварително предизвестие два-три дни преди визитата чрез Фондация „Остров Белене“ и срещу представена лична карта на портала на затвора. Да, там има действащ затвор с около 400 затворници от Добрич, Русе, Разград и Силистра, през който се минава, за да влезеш в зоната.

Около Белене има колонии на пчелояди, кукумявки и синявици. Те не гнездят около реката, а в сухоземната зона. „Ето вижте, тук я ухажва – подарява й буболечка. Като й даде следващата, преминават към секс. Де и при хората да ставаше толкова лесно – буболечка – секс.“ Алекс работи в хотел „Престиж“ в Белене. Изключителен млад човек – организиран, енергичен и работлив. Родом от Свищов, учил във Франция, за него туризмът в Белене е кауза. „Водим фотографи от целия свят в укритието да снимат. Те ме накараха да се влюбя в птиците!“

Нивото на река Дунав е sans changement за бай Дечо от Белене. Опитен речен вълк, той умело лавира сред плитчините между Магареца, Щуреца, Милка и Китка – по-малките островчета около великана Персин. „Дайте ми капитанската шапка. Без нея не ме снимайте!“ и избримчва мотора на старата лодка към залеза. Разказва ни истории за бракониери – есетровите риби са забранени за риболов, а един хваща сто кила моруна и хуква да я продава на морето, ама го заловили, а тя глобата голяма, с една лодка не мож я плати; за потопените кораби и шлепове, които пречат на реката да подкопава брега и отклоняват течението; за изгревите над реката, когато се хващат най-големите риби, дето с вързани ръце само окото им можеш да покажеш.  На другата сутрин ни хваща прясна мряна и ни я носи в хотела за обяд.

471 километра от Дунав са български – от устието на Тимок до Силистра.  Борис Бегъмов е нашият гид в отсечката Оряхово-Белене. Ако Борис случайно се пореже, няма да му потече кръв, а дунавска вода. Преди няколко години решава да предизвика себе си и да измине северната ни граница - от село Куделин до Дуранкулак с колело за 48 часа.  Успява, но Дунав му отмъщава, като го заплита в подмолните си мрежи и го покорява с многоликата си красота.  Борис продава бизнеса си и се захваща с „Дунав Ултра“ – 732 километра велосипеден маршрут по поречието на Дунав до Черно море. Направил е подробна карта с няколко теми – винен туризъм, римска империя, традиции и фолклор. Тази година на 6 септември в приключението „Дунав Ултра“ ще се включат над 100 колоездачи от целия свят.

Средната скорост на течението е ниска и златната вода няма да дойде бързо, но Борис, Иво, Гергана, Алекс, Дечо, Благой, отец Паоло Кортези, художникът Радослав Ненчев и хора като тях непременно ще я докарат някой ден. Обаче вие не чакайте.  Тръгнете още следващия уикенд. Идете на Айфеловата кула и крепостта Камъка до Оряхово, тропнете Дунавско хоро на площада пред паметника на Дико Илиев, пийнете вино в шато Бургозоне, хвърлете монетка във фонтана на байкалския Тритон и се снимайте на декора на Blade Runner в Никопол. Аз ще ви чакам при Благой на Пинк Флойд със сливова.