1001 минути в Бахрейн - лаконична арабска приказка

"Чичовите конье" на Ivan Shopov & Avigeya гърми в препълнения Gallery 21 - най-престижния ресторант в Манама. Събота е. Почивен ден за бахрейнци. В момента, в който вокалите се извисяват над бийта, арабите скачат на крака и започват да пляскат и да танцуват.  Диджеят вдига палец и ми се усмихва, благодарен, че му направих купона. Хич да не ме гледа мазно - мога да му взема хляба веднага.  Само дето не ща да живея в Бахрейн.

Площта на страната е 60 на 20 километра, от които 94% е пустиня! На всичкото отгоре няколко пъти в годината духа Шамал, на арабски "север" - вятър, който предизвиква пясъчни бури и буквално спира живота, докато върлува.  Всяка тревица трябва да се полива старателно, за да вирее. Изключение прави само мистичното Дърво на живота, което си расте от 400 години насред пустинята без капка вода, в пек и студ.  Изследвали са го камари ботаници и не могат да разберат как оцелява. Корените му трябва да са километри дълги, за да достигнат до сладководен източник. Освен ако не е божа работа. Не успяхме да го видим, защото не сме от тук и сме за малко. Вместо това гравитирахме из райските градини на Риц-Карлтън.

Жените получават правото да гласуват през 2002 и приблизително по същото време Бахрейн става държавата с най-бърз икономически растеж. Но през последните години ОАЕ ги изпреварват, както Ферари  изпреварва Голф.  Личното ми впечатление отпреди седмица е, че математически Емирствата се отнасят към Бахрейн така както Париж към Перник.  Всъщност не Перник.  По-скоро Две могили (или 11,000 могили). Една от най-големите забележителности на Бахрейн са могилите с погребения от 2 век преди новата ера, когато страната е станала търговски център и се е зародила цивилизацията на Дилмуните. През 2019 могилите стават част от световното историческо наследство на ЮНЕСКО. Пък аз ги взех за строителни отпадъци, да ме прости господ!

Това видях - тук-там мръсотийка, повехнали 20-25-годишни сгради и хотели, жените - масово зачулени, строителството - замряло.  Изненадах се, защото от малка имам друга представа. "Аз да не съм шейхът на Бахрейн”, ми казваше дядо всеки път, когато му исках нещо, например да ми купи колело. И винаги после ми угаждаше, нищо че не беше богат.  

Ех, дядо, как ми се иска да можеше да ме видиш!  Дойде ден да се запозная с истински шейх на Бахрейн, братовчед на настоящия крал.  Рашид бин Кaлифа ал Калифа е завършил Хейстингс Колидж в Съсекс.  Художник по душа и по образование.  През 1978 като студент е пропътувал с кола разстоянието от Англия до Бахрейн.  Минал е през София. Спомня си, че са спрели пред хлебарница да си купят нещо за хапване, а минувачите са започнали да ритат колата. В представите на шейха българите са враждебни люде, които по някаква причина мразят мерцедеси и произвеждат най-хубавото розово масло в света.  Поканихме го да дойде в Шипка през май да берем рози.  Да се увери, че сме гостоприемни и мили хора, които кротко пият и не ритат никого.

Превърнал е родната си къща в галерия, където излага собстените си творби и колекцията си - ранният Деймиън Хърст, Фернандо Ботеро и други красоти.  

Потапяме се в източни цветове и аромати в тесните улички на сука.  За жалост, скоро са му направили ремонт и са утрепали част от чара. Получило се е малко като реновацията и репарацията на Женския пазар.  Но си ни дърпат отвсякъде, канят ни да пием чай, постилат в краката ни копринени килими, бутат в носовете ни парфюми (имах неблагоразумието да се напръскам с един. Жената до мен в самолета не спря да повръща, а аз не смея да изляза от нас вече втора седмица).  Лампи, мебели, злато.  Момчета, които тичат моментално, щом си задържиш погледа на някоя лъскава джунджурия по-дълго от 2 секунди.  

Канелата тук прилича на гилза от голямо калибрено оръдие. 

Сбогом, Бахрейн! Радвам се, че имах възможността да те видя! Благодаря ти, че ме накара да се почувсвтам богата като шейха на Бахрейн с нашите планини зелени, полетата с рози и чувалите с подправки на Женския, затрупани от снега!

Дубай ин дъ скай

Партерен етаж
Признавам си, тръгнах с огромно предубеждение. Дубай никога не е бил в топ 100 на мечтаните места за пътуване. Представях си безличен петзвезден кич тип Слънчака. Но всъщност се получи серендипити - магията да намериш нещо съвсем случайно, докато търсиш нещо друго. Търсиш кич, пък намираш, примерно, арабската "Мона Лиза", нарисувана от младата бахрейнска художничка Зейн Кахтани. Картината е от колекцията на богата латиноамериканка и е изложена в Арт библиотеката на Дубай - просторна и приветлива сграда. Тъй като Алехандра колекционира само произведения на жени, откриването на изложбата е на 8 март.

Мецанин

Нефт няма, газ няма. Това ти е нито Катар, нито Саудитска Арабия по залежи. Но пък Емирствата са случили на далновиден шейх - Мохамед бин Рашид ал Мактум е мечтател с визия за страната си. Превърнал е пустинята в цивилизация. За разлика от нас, които превръщаме прекрасната си родина в пустиня. Всъщност, шейхът има и тъмна страна, но за нея после.

Етаж 1

Бурдж ал-Араб е завършен през 1999 и навремето е бил най-авангардната сграда в арабския свят. Вече отдавна не е новина, със скоростта, с която градът расте и се развива. Интереорът е правен от Куан Чу, водеща китайска дизайнерка. От десетте минути разходка из кралските покои ме заболя главата. То не е варак - 1800 квадрата позлата 24-карата, то не са червени тапети на сребърни мухи, то не са оранжево-жълти килими и леопардови шарки и 21,000 кристала Сваровски по стени и тавани. Защо бе, Куан Чу?! Защо?! Питам го екскурзовода дали тук отсядат някакви кралски особи изобщо, а той ми вика рядко и само от региона. Сигурно са далтонисти до един!

Атриумът е ориенталски вариант на Сената от “Междузвездни вайни”. Само дето я няма принцеса Амидала в летяща чиния да се шматка наоколо. Разбира се пак златничко, огромни вази с изкуствени цветя и папагалски разцветки.

Етаж 10

Иглата на Бурдж Халифа бродира Новия свят на 21 век. Вдигне ли се квартал, веднага се построяват паркове, училища, магазини и болници. Дубай е зелен и цъфтящ, изключително добре уреден град. Каталог по архитектура. Навсякъде има акцент, свързан с изкуството - статуя, пано, мозайка. И то не какви да е, а да кажем Дейл Чихули във фоайето на хотел Атлантис.

Етаж 15

Ню Йорк е вече демоде. Прашен килер. Дубай привлича опортюнисти от цял свят. От луксозни проститутки до обикновени милиардери. Толкова красиви жени и скъпи коли на едно място не бях виждала никога. По стечение на обстоятелствата ни заведоха в шоурум. От батмобил до лимитирани бройки бентли и ролс ройс по 6 милиона долара парчето. Не си купих нищо. Нямаше място за газова уредба.

Етаж 25

След двете палми, “посадени” в морето, новият гигантски проект на емира е картата на света, сглобена от над 300 острова. Всеки остров е държава. Викам си, да взема да си купя България. Сигурно никой не я иска и ще ми я дадат с отстъпка. Евтино, евтино, ама от порядъка на 20-тина милиона долара. А не продават град по град, да придобия два квардрата Каспичан, примерно.

Етаж 42
Стената, на която са изписани участниците в Арт Експото е два декара! Има специална зала за digital art. По случайност и двете работи, които си харесвам, са на нигерийски артисти. И една иранска статуя.

KingUrantatata - Nigeria - NFT (незаменим токен в блокчейн) и се плаща в криптовалута, а аз криптопортфейла си го бях забравила у нас.

Amir Hossen Zanjani, Iran

Етаж 54
Хората в емирствата за шопинг ходят, ние пак къде-къде, та в музея.  Лувъра в Абу Даби е огромно удоволствие! Сградата сама по себе си, е произведение на изкуството. Жан Нувел е направил купол с 7650 звезди, през които светлината рисува свои си картини по изчистените бели стени.

През 2007 ОАЕ сключват договор за културно сътрудничество с Франция, по силата на който 17 френски музея заемат артефакти на емиратския Лувър. Две неща ме впечатлиха изключително. Първото е великолепната кураторска работа - малко предмети в голямо пространство. Това не натоварва посетителите, а фокусира вниманието им към експонатите. Щото в Лувъра в Париж само от египетското крило докато се измъкнеш, с все пищният дворцов интериор, положението е изкуство-да-не-видя до края на дните си! Второто - всичко е наредено в контекст - дванадесети век Европа до произведения от същия период от Азия, Африка и Америка.

Разбира се нас, европейците, дето сме кръстосвали по няколко пъти оригиналния Лувър, Уфици, Прадо, Британският музей и Софийска градска, може направо да ни цанят за екскурзоводи. Че местните хич не са наясно. Лу-какво? Шофьорът на таксито помоли да му напишем мястото в навигацията. Откъде да знае човекът какво е лувър-шмувър. 

Стана ми мъчно за българските музеи. Например за новата ми любимка на 8000 години - грешната мадона с големите цомби и вагината между тях, забутана в ъгъла на една прашна витрина в Казанлък. Лувърските не могат да й стъпят на пръстчето на…на върха на… абе не могат да й стъпят! А музеят ни гък, ни мък. Даже надпис на принтер, залепен с тиксо за витрината не са сложили.  

Антропоморфната красавица от Казанлъшкия музей

Но, за да съм справедлива, детският кът в Епископската базилика в Пловдив, Музейко и Абритус са много по-яки от детския кът на арабския Лувър!

Етаж 63
Дубай не е красив денем, освен от много високо. Красив е нощем. Когато температурата падне от 35 на поносимите 28 (само като си помисля, че вчера ринах сняг пред входа…) и когато грейнат всички светлини. Музеят на бъдещето е с предварителни резервации и няма места до края на март. Прекрасна футуристична сграда. Не ми остана нищо друго, освен да си я сложа като ореол.

Великолепни огромни аквариуми, в които можеш да плуваш с акули, ски писти, планетариуми, аквапаркове, басейни на покрива - всякакви чудеса има във футуристичните сгради на Дубай. Чистота и лукс, но всичко е вътре. От април до октомври температурите са над 50 градуса. "Затова си купуваме бели коли. На моята лятото мога да си опържа яйце за секунди", казва единият от придружителите ни. 

Сутерен

Емирът може и да е далновиден ръководител, но като съпруг и баща е дъното.  През последните години принцесите му бягат през глава и даже кристални пантофки не оставят на стълбището. Първо жената на емира Хая, после дъщерите му Шамса и Латифа. Латифа подготвя бягството си цели 7 години. Помага й нейна приятелка.  Аха да стигнат бреговете на Индия, настига ги потеря и я връщат в златната й клетка. В скандално видео в социалните мрежи, Латифа разказва ужосни неща - как я дрогират, наказват и я държат затворена.   В Дубай не ходят забулени и всичко е много светско, но явно само на повърхността. Задълбочи ли се човек разбира, че отношението към жените е като в онзи стар македонски отговор на въпроса колко деца имаш: едно и три момичета.

Етаж 77
Освен, че строят подводен хотел, Емирствата си имат и космическа програма. Изстрелват сателити и се готвят за Марс. А ние какво ще правим? Всъщност имам идея - започвам кампания за набиране на средства да си купим остров България от проекта The World в Дубай. Дали ще можем да я превърнем от пустиня в рай?

Пет шантави мадони си намират Майстора

Кюстендилската зима е канибалска. На площада в кафето продават негърчета - изяждаме няколко, преди да продължим към галерията. Дошли сме за изложбата на Майстора.  Не че не сме виждали негови картини. За всеки българин те са по-известни и от Мона Лиза. Но още в първата зала ни посреща непознат Майстор. Приковава ме "Бурята" - педя на педя акварел, мрачни синьо-черни облаци, мрачна нива и в средата мъничък бял пиксел на жътварка. 

Ако по друг повод ми бяха показали тази булка, никога не бих казала, че я е рисувал Майстора.  

Или пък жътварките, които приличат на перуански воини:

Подредили са хората картините, но не разказват истории. Гледаш и каквото видиш - това. За да наваксаме, решаваме да минем през къщата-музей в Шишковци.  Посреща ни Кирил Иванов, уредника.  Пет шантави мадони, с любознателен блясък в очите, започваме да го разпитваме: каква е тази история с американския колекционер Джон Крейн, за когото Майстора е рисувал четири години, имал ли е някаква любов на сърцето, защо е останал сам цял живот, толстоист ли е бил... Кирил бързо се ориентира, че си има работа с отличничките на випуска, казва ни да го изчакаме на масата в двора и пристига с двулитровка кока-кола с капачка от фанта, и пластмасови чаши. "Домашно червено", пояснява той. "Мерло. Купувам най-хубавото грозде и сам си го правя". "Наздраве, добре сте дошли", и започва да разказва. Част от историята ни е добре позната, а друга част - съвсем нова и интересна.

Семейството бедно, баща му умира и тринадесетгодишния Владимир трябва да работи, за да издържа майка си и сестра си. Бояджия, продавач на вестници и какъв ли още не, в един момент, заради красивия си почерк попада в Окръжния съд, където в свободните си минути скицира чиновници, разсилни, адвокати и подсъдими. Председателят Никола Чехларов е възхитен от рисунките и ги изпраща на Мърквичка в Художественото училище в София. "Голям талант е, но няма как да му покрием таксата и разноските", казва Мърквичка. Цялата общост събира средства. Майстора изминава разстоянието Кюстендил-София пеша, защото моралът не му позволява да похарчи и стотинка от дарените пари не за целта, за която са му дадени.

Дядо с мустак като захарен памук - рисунка на Майстора от студентските му години.

Сещам се за друга подобна история, в която хората се обединяват и даряват, за да изучат един. Историята за Донка Шипкова, която калоферчани изпращат в далечна Белгия, за да усвои тайните на брюкселската дантела.  Тя се връща в Калофер, основава училище "Трудолюбие" и превръща калоферската дантела в марка, призната по целия свят.  

Майстора пътувал много - от Сиракуза до Цариград и от Ню Йорк до Рим. В две войни доброволец е бил.  Накрая се спрял в Шишковци. Селяните го възприели доста подозрително. Какъв е тоя вей-хай-вей, двуметров, с брада до пояс, който ни оре, ни копа, ни млеко дои, ни прасета коли. Само ходи по полето с едни четки и мацоти. Обаче винаги пръв на нивата. "Отивам при маковете, за да ги хвана докато спят.  Ние да не спим, те са най-интересни преди изгрев слънце.", казвал той на селяните.  Като се прибирал вечер, подреждал работите си на селския мегдан и обяснявал на селяните как ще изглеждат, когато ги завърши.  С парите, които печелел от изложби и от американеца, покривал вересиите на бедните хора от селото.  Напълно загърбил материалното, бил отдаден изцяло на изкуството. Нищо не е задържал за себе си.  Всички картини, които рисувал, дарявал на Министерството на просвещението. Над 1000 творби. Затова днес във всяка галерия в България има негови произведения.  Така и не си купил собствен имот или къща.  

Цариград се разлива на цветни потоци.

За четирите години нарисувал над 200 картини за Джон Крейн. Даже ходил до Ню Йорк, уж за две години, както било договорено, но се прибрал на третия месец. Не било неговото. "И най-бедният човек тук в Шишковци е по-богат от американските бедняци. Те са никой, нула." През 1972 правителството довежда Крейн в Кюстендил и успява да откупи обратно част от произведенията на Майстора. Другите са пръснати из частни колекции по света. Според Кирил, има няколко картини в Белия дом. Той забелязва една зад гърба на Клинтън при негово интервю по телевизията.

Скромен и щедър човек. Вегетарианец. Най-мъчителен за него е бил Гергьовден, когато са го канели във всяка къща и той, за да не обиди хората, е трябвало да опитва от агнешкото.  Веселяк. Дрънкал на тамбурата и пеел любимата си песен за Гоце Делчев: "Ден денувам, пътища потайни, нощ нощувам - пътища незнайни..." 

Аскет. Но да, бил е влюбен, според Кирил. В Дафина от Шишковци. Нейният портрет "Мома сред ябълки" е представен през 1958 на световното изложение в Брюксел, където посетителите и специалистите, възхитени й дават ново име - "Българската мадона". Дафина умира от туберкулоза едва на 16 години. Сещам се за друг художник, чиято муза умира млада от туберколоза - Ботичели и неговата муза Симонета Веспучи.  

Осемдесет години по-късно, през 2018, в художествената галерия в Кюстендил изненадващо се появява още един неин прортрет, рисуван от Майстора. Завършил го е два месеца преди Дафина да си отиде и го е  подарил на нейните съкрушени родители. Наследниците го предоставят на галерията за срок от 5 години. Идете и я вижте - изложбата е до август 2022. Сигурна съм, че всеки от вас ще си намери Майстора. После  непременно спрете при Кирил в Шишковци. Ще си тръгнете опиянени от цветове, образи и червено вино от кока-колена бутилка. Ако му харесате, де. Не всички сте неотразими като нас.

Призраци в Тоскана

Къде са ми маковете? Къде са ми разлюляните от вятъра зелени поля? Тоскана през октомври е 50 нюанса кафяво.  Цветни пейзажи има само по картичките в сувенирните магазини. Но това не я прави непривлекателна. Остава си пищна красавица с рокля на райета обрани лозя, на карета сребърни маслинови гори и тропоска от кипариси.   На всяко баирче – феодалче, на всеки връх – крепост. Ако София беше в Тоскана, “Александър Невски” щeше да е на Черни връх, с крепостна стена от Железница до Бояна, а Люлин и Младост щяха да са залепени като магнитчета на хладилник по склоновете.  

Въртим чаши и се опитваме да изглеждаме авторитетно. “Фамилия Антинаро произвежда вино от 26 поколения“, казва любезната италианка и като ме вижда как свивам пръсти в отчаян опит да сметна, допълва: „... от 1385 година“.  В нашето родословно дърво зорлем стигнахме до девето коляно по майчина линия. Добре поне, че никъде в Тоскана не дават кофички за плюене по дегустациите.  След четвъртото вино вече си представяш как тупаш чичо Луиджи Антинаро по коляното и го питаш дали те уважава той тебе.  Едното вино има аромат на стар кожен диван, изваден от пушалня за пури.  Другото – на горски плодове. Резервата е с вкус на въпросния диван, намазан с горски плодове. Добре, че италианският ни е рудиментарен. Не зная това ако го бяхме изтърсили на девойката дали нямаше да ни изгони. 26 поколения са това! Какъв диван, какви простотии!

Не, не сме дегустирали през цялото време. Ние да не сме алкохолици! Пътуването беше разнообразно: крепост-катедрала-кула-пиаца-крепост-катедрала-кула-пиаца и тук-таме по някой манастир.  Всичко е по върховете, всичко е с главозамайващи гледки. И без да се катерим по кулите, пак се чувствахме като стюардеси от селскостопанската авиация. Усещането в Тоскана е нагоре-надолу-нагоре-надолу.

Нагоре. Кулата в Радикофани прилича на Шипка, само дето е строена през 13 век. В нея през 1290 година се е укрепил Гино ди Тако, който обирал богатите и раздавал на бедните. Бокачо го е споменал в “Декамерон”, а Данте – в “Ад”, така че Гино си е бил медийна звезда, макар че не е доживял да се порадва на славата си.  По същото време в България Ивайло е повел селяните на въстание, а Робин Худ е тормозел богатите англичани. Един призрак е бродел из Европа, но диалектически се е материализирал доста по-късно. Градчето под крепостта е удивително красиво и пусто, както междувпрочем цяла Тоскана – няма ги тълпите американци и китайци.

Надолу. Пиенца е издълбана още от етруските. Практичтине италианци използват пещерите за винарни и мазета за зреене на пекорино.  Навсякъде те канят да опиташ вино и сирене. С мъка се отскубваме и се набираме по тесните улички. Теди и Борис, нашите гидове, ни показват кафенето, в което Фелини си е пиел капучиното. Поръчваме си по едно на терасата. Носи ни го сервитьор, набор на Фелини на дядо му, достолепен и снисходителен.  Долината е под нас, чак до езерото на границата с Умбрия. Вдъхновяваме се, но сценарият ни се избистря чак последния ден, в крепостта на Орсини на езерото Брачано. 

 

Нагоре. Замъкът Брачано е 10,000 квадрата, с 10-метрови тавани, кули, бойници и палацо, в което са живяли фамилия Мечкови (orso е мечка на латински). В целия замък няма жива душа и веднага съставяме план да го превземем. Нужен му е цялостен ремонт.  Бригада ще си докараме от България – специалисти по саниране на крепости у нас бол.  Първо ще сменим дограмата с певеце, че много духа от езерото.  Ще бъркаме с шпаги лютеница в двора.  Ще сложим по един екотой в покоите, а пред тях рицари с алебарди, щото ние да не сме варвари да викаме „Заето“. Ще сменим чаршафите, че от 15 век не са пипани, с новички от ИКЕА, ще се увием в по един, ще тичаме нощем из  коридорите и ще вием страховито. Така де, малко атмосфера да му придадем, малко уют.  Те, американците, все някога ще се завърнат в Тоскана. Ще търсят екзотични преживявания. Орсини нека си хлопа по вратите! Само трябва да си измислим герб. Двулитровка от Дерби кола с капачка от Фанта и чиния шопска със снежен връх ще стои прегледно до мечката с цвете на Орсини и шестте топки на Медичите.

Надолу. Манастирът Монте Оливието е основан от Джовани Толомей, учен-юрист, живял в края на 13 век, който се отказва от длъжността на сиенски съдия, предпочитайки живот на отшелник. Манастирът си е действащ. Монасите са целите в бяло, но не вият страховито.  Има две удивителни неща: дървените панели – картини по облегалките на столовете и фреските. Рисувал ги е Джовани Антонио Баци, с псевдоним Содома, за когото не бях чувала. Освен монасите е изобразил светски хора, красиви и земни. А е бил считан за второстепенен художник!

 

Нагоре. В Монте Сан Савино получаваме места направо в ложата за парад на стари автомобили, докато пием кафе на площада. Нещо повече – кметицата лично посреща шофьорите, с които ние много убедително се смесваме, раздава ни книжки за града, овързани с панделки с италианското знаме и ни пуска из палацото, което по принцип е затворено за посетители. Мушвам се в една странична галерия с портрети на Медичите. Те, за разлика от Содома, са си от грозен по-грозен. Аха да се измъкна от там с лека уплаха, на вратата ме залоства кметицата с цялата група: „Сега ще ви покажа важните персони за развитието на града“. Поприглаждам перчем и си оправям шалчето като една персона импортанте, но ме подминават и отиват да разглеждат портретите на грозниците. Ще видят те, като стана призрак!

Надолу. Настанени сме във великолепна тосканска къща, в която старото и модерното са изящно съчетани. Съвсем не изящни, по пижами и рошави, сутринта си пием кафето на верандата. Слънцето изгрява право в очите ни. В контражур, като красив призрак, пред нас минава висок, прошарен мъж по гащеризон. „Бон джорно!“, усмихва се и ни маха мило. „Бон, бон, бонбон!“, го поздравява Дими.  Ние италианския не е като да не го знаем. От Дуолингото мога да кажа „Маймуната яде портокали“ или „Моята леля има една бяла рокля.“ , но „Стефано, много си красив с тоя гащеризон, ела да пиеш кафе с нас!“, особено когато току-що съм се измъкнала от леглото, ми се опира. 

Нагоре. В Кортона ми остана сърцето. Щях да се явя на кастинг за монахини, но манастирът беше затворен. А и с тази миризма на чесън и вино не зная дали щях да направя добро впечатление.  Нямаше да харесат също превода ми на първия комикс в света, нарисуван от Фра Анджелико и съхраняван в местния музей. В тази блестяща сцена от Благовещение, от устата на ангела и Дева Мария излизат реплики. Аз, както се разбра, италианския го зная предимно анималистично, затова може да не съм много точна в трактовката си:

Ангелът: „Мери, ти си бременна.“

Мери: „Но аз не съм правила секс!“

Ангелът: „Да си!“

 
Надолу. Навсякъде, където пътувам, си правя колекия. В Дъблин снимах врати, в Рим – балкончета, в България – произведения на изкуството от автомобилни гуми.  В Тоскана реших да колекционирам изроди. Средновековните художници определено не са можели да рисуват бебета.  Жените също са им се опирали. Медичите не са им се опирали – то си е от модела. “Работим с материали на клиента”, както казваше моят гинеколог.  А и не всеки е бил Микеланджело или Содома. 

Нагоре. Още първия ден Борис ни пуска Zuppa Romana на Schrott Nach 8 – смешна баварска пародия на италианските клишета. Каза, че в края на пътуването ще ни изпита дали сме научили текста.  Фрити, скампи и кианти, макарони, канелони, забайоне, минестроне, фетучини, скалопини, Zuppa Romana. Това е кратката версия на трите куплета.  

Скъпи Теди и Борис, ето версията на Дими (Fumata), Надето (Speranca) и Юлето (Lugliana): Орвието с изящната му катедрала; китната Гаргонца с представителния духов оркестър, който ни посрещна (не видяхме булката, но минахме като на парад); красивият Арецо с грозните мадони, където е сниман „Животът е прекрасен“, и където в музея е запазено първото издание на Дантевия „Ад“, илюстрирано от Ботичели; величествената Сиена - само подовете в катедралата й са ги майсторили 80 години!; абаството Сан Галгано, в което гръм е разрушил покрива и стърчат само стените на най-старата катедрала в Тоскана; Соня и Емилио в Монталчино, които ни нахраниха с най-вкусните пичи с алионе – чесън колкото боздуган, след който можеш да се целуваш без да миришеш; Ана и Алберто в Подере Албиано, които ни посрещнаха посред нощ и ни напоиха с “Трите клюкарки“ - Albiano Rosso di Toscana, на етикета на който веднага се припознахме; аперолът на плажа в Рим на фона на крепостта на Санта Севера... Забъркахте ни чудесна Zuppa Toscana!  Винаги сте добре дошли в замъка в Брачано. На вас няма да ви вием. С вас ще пием. Наздраве!