Бела коза

Лимоново небето, лимоново морето, лимонови децата, лимонов и градът. Това трябва да е текста на шлагера "Върни се пак в Соренто". А не за разни русалки, които навярно също са лимонови. Отрупани с лимони дръвчета има по цялото протежение на морето около Везувий и по Амалфийския бряг. Докато раждат, цъфтят. Свят ти се вие, ако дишаш дълбоко. На една от уличките в старата част на града попадаме в кичозния храм на лимона: пред входа горят две гигантски свещи, познайте с какъв аромат, а вътре продават всичко на света в лимонова интерпретация: от ликьор, бонбони и шоколад, до порцеланово пано с размер "ковьорчето на баба ти", с вграден лимонов часовник. Изскубваме се от кича без материални загуби. Истинското е току срещу магазина - едно мило момиче предлага лимоново сорбе от очукана, стара количка с опърпано чадърче. Няма по вълшебно нещо! Вкусът е наситен и ти изтръпва езика - слънце в чаша с много лед!

Соренто прилича на прилежен немски турист със загащена в панталоните фланелка, бели чорапи и сандали – курортен по конец.  Единствената причина да послушаме Павароти и да се върнем някой ден, е кръчмата „При Емилия“ на пристанището. Баба ви Емилия я има на фотографии: дебела, усмихната, с очила с черни рогови рамки и в кафява басмена рокля на дребни цветя. Оставила в наследство всички свои магически рецепти на дъщеря си – и тя дебела, усмихната и с очила с рогови рамки. Риболовните лодки спират пред ресторанта и рибари с гумени ботуши внасят вътре кофи с улова на деня. Вкусотия!

 

Италия е майка на много пилоти от Формула 1 и мащеха на всички клетници, които италианските шофьори возят по Амалфийското крайбрежие. С облекчение се изсипваме в Позитано - италианското Велико Търново, само че на море и с палми. Автобусът спира горе и се спускаме през живописни стръмни улички до брега. Плахо топваме пръсти в Тиренско море, където група снажни викинги се гмурка и палува. Температурата на водата е на добре изстудено розе. А нас ни чака тежко катерене и инфарктно автобусно преживяване нататък по крайбрежието. Озъртам се с пъшкане. На пристана спира корабче и започва да товари туристи. Я да видим къде отива. В Амалфи! Ама ние сме за там! Фитипалдитата нека се състезават по тесните урви, ние си уредихме живота!

 

Амалфи е мъничко, стръмничко и тесничко.  Едва си пробиваме път през тълпите – не искам да си представям какво е през лятото! Но надуши ли храна, нищо не може да спре дъщеря ми. Шава с нос и тръгва по следата, докато не стига до една сергия. В големи книжни фунии ни нагребват пържени скариди, октопод и калмари, увенчани с огромно парче лимон на клечка.  Явно и „Върни се пак в Амалфи“ ще има.

 

Citta Vecchia в Бари е средновековно прекрасна! Носи се ухание на босилек, доматен сос и патладжани.  Спираме пред  широко отворена врата. Две баби точат фитили тесто и с ловки движения ги превръщат в паста. Дърдорят нещо, сигурно е от жанра влез, влез, моето момиче, ела да видиш как се правят orecchiette и в пороя думи долавям mangiare qui. Значи аз, това, италианския, не го говоря, да кажеш, но зная няколко неща. Dirigente movimiento, например, не е диригент, който мърда, а ръководител движение. Вella cosa не е „бела коза“, а означава „най-красивото нещо“.  Mangiare qui? Да ядем при вас? Наистина ли?! Да бе, отговарят бабите, ей сега Луиджи ще ви заведе. Луиджи ни качва в хола, в дъното е шкафът със семейните сервизи, в нишата бумти пералня с гащите на фамилията. Настанява ни на голямата маса в трапезарията и след пет минути донася най-вкусната паста на света с телешко и домати.

 

Но стига за храна, хайде малко за музеи, щото да не си помислите, че не сме културни. Ако имате път към Неапол, непременно идете в Museo Nazionale. Колекцията му е забележителна най-вече с артефактите, пренесени от Помпей.  Великолепни мозайки, фрески, посуда, стъкло.

Пред една от залите се разбиват вълни ученици, отблъсквани от учителите си. Не влизат. На входа пише Secret Room. Посрещат ни няколко гигантски каменни фалоса. По-нататък следват теракотени лампи-фалоси, статуи-фалоси и по стените цялата древноримска Кама Сутра от публичните домове в Помпей. 

Докато обикаляхме Помпей, се разминахме с хиперактивна американска даскалица, повела клас ученолюбиви тийнове. „Очевидно Везувий е изригнал по време на избори, защото графитите по стените са в подкрепа на един или друг кандидат и изобилстват от политически призиви“, обяснява тя разпалено. „Виждаш ли, Недо“, обръщам се укорително към отрочето си, „хората чели и учили преди да дойдат, а ние с тебе просто се мотаем тука като древноримски мухи без глави.“ Е да де, но в магазина на Националния музей детето ми изравя едно книжле „1000 графита от Помпей“. Отгръща произволно и попада на „Никополис, чуках те, както те чукаха Прокул и Фрукт от къщата на Холоконий“.  Разлиства отново: „Ако някой не вярва, че Венера съществува, да дойде да види гаджето ми!“ „Учила тя! Избори-мизбори!“, изсумтява щерка ми, „Да ми паднат сега онези американчета, да им покажа за какво иде реч в графитите!“

 

В Пулия си е приключение без кола. То, БДЖ-то на Италия е безупречно – ходи почти до всяко село, движи се по разписание. Да, ама моите приятели, дето ми подариха нощувка, запазили стая в чудна аграрна хижа сред маслинови гори и романтика на пет-шест километра от Полиняно.  Пристигаме в Полиняно в два следобед. От гарата до центъра по улиците няма жива душа. Ни веспа, ни  кола, ни каруца! Дай поне да хапнем, пък после ще му мислим. Влизаме в ресторанта на центъра. Маси много, хора никакви. Само собственикът седи оклюмал в ъгъла. „Скузи“, викам, то нали вече италианския за нищо го нямам, „бус, такси?“ Ноу бус, ноу такси, махва той. А до тази ферма как да стигнем. В Гугъл мапс гледам – на един час път е. Ние в Рим един час по петнайсе пъти на ден го минавахме, та тук ли ще ни се опре! No, no, molto pericoloso! – маха с ръце човекът. Брех, гледаш го градчето, тихо, спокойно, какво да му е периколозото?

Вдигна човекът телефона и каза, че ще оправи работата. След малко цъфва някакво фиатче, усмихнат човек ни натоварва и подкарва. Шосето е живописно, но няма банкет и ако се бяхме помъкнали с куфара, наистина щеше да е опасно. Човекът знае английски, колкото аз – италиански, но криво-ляво се разбира, че фермата е стара, от 1615 и има много маслинови гори наоколо.  Моята версия е, че това е братчеда на ресторантьора, който бичи частно в свободното си време и ще ни одере поне 20 евро. А дъщеря ми слуша внимателно какво говори и вика не бе, мамо, това е собственика. И вярно! Фермата негова. Какво ли му е казал пицарят: „Абе, бай Франческо, ела тука, че две заблудени овци са дошли без кола, да си ги прибереш.“ Чуден край, чудни хора!

 

Но да се върнем на храната. Който не е ял сладолед в Рим, не е ял сладолед изобщо.  Преди десетина години, когато ходих, популярен беше шоколадовия с люта чушка. Сега го няма, но има оризов с мед. Вълшебство!

Разбира се, че ще се върнем някой ден! Италия, Италия, бела коза си ти, piu bella cosa!

 

 

 

 
 

 

 

Добърско, добър ден!

Колкото пъти да отида в Добърско, винаги ме чака изненада. Да се чуди човек къде ги къта всички тайни и съкровища това малко, забутано село. Този път – домашен иконостас с Путин. Но за това след малко.

Първият път се отбихме от ски в Банско. По онова време с децата енергично колекционирахме печати в книжката "100 национални обекта", където църквата "Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат" е номер 3. Цяла България съм обиколила, но за Добърско и църквата му не бях чувала, пък тя - коскоджамити национален обект!

Според легендите тук се е венчал Иван Шишман. Прадедите на хората от Добърско били преселени боляри от Плиска и Преслав - богати хора, които търгували с Гърция и цяла Европа. Църквата е строена през 1614 г., но на мраморна плоча вътре има по-стара дата, от 12 век, така че е възможно да е по-стара и от Боянската. Стара, стара, ама така е строена, че ни пукнатина има, ни влага. Специални отвори държат въздуха толкова чист, че кожата на изографисаните 30 жени-светици е мека и лъскава. Христос пък е нарисуван в космическа ракета на едната стена и в капсула на другата. И аз да имах 30 жени на главата, не в космоса, ами и отвъд щях да избягам!

Връщала съм се там още няколко пъти. През лятото градината на църквата е потънала в цветя човешки бой. Посрещат ни Добърските баби, които аха да влязат в нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.  Те са си много материални, де. Носителки на всякакви медали от всички възможни надпявания по света и у нас. "Усмивка, момичета!“, казва диригентката, после кимва рязко с глава и се понася песен. Най-старото момиче, баба Ленка, на 77 години, сопрано според музикалната терминология - вика с цяло гърло, от петите си чак глас вади, леко дрезгав и хич необработен. Фабулата, то се знае, е за войводи с пушки - иглянки, моми с очи черешови, чудеса, геройства, седенки и големи севди. А каква баница правят само!  След края на концерта ни карат да си измием очите в кладенчето, където според поредната легенда, Самуиловите войници изплакнали ослепени очи. После трябва да се взрем внимателно и да открием кръста, изсечен във фасадата.  Навремето турците не разрешавали да се слага кръст на покрива и хората го скрили в градежа.

 

Преди няколко дни пак попаднах в Добърско с група приятели, любители на прясна пъстърва.  Рибарникът е на километър и половина над селото. „През живота си три пъти съм чел - да завърша техникума, за шофьорския изпит и сега за рибките“, каза бай Георги, който преди седем години, с тия две ръце, го е построил от нулата. Сам си прави "разсада" - значи издоява три женски и две мъжки пъстърви в легенче, рзбърква с птиче перо и след 15 минути оплодения хайвер светва в оранжево. И картофите за гарнитурата, и боба за чорбата - всичко си гледат с жена му. Вкусно, та вкусно! "Знаеш ли колко хора идват тука за Алтая, от детство, викат, Алтай не сме пили. В едно село наблизо го правят",  казва жена му и носи тава с дюлев тиквеник за десерт. А нали всички по Пиринския край пеят, на изпроводяк бай Георги отваря чудно гърлище за момчето, дето заради момата камъне троши, кучета го лаят и, сега идва най-интересния момент според певеца, в меана не влиза. Начи колко требе да обичаш една жена, та за нея в меана да не одиш!

 

Бай Георги е от революционен род. Прапрадядо му е правият вляво ей на тази снимка с Левски.

 

Показва ни поизмачкана книга с родословното дърво. Праправнукът пък е отявлен русофил. Путин се мъдри не другаде, а в домашния иконостас. И изобщо, декорацията на ресторанта изглежда твърде екзотична дори за човек, който никога не е стъпвал на Седмицата на дизайна в Пловдив, нежели на някого, който е стъпвал, и то предния ден.

 

Добърско е Швейцарията на България. Така ми се стори на мен, натруфената градска зоза, която от колата седна в кръчмата, без преди това да е копала картофената нива цял ден.  Непременно идете, пийте една ракия с бай Георги, обсъдете международното положение и ще видите какъв световен мир ще се възцари в душите ви.

 

 

Петък, пазарен ден

Не е нужно да давате камара пари, за да пътувате до Азия.  В София сме сбъднали азиатската мечта с Женския пазар – опровержение на максимата, че всичко тече, всичко се променя.  Срещу лев и шейсет за трамваен билет можете да си облечете копчетата, да ви хванат избягалите бримки, да хапнете отровно шкембе с много чесън и оцет и да си купите сутиен Е-200 (става и за вигвам за детето – здраво ушита работа!).  Конска сбруя, кюнци за печка, крадени жисиеми, рокля за кючек, галоши и шушони, наденички за хора със здрави стомаси – има всичко.  И то КАЧЕСТВЕННО!

Ако не сте по кючека, може да се маскирате като японска гейша от магазина за 1 лев. Китайците са хора практични и загрижени за клиента - овесили са очила на конец, като химикалките по банките, да не ги задигне някой, та ако ви дойде дребничък шрифта по българските етикети, да си го прочетете. Китайката Нура може да ви достави всичко, включително автентични зъби от акула и древни фосили. Не ме питайте за какво са ми трябвали.

Да кажем, че ви ядоса някое дете - те могат да бъдат много досадни, нали. Веднага имам предложение за подарък - кукла с плетено ансамбълче модел "Жената днес" от 1958. Баба му все с барбита си е играла!

Дори да сте ветерани в пътешествия из мърляви далечни страни и да сте злоупотребявали с улична храна, с единия крак в инфекциозното, нито ресторант "Драгоман", нито механа "Баба Яга" биха били вашия първи избор. Но виж, "Ашурбанипал" и "Истанбул", представители съответно на иракската и турската кухня, са друга работа. Не като интериор, разбира се, не като интериор. Иракчанинът Фреди е съхранил авангарда на деветдесетарския дизайн с всички ключови за битово заведение атрибути - дървена облицовка тип ловна хижа по фасадата, увенчана с колело от каруца, соц мозайка по пода, прашни мускалчета, хурки и кукли в народни носии по рафтовете, изтерзани препарирани птици на пирографирани стойки, посивели от мръсотия пластмасови клонки от японски вишни в гледжосани вазички и шублер от алпака за сервиране и отсервиране.  Към обяд в двата ресторанта се стичат намръщени мустакати мъже по бели потници, които шумно сърбат чорби и яхнии и плюят кокалите в лехата с изсъхнали растения - неизвестни страници от хербарий, наречени гръмко "градина". Ресторант-градина не е като прост ресторант, я! Пустата ми лакомия за телешкото с бамя и сутляша, чудните сусамени хлебчета и адана-кебапа ме подпират всеки път, когато в смешна офис-броня - токчета, сако с цици и тясна пола, дефилирам по пътеката между мрачните араби с вид на прегладнели терористи. Тайно се радвам, че все още предизвиквам затишие в сърбането.

Миризмата на пресен джоджен е миксирана с миризма на драно. Продавачите ви чукат в грамажа и ви пробутват стоката отдолу, която никога не е като стоката отгоре.  Ягоди от Гърция, домати от Испания, полски ябълки, холандски цветя и турски лук - почти нищо българско няма. А навремето пазарът е събирал селяни от цялата околия с прясната им стока направо от бахчите.  Нищо не е такова, каквото изглежда - под разплакана табела "Мляко" се мъдрят репи и марули, надпис "КАРАНТИЯ" е онагледен с бяло, вакло агънце, душица сладка, а въпросният ресторант "Драгоман" предлага и стаи за почивка. Ракия и почистващи препарати се продават заедно с отрова за хлебарки и праз "Старозагорски камуш". И защо не? Българският бейзбол може да е трепане на хлебарки с праз. Някои табели пък са особено категорични. Спално точка. Бельо точка.

 „Ци-гари, ци-гари”, конспиративно мърморят мургави ятаци на контрабандния внос, с ударение на ци-то.  Двама интелектуалци  играят шах пред сергия за гащи, размер като за българския отбор по сумо - жени старша възраст.  Единия си свирка арията на херцогът на Мантуа из операта Риголето на Верди.  La donna e mobile, подсвирква и мести бяла царица от D4 на D6. Противникът му е обречен.

Ако и вие имате музикални заложби, отбийте се в магазина на комуната за наркомани и да изкарате едно Фюрелизе на старо пиано с дърворезба и железни свещници.  В комуната чистят мазета и тавани, а после реставрират и продават намерените вехтории, за да спасят повече заблудени души.

Тръгнете ли сватба да стягате, пак на Женския и никъде другаде ще намерите удивителни творения на моделиерския гений - от роклята до обувчиците.  Да не ви стряскат голите манекени и извънземните дечица - шаферчета на витрината. Те само очичките им са такива флуоресцентни, иначе зъбите им хич не са остри.

Пицария "Айнщайн" ще ви изненада със самия него в цял ръст на вратата.  Приближете го и ще забележите, че страда от неизлечима болест на кожата - кел ли е, краста ли - така само, колкото да ви се дигне апетита.

Жалко, че общината подложи пазара на репаратура и модернизация!  Сега се получи еклектична смесица от скандинавски дизайн и ориенталска действителност. Все едно да обзаведеш с ИКЕА шкембеджийницата в квартала.  

 

Това е. Ако ви стегне шапката, не в мола - за шопинг терапия идете на Женския - бай Гошо ще ви сгъне една островърха от вестник, в който новините са само добри.

Как ще ни стигнат американците

Стамфорд е американския Каспичан.  От разликата във времето сме се облещили в ранни зори и хукваме по забележителности.  По улиците няма жива душа. Забележителностите се изчерпват с две църкви и една статуя на Христофор Колумб, каквато има в почти всеки град на източното  крайбрежие.  Хваща ни такъв съклет, че се мятаме на първия влак за Ню Йорк (слава Богу, Стамфорд гара има).

 

 

 

Какво правим в Стамфорд? Ами делегати сме на Международната конференция на детските музеи. На откриването кметът на Стамфорд ни поздравява: „Добре дошли в нашия жизнерадостен град“. С Бистра се споглеждаме – ако това е критерия му за жизнерадостност, навярно е отрасъл в манастир.  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Конференцията е интересна.  Хиляди проповедници за силата на ученето чрез игра и неформалното обучение от цял свят са се събрали в жизнерадостния Стамфорд да се запознаят и да обменят опит и идеи.  Не е като да нямат опит американците. Първият детски музей е създаден в Бруклин през 1899. От тогава са се пръкнали още 300 в цяла Америка и над 100 в света.  Отскоро и България е горд член на това голямо семейство с малкия Музейко, роден на 1 октомври 2015.

Въпреки, че е само на 7 месеца, Музейко не отстъпва по нищо на световните си събратя, че даже в много случаи ги води за носа.  И сградата му – сграда с чудесните цветни куполи, и изложбите му – изложби, внимателно премислени, с изпипан дизайн и силно съдържание, и екипът му – екип – млади, мотивирани учени, вдъхновяващи децата да заобичат науката.

Казвам това не само защото се срещнахме и говорихме с много хора, а и защото успяхме да видим още три детски музея: този в Лонг Айлънд, Манхатънския и Stepping Stones в Norwalk, така че не е като да нямаме база за сравнение.

Един от експертите на конференцията е Сюзън Магсимън, създател на революционната за Америка програма The Ultimate Block Party.  Това са събития на открито, в които деца и родители от местните общности се учат чрез игра – работят с глина, правят къщи от кашони, рисуват маски.  У нас такава програма има още от юни 2011 година, когато Станка Желева направи първия Детски панаир пред Народния театър. Сюзън има много какво да научи от наша Станка, която освен панаира прави и интерактивни игри в музеите, образователни програми по история на изкуството в училищата, гастролира с Детския панаир пред Лувъра в Париж, а сега я канят и в Лондон. 

 

Конференцията закри Джефри Канада, в топ 100 на най-влиятелните хора на списание Тайм през 2011, топ 50 на Форчън и говорител в TED Talk. Джефри е създал „Детска зона Харлем“ през 1997 г. в един от най-бедните квартали на Ню Йорк, за да даде равни възможности на децата от бедни семейства да учат, да спортуват и да живеят здравословно.  От създаването на програмата досега, над 400,000 деца и семейства са минали през безплатни  курсове, предучилищни и училищни програми.  93% от децата на Джефри са продължили образованието си в колеж.  Цената на програмата е $5,000 на дете и го разпъват на кръст за всеки долар. В същото време Америка е на второ място по брой на затворниците в света след Сейшелите – 716 души на всеки 100,000.  Населението на САЩ е 4.4% от световното, а американските затворници са 22% от затворниците в света!  За сравнение най-високия процент в Европа е в Испания – 141 на 100,000, а в България съотношението е 121 на 100,000 души.  Издръжката на един затворник е към $30,000, но никой не протестира държавата да отделя тези средства, вместо да дава повече пари за образование. 

 

Встрани от професионалното, не зная как ще ни стигнат и в личното.  Чаша вино е 9 долара. 9 долара! Не можеш да го докараш до бегъл блясък в очите, камо ли да станеш алкохолик! Много пъти съм ходила в Щатите, но сега особено много ме порази бурното размножаване на складовете за лични вещи – self-storage.  На всеки ъгъл са вече. Купува народа, харчи пари, трупа ли трупа и после бум – на склад.  Отношението им към храната е същото – на многотия. С една порция можеш да изхраниш средно голямо китайско село. Кафето го сервират в кофи. Буквално. С мляко, сметана, карамел, боровинков аромат, шоколадови пръчици, черен чай, зелен чай, ядки, плодове и не искам да мисля още какви глупости. Само дето шкембе и тройка кебапчета не слагат вътре.   Ако им кажеш, че искаш просто късо еспресо без нищо, направо ги обиждаш. 

Вижте, в някои случаи нямам нищо против големите порции. Ресторантът на Бигълоу в Лонг Айлънд е типична американска закусвалня, не с маси, а с плот – готвят пред теб и ти сервират прясна морска храна – рачешка супа, миди, скариди, калмари, рибоци, с планини от пържени картофи. С Бистра щракаме порциите, готвачите, гишето и стените, по които висят снимки и рибарски такъми, напластявани от 1939.  Понеже посетителите са си главно от квартала, собственикът е учуден от засиления журналистически интерес. Пол, нашият приятел, който ни заведе там след вопъла да хапнем типична за мястото храна, се смее и му обяснява, че ще стане звезда в българския фейсбук. „Ааа, България я знам. Аз съм от Гърция и си ходя до нас всяка година“, казва собственика на типично американското заведение. 

 

 

Така е в Щатите – всичко е карашик. Paris Baguette – пекарна в Ню Йорк, е собственост на корейци и сред поамериканчени печива продава измислената в Тайван  напитка Boba Tee.  Boba на тайландски значи големи цици. Подходящо име са му дали, млечно такова едно - това е ароматизиран шейк с желирани топчета. Майсторлъка е да го разбиеш добре и топчетата да не са лигави. 

 

На тази напитка ни светна Ян Чу (ние й викаме Янчо) – корейка, женена за американец с майка негърка и баща грък –рибар, както се казваше в една популярна шега от соца. Най-шарено е в метрото. Там има всякакви модели – ексцентрични луди екстравагантни странни птици.  Този път класацията оглавява елегантен мъж с бомбе, засукани мустачки, двуцветни чепици и чадър, все едно току-що пристигнал от Викторианската епоха с машина на времето и хванал връзката с Линия 2 – Надежда-Лозенец.

 

Не спирам да се удивявам как е възможно да живееш в една страна и да не научиш езика. Тази година попадаме на колумбиец, от 25 години американец, в средата на попрището жизнено, шофьор на такси, който говори английски, колкото аз говоря шведски – ингьентин, демек хич. Добре че мъчих испанския две години в института, та не ми се наложи да бръмча с разперени ръце, за да му обясня, че отиваме на летището.  Българинът не в Щатите, в Китай да го изпратят, за 25 години не само китайски ще научи, ми и на всички съседни страни езиците, дюкян ще отвори и търговия ще върти.

Връщам се в България през Мюнхен. На изход H34 към София попадам обратно в моно-света – угрижени лели с къси коси цвят „Залез над Босфора“ и посивели от пушене лица.  Но този път не ми е тягостно. Има неща, в които сме с едни Boba пред Америка и ми е хубаво на душата!