Индия невъобразимата (част първа)

Индия е с милиард и половина лица. С милиард и половина аромати. С милиард и половина истории. След Големия взрив, от първичния хаос се е образувала не Вселената, а Индия.  Истината ви казвам!  Затова няма да се напъвам да подреждам този разказ, а просто ще оставя шоуто на нашия пътуващ цирк да тече без сценарий. Насам, народе!  

Момчето с мъка върти педалите, опъва врат и дуе жили. Двеста кила бяла месо сме се натоварили в рикшата му. Умело маневрира между стотици тук-туци, файтони, моторетки, бетоновоз, маймуни, крави, камиони, метачи и няколко крастави кучета. Отдясно атакува носач с кутии обувки на главата колкото двуетажна къща. Нашият го сръгва с лакът.  След това технично дава засилка на рикшар, прическа отпред мазно, отзад модерно, който вози половин тир кокошки. По броните се лашкат пискюли, гирлянди и връзки люти чушки с лимон за безаварийно шофиране. Това май хич не работи. Всички возила са като от автоморга извадени и позакърпени с тиксо.

Чандни Чок е най-старият пазар в Делхи. Мол от 17 век, построен от Шах Джахан, за да си ходи на шопинг дъщеря му Джаханара. Само сергиите с кинкалерия са на площ колкото Каспичан. Тъкмо си мисля, че след суковете в Мароко няма какво да ме изненада, виждаме малка въжеиграчка. На колене върху въжето, над главите на зяпачите, леко се отбутва с палците на краката, милиметър по милиметър, под звуците на весела музика. Най-тъжното лице в света! Господа и дами, вашите аплодисменти за акробатката! Пуснете по някоя рупия! 

Прескачаме умрял плъх, баба-цветарка, улей с урина, десетки кравешки фъшкии и попадаме в лапите на някакви афганистанци, които ни продават чай и подправки на десеторни цени, щото са в комбина с нашия рикшар. Всички в Индия са комбина. „Сега ще ви заведа в музея на занаятите, където бедни жени, вдовици с тежки съдби са си направили кооперация, за да прехранват децата си“ означава всъщност, че ви водят при братовчеда Раджеш, който ще ви измъкне портфейла от джоба само с поглед, а жените му работят срещу паница леща.  Но човек се учи, докато е жив и до края на пътуването успяваме поне малко да намалим щетите. 

Червената крепост в Делхи е с бяло дантелено сърце от мрамор. С шест века е по-млада от Баба Вида и е с две съществени подобрения във фортификацията: в крепостния ров са плували крокодили и стените са ги мажели с масло от синап, за да се пързалят враговете, ако случайно избегнат крокодилите.

В тронната зала е бил известния Паунов трон на Надир Шах, украсен с диаманта Кох-и-нор, най-големият шлифован в света, част от съкровищата на английската корона. Историята не е единодушна кой го е изстъргал от трона и как е стигнал до короната. Самият трон пък се пази в националната съкровищница на Иран. За индийците остава великолепието на постройките.  В харема гидът ни показва заключена врата. Това е залата на удоволствията, в която жените на Шаха му танцувли, хвърляли воали, докато останат по чувства, а той си избирал с коя да прекара нощта. Стените на залата са с красиви Кама сутра рисунки. "Сори, достъпът е само за важни персони", пояснява екскурзовода.  Хмъ, ние ли не сме важни, бе! Щеше да видиш ти, ако бяхме си взели онези шалове от братовчеда Раджеш и се бяхме поразкършили! 

 
На Делхийския Евлоги Георгиев дечица си играят. Двете по-големи изсипват кофички пепелак върху по-малкото, чисто голо момченце. Майка им ака в декоративната саксия до тях. По-нататък, на Патриарха все едно, пресича без да бърза стадо крави. Краварката, в долния десен ъгъл, ги гони с голяма сопа. Няма важни, няма неважни - в Индия всички се обличат като за бал.

Минути след тези две импресии, слънцето, огромно и червено, залязва зад Кутуб Минар. Джамията е построена от останките на 27 хиндуистки храма. Все едно от лего-кутията на Междузвездни войни да се опиташ да сглобиш Хогуортс.  Ефектът е поразително красив.  Разюздани хиндуистки богове танцуват около най-високото тухлено минаре в света. В сърцето на комплекса, като кол в гърдите на вампира, стърчи загадъчната  Желязна колона с надписи на санскрит, която археолозите датират от 4 век.  Служела е за постамент на Вишну.  Никой не знае кой и кога я е домъкнал тук. Наоколо няма други следи от тази епоха и в този стил.  На всичкото отгоре, по колоната няма ръжда. Да си величествен в дъжд и пек насред мегдана на Кутуб Минар стотици години и да не ръждясаш – ето това много искам да знам как става!

Индия в едно изречение би била “Какво, за бога, е ТОВА?!?!” Из къщата, където Махатма Ганди е убит, се носи българска мелодия на кавал. Наострям уши и си мисля, ето, близки народи сме, братя, и музиката ни си прилича.  Унесена в тези дълбокоумнми разсъждения, изведнъж се озовавам пред голям телевизор, на който Диана Дафова (естрадна певица от 80-тe), в сари и с точка на челото, изпълнява любимата песен на Ганди под акомпанимент на Теодосий Спасов с дискретни чупки в кръста.  Какво, за бога, е ТОВА?!?!

Мястото, където е убит Махатма Ганди е тих зелен оазис сред градската гюрултия.  Тръгваме по последните му стъпки.  Не е бил блестящ ученик, с нищо не се отличавал. Което още веднъж доказва, че героите не произлизат непременно от отличниците. Получил шанс от стар семеен приятел да учи право в Лондон. Това било безпрецедентен случай в рода и майка му го принудила писмено да се закълне, че няма да яде месо, да пие вино и да ходи по жени. Така склонила да го пусне, милата.  

На другия ден потегляме за Джайпур. Все още сме невинни и невежи за чудесата и ужасите, които ни очакват.

По пътя: човек храни стадо маймуни с моркови, крави пасат найлонови торби, самолет е кацнал на покрива на къща (?!), камион кара в насрещното, изпреварва ни пищно украсена карета, камила тегли каруца с десетина сополиви чаавета, мустакат дебелак е приседнал край селската бара с отходните води, насапунисан от главата до петите с три пръста гъста пяна. Иззад сергия със зеленчуци изскача клоун. Нали сме цирк все пак! И тъкмо да си помисля, че не се случва нищо особено, някакъв поклонник в бяло, с червена чалма, се влачи по корем по проснато насред шосето килимче. Двама полицаи го вардят. Бая пълзене го чака до някой свещен град. Защо бе, момче! Както казваше дядо ми навремето, лозето не ще молитва, а мотика.  Ама като гледам накъде е тръгнал светът напоследък, може би пък повече молитви са ни нужни.  

Амер форт в Джайпур е великолепен! И той, като Ред Форт в Делхи, се разкрива пред посетителя малко по малко. Няма да стигнеш до местата, на които не ще да те пусне. Първо е големият публичен площад за войската и простолюдието. Портата на владетеля е от южната страна, така че той да се материализира величествено на слон, в контражур, със слънце на главата. Боливуд не е от вчера!  По кулите седят маймуни, грабят от туристите чанти и раници и мятат каквото не им харесва по главите на клетите посетители.  Една нападна туристка - промъкна се в гръб и я ухапа по корема, защото жената беше посегнала да погали маймунчето й.

Не по-малко кръвожадна от маймуните е богинята Кали. Спазарила се, значи, Кали с Раджа Ман Сингх, владетеля на крепостта, да му помогне да спечели решителна битка. “Ще ми принасяш жертваш по двама мъже всеки ден”, казала му, и той се съгласил. Добре де, ама като спечелил и жертвал първите двама се стреснал, че така ще изтрепе всички годни за работа хора. Започнал да й коли волове, тя го намразила и си извърнала главата настрани. И от нас се извърна – заключи се в храма и не ни позволи да я видим.  Апропо, въпреки че правителството на Индия отдавна е забранило човешки жертвоприношения, в периода 2014 – 2021 криминалната полиция е регистрирала 103 случая, повечето в отдалечните североизточни щати. За печалба от лотарията, за годишнина от смъртта на някой роднина, за берекет на нивата - клъцват главата или вадят джигера на някого ей така, в реда на нещата.

Та този Раджа Ман Сингх имал 12 жени и 120 конкубинки и си засадил шафран в градините за афродизиак. Имал си и собствен порно канал: украсил с еротични фрески целия вътрешен двор. Когато крепостта станала музей, заменили еротичните рисунки с патенца и гъски. Само тук-таме е оцелял по някой интригуващ оригинал.

Тия женоря непрекъснато му тровели нервите с капризите си. Искаме да спим под звездите, та искаме. Направил им огледален дворец с огледала от Белгия. Запалваш една свещ и всичко заблестява. На ви сега звезди! Горещо ни е, та горещо. Направил им воден климатик - от резервоар на покрива шуртят ручеи, вади и фонтани, текат през райска зелена градина, умно разположени прозорци правят постоянно течение. А те на люлки над водата се люлеели по цял ден, докато той раздавал правосъдие и управлявал двадесетте си подопечни имения.  Къде да се дене, горкият!

По пътя: гелосан мъжага, индийска версия на Джордж Клуни, но по-намазан, ме гледа сластно от грамаден билборд и ми показва два пръста. Развихрям фантазията си. Така и не разбирам какво рекламира. Криейтивите в Индия всичките са с портфолио стил епохата на диското. На друг билборд две девойки с бензинови помпи в ръце са опряли гръб в гръб като АББА, все едно всеки миг ще запеят “You can gas!” Министър-председателят пък е заснет в едър план с усмихнато момиче, гушнало газова бутилка. Докато тече политически дебат по телевизията, в карето под важните политици мъж в бял потник рекламира билки за потентност. 

Индийците не търпят нищо дюс. Всичко трябва да се украси. И украсеното се украсява. Розите, които продават по кръстовищата, са поръсени обилно със златен прашец. Катериците им са разхубавени плъхове.  Всичко е с гръмки имена, изписани с ярък неон: Royal Ocean Resort и Roadside Riviera - мърляви къщурки насред прахоляка край магистралата, Caribbean Care на супер изпаднала автоморга, Fashion Global над сергия с вехтории на пазара и Data Science Analytical над месарски магазин в бедняшки квартал.  Попаднахме също на ресторант Удупи, както и на пекарна Мастия.

Гледките вдъхновяват Явор С за Крилата мисъл 1:

Теле ми в боклук лежеше

Народна песен от Хариянско из сборника “Заблеяло ми е слонче”

Теле ми в боклук лежеше,

Чувал найлонов дъвчеше,

Дъвчеше и преживяше

И на стар дядо думаше:

„Я надуй, дядо, клаксона,

Вакло ми стадо поведи,

Вакло ми стадо маймуни

На Варанаси, на Ганга,

Бабата да изгорим,

Нова булка да ти намерим…(следва продължение).

Праисторически Лувър, кроманьонски Веласкес

Колко да е ентусиаст човек, та да прелети 2300 километра и за три дни да мине още толкова с кола за едни пещерни рисунки. Да, но какви! Още щом вдигнах поглед към тавана на Алтамира ми се подкосиха краката. Гледала бях в интернет, чела бях, не е като да съм отишла по невежество, но ме порази релефът. Как праисторическият художник го е изполвал, за да направи рисунките си 3D. И пастелните цветове. И прецизният рисунък с лека ръка, без никакво усилие. Само гениите рисуват така. Преди 36,000 години не е имало художествени академии, нито богата църква или Медичи да покровителстват изкуството. Имало е само талант, въглен и кремък. Създателите на музея умно оставят посетителите сами в пространството. Не им дудне гид, няма табели или обяснения. Сам преживяваш всеки щрих, всяка издатина. Праисторически Лувър.

Алтамира, Ласко, и Шове се намират в една от най-богатите на палеонтологична история области в Европа. В района има над 50 пещери с праисторически рисунки, многобройни археологически обекти от този период и десетки музеи.  Тези три пещери са се запазили заради това, че входовете им са се сринали още тогава. А тогава тъкмо е настъпвал краят на ледниковия период. Северна Испания и южна Франция са били на ръба на ледената шапка. Летата са били топли - около 15 градуса, зимите - поносими, с температури около минус 20, реките пълни с риба и горите с дивеч. Затова праисторическите хора са се заселили в тези райони. Животът им не е бил лесен.  Да оцелееш и да навършиш 30 си е било подвиг. По стандартите на кроманьонците, аз съм толкова стара, че кметът на племето трябваше да ме посети с букет и журналисти на 55-тия ми РД и да ме изографисат в пещерата посред бизоните.

Пресичаме границата. На тези французи даже облаците им са като франзели.  Френско бабе с шарена забрадка лети по пътя в древен ситроен-сапунерка. Толкова е малък, че франзелите стърчат от прозореца. По жиците седят соколи и гълъбици и се гледат изпитателно. В ливадата закусват ято бели чапли. Префучаваме през френския Хисар, през района на гъшия дроб, района на сливите, района на орехите, покрай лозя и винарни. Не спираме никъде. Нищо да не ни разсейва от праисторическото изкуство.

Ако Франция е жена с мантия, разперила ръце, Дюнкерк й е главата, Брест едната ръка, а Страсбург другата, то Ласко е наистина на Франция в… сещате се.  Това не пречи близо 400,000 посетители годишно да плащат 22 евро билет. Ласко се самоиздържа и инвестира пари в иновации и подобрения. Богата работа! Директорът ни посреща на обяд в кафетерията с пастет от гъши дроб, печена патица, орехов сладолед и бяло вино.

Откриват я през 1940 четирима тийнейджъри. По-скоро тяхното куче-робот. Пардон, куче Робот. В началото на 60-те над 180,000 души годишно се изсипват в пещерата. “Нямало е тоалетни. Разбирате какво имам предвид. И пушенето е било разрешено…”, обяснява ни гидът. Разбираме какво има предвид.  Правителството на Франция затваря пещерата през 1963, за да спаси рисунките. Най-новата реплика е от 2016 и е част от майсторски изпипан музей. Норвежките архитекти и куратори (спечелили конкурса в конкуренция с 97 фирми), са помислили за всеки детайл, включително да пуснат гласовете на тийновете и на кучето в гората и да направят междинна галерия, преди да влезеш в пещерата, за да ти свикнат очите с тъмното.

Ласко ревниво крие някои от рисунките. В дълбока осем метра шахта спалеолозите са намерили едно от редките изображения на човек, при това атакуван от бизон. То даже дали изобщо е човек, с птича глава и висок три метра. По тавана над шахтата древните са гравирали стотици фигури с кремък. Не може да ги видиш, дори ако са осветени добре. Високо са. Ето защо в музея са направили модерна зала, в която с анимация и ултравиолетова светлина показват тези тайни.

Докара ме почти до сълзи сцената с пет млади елена, които преплуват река. Само главите им стърчат над водата, с вдигнати нагоре муцуни. Екскурзоводът каза, че през пролетта навярно водата в тази част на пещерата е стигала до нивото на рисунката, така че се е създавала илюзия, че наистина плуват. Така ли е било или не, не е ясно. Но на мен ми въздействаха силно деликатността и детайлите, които художникът е показал.  До кикот пък ме докараха жизнерадостният жълт кон, елегантната крава с обички и герданче, луничавият бик с ботокс в устните и графичната кобила с кон в корема – неумел опит на художника да изобрази перспектива. 

Районът на хилядата замъци. Префучаваме покрай някои от тях. Префучаваме също през средновековни селца, през района на овцете, района на каяците и рафтинга, района, където покривите са по-високи от къщите и са покрити с малки обли тикли като рибени люспи. 

Дори не помня името на града, в който преспиваме набързо. Сутринта в седем търчим из центъра да търсим буланжери за кроасан с кафе. Единственият минувач е кльощав чернокож с мърляви дрехи, който махва с ръка наляво, там е пекарната сиреч, и моли за евро и половина. Реакцията ми е да го отсвиря, но Добри, с когото пътувам, е добра душа и му дава, давам му и аз. Усмихва ни се. От Сенегал съм, казва.  Не намираме никаква пекарна и се връщаме към колата. И точно до нея го виждаме, поседнал на масичка на тротоара, пуши с огромно наслаждение цигарка и пие кафе. Затова ни е поискал точно един и петдесет. С такова удоволствие се е отдал на мига, че го помолих за селфи, да запечатам усмивката му. Един от малкото бавни моменти в това истерично пътешествие. 

Според скалите се сменя и цвета на къщите - сиви каменни, червени каменни, жълти каменни. Когато стигаме до белите каменни, пред нас се появява короната на Шове. Пещерата е открита случайно през близката 1994 от трима катерачи, които усетили полъх през една скална цепнатина. Спуснали се през процепа и в тях се втренчил огромен червен мамут. Предполагам, че са изпитали същото удивление и възторг, който изпитах аз сред мечки, носорози, лъвове, леопарди и една опулена сова. Шове е най-красивата от трите. Стени от блестящ кварц, драперии от розов калцит, сталактити-мити. Рисунките не са на едно място, нито са с един автор, с един почерк, както в Алтамира. Човекът присъсва най-много в Шове. В глината са се запазили стъпки от боси крака на 36,000 години. По стените художниците са отпечатали длани и ръце. Едната е с криво кутре. Имаш усещането, че всеки момент ще ги видиш хората. Ще нахлуят праисторическите тийнове с факли в ръцете и ще кажат „Леле, брат, видя ли го тоя мамут кви бивни извади!“  

В най-отдалечената зала на Шове е нарисувана впечатляваща монументална графика. Прайд лъвове преследва носорози, коне и бизони.  Толкова красива сцена, че усещаш тропането на копитата, чуваш рева на животните и вдишваш праха, който са вдигнали.  Нямам снимки – не ни разрешиха. Но можете да разгледате финалната сцена тук: https://artsandculture.google.com/story/8QVRQAObSOFYJw

 Хората не са живели в пещерите. Там е била територията на мечките. Влизали са вътре, за да творят. За разлика от Алтамира, където основният художник навярно е бил един, в Ласко и Шове са рисували много хора и по различно време – плюс минус хиляди години. Личи си по разликата в стила.  В много редки случаи са изобразявали себе си. Дали това са били техните Сикстински капели? Или може би техните Лувъри? Не знаем.

Рисунките в Магурата са от ранната бронзова епоха. В сравнение с Алтамира, Ласко и Шове са новички. В зародиша на писмеността, големите цивилизации и градовете-държави.  Дълги години погрешно мислех, че рисунките в Магурата са детински, защото са по-древни. Подсъзнателно съм подценявала праисторическите хора. Дарбата и талантът или ги имаш, или ги нямаш, независимо от епохата. 

Магурата е интересна по много причини. Има изобразени хора. Почти само хора. Рисували са с гуано, а не с въглен и железен оксид. В света няма такъв аналог. Древните хора са избрали най-сухата зала с най-белите стени.  Залата с рисунките е затворена за посещения от 6 години заради такива като Ради и Павчо и безхаберието на община Белоградчик.  

Снимката е от интернет, но имам и лични от другите стени. На тази се вижда колко близко са графитите до рисунките.

Надявам се един ден българската държава да се вразуми, да поеме ангажимента да опазва това, което са ни оставили древните и да възобнови процедурата, започната през 1984 за включване на рисунките в Магурата в списъка на ЮНЕСКО. Надявам се един ден да разкажем тяхната история също толкова увлекателно, както са го направили в Испания и Франция.

 

Родопски букет от бавни бобови

 Пиша бавно, защото така тече животът в Родопите. Вървим по пътеката към село Чеплят сред орхидеи, диви ягоди и трева до кръста. Тук манатарка, там масловка, достатъчно за чорба. Прожекторът на слънцето осветява развълнуваното море на планината. Баба Гана седи на стъпалата пред къщата си с гръб към гледката. Толкова рядко вижда хора, че те са й по-интересни от природните красоти. Гласът й е плътен, мустакът също. Говори меко и напевно.

-       Ила ут тука да гу снимъш бъзунякъ!

-       Снимам и бягам, бабе! Снимам и бягам!

-       Тъй, тъй, мумичи. Вий в градъ бавну ни можити.

Застигам групата. Наобиколили са нещо и оживено ръкомахат. Два зелени смока, охраненки така, лежат убити отстрани на пътеката.

-       Милите. Те са толкова полезни!

-       Пулезни те, ама ми беха влезнали в къщата. В къщата ми беха влезнали.  Затуй ги убих.

И се смее, а от устата му стърчи един единствен отровен зъб.

Снимка: Иво Босев
Раденко от Смилян, ей с тези две ръце, е направил “Пречиствателната”, споделено работно пространство с четири стаи, хостел и голяма веранда с кухня. Много го бива в майсторенето. Но още повече го бива да събира около себе си всякакви чешити. Роси, жената на Раденко, е художник-график. На масата в ателието й дреме котка.  Толкова е деликатна, че ако й духна в ухото ще се събуди. Направила я е с италианска техника, наречена акватинта.  Идеята на акватинтата е да имитира акварел.  Голяма играчка е. Покриваш с грунд, потапяш в киселина, измиваш, подсушаваш, тонираш, нанасяш четири или пет пъти и чак тогава отпечатваш. Да не говорим, че трябва първо да нарисуваш котката, де.  Тази техника много подхожда на „Пречиствателната“ и Родопите. Бавна-бавна.

Валя Балканска и гайдарят й Петър Янев се вдигнаха чак от Варна специално за откриването. Изпяха си песните и веднага тръгнаха обратно за Добрич.  "Раденко беше в чужбина и се върна в България да направи нещо за страната си, та ние от една Варна ли да не дойдем да го подкрепим!", каза Валя.

Ангел е фино, синеоко момче с татуировки и обеци по носа и ушите.  Раденко го намерил на някакъв фестивал и го поканил да му направи кетъринга за откриването. Работи красиво и чисто. Като човек, който знае точно какво и как да прави, и го прави с кеф.  Три легена различни салати, казан къри, няколко тави лазаня и купа хумус от боб.  Всъщност разбрах, че гледам виртуоз, когато с опитен жест, все едно танцува, отхлупи капаците на тавите, след като ги подреди на масата, все едно не е белил, кълцал, млял и рязал три часа!  И като се понесе един аромат на къри, канела, джоджен и печено чесънче, не ви е работа!

 

Вечерта на Еньовден вместо мълчана вода пием дърдорлива ракия.  Доктор Христо Чакъров е на 94. Хирург, цял живот в Смилян работил. И сега пред къщата му винаги чакат хора.  Преглежда ги бавно, може и час да откара, за да разбере къде точно боли. Лекува предимно с билки. Градинарството му е страст.

-      Дойдоха ми гости от Пловдив, праскови донесоха цяла щайга. Изядохме  ги, костилките хвърлихме в двора. Те да вземат да поникнат.  Бре, викам си, праскови в Родопите как се хванаха. Като ги умори студа, седнах да чета.  Накупих всички възможни сортове от разсадниците и ги насях. Еднакво ги гледах, да видя кой ще оцелее в Смилян. Петнадесет години ми отне, ама аз бърза работа нямам.  Редхейвъна и Хенделсголда се оказаха най-жилави.  Елате лятото да ядем. 

В разговора се включва Албена, голяма скица, голяма сладкодумка, софийска жълтопаветничка.  В момента пише книга „Пий една ракия“, така че органично се вписа в дискусията.  Напълнила колата си до горе с книги и дошла да прави библиотека в „Пречиствателната“.  На двайсетина километра от Смилян някакво момче й махнало за стоп. Тя сместила кашоните да му направи място – сърце да е широко!  От дума на дума се оказало, че вози снайпериста Венко, професионален войник с две мисии в Афганистан.  Пътувал си на село за курбана.  Поканил я да отиде на празника да опита кешкек.  На другия ден всички се изсипахме в село Буката не толкова заради яденето, ми да го видим младият снайперист отблизо.  Няма го, казаха ни. По спешност го викнаха за една работа. Малко зловещо прозвуча това.  Снайперист по спешност… Кешкекът също изглежаше малко зловещо – сива хомогенна каша. Готви се бавно и през цялото време се бие с чук и се бърка, за да придобие този си привлекателен вид.

Мариана и Симон. Тя е програмист, той - инженер, зарязват Швейцария и се прибират на село. Тя шие термични дрехи от мериносова вълна и ги продава в Etsy.  Nanka й е бранда. Той прави велосипедни багажници за ски. В свободното си време е измайсторил подвижна работилница за свещи. Събота сутрин е. Не, не мога аз с моя съклет така трийсет пъти да топя тоя конец във восък, после във вода, после да го избърсвам, за да не остава водата по свещта, че ще пръщи, после пак във восък, чакай сега малко в червеното, виж какви хубави станаха, ти тоя меланж как го направи, я още веднъж, леле виж колко стройна се получи, и с какво ги лепиш кръгчетата? А! Кога стана обяд?!?! Изобщо не разбрах как минаха два часа! Бавна свещотерапия.

„Пречиствателната“ наистина пречиства. Ухае на борина и билки.   Нощем светулки, по изгрев птичи хор, вечер сладки приказки.  Улучихме фестивала на дивите цветя и на бавните бобови, каквото и да означава това. Накупихме си смилянски боб от златните медалистки в бобоотглеждането, рачел, мед и чай.  Подарявам на Раденко четирилистната детелина, която си намерих в гората на Чеплят. Да му потръгне работата, да се напълни „Пречиствателната“ със занаятчии и туристи.  За мен остава букетът от свежи хора, който си набрах в Смилян.

 

Leave-an

Навремето, като ме ядосваха децата, им виках да си оправят стаите, че са същински Бейрут. Но не са били. Изобщо не са били чак толкова зле.  През последните десет години Ливан върви стремглаво надолу.  Богатата страна с невероятно културно-историческо минало, с уникална кухня и красива природа се е превърнала в парцалива принцеса, изгонена от двореца.  Правителството напълно отсъства от всички сфери на живота. Изоставило е народа си и се крие от него зад дебели бетонни прегради и облаци бодлива тел.* Leave - тръгвам си, напускам

От въздуха Бейрут изглежда бял и красив.  От едната страна Средиземно море плиска вълни в сушата, а от другата страна сушата плиска зелени хълмове в морето.  Отблизо е грозен. Дългата морска ивица е застроена с архитектурни недоразумения. Водата е кафява. За мириса ще ви оставя да се досетите сами. Слънчев бряг ми е направо Малдиви. Не видяхме нито един кедър. Останал е само този на знамето и един стар като Байкушевата мура сред планини тилилейски. 

По площ Ливан е колкото Варненска и Бургаска област – 1/10 от България, с 5 милиона жители и също толкова бежанци. Страната е в хуманитарна криза след войната в Сирия, когато близо 3 милиона сирийци намират подслон при съседите. В допълнение на кюрди и палестинци.  На тази малка площ съжителстват 18 различни вероизповедания. От обявяване на независимостта й през 1943, по конституция президентът е маронит, председателят на парламента е шиит, а премиерът е сунит.  Осемнайсет баби, хилаво дете.

Ливан е фалирал. Централната банка е жертва на системен грабеж от страна на управителите й, спестяванията на хиляди хора са окрадени, а ливанската лира е съвсем обезценена. „В Ливан всичко е скъпо. Освен хората.“ Това казва нашият приятел Ели. 

Не им е стигнала финансовата криза, ами от немарливост и безстопанственост в късният следобед на 4 август 2020 на пристанището се взривява амониева селитра, конфискувана от ливанското правителство шест години по-рано и неправилно съхранявана. Взривът има един килотон тротилов еквивалент.  Загиват 207 души, 6,500 са ранени, 300,000 остават без дом. Тътенът е чут на 150 километра, а трусът е усетен във всички съседни страни.  Да не говорим, че е изравнено със земята пристанището – главната артерия на ливанската икономика.  Днес над руините се извисява скулптура, сглобена от останките на пристанищните кранове.  

Останките са разчистени, но нищо не е помръднало.  Магазините и къщите в центъра стоят затворени. Обясниха ни, че разследването още тече и застрахователите няма да платят, ако се подхванат ремонти.  Най-красивата част на Бейрут е празна и призрачна.  Градският Ролекс показва безвремие.

За нас градът е просто транзитна спирка към Сирия. За Ели е роден.  Взема ни от летището с джип последна грижа. Между седалките има зареден пистолет.  Ели е сержант в ливанската армия. Забранено му е да пътува. Не е виждал никакъв свят.  В свободното си време фалшифицира парфюми, продава дрехи, кара такси и екскурзоводства. 

Културно-историческото наследство на Ливан е зашеметяващо.  Баалбек, Сидон, Библос и Бейрут са сред най-старите градове в света.  В Баалбек се намира най-добре запазения храм от римско време. Преживял е няколко страшни земетресения, сравнили със земята цели градове, преживял е религиозни промени от езичество към християнство и ислям, политически сътресения и войни. През Средновековието е бил затвор. Дори графитите по стените му са се превърнали в артефакти. Не съм ги разглеждала подробно, но съм сигурна, че някъде там пише „Тит и Ливия бяха тук, август 325 г.“  Докато търсим къде е входа (руините са на площ колкото Стария Пловдив), ни спира възрастен ливанец. „Здравейте, много се радвам да се запознаем“, казва той на чист български. Женен за варненка, учил във Варна, говори за България с носталгия и любов.  Настоятелно ни кани на гости, но за съжаление самолетът ни е след няколко часа.  Да ви кажа, според мен най-голямото експортно перо на България са варненките.  В Сирия също попаднахме на една варненска снаха.

Библос е в християнската част на Ливан.  Спретнат и съвсем не толкова натуралистичен като останалата част от страната.  Малко напомня на Несебър, особено с красивото си пристанище.  Твърдят, че е най-старият град в света.  Радиовъглеродното датиране на артефакти, намерени в Библос, показва човешко присъствие от седмото хилядолетие преди Христа.  Църквата „Св. Йоан Кръстител“ е строена от кръстоносците, страдала от земетресения, войни и промени. Мюсюлманите я превръщат в конюшня.  През 18 век отново си връща стария блясък.

Сидон е крепост на кръстоносците в мюсюлманската част на Ливан.  След огромните крепости, които видяхме в Сирия, тази е малка и невзрачна, но с голямо стратегическо значение на морето.  Пазарът е пъстър и жив, с най-вкусната храна, която някога съм опитвала - пържени захаросани пръчки, тънък като хартия препечен хляб, млечни зелени бадеми и рахат локум с аромат на сакъз. Историята и храната ще спасят Ливан.  Лимонадата с прясна мента, баба ганушът с печен патладжан, хрупкавият пържен хляб във свежата фатуш салата, ситно накълцаните магданоз, мента и доматки в табулето с мнооого мъничко булгур, крехките агнешки котлетчета и изобилието от всякакви средиземноморски твари (надявам се ловени в дълбоки води, а не край брега).

Съжалявам, Ливан. Ти си като в онази песен на Тангра с лека редакция. Теб човек освен да те напусне, просто няма какво да се случи.