Призраци в Тоскана

Къде са ми маковете? Къде са ми разлюляните от вятъра зелени поля? Тоскана през октомври е 50 нюанса кафяво.  Цветни пейзажи има само по картичките в сувенирните магазини. Но това не я прави непривлекателна. Остава си пищна красавица с рокля на райета обрани лозя, на карета сребърни маслинови гори и тропоска от кипариси.   На всяко баирче – феодалче, на всеки връх – крепост. Ако София беше в Тоскана, “Александър Невски” щeше да е на Черни връх, с крепостна стена от Железница до Бояна, а Люлин и Младост щяха да са залепени като магнитчета на хладилник по склоновете.  

Въртим чаши и се опитваме да изглеждаме авторитетно. “Фамилия Антинаро произвежда вино от 26 поколения“, казва любезната италианка и като ме вижда как свивам пръсти в отчаян опит да сметна, допълва: „... от 1385 година“.  В нашето родословно дърво зорлем стигнахме до девето коляно по майчина линия. Добре поне, че никъде в Тоскана не дават кофички за плюене по дегустациите.  След четвъртото вино вече си представяш как тупаш чичо Луиджи Антинаро по коляното и го питаш дали те уважава той тебе.  Едното вино има аромат на стар кожен диван, изваден от пушалня за пури.  Другото – на горски плодове. Резервата е с вкус на въпросния диван, намазан с горски плодове. Добре, че италианският ни е рудиментарен. Не зная това ако го бяхме изтърсили на девойката дали нямаше да ни изгони. 26 поколения са това! Какъв диван, какви простотии!

Не, не сме дегустирали през цялото време. Ние да не сме алкохолици! Пътуването беше разнообразно: крепост-катедрала-кула-пиаца-крепост-катедрала-кула-пиаца и тук-таме по някой манастир.  Всичко е по върховете, всичко е с главозамайващи гледки. И без да се катерим по кулите, пак се чувствахме като стюардеси от селскостопанската авиация. Усещането в Тоскана е нагоре-надолу-нагоре-надолу.

Нагоре. Кулата в Радикофани прилича на Шипка, само дето е строена през 13 век. В нея през 1290 година се е укрепил Гино ди Тако, който обирал богатите и раздавал на бедните. Бокачо го е споменал в “Декамерон”, а Данте – в “Ад”, така че Гино си е бил медийна звезда, макар че не е доживял да се порадва на славата си.  По същото време в България Ивайло е повел селяните на въстание, а Робин Худ е тормозел богатите англичани. Един призрак е бродел из Европа, но диалектически се е материализирал доста по-късно. Градчето под крепостта е удивително красиво и пусто, както междувпрочем цяла Тоскана – няма ги тълпите американци и китайци.

Надолу. Пиенца е издълбана още от етруските. Практичтине италианци използват пещерите за винарни и мазета за зреене на пекорино.  Навсякъде те канят да опиташ вино и сирене. С мъка се отскубваме и се набираме по тесните улички. Теди и Борис, нашите гидове, ни показват кафенето, в което Фелини си е пиел капучиното. Поръчваме си по едно на терасата. Носи ни го сервитьор, набор на Фелини на дядо му, достолепен и снисходителен.  Долината е под нас, чак до езерото на границата с Умбрия. Вдъхновяваме се, но сценарият ни се избистря чак последния ден, в крепостта на Орсини на езерото Брачано. 

 

Нагоре. Замъкът Брачано е 10,000 квадрата, с 10-метрови тавани, кули, бойници и палацо, в което са живяли фамилия Мечкови (orso е мечка на латински). В целия замък няма жива душа и веднага съставяме план да го превземем. Нужен му е цялостен ремонт.  Бригада ще си докараме от България – специалисти по саниране на крепости у нас бол.  Първо ще сменим дограмата с певеце, че много духа от езерото.  Ще бъркаме с шпаги лютеница в двора.  Ще сложим по един екотой в покоите, а пред тях рицари с алебарди, щото ние да не сме варвари да викаме „Заето“. Ще сменим чаршафите, че от 15 век не са пипани, с новички от ИКЕА, ще се увием в по един, ще тичаме нощем из  коридорите и ще вием страховито. Така де, малко атмосфера да му придадем, малко уют.  Те, американците, все някога ще се завърнат в Тоскана. Ще търсят екзотични преживявания. Орсини нека си хлопа по вратите! Само трябва да си измислим герб. Двулитровка от Дерби кола с капачка от Фанта и чиния шопска със снежен връх ще стои прегледно до мечката с цвете на Орсини и шестте топки на Медичите.

Надолу. Манастирът Монте Оливието е основан от Джовани Толомей, учен-юрист, живял в края на 13 век, който се отказва от длъжността на сиенски съдия, предпочитайки живот на отшелник. Манастирът си е действащ. Монасите са целите в бяло, но не вият страховито.  Има две удивителни неща: дървените панели – картини по облегалките на столовете и фреските. Рисувал ги е Джовани Антонио Баци, с псевдоним Содома, за когото не бях чувала. Освен монасите е изобразил светски хора, красиви и земни. А е бил считан за второстепенен художник!

 

Нагоре. В Монте Сан Савино получаваме места направо в ложата за парад на стари автомобили, докато пием кафе на площада. Нещо повече – кметицата лично посреща шофьорите, с които ние много убедително се смесваме, раздава ни книжки за града, овързани с панделки с италианското знаме и ни пуска из палацото, което по принцип е затворено за посетители. Мушвам се в една странична галерия с портрети на Медичите. Те, за разлика от Содома, са си от грозен по-грозен. Аха да се измъкна от там с лека уплаха, на вратата ме залоства кметицата с цялата група: „Сега ще ви покажа важните персони за развитието на града“. Поприглаждам перчем и си оправям шалчето като една персона импортанте, но ме подминават и отиват да разглеждат портретите на грозниците. Ще видят те, като стана призрак!

Надолу. Настанени сме във великолепна тосканска къща, в която старото и модерното са изящно съчетани. Съвсем не изящни, по пижами и рошави, сутринта си пием кафето на верандата. Слънцето изгрява право в очите ни. В контражур, като красив призрак, пред нас минава висок, прошарен мъж по гащеризон. „Бон джорно!“, усмихва се и ни маха мило. „Бон, бон, бонбон!“, го поздравява Дими.  Ние италианския не е като да не го знаем. От Дуолингото мога да кажа „Маймуната яде портокали“ или „Моята леля има една бяла рокля.“ , но „Стефано, много си красив с тоя гащеризон, ела да пиеш кафе с нас!“, особено когато току-що съм се измъкнала от леглото, ми се опира. 

Нагоре. В Кортона ми остана сърцето. Щях да се явя на кастинг за монахини, но манастирът беше затворен. А и с тази миризма на чесън и вино не зная дали щях да направя добро впечатление.  Нямаше да харесат също превода ми на първия комикс в света, нарисуван от Фра Анджелико и съхраняван в местния музей. В тази блестяща сцена от Благовещение, от устата на ангела и Дева Мария излизат реплики. Аз, както се разбра, италианския го зная предимно анималистично, затова може да не съм много точна в трактовката си:

Ангелът: „Мери, ти си бременна.“

Мери: „Но аз не съм правила секс!“

Ангелът: „Да си!“

 
Надолу. Навсякъде, където пътувам, си правя колекия. В Дъблин снимах врати, в Рим – балкончета, в България – произведения на изкуството от автомобилни гуми.  В Тоскана реших да колекционирам изроди. Средновековните художници определено не са можели да рисуват бебета.  Жените също са им се опирали. Медичите не са им се опирали – то си е от модела. “Работим с материали на клиента”, както казваше моят гинеколог.  А и не всеки е бил Микеланджело или Содома. 

Нагоре. Още първия ден Борис ни пуска Zuppa Romana на Schrott Nach 8 – смешна баварска пародия на италианските клишета. Каза, че в края на пътуването ще ни изпита дали сме научили текста.  Фрити, скампи и кианти, макарони, канелони, забайоне, минестроне, фетучини, скалопини, Zuppa Romana. Това е кратката версия на трите куплета.  

Скъпи Теди и Борис, ето версията на Дими (Fumata), Надето (Speranca) и Юлето (Lugliana): Орвието с изящната му катедрала; китната Гаргонца с представителния духов оркестър, който ни посрещна (не видяхме булката, но минахме като на парад); красивият Арецо с грозните мадони, където е сниман „Животът е прекрасен“, и където в музея е запазено първото издание на Дантевия „Ад“, илюстрирано от Ботичели; величествената Сиена - само подовете в катедралата й са ги майсторили 80 години!; абаството Сан Галгано, в което гръм е разрушил покрива и стърчат само стените на най-старата катедрала в Тоскана; Соня и Емилио в Монталчино, които ни нахраниха с най-вкусните пичи с алионе – чесън колкото боздуган, след който можеш да се целуваш без да миришеш; Ана и Алберто в Подере Албиано, които ни посрещнаха посред нощ и ни напоиха с “Трите клюкарки“ - Albiano Rosso di Toscana, на етикета на който веднага се припознахме; аперолът на плажа в Рим на фона на крепостта на Санта Севера... Забъркахте ни чудесна Zuppa Toscana!  Винаги сте добре дошли в замъка в Брачано. На вас няма да ви вием. С вас ще пием. Наздраве!