Сирия - тъжна приказка (част първа)

Един сириец емигрирал в Щатите и си наел квартира до някакво гробище. Всеки ден гледал опечалени роднини с букети цветя. Решил да влезе и той – птички пеят, дървета зеленеят, тиха градина. Чете паметните плочи: Джон Смит -50 дни, Пол Хикс - 300 дни, Джейн Джоунс - 10 дни. Но защо така, попитал, защо толкова малко са живели тези хора. А не, това не е колко са живели, а колко дни от живота си са били щастливи, обяснили му. Аха, казал сириецът, в такъв случай ще отида и аз да си поръчам плоча отсега, човек никога не знае кога ще дойде смъртта. И понеже съм сириец, на моята плоча ще пише нула дни.

Тази история ни разказа дядо Амин от Ал-Мраа, село в сирийската Розовата долина, докато чаткаше с броеницата си. Хората в Сирия разговарят много. Не са в телефоните. Нагости ни с яхния от бамя, ориз с фиде, пресен хляб, зехтин и маслини. Оставил е шестте си деца и трийсет внуци да се занимават с розовите насаждения.   Дестилират розата в медни казани, като в музея в Казанлък. Селото е чисто и спретнато, една четвърт от четирите хиляди жители са деца, всички ходят на училище и после продължават в университети.  ИДИЛ ли? Да, стигнали до селото, но съветът на старейшините успял с преговори и дипломация да запази Ал-Мраа, оазис сред околните разрушения. Земята е плодородна, хората – трудолюбиви. Искат само спокойствие и свободата да печелят от труда си.

Снимка: Явор Сидеров

„Шо тераш там макя си и баща си!“, викаше навремето баба ми, когато някой е там, където не трябва.  Пътуването до Сирия не беше екскурзия. От ляво на пътя жънат, от другата страна бомбардират.  Както отбеляза нашия гид с убийствено чувство за хумор, докато търсехме брод през една река, но намирахме само взривени мостове и призрачни села: „Тук май не са готови много за туризъм.“ 

Снимка: Явор Сидеров

Люлката на цивилизацията се люлее непрекъснато. Понякога се засилва толкова много, че се преобръща и децата се изсипват от нея.  Което оцелее я поправя, връзва я наново за голямото шам-фъстъково дърво и пак я засилва.  За своите 11,000 години, които го правят един от най-старите все още населени градове в света, Алепо е клан и изравняван със земята не един и два пъти. Нагоре-надолу-нагоре-надолу. Днес е надолу.  Нищо не е останало от пъстрите дюкяни и тесните улички на най-големия сук в света, от джамиите и църквите с прохладни дворове, от старите кервансараи с изящни орнаменти и фонтани с жасмин. Със суковете и туристите си отиват занаятите. Днес можете да видите предишния Алепо само в стари клипове по ютюб. Музеят е почти празен - работи само едното крило, в което са изложени трохи от огромното историческо наследство на Сирия. Най-много ме впечатли далеч не важен експонат - отпечатък от детско краче на 4500 години. До него е намерен глинен таблет с договор на клинопис, според който бащата се задължава да продаде четирите си деца, за да си върне дълговете.

Децата ни гледат с изумление, снимат се с нас и ни подвикват айловю! Те са родени през войната и никога не са виждали жив чужденец.  От 9 милиона туристи преди войната, сега не идва почти никой. Правителството е принудило някои от хората да отворят магазините си в развалините, за да тръгне живота полека лека. Стоката е китайска.  Но хората се надяват. Културно-историческото наследство на Сирия е толкова голямо, че дори да се мобилизират всички археолози, историци и учени в света, ще им трябват десетки години да го проучат и експонират.  

Бомбардировки по пътя за Алепо

В Хама също е имало сражения и старият град е сринат. Но 16 дървени колела от орех и дъб (нория) са си там.  Въртят се и скърцат. Разказват за плодородната долина край река Орон,  царството на шам фъстъка, златното дърво, както го наричат сирийците. Зелените шушулки имат свеж мирис на борова смола и праскови. Минаваме под пръските и дъгите на нориите към градската градина. Група работници копаят и поливат.  Единият протяга към нас клонка розмарин.  Добре дошли в Сирия, казва.  Много сте красиви!  Спокойствието нарушават МИГ-ове, които гърмят в небето. Питаме гида какво става. “Хората в Хама са все неспокойни и правителството напомня, че е тук“, шегува се той. Но не е шега. На път за Алепо виждаме стълбове дим от бомбардировки в размирната зона на Итлиб.

Герои на сирийските вицове са хората от Хомс. Както при нас е “Бай Ганьо, американеца и французина…”, така в Сирия е “Един човек от Хомс, американеца и французина…” Двама хомсци се качили в двуетажен автобус, дарение от UN и тръгнали от Дамаск към Алепо. По едно време този долу се провикнал: “Ей, приятелю, знаеш ли къде сме?” А този горе казал: “Никъде не сме. Шофьорът още не е дошъл.”

Крушката си има историческа опашка. Страшният Чингиз Хан изклал половин Багдад и изхвърлил багдадската библиотека в река Тигър. Реката потекла червена от кръвта и после синя от мастилото. След това нападнал и изклал половин Алепо. После тръгнал към Хомс. Хомсци, като разбрали какво им се пише, бързо измислили хитър план. Облекли си дрехите наопаки, омърляли се с кал, разрошили се и си пъхнали клечорак в косите и отворили широко вратите на града. Чингиз Хан се стреснал от тая повсеместна лудост. Решил, че върлува някаква гадна зараза и си тръгнал. Оттогава им се носи славата на хахави.

В Хомс се намира една от най-старите църкви в света (59 година). В криптата й се пази част от пояса на Дева Мария. Твърди се, че поясът е чудодеен и предпазва от болести и зло. „Не можа да предпази църквата и града. Половината я иззидахме наново“, с известен религиозен скептицизъм споделя Хадеб, научил перфектно английски от ютюб, който ни развежда наоколо. Питам го какво работи и как младите хора в Хомс прекарват свободното си време. Какви млади хора, казва ми той с кротка усмивка. Всички се махнаха. Добре че дойдохте вие, че от две седмици говоря английски само с огледалото у нас. И аз ще замина. Тук няма бъдеще. 

Хомсци се с спасили от Чингиз Хан, но от войната не могли. Халидие, квартал с шейсетхилядно население, е напълно разрушен. Кварталът е кръстен на джамията, в която е гробът на Халид ибн ал-Уалид, един от генералите на Мохамед, наричан от него “меч на исляма”. Джамията е възстановена с пари от Чечня. До стената се е подпряла дребна старица, стои и гледа разрушения квартал. Просто стои и гледа.  Пъхвам й в ръката банкнота, няма и долар. Тя не взема банкнотата, а просто стиска ръката ми и плаче.  Стиска и плаче. 

Момченцето в прашното празно кафене в Малула не плаче. Пише домашно по арабски, а и б, сигурно е първолак. Не се усмихва. Нито лодката от хартия, нито маймунджелъците ми можаха да го разсмеят. През 2012 ИДИЛ се барикадират в петзвездния хотел на върха. Отвличат 30 монахини от манастира и в продължение на месец обстрелват селото. Загиват 58 души, между които трима журналисти. Дупки от куршуми все още се виждат по металните щори на кафенето и по стенописите в църквата. Лицата на иконите са изстъргани. Селото е красиво.  Проход в планината и курорт. Едно от малкото места, където се е запазил езикът на Христос. От Малула е Света Текла и там е гробницата й. Заклет атеист съм, но светицата ми намигна, когато снимах каньона, със сянка като кръст. 

Има зони, които не са засегнати от войната. Планините, които отделят размирните области от средиземноморското крайбрежие, са зелени и красиви, потънали в цветя. Току на върха има ресторант. Все едно си на летящото килимче на Аладин и хапваш вкусно козе и агнешко от кошарите наоколо. В плодородната долина към морето хората отглеждат всичко, за което можете да се сетите. Парниците са начесто и блестят като рибени люспи.  Също толкова начесто, като крепостите.  Крепостта на Саладин е построена през 10 век и е завземана от византийци, кръстоносци и мамелюци. Камъкът за градежа е дълбан от планината и се е получило дълбоко ждрело. Както повечето обекти в Сирия е затворена за посетители. Хората си правят пикник, децата ритат топка и всички масово люпят пресен нахут. Дадоха и на нас едно снопче.

Не е Ривиерата, не е Гърция.  Сирийското крайбрежие е кръстоска между хотел Рига след соца и бунището в Суходол.  Не вярвах, че някога ще попадна на по-мръсно място от Тагазут в Мароко, докато гидът ни не реши да ни покаже остров Аруат. От финикийската крепостна стена са останали десетина камъка, впечатляващи по размер, но десетина. От другата страна е крепостна стена от боклук, катерушка на местните хлапета. Единственото забележително нещо в средновековната крепост е терасата с двете кубета на джамията с минарето помежду им. Решихме, че става за ресторант “В деколтето”. 

Ферито до острова пренася диван и табуретка Луи Вютон и Гучи едновременно, винен плюш, златни лайсни. На връщане натоварват огромен хладилник, непочистван откак е купен през 90-те. Понеже не влиза в лодката, откъртват задната решетка и я хвърлят в морето. През целия път обратно над раменете ми летят фасове. Пътниците пушат невъзмутимо край тубите с контрабандна нафта.

Ако някой изпитва носталгия по соца, горещо препоръчвам една седмица в Сирия!  В Латакия спим в най-луксозния хотел. Интериорът е мрамор, окачени тавани и матиран алуминий. В лоби-бара рехаво са подредени прашни бутилки водка и джин. Никой не говори английски, но джин-тоник няма нужда от превод. Йес, йес, клатят глава двамата бармани и също толкова усмихнато добавят “ноу тоник”. Споразумяваме се за топъл сок от грейпфрут. На закуска има по трима сервитьори и началник за всеки от гостите. Един ни донася солнички и мръсно пепелниче. Друг ги подрежда в редичка, сякаш е с ОСD. Трети минава да попита всичко ли е наред. Началникът ми придържа стола, докато сядам. Никой не прави нищо полезно.

Целият автопарк е на възраст преди падането на Берлинската стена, овързан с тиксо и канап.  В магазините за електроника продават факсове. Навсякъде се пуши. Шофьорът ни носи електронен часовник с калкулаторче. Има километрични опашки за контрабанден бензин. Токът ту идва, ту спира. По телевизията излъчват кадри на Башар Асад на трибуна, гушнал дете с букет цветя.

И портретът му от стената само ме следи! Лидерът е навсякъде. С очила, без очила, с костюм, с военна униформа, на входа на стадиона, на плакат в гумаджийницата (но не с голи цици), на перденце в таксито. Баща му Хафез Асад пък има поне двеста паметника. Най-много ме впечатли този сред камара смет на пристанището на остров Аруат, протегнал ръце, сякаш да предпази пристигащите от торбите с отпадъци, които летят през прозорците...(следва)