4 в 5ра

Ако някой ден решите, че искате да стъпите на Луната или на Марс, не ви трябва никаква НАСА. Йордания е на три часа и на петдесетина лева път от тук.  Уади Рам е много убедителен друг свят. Той и Нийл Армстронг така казал на кралица Рания, когато го завели в пустинята. Казал й: "Ваше величество, на Луната е същото".  Само ще трябва да кропнете храстите и камилите от снимките. И да си вземете яке и спален чувал. Без слънце и алкохол е мразовито. 
 

 

В Йордания само християните имат право да произвеждат и продават алкохол. Е как един християнин не срещнахме за три дни! Вместо това се натъквахме все на места като "Интернационална мъка" - така кръстихме хотелския бар в Петра.  Отдалеч бар като бар, с чашите му за вино, висящи отгоре, приближаваш се като муха към прожектор и … Зад бара само витрини с Кока-кола и вода. И гигантска, хромирана, лъскава и блестяща кафе-машина. Добре! Поне еспресо ще има сутринта – слаба, но утеха. Нищо подобно! След половин час трепетно очакване на закуска, влиза гелосан сервитьор с изскубани вежди и папийонка, тържествено понесъл табличка с кафета. С утайка. Машина може да имат, но няма кой да я подкара. Високи технологии са това, не е джезве на пясък!

 

Петра, ах, Петра! Красиво и странно място. Основният източник на доходи на Набатейците са били търговията и транспорта.  Акаба и Петра са на ключови места по Пътя на тамяна. Да, имало е такъв, също като Пътя на коприната. От находищата в северна Сомалия и Йемен, скъпоценните смоли на тамяна и миртата са били превозвани с кервани до Египет, Рим и Гърция.  Керваните са били огромни - стотици камили. По маршрута от находищата до Газа на почти равни разстояния, в зависимост от наличието на вода, е имало 65 спирки с кервансараи за нощувка. Шест месеца път, над 2,700 километра.   За да се ориентират в пустинята, са изсичали знаци в скалите. Магистрални табели на по 2,500 години. Фигурите на камили и хора показват посоката, къде има вода и къде е безопасно да се спре за почивка. 

Съвременните знаци и табели са не по-малко интересни. На първото кръстовище в Ейлат има три стрелки: наляво Йордания, надясно - Египет, направо - Арабските емирства. Трябва само да внимаваш в коя лента ще се престроиш.  На тавана в хотелската стая в Акаба имаше стикер. Пускат високоговорителите на джамията в пет сутринта, моллата запява, а ти се молиш в правилната посока. Практично.

 

Акаба е много по-прекрасна от израелския Ейлат - два съседни курорта на Червено море, нещо като Китен и Приморско, но в различни държави. Ейлат е досущ като Слънчака - чудовищни петзвездни билдинги, молове, руснаци и сандвичи по 15 долара. Едва що пристигнали се изнасяме от там с мръсна газ. Трафикантът ни през границата е Лио –евреин-кубой с кожена шапка и оредяла коса до раменете.  Пръстен-череп блясва на ръката му, когато ни принуждава да направим всичко, което са ни учили да не правим в чужбина: даваме му парите и паспортите си. „Слизайте от колата!“, усмихнато, но заповядва той на границата. „Застанете тук да ви снимам!“. Малко равнис-мирно е положението и се строяваме като истукани за колективна снимка пред телената ограда.  В края на пътуването, когато Лио ни посреща обратно, този път с разноцветни расти в косата и кесия сладки за шабат, разбираме за какво ни е снимал – подарява на всяка от нас календарче, на което сме монтирани пред Хазната. много мило, ама да беше казал, щяхме да се поразчупим, а така споменът ни е като от залата с препарираните гъски в Природонаучния.

След кратък инструктаж и серия плоски шеги ни връчва по една торба от Била с вода и плодове и ни пуска да преджапаме от подредената, боядисна в искрящо бяло и поръбена с палми израелска страна в съседна Йордания, с плик пари и заръка да търсим някой си Хасан. Четири кифли с багаж минаваме транзит през фришопа (транзитът се оказва груба, груба грешка) и се помъкваме с ранци, куфари, пликове и спални чували, огряни от прожектори, по плац с петметрова ограда, увенчана с бодлива тел. Сам сами сме. Причува ни се лай на кучета и имаме чувството,че всеки момент някой ше открие огън. Посреща ни портрет на любимия крал в диктаторски размер и надпис W lcom to Jordan. Е-е! Зад мърляво гише, облепено с тиксо, сред камара разхвърляни декларации и висящи на туфи кабеляци седи усмихнат граничар. Наоколо щъкат разпасани йорданци – тече ремонт, #hubavoe, но не е готово, също като на Графа.  Странно роботче-камера, модел „Междузвездни войни-77“, се пули срещу нас, а по челцето му тичат светлини. На пейка пред гишето седи забулена жена, очите й шават като на роботчето. Челото й не се вижда, но предполагам, че по него не тичат светлини. Съпругът и – мрачен арабин се разправя с граничаря. Как ще я разпознаят на паспорта, като е забулена и не бива да се отбулва? 


Пазърлъкът е национален спорт в арабските страни. Направо ги обиждаш, ако не ги докараш до скубане на косите и жените-децата-гладни-ходят!  Жените, да, множествено число. По закон в Йордания можеш да имаш четири жени едновременно. И съответно четири тъщи. Но не тъщите са проблема, а седемте хиляди и петстотин долара, плюс злато и дрехи за булката, които мъжът трябва да осигури. Това не са малко пари, а сексът преди брака е изключен, поради което една приятелка мъдро беше казала навремето, че за да се разреши проблема с терористите, трябва в тази част на света да се пращат не Сини каски, а жени ПО розови каски.  Така да се канализира натрупаната и неизразходвана сексуална енергия. Шегата настрана, нито за момент не се почувствахме застрашени, никой не ни ощипа, а две от нас са млади и руси все пак! Напротив – през цялото време чувствахме само гостоприемство и уважение. Йорданците не бързат да ти вземат парите. Време е за сметката – почакайте! Първо да ви почерпим горещ чай с мента. Тогава ще платите. Пристигате в лагера на бедуините в пустинята – моля първо чай и сладки приказки, да отупате праха от пътя, а после ще ви настаним.  При нас няма фрешове, но сега ще изтичам до съседа, ето ви менюто, изберете си, много хубави напитки правят!

Петра, ах, Петра! В прочутата Хазна е нямало пари и съкровища, въпреки че всичкото завоевател, дето е минало от там, това е търсило.  Там са съхранявали тамяна, който преди петролът да стане актуален, е бил златото на Изтока.  Хазната е символът на Петра, но далеч не е единственото, което си заслужава. Непременно останете поне два дни, ако имате възможност. Не само цената на билета ще ви е наполовина, но ще успеете да разгледате римския амфитеатър с 4,000 места, изсечен направо в скалата, раннохристиянската базилика с чудни екзотични мозайки - жирафи, риби, палми и рошави птици, Манастира и музея в посетителския център.

Ще се качите на скалите над Хазната да си направите впечатляващи снимки на летящо килимче за Инстаграм, да позеленеят всичките ви френдс от завист.


Сами не! Качва ви водач срещу цена, постигната по горепосочения метод на пазарлък до скубане на косите. Нашият се казва Ауди. Добре че не е Трабант, помислих си, докато лазехме по непристъпните чукари, под проливен дъжд, в гъста мъгла, а после се оказа, че Ауди е популярно име, даже така се е казвал йорданският Левски, който вдигнал народа си на борба с отоманците. На върха, в импровизиран заслон, седят още двама такива като Ауди, весели момчета, Джак Спароувци с дебели очни линии, нали са бедуини все пак. Пускат ни Тупак и Шакира и танцуват около нас.

 

Докато Станка рисува, дъждът се усилва и сухото дере, по което минахме на идване, се превърна в пълноводна, мътна река. Ауди обаче не губи самообладание, а и парите винаги ги вземат накрая, когато работата е свършена, така че грижовно ни повежда по криви кози пътеки още по-нагоре, по още по-стръмно, към Свещеното място, от което се виждала цялата планина. В нашия случай цялата още по-гъста мъгла. В крайна сметка се добираме до римския път с колоните и целуваме земята! В нашия случай червения пясък.

 

В пустинята също се катерихме. Наджи, водачът ни, спира пред висока скална арка, врАта у пОле, както би казала баба ми, събира ни телефоните и пак равнис-мирно, хайде нагоре! И ние като едни дисциплинирани патки хукваме по отвесната скала. А той отдолу ни щрака с целия наличен фото-арсенал и се хили. Оцеляхме, даже ни показа как да си измием ръцете – понаскуба зелените връхчета на един храст, аджрам се казва, ако някой закъса за душ в пустинята, намачка ги с камък, поляхме му малко вода и всичко се разпени като Тео Ботаникъл, че и свежо миришеше.

Йордания, ах, Йордания! Дано останеш мирна и спокойна и да не те съсипят, за да може да се връщаме, да сърбаме сладко кафе с кардамон, да зяпаме милионите звезди на пустинното небе и да танцуваме лудешки арабски танци по ръба на петренските скали. С обич: Мила, Юлето, Станка и Надя.

 

Бела коза

Лимоново небето, лимоново морето, лимонови децата, лимонов и градът. Това трябва да е текста на шлагера "Върни се пак в Соренто". А не за разни русалки, които навярно също са лимонови. Отрупани с лимони дръвчета има по цялото протежение на морето около Везувий и по Амалфийския бряг. Докато раждат, цъфтят. Свят ти се вие, ако дишаш дълбоко. На една от уличките в старата част на града попадаме в кичозния храм на лимона: пред входа горят две гигантски свещи, познайте с какъв аромат, а вътре продават всичко на света в лимонова интерпретация: от ликьор, бонбони и шоколад, до порцеланово пано с размер "ковьорчето на баба ти", с вграден лимонов часовник. Изскубваме се от кича без материални загуби. Истинското е току срещу магазина - едно мило момиче предлага лимоново сорбе от очукана, стара количка с опърпано чадърче. Няма по вълшебно нещо! Вкусът е наситен и ти изтръпва езика - слънце в чаша с много лед!

Соренто прилича на прилежен немски турист със загащена в панталоните фланелка, бели чорапи и сандали – курортен по конец.  Единствената причина да послушаме Павароти и да се върнем някой ден, е кръчмата „При Емилия“ на пристанището. Баба ви Емилия я има на фотографии: дебела, усмихната, с очила с черни рогови рамки и в кафява басмена рокля на дребни цветя. Оставила в наследство всички свои магически рецепти на дъщеря си – и тя дебела, усмихната и с очила с рогови рамки. Риболовните лодки спират пред ресторанта и рибари с гумени ботуши внасят вътре кофи с улова на деня. Вкусотия!

 

Италия е майка на много пилоти от Формула 1 и мащеха на всички клетници, които италианските шофьори возят по Амалфийското крайбрежие. С облекчение се изсипваме в Позитано - италианското Велико Търново, само че на море и с палми. Автобусът спира горе и се спускаме през живописни стръмни улички до брега. Плахо топваме пръсти в Тиренско море, където група снажни викинги се гмурка и палува. Температурата на водата е на добре изстудено розе. А нас ни чака тежко катерене и инфарктно автобусно преживяване нататък по крайбрежието. Озъртам се с пъшкане. На пристана спира корабче и започва да товари туристи. Я да видим къде отива. В Амалфи! Ама ние сме за там! Фитипалдитата нека се състезават по тесните урви, ние си уредихме живота!

 

Амалфи е мъничко, стръмничко и тесничко.  Едва си пробиваме път през тълпите – не искам да си представям какво е през лятото! Но надуши ли храна, нищо не може да спре дъщеря ми. Шава с нос и тръгва по следата, докато не стига до една сергия. В големи книжни фунии ни нагребват пържени скариди, октопод и калмари, увенчани с огромно парче лимон на клечка.  Явно и „Върни се пак в Амалфи“ ще има.

 

Citta Vecchia в Бари е средновековно прекрасна! Носи се ухание на босилек, доматен сос и патладжани.  Спираме пред  широко отворена врата. Две баби точат фитили тесто и с ловки движения ги превръщат в паста. Дърдорят нещо, сигурно е от жанра влез, влез, моето момиче, ела да видиш как се правят orecchiette и в пороя думи долавям mangiare qui. Значи аз, това, италианския, не го говоря, да кажеш, но зная няколко неща. Dirigente movimiento, например, не е диригент, който мърда, а ръководител движение. Вella cosa не е „бела коза“, а означава „най-красивото нещо“.  Mangiare qui? Да ядем при вас? Наистина ли?! Да бе, отговарят бабите, ей сега Луиджи ще ви заведе. Луиджи ни качва в хола, в дъното е шкафът със семейните сервизи, в нишата бумти пералня с гащите на фамилията. Настанява ни на голямата маса в трапезарията и след пет минути донася най-вкусната паста на света с телешко и домати.

 

Но стига за храна, хайде малко за музеи, щото да не си помислите, че не сме културни. Ако имате път към Неапол, непременно идете в Museo Nazionale. Колекцията му е забележителна най-вече с артефактите, пренесени от Помпей.  Великолепни мозайки, фрески, посуда, стъкло.

Пред една от залите се разбиват вълни ученици, отблъсквани от учителите си. Не влизат. На входа пише Secret Room. Посрещат ни няколко гигантски каменни фалоса. По-нататък следват теракотени лампи-фалоси, статуи-фалоси и по стените цялата древноримска Кама Сутра от публичните домове в Помпей. 

Докато обикаляхме Помпей, се разминахме с хиперактивна американска даскалица, повела клас ученолюбиви тийнове. „Очевидно Везувий е изригнал по време на избори, защото графитите по стените са в подкрепа на един или друг кандидат и изобилстват от политически призиви“, обяснява тя разпалено. „Виждаш ли, Недо“, обръщам се укорително към отрочето си, „хората чели и учили преди да дойдат, а ние с тебе просто се мотаем тука като древноримски мухи без глави.“ Е да де, но в магазина на Националния музей детето ми изравя едно книжле „1000 графита от Помпей“. Отгръща произволно и попада на „Никополис, чуках те, както те чукаха Прокул и Фрукт от къщата на Холоконий“.  Разлиства отново: „Ако някой не вярва, че Венера съществува, да дойде да види гаджето ми!“ „Учила тя! Избори-мизбори!“, изсумтява щерка ми, „Да ми паднат сега онези американчета, да им покажа за какво иде реч в графитите!“

 

В Пулия си е приключение без кола. То, БДЖ-то на Италия е безупречно – ходи почти до всяко село, движи се по разписание. Да, ама моите приятели, дето ми подариха нощувка, запазили стая в чудна аграрна хижа сред маслинови гори и романтика на пет-шест километра от Полиняно.  Пристигаме в Полиняно в два следобед. От гарата до центъра по улиците няма жива душа. Ни веспа, ни  кола, ни каруца! Дай поне да хапнем, пък после ще му мислим. Влизаме в ресторанта на центъра. Маси много, хора никакви. Само собственикът седи оклюмал в ъгъла. „Скузи“, викам, то нали вече италианския за нищо го нямам, „бус, такси?“ Ноу бус, ноу такси, махва той. А до тази ферма как да стигнем. В Гугъл мапс гледам – на един час път е. Ние в Рим един час по петнайсе пъти на ден го минавахме, та тук ли ще ни се опре! No, no, molto pericoloso! – маха с ръце човекът. Брех, гледаш го градчето, тихо, спокойно, какво да му е периколозото?

Вдигна човекът телефона и каза, че ще оправи работата. След малко цъфва някакво фиатче, усмихнат човек ни натоварва и подкарва. Шосето е живописно, но няма банкет и ако се бяхме помъкнали с куфара, наистина щеше да е опасно. Човекът знае английски, колкото аз – италиански, но криво-ляво се разбира, че фермата е стара, от 1615 и има много маслинови гори наоколо.  Моята версия е, че това е братчеда на ресторантьора, който бичи частно в свободното си време и ще ни одере поне 20 евро. А дъщеря ми слуша внимателно какво говори и вика не бе, мамо, това е собственика. И вярно! Фермата негова. Какво ли му е казал пицарят: „Абе, бай Франческо, ела тука, че две заблудени овци са дошли без кола, да си ги прибереш.“ Чуден край, чудни хора!

 

Но да се върнем на храната. Който не е ял сладолед в Рим, не е ял сладолед изобщо.  Преди десетина години, когато ходих, популярен беше шоколадовия с люта чушка. Сега го няма, но има оризов с мед. Вълшебство!

Разбира се, че ще се върнем някой ден! Италия, Италия, бела коза си ти, piu bella cosa!