Сирия - тъжна приказка (част втора)

Гасан, нашият гид със снаха българка от Варна, e истинско съкровище.  С чувство за хумор, пъргав и дипломатичен. На всички войници от над 150-те чекпойнта, през които минахме, каза по нещо хубаво. Кепето ти е като ново, я как ти блести автомата и други такива.  Войниците са като препечени в силна фурна. Дежурят по четири часа, после почиват четири часа. Условията, в които живеят, са меко казано аскетични - бетонен нужник насред пустинята.  Но винаги се усмихват, когато разберат, че сме българи. Един от тях, по средата на пътя между Хомс и Алепо, сред най-големите разрушения, беше искрено учуден и размахваше ръце. Попитахме Гасан какво казва. "Чуди се какво й гледате на нашата Сирия. Тя на нищо не прилича."

Гасан обича своя лидер и руснаците. „Благодарен съм на Путин“, казва.  „Ако не беше той, джихадистите щяха да превземат Дамаск.  Така че кой каквото ще да говори, Путин спаси мен и семейството ми.“  Да, в тази война няма черно и бяло, няма прав и крив. Торнадото от политически и религиозни вражди се върти непрестанно и засмуква хора, домове и съдби. 

Гасан ни показва с гордост безплатните университети и болници, прекрасните курорти в стил тежък соц. На остров Аруат отбеляза, че мястото има нужда от малко поддръжка. Деликатно му напомних легендата за Авгиевите обори и Херкулес, като замених реката с Амазонка. Мерна единица за преувеличенията на Гасан е отговора му на въпроса каква фауна живее в сирийската пустинята. Значи има един гущер тука, който се мята на камилите, прегризва им вратовете и им пие кръвта, каза той. Гугълнахме го, естествено. Малко, сиво и се храни с трева и буболечки. Нищо де, това да му е дерта на човека. 

Дамаск бил градът на жасмина. За мен е градът на третото измерение. Всичко е сиво и прашно, колите по улиците изглеждат сякаш ще се разпаднат всеки миг. Под колоните на храма на Юпитер се продават китайски калъфчета за джиесеми.  И изведнъж отваряш тайна врата, тази на хотела, и попадаш в прохлада и ориенталски лукс на триста години. Отваряш втора, тази на Омаядската джамия и се пренасяш две хиляди години назад, пред гроба на Саладин и храма с главата на Йоан Кръстител. Зад третата е оживения салон за сладолед от бита сметана и шам фастък, известен в целия арабски свят. Сладолед на арабски е буза. Пощипваме по една буза с удоволствие. Зад друга тайна врата откриваме кервансарай, подобен на храм, с куполи и арки, навремето със складове, магазини, обор, хамам, хан и спални, а днес просто кафене, в което старци смучат наргиле и пляскат табла.

Я чакай пак да отворя втората врата. Омаядската джамия е една от най-големите и най-старите в света. Първото минаре е издигнато в нея.  Изградена е като църква върху основите на езически храм. Трикорабна раннохристиянска базилика като тази в Пловдив, но десет пъти по-голяма.  Цветните мозайки по стените са изключително красиви и детайлни. Главата на Йоан Кръстител, смятан за пророк и от християните, и от мюсюлманите, се съхранява там.  През 2001, Папа Йоан Павел II я посещава, за да се поклони пред мощите на светеца. Това е първото посещение на католически папа в джамия.  В малка градинка близо до северните стени се намира гробницата на Саладин – мюсюлманския завоевател на Светите земи.

Джамията е жива. Разделена е на две – от едната страна се молят мъжете, а от другата – жените. Няма завеса или преграда. Линията е въображаема. В женската част се гонят деца, търкалят се по килимите, смеят се с глас. Веселата глъчка е музика, която отеква наоколо и придава особен уют на огромното пространство.

Газим до кръста в трева и цветя сред руините на Угарит и се надяваме да не пропаднем в някоя гробница.  През 1928 г., както си орял нивата, един местен закачил камък. Вечерта се раздрънкал в кафенето за подземието, което намерил.  Още на следващия ден новината стигнала до директора на Лувъра, който мигом долетял.  Това поставило началото на едно от най-големите археологически открития в историята на човечеството. Угарит бил процъфтяващ космополитен град през второто хилядолетие преди новата ера. Разположен е на площ от над 250 декара, от която за 17 археологически сезона е проучен само един квартал, едва 15%. „Не ми дават никакви пари за поддръжка. Няма как да окося.  То сега сме във война и има други приоритети“, споделя директора на музея.  От находките най-зловещи са глинените гърнета със скелети на новородени, принасяни в жертва на бог Баал. А най-интересни са хилядите глинени таблети с клинописно писмо – данъчни и правни текстове.  Защо е толкова важно? Защото преди това хората са пишели с рисунки – йероглифите са 660 на брой. Угаритите, преди финикийците, създали азбука с 32 знака. Една от най-старите азбуки в света. 

Освен текстовете, през 1950 учетине се натъкват на 29 плочки с малко по-различни надписи.  Първия нотопис в света, на 3400 години, десет века по-стар от европейските ноти. Доктор Ричард Дъмбрил от Вавилонския университ в Ирак прекарва десетилетия да го изучава. Накрая успява да го преведе на съвременен нотен език. Можете да чуете най-древната нотирана мелодия тук: https://www.youtube.com/watch?v=QpxN2VXPMLc

Спираме в тенекиеното срещу входа на разкопките.  Посрещат ни баба Фахима (на арабски значи тази, която разбира живота), дъщеря й и леко хахавата й внучка. Вадят грозни сувенири, красиви книги, издадени преди войната и ни правят сок и кафе.  „Ей така беше земетресението“, казва бабата и разлюлява ръце, все едно люлее бебе.  „Къщата се напука, аз цяла седмица спах под навеса“, допълва, всичко това на арабски, с жестове. Страхът няма нужда от превод.  Внукът й бил в армията, преди няколко години по грешка им изпратили съобщение, че е загинал и баща му се разболял от диабет. Живо е момчето, но постоянно треперим да не стане нещо, допълва майката.  Разпалва дървата на откритата фурна. Всеки ден пекат хляб за работниците в града.  От това се издържат. Туристи няма.  Баба Фахима ме гали по рамото и ме гледа с обич, както баба ми едно време.

Със семейството на баба Фахима, Угарит

Тракторчето изглежда като детска играчка пред стените на Крак дьо Шевалие.  По косите стени предпазливо пълзят хора. Не, не се опитват да превземат крепостта. Секат дивите смокини и треволяк, които растат през фугите и увреждат градежа. Вътре е призрачно – няма никой друг, освен нас. 

Крак де Шевалие е най-голямата и най-запазената от всички крепости по пътя към светите места.  Може да побере 2500 рицари и храна за 5 години. Един единствен път са я превземали и то с хитрост.  През XIII век султанът на Мамелюците Байбарс фалшифицира писмо от главнокомандващия на кръстоносците в Триполи, с което ги приканва да се предадат. Всъщност има още една окупация – през 2012 в крепостта се намърдват ИДИЛ. Няма по-добро място да се барикаридаш и да обстрелваш от там цялата долина от световно историческо наследство под егидата на ЮНЕСКО. Армията не смее да атакува, за да не я повреди. След две години битки и десетки жертви, джихадистите са изгонени от там.

Последният ден остава за Палмира, царството на храбрата царица Зенобия, оазис по пътя на коприната, диамант в огърлицата на световната история. Градът се намира на 200 километра от Дамаск, дълбоко в сирийската пустиня. Бил е оживен търговски град. Зенобия се качва на престола през 267 като регент на малкия си син, след като мъжът й и големият й син са станали жертви на поръчково убийство.  За петте години управление, тя се възползва от слабата по онова време Римска империя и тръгва на поход. Завзема с лекота земите чак до Египет на юг и до средата на Анадола на север.  

Интелигентна, образована и красива, съвременниците й я сравняват с Клеопатра и Дидона, основателката на Картаген.  Разгромена и пленена е от император Аврелий.  Борхан Шалил, палмирски поет от нейното време, я възпява в един от стиховете си:

„Аз съм Зенобия смуглата,

Аз съм помитаща слава,

Аз съм и пясък и палми

Изкуство, история, време...“

Цитатът е от книгата „Зенобия“ на Халед Асад, бившия директор на музея, учен, археолог, историк, най-големия изследовател на града. Измъчван и обезглавен от джихадистите, защото не е казал къде са скрити съкровищата на музея.  Музеят на Палмира е напълно съсипан. Правителството е успяло да евакуира някои артефакти. Останалите са разбити или ограбени от ИДИЛ, за да финансират войната. Изсекли са лицата на статуите. Взривили са храма на Баал.  Театъра са използвали за екзекуции.  Градът около руините е сринат. Всички луксозни хотели в района са разрушени. Стотици хора са избити.

Халед Асад - графити върху един от шкафовете в музея в Палмира

Повредени артефакти в музея в Палмира

Минахме през десетки пропусквателни пунктове, охранявани от въоръжени до зъби войници, танкове и картечници. Зоната все още е много опасна, понеже джихадистите нападат спорадично. Няколко пъти отекват взривове и след всеки телефонът на Гасан звъни. Охраната от чекпойнтовете проверява дали сме добре.

Снимка: Милена Николова

Сами сме в грамадния град, под арката на храма на Баал.  Гасан пее нещо под нос. Питам го какво си тананика. Химнът на Сирия, отговаря той. Аз запявам тихичко българския химн. Той отдава за почест. Стоим така изпънати и пеем.  Палмира се извисява около нас. 80% от града изобщо не е изследван. Стои си под пясъците и чака да дойдат по-добри времена.

Снимка: Милена Николова

От разрушенията хората възраждат първо храмовете. В Алепо чуваме песнопения от бяла, спретната арменска църква, току на границата на сринатия стар град.  Влизаме и присядаме. Общността празнува Възнесение Господне. Гасан шава развълнуван: „Самият патриарх е тук! Канят ни после на кафе и сладки!“ След службата се качваме в малка зала над църквата. Хората пеят, приказват си и се черпят. Отпред в почетния президиум е седнал царствено архиепископът на арменската църква в Сирия Негово Преосвещенство Магар Ашкарян (спонтанно си го кръщаваме Гандалф).  Внезапно всички погледи се обръщат към нас. Гасан казва, че сме гости от България. Хората стават на крака и започват да пляскат.  Знаят, че у нас има голяма арменска общност и че страната ни е приела с грижа бежанците от геноцида през 1915. 

Ето, мисля си, след всичко, което видях в Сирия, да взема да срещна лично Арменския поп и просто да няма нищо, за което да му се оплача!

Притеснявах се много на тръгване. Все едно да отидеш на гости на човек, чиято къща е срината и семейството му е избито, и да му кажеш ау каква ти е хубава страната, хайде да си направим едно селфи тук на тези руини. Но съвсем не се оказа така. Животът продължава. Пропътувахме над 2500 километра през разрушени градове и села, видяхме километри опашки за бензин, километри розов зокум по магистралите, километри маслинови и шам фастък градини, километри древни градове и крепости. Хората ни се радваха, защото им донесохме надежда. Надежда, че един ден тенекиеното на баба Фахима ще се напълни с гладни туристи. Че Гасан ще си направи собствена агенция и ще влачи пълчища любопитни посетители из неизброимите исторически забележителности. Че синовете на дядо Амин ще продават розова вода по целия свят. Че Хадеб от Хомс ще може свободно да пътува където си иска и да си упражнява английския. Че милионите бежанци ще се приберат у дома и ще построят всичко отново.  Не зная дали е така. Ние сме просто едни привилегировани минувачи, които идват от мирна, свободна, зелена и спокойна страна. Дано някой ден и ти, Сирия, си върнеш мира и красотата. Хората ти го заслужават!

Сирия - тъжна приказка (част първа)

Един сириец емигрирал в Щатите и си наел квартира до някакво гробище. Всеки ден гледал опечалени роднини с букети цветя. Решил да влезе и той – птички пеят, дървета зеленеят, тиха градина. Чете паметните плочи: Джон Смит -50 дни, Пол Хикс - 300 дни, Джейн Джоунс - 10 дни. Но защо така, попитал, защо толкова малко са живели тези хора. А не, това не е колко са живели, а колко дни от живота си са били щастливи, обяснили му. Аха, казал сириецът, в такъв случай ще отида и аз да си поръчам плоча отсега, човек никога не знае кога ще дойде смъртта. И понеже съм сириец, на моята плоча ще пише нула дни.

Тази история ни разказа дядо Амин от Ал-Мраа, село в сирийската Розовата долина, докато чаткаше с броеницата си. Хората в Сирия разговарят много. Не са в телефоните. Нагости ни с яхния от бамя, ориз с фиде, пресен хляб, зехтин и маслини. Оставил е шестте си деца и трийсет внуци да се занимават с розовите насаждения.   Дестилират розата в медни казани, като в музея в Казанлък. Селото е чисто и спретнато, една четвърт от четирите хиляди жители са деца, всички ходят на училище и после продължават в университети.  ИДИЛ ли? Да, стигнали до селото, но съветът на старейшините успял с преговори и дипломация да запази Ал-Мраа, оазис сред околните разрушения. Земята е плодородна, хората – трудолюбиви. Искат само спокойствие и свободата да печелят от труда си.

Снимка: Явор Сидеров

„Шо тераш там макя си и баща си!“, викаше навремето баба ми, когато някой е там, където не трябва.  Пътуването до Сирия не беше екскурзия. От ляво на пътя жънат, от другата страна бомбардират.  Както отбеляза нашия гид с убийствено чувство за хумор, докато търсехме брод през една река, но намирахме само взривени мостове и призрачни села: „Тук май не са готови много за туризъм.“ 

Снимка: Явор Сидеров

Люлката на цивилизацията се люлее непрекъснато. Понякога се засилва толкова много, че се преобръща и децата се изсипват от нея.  Което оцелее я поправя, връзва я наново за голямото шам-фъстъково дърво и пак я засилва.  За своите 11,000 години, които го правят един от най-старите все още населени градове в света, Алепо е клан и изравняван със земята не един и два пъти. Нагоре-надолу-нагоре-надолу. Днес е надолу.  Нищо не е останало от пъстрите дюкяни и тесните улички на най-големия сук в света, от джамиите и църквите с прохладни дворове, от старите кервансараи с изящни орнаменти и фонтани с жасмин. Със суковете и туристите си отиват занаятите. Днес можете да видите предишния Алепо само в стари клипове по ютюб. Музеят е почти празен - работи само едното крило, в което са изложени трохи от огромното историческо наследство на Сирия. Най-много ме впечатли далеч не важен експонат - отпечатък от детско краче на 4500 години. До него е намерен глинен таблет с договор на клинопис, според който бащата се задължава да продаде четирите си деца, за да си върне дълговете.

Децата ни гледат с изумление, снимат се с нас и ни подвикват айловю! Те са родени през войната и никога не са виждали жив чужденец.  От 9 милиона туристи преди войната, сега не идва почти никой. Правителството е принудило някои от хората да отворят магазините си в развалините, за да тръгне живота полека лека. Стоката е китайска.  Но хората се надяват. Културно-историческото наследство на Сирия е толкова голямо, че дори да се мобилизират всички археолози, историци и учени в света, ще им трябват десетки години да го проучат и експонират.  

Бомбардировки по пътя за Алепо

В Хама също е имало сражения и старият град е сринат. Но 16 дървени колела от орех и дъб (нория) са си там.  Въртят се и скърцат. Разказват за плодородната долина край река Орон,  царството на шам фъстъка, златното дърво, както го наричат сирийците. Зелените шушулки имат свеж мирис на борова смола и праскови. Минаваме под пръските и дъгите на нориите към градската градина. Група работници копаят и поливат.  Единият протяга към нас клонка розмарин.  Добре дошли в Сирия, казва.  Много сте красиви!  Спокойствието нарушават МИГ-ове, които гърмят в небето. Питаме гида какво става. “Хората в Хама са все неспокойни и правителството напомня, че е тук“, шегува се той. Но не е шега. На път за Алепо виждаме стълбове дим от бомбардировки в размирната зона на Итлиб.

Герои на сирийските вицове са хората от Хомс. Както при нас е “Бай Ганьо, американеца и французина…”, така в Сирия е “Един човек от Хомс, американеца и французина…” Двама хомсци се качили в двуетажен автобус, дарение от UN и тръгнали от Дамаск към Алепо. По едно време този долу се провикнал: “Ей, приятелю, знаеш ли къде сме?” А този горе казал: “Никъде не сме. Шофьорът още не е дошъл.”

Крушката си има историческа опашка. Страшният Чингиз Хан изклал половин Багдад и изхвърлил багдадската библиотека в река Тигър. Реката потекла червена от кръвта и после синя от мастилото. След това нападнал и изклал половин Алепо. После тръгнал към Хомс. Хомсци, като разбрали какво им се пише, бързо измислили хитър план. Облекли си дрехите наопаки, омърляли се с кал, разрошили се и си пъхнали клечорак в косите и отворили широко вратите на града. Чингиз Хан се стреснал от тая повсеместна лудост. Решил, че върлува някаква гадна зараза и си тръгнал. Оттогава им се носи славата на хахави.

В Хомс се намира една от най-старите църкви в света (59 година). В криптата й се пази част от пояса на Дева Мария. Твърди се, че поясът е чудодеен и предпазва от болести и зло. „Не можа да предпази църквата и града. Половината я иззидахме наново“, с известен религиозен скептицизъм споделя Хадеб, научил перфектно английски от ютюб, който ни развежда наоколо. Питам го какво работи и как младите хора в Хомс прекарват свободното си време. Какви млади хора, казва ми той с кротка усмивка. Всички се махнаха. Добре че дойдохте вие, че от две седмици говоря английски само с огледалото у нас. И аз ще замина. Тук няма бъдеще. 

Хомсци се с спасили от Чингиз Хан, но от войната не могли. Халидие, квартал с шейсетхилядно население, е напълно разрушен. Кварталът е кръстен на джамията, в която е гробът на Халид ибн ал-Уалид, един от генералите на Мохамед, наричан от него “меч на исляма”. Джамията е възстановена с пари от Чечня. До стената се е подпряла дребна старица, стои и гледа разрушения квартал. Просто стои и гледа.  Пъхвам й в ръката банкнота, няма и долар. Тя не взема банкнотата, а просто стиска ръката ми и плаче.  Стиска и плаче. 

Момченцето в прашното празно кафене в Малула не плаче. Пише домашно по арабски, а и б, сигурно е първолак. Не се усмихва. Нито лодката от хартия, нито маймунджелъците ми можаха да го разсмеят. През 2012 ИДИЛ се барикадират в петзвездния хотел на върха. Отвличат 30 монахини от манастира и в продължение на месец обстрелват селото. Загиват 58 души, между които трима журналисти. Дупки от куршуми все още се виждат по металните щори на кафенето и по стенописите в църквата. Лицата на иконите са изстъргани. Селото е красиво.  Проход в планината и курорт. Едно от малкото места, където се е запазил езикът на Христос. От Малула е Света Текла и там е гробницата й. Заклет атеист съм, но светицата ми намигна, когато снимах каньона, със сянка като кръст. 

Има зони, които не са засегнати от войната. Планините, които отделят размирните области от средиземноморското крайбрежие, са зелени и красиви, потънали в цветя. Току на върха има ресторант. Все едно си на летящото килимче на Аладин и хапваш вкусно козе и агнешко от кошарите наоколо. В плодородната долина към морето хората отглеждат всичко, за което можете да се сетите. Парниците са начесто и блестят като рибени люспи.  Също толкова начесто, като крепостите.  Крепостта на Саладин е построена през 10 век и е завземана от византийци, кръстоносци и мамелюци. Камъкът за градежа е дълбан от планината и се е получило дълбоко ждрело. Както повечето обекти в Сирия е затворена за посетители. Хората си правят пикник, децата ритат топка и всички масово люпят пресен нахут. Дадоха и на нас едно снопче.

Не е Ривиерата, не е Гърция.  Сирийското крайбрежие е кръстоска между хотел Рига след соца и бунището в Суходол.  Не вярвах, че някога ще попадна на по-мръсно място от Тагазут в Мароко, докато гидът ни не реши да ни покаже остров Аруат. От финикийската крепостна стена са останали десетина камъка, впечатляващи по размер, но десетина. От другата страна е крепостна стена от боклук, катерушка на местните хлапета. Единственото забележително нещо в средновековната крепост е терасата с двете кубета на джамията с минарето помежду им. Решихме, че става за ресторант “В деколтето”. 

Ферито до острова пренася диван и табуретка Луи Вютон и Гучи едновременно, винен плюш, златни лайсни. На връщане натоварват огромен хладилник, непочистван откак е купен през 90-те. Понеже не влиза в лодката, откъртват задната решетка и я хвърлят в морето. През целия път обратно над раменете ми летят фасове. Пътниците пушат невъзмутимо край тубите с контрабандна нафта.

Ако някой изпитва носталгия по соца, горещо препоръчвам една седмица в Сирия!  В Латакия спим в най-луксозния хотел. Интериорът е мрамор, окачени тавани и матиран алуминий. В лоби-бара рехаво са подредени прашни бутилки водка и джин. Никой не говори английски, но джин-тоник няма нужда от превод. Йес, йес, клатят глава двамата бармани и също толкова усмихнато добавят “ноу тоник”. Споразумяваме се за топъл сок от грейпфрут. На закуска има по трима сервитьори и началник за всеки от гостите. Един ни донася солнички и мръсно пепелниче. Друг ги подрежда в редичка, сякаш е с ОСD. Трети минава да попита всичко ли е наред. Началникът ми придържа стола, докато сядам. Никой не прави нищо полезно.

Целият автопарк е на възраст преди падането на Берлинската стена, овързан с тиксо и канап.  В магазините за електроника продават факсове. Навсякъде се пуши. Шофьорът ни носи електронен часовник с калкулаторче. Има километрични опашки за контрабанден бензин. Токът ту идва, ту спира. По телевизията излъчват кадри на Башар Асад на трибуна, гушнал дете с букет цветя.

И портретът му от стената само ме следи! Лидерът е навсякъде. С очила, без очила, с костюм, с военна униформа, на входа на стадиона, на плакат в гумаджийницата (но не с голи цици), на перденце в таксито. Баща му Хафез Асад пък има поне двеста паметника. Най-много ме впечатли този сред камара смет на пристанището на остров Аруат, протегнал ръце, сякаш да предпази пристигащите от торбите с отпадъци, които летят през прозорците...(следва)