Пролетна миграция на три кокошки и един чернобрад пеликан

"Тръстиков цвъркач ако видя, няма да си сваля мартеницата. Само на прелетни я свалям!", заявява Санчо, докато го омотаваме в бяло и червено.  Аз "тръстиков цвъркач" не мога да го произнеса, камо ли да го видя.  Наблюденията ми са ограничени до европейска сврака, сива врана, врабче и три домашни кокошки в автомобил, тръгнали за Керкини, едната от които съм аз.  Обаче Санчо беше прав, че още на следващия ден ще трябва да се разкичим.  Привечер на втори март седим в кафене "Сугар" (гърците и техните проблеми със звучните Ш, Щ, Ч) на мегдана в Керкини и жулим бира с Василис, лодкар и приятел на Санчо.  Над нас, съвсем ниско, прелита ято щъркели.  "А, ето ги! Дойдоха си!", радва се Василис. Толкова по въпроса с трайността на мартениците.

Василис е голям философ. Каза ни, че всички сме приятели, човек трябва да си яде, да си пие и да си гледа живота и още куп мъдрости. Аз гръцки бъкел не знам, Санчо превеждаше. Обаче когато Василис се тупна в гърдите, разсмя се с цяло гърло и каза "Име Аристотелис!", това много добре го разбрах. Освен че местните са мъдри като Аристотел, Виа Аристотелис е маршрута на миграция на птиците от Европа към Африка, който минава през Керкини. Втори по численост след Виа Понтика.

На Баба Марта спираме за обяд при баба Рукие в Яворница, в ресторант „ОрхИдея“.  Най-вкусният специалитет са сърмите с бутима – зелено растение с продълговати листа. Папуда на фурна, айвар от печен патладжан с орехи и два часа сладки приказки на домашна ракия.   Баба Рукие е ятакът на доброволците от природен парк „Беласица“.  Посреща ги, храни ги. Сладкодумна и с голямо чувство за хумор.  Няколко пъти ѝ звъни телефона да я питат за Зарифе, гледачка от селото. „Шантонерка е тя, прави се на баба Ванга, до обяд кози пасе, следобяд гледа, ама какво гледа и тя не знае.  Аз на здрава глАва кромид не турам!“, отсича Рукие и ни изпраща с дъщеря си Зюмка на Яворнишкия водопад. Шантонерка, шарлатанка, какво значение има - всички са от един дол дренки.

Беласишките кестенови гори са най-обширните естествени гори от ядлив кестен на целия Балкански полуостров. Дърветата са като от „Властелинът на пръстените“. Зюмка ни показва бодливите кожухчета на кестена. Жинки се казват. Обяснява ни, че от дребната папрат се вари чай против уплах. Вървим по пеперудената пътека, където навремето е била граничната ограда и пиле не е можело да прехвръкне. Сещам се за любимата песен на дядо ми „Ай да идем, Яно, в горния порой“. Оказва се, че Ано Пороя и Като Пороя - Горния Порой и Долния Порой, са двете села от другата страна на планината. Като гледам отвесните сипеи на Беласица, едва ли са отскачали до там през билото за шам-шамия и антерия.

На другия ден минаваме границата. Край нас пърпори човек на моторетка. „Цицо, цицооо, сапка поне да си бесе слозил“, викаме му на чист гръцки. 

Зимното бърне е с жълто дупе и ярко зелени сенки на клепачите, та чак по бузите. Все едно се е гримирало на тъмно.  Един от над 220-те вида птици, които плават, шават и цвъркат на езерото Керкини.  Отатък Беласица вече никаква зима не е.  Всичко цъфти. Езерото е съвсем изтъняло. Най-дълбокото му е половин гребло.  Откъм източната дига на Мегалохори в гьола има поне десет вида патици, коя от коя по-интересни.  Баща ми беше ловец, на някои от тези видове съм им скубала перушината в банята и след това съм ги наблюдавала аранжирани в чинии с горски грудки и зеленчуци, но не споделям това със Санчо, за да не нараня чувствата му. В тръстиките и трънаците пърхат разни пъстри дребосъци - овесарка, чинка, синигери.  Освен с биноклите сме въоръжени и с тръба. С нея разглеждаме пилетата перце по перце. Сърцето ни открадна една червеногръдка, малко пиле, колкото врабче, с оранжев нагръдник.  Кацна на шипково клонче и търпеливо изчака да го огледаме. Точно тогава се показа слънцето, оранжевото грейна и блесна оченце.  Нямахме техника да снимаме - това го откраднах от нета.

Наоколо пълно с екзотични птици, ние се прехласваме  по някакво врабчоподобно! Когато бях малка, у нас имахме  книга с карикатури на Херлуф Бидструп. Разглеждала съм ги с часове. Ето една от тях, която лаконично описва цялата атмосфера на нашето приключение на Керкини.

Шилоопашата патица е вирнала шило и крака към небето. Колко време издържа така без да диша?! По-едра е от другите и по-рядка.  Нея не можеш да я видиш в Южния парк, за разлика от зеленоглавата, на чиито сив мъжки все едно са завинтили зелена глава от друга серия играчки. Описваме птиците в дневник на наблюдателя – дата, час и фмясто на наблюдението.  „Клопач, фиш, зеленоножка, лиска, голяма сива чапла с пънк перчем. Стадо водни биволи. Единият ме гледа!“, диктувам възторжено.  „Това, последното, не го пишем“, казва Санчо строго.

Приближават сиви патици. Представям си ги в тава, с кафява запечена коричка, вино и праскови. Май е време за обяд!  Санчо ни води в прелестен ресторант на гарата във Вирония.  На гарата. На перона. Маси под един огромен чинар, шарена ограда и пъргав собственик.  Специалитетите са биволски – наденица, език, сладолед от биволско мляко.  Биволският език е фантазия, цИпурото (там е ударението) е меко.  Изпосталехме на това пътуване, ей! Добре че нямаше патешко в менюто! Ние да не сме варвари!

Следобедната програма е с лодка по езерото.  Лодкарите са много внимателни. Обясниха ни, че не доближават платформите с пеликаните, понеже птиците, като се разтревожат, започват да шават много и си чупят яйцата.  Като по поръчка един къдроглав пеликан се приближава към  лодката.  Под крилата му може да се смести маса с 12 души да обядват на сянка (ето, пак храна ми е в главата, значи!).  Около нас кръжат и се гмуркат чайки, гларуси, гмурци, корморани, чапли и... Фламинго! Ето го! Красив екземпляр, огрян от слънцето, блести като розово извънземно и крачи наперено в далечината.  След него се мъкнат в колона още петдесетина.  Дългите им крака се гънат в странен код: 1-4-1-4-1-4.  Може би отговорът на въпроса за смисъла на живота не е 42, а 1-4-1-4... 

Жалко, че домашните кокошки не мигрират.  Представям си как слагаме по едно ярко розово туту и отлитаме лятото в Керкини, след това към по-топлите страни през зимата, кълвем риба и октоподи по цял ден, плацикаме се в плитките води на някое езеро и сънуваме, че сме кльощави, грациозни фламинги с диамантени пера.

Венецията на Северозапада

Това да не ви е селски сбор! Това е Фършанги – Международен карнавален фестивал, 10-то юбилейно издание!

В читалището цари делово оживление.  Облечени странно хора тичат през сцената с листа в ръце. Микрофоните пищят на импулси.  Завесата виси накриво.  Марийка – чичо с изсечено от житейските бури лице, прошарена перука до кръста и нежна дантелена пола в златно и черно, открива празника с метални нотки: „Моля всички участници зад кулисите! Да не се търсим после, като започне концерта!“ Първите три реда се изнасят със скърцане и тряскане на седалки.  Журналистка интервюира един от изпълнителите, със златна найлонова коса до кръста: „Аз играя красива девойка“, споделя той с плътен глас, докато му слагат червило и руж.

На сцената се качват бабите от Гостиля. Придържат мустаци и приглаждат перчеми. Едната я срещнахме на стълбите пред читалището – прегърбена, забрадена, с бастун, едва ходи. „Не ма дърпай! Не ма дърпай! Ше ма събориш!“, скара се на човека, който се опита да й помогне. „Върти ми са главата!“ Той я подкачи шеговито „Що ма, да не си пила вино от сутринта?“ „Ба, вино. Ракийка!“, контрира го бабата. Изпълняват китка шеговити песни, в които жените са връндупести, а мъжете – умеятни.  След тях с елегантна походка излиза красивата девойка, чиято първа реплика, след като успява да отплете омотаните около носа ѝ найлонови кичури е: „Уф, ше ме побърка тая коса!“  По време на гиговете току мине някой през сцената да прибере инвентара от предишните изпълнители, превит надве, за да е невидим.

Но не друг, а акордеонистът ми разхлопа сърцето. Прическа „отпред късо, отзад – модерно“ и гигантски златен пръстен от абитуриентската преди 30 години. След него повече красота и изкуство не можем да понесем! Измъкваме се на площада – скари, хоро около скарите, пирографирани сувенири, захарен памук и колело на късмета – „всеки сектор печели“. Все едно сме в машина на времето.

Фършанги са трите дни от последната неделя преди Великден, които Католическата църква по целия свят отбелязва с карнавални шествия и всеобщо веселие.  Като във Венеция и в Рио. Няколкодневен контролиран хаос. Мъжете се обличат като жени, жените като мъже, пие се и се пее.  Традицията в Бърдарски геран секва през 1944 по обястними причини.  През 2008 читалищното настоятелство се заема да възстанови фестивала.

Село Бърдарски геран е католическо, както и близките Драгомирово, Гостиля, Брегаре и Асеново.  Основани са от банатските българи - потомци на бегълци от погрома на Чипровското въстание през 1688, които се заселват в областта Банат, тогава част от Австро-Унгарската империя. Завръщат се след Освобождението на България през 1878. През 1893 към тях се присъединяват и шваби - немци, произхождащи от Швабия, които са доста многобройни в Банат по това време. Разчитат на това, че банатските българи, които са земеделци, имат нужда от занаятчии.

Пием по една греяна ракия от павилиона на бившата кметица, настоящ производител на сланина, колбасъ и джумерки, професионално пакетирани, с етикети. Хапваме безплатни кюфтета от патриотичния щанд. Пропускаме офертата на местен хубавец (с размазан грим, розово боди с презрамки, видимо на осма ракия от зори) да се оженим за него и да го водим на София. Тропваме едно дайчово и си тръгваме. 

За съжаление село Бърдарски геран не е нито Венеция, нито Рио. Но пък на осем ракии от зори къде не е весело!

Убийство в Ориент експрес (морска версия)

Французинът, турчинът и бай Ганьо тръгнали да плават. С една шведка. Не, не е виц за секс.

Мила: - Хубаво взехме водка и табаско, но забравихме доматен сок!!!
Беноа: - Аз нося домашна лютеница.
Мила: - Ама аз Блъди Мерито с лютеница не мога да го пия!
Сияна: - Пъзла!

Багажът ни на кея в Керамоти прилича на камара зеле. От торби, денкове, мрежички, щайги и кашони закачливо надничат връзки лук, розови домати, бутилки вино, кори яйца и бурканчета с екзотични подправки. Огромна диня се търкаля бавно към мостика.  До нас спретнати германци чакат да се качат в съседната яхта.  Багажът им е сресан като перчема на Хитлер. Наблюдават ни с научен интерес.  Връхлита ухиленият Беноа, вдигнал две бутилки домашна ракия до ушите си: "Без малько да ги забравя! Едната сливова, другата - как беше това, априкотъ!", казва и хуква по мостика с танцова стъпка, припявайки си Марсилезата. 

Нахит и Умурджан ни догонват с ферибота в Тасос. Пътували са 24 часа от Истанбул насред керван гастарбайтери. Слизат усмихнати и свежи, а със съдържанието на торбите им цял Тасос може да преживее едномесечна стачка на феритата. Освен кутии баклава, толумбички и сладкиши, топъл симид, връзки с пресен босилек и пакети желирано шкембе, турците са донесли ici kofte в дивизионни количества. Хрупкава булгурена обвивка, пълна с дъхава плънка от кайма, орехи и подправки. Спим в мраморния залив на Алики под ронливи мраморни звезди.

Капитанът ни Митко Симов е най-търпеливия човек на света. Бързо схваща, че екипажът му готви, пие и вързва език, но не може кьорав морски възел да върже. Сам-самичък се справя с вдигане на котва, маневриране и опъване на платната, което е много работа за 10-местен катамаран. Потегляме тържествено към Самотраки. Омесила съм бухти, разточила съм ги и съм ги нарязала, готова да пържа. Едва си подаваме носа от залива. Вълните са начупени и остри. Тиган с вряло олио? Абсурд! Трябва да изчакам 5-6 часа. Долната ми устна трепери. Капитанът ме поглежда объркан и мило предлага да се върнем. Свива платната, маневрира, пуска котва. Пържа. Бухтим. Със сладко от бели череши.

Сити и щастливи сърбаме кафе и зяпаме как капитана напряга мускули на въжетата.  Красива гледка! Отваряме нова бутилка бяло. "Ама едва 11 сутринта е!", поглежда ни смутено Мария. "Що, вие в Швеция само нощем ли пиете?", вдигам вежди аз. Тя се замисля за миг, изпуфтява и отива за чаша.

Надя: - Сутринта отскочих до археологическия музей. Разкопките са точно зад...
Мила: - Археологически музей?!? А месо да купиш!?!?

Някъде между Тасос и Самотраки. Преваля обед. Морският ни Ориент експрес се преструва на влакче на ужасите в аквапарк.  Умурджан обявява, че е гладен и забърква бърза паста.  С домашно песто от орехи, босилек и чесънче. Без нито едно петно по безупречните си дрехи. Този човек е способен да готви даже да го влачи лавина или да го метнат от Ниагарския с главата надолу.

Първата му работа, когато стигаме на пристанището в Самотраки, е да провери препоръчаните кръчми. Така! Ярешко! Ще наемем две коли. На около час път. С Неда мрънкаме - осем часа по море, козе месо не ядем, нали сме на остров, какво козе, не може ли риба някъде на пристанището. За щастие никой не ни обръща внимание. Островът е чукар сред изсъхнали жълти поля, трънливи баири, маслинови и бадемови гори. Козите са повече от туристите. Пътят е прегърнал острова през кръста, но ръчичките му къси - не могат да го обгърнат. Едната стига до великолепен плаж с черни камъчета от страната на Гьокчето. Такъв вятър брули там, че отвява от главите ни дори мислите за храна и вино. Другата опира с връхчето на пръстите си забутано село от източната страна. Пред старата поща седят баби и дядовци и сладко си приказват. Отсреща е Goat Center - чудно ресторантче под вековни ясени, застлано с котки във всякакви разцветки. Ярешко чеверме и дробчета. Така ми плющят ушите, че едва чувам дъщеря ми: "Я! Ядяла съм била ярешко бе! И дробчета съм била ядяла. Я подайте онази чиния с тлъстото насам!".

Юлиана: - Майка на дете не дава!
Ние: - ???
Юлиана: - Ами баща ми така казва. Толкова вкусно, че майка на дете не дава!

Самотраки, ден втори. Водопадите на река Фониас са скрити дълбоко в пазвите на планината. За да видиш първия, трябва да скочиш в ледените води на скалната чаша и да преплуваш зад скалата.  С Мила стискаме металното въже, под краката ни се ронят камъни. Пътеката към горните водопади е стъпалото на Хилъри, но без сняг.  За първи път бих искала някой да ме погледне накриво и да ми каже от сърце и душа "Ама и ти си една коза!" Едва долазваме.  Възнаградени сме! Вторият водопад се спуска по каменен бобслей в прозрачен зелен басейн. Чисто изсечен правоъгълник дълбоко в скалите, обрасъл с храсти и криви дървета. Сбогом, достойнство! Слизането е по задник в пепелака.

Докато във втората кола Умурджан умува къде да обядваме, в първата Юлето и Мария забърсват стопаджия - красив, млад, висок, Никос, барабанист от Атина, майка-негърка, баща - грък, рибар.  Внезапно спираме по средата на нищото, човекът изскача от колата и се нарежда отново за стоп.  Какво му направиха (или по-скоро какво не му направиха) нашите руси хубавици? А то, милото момче, препоръчало великолепна рибна кръчма, без да си прави сметки надребно, че ще му се наложи да стопира отново.  Възрастните съдържатели на Делфини ни поднасят озъбена синагрида (ви коль ит кинг оф сий, йес, йес) и няколко лефера, току-що извадени от морето. 

Шест бутилки вино по-късно, по пътя към таен залив, пеем италианска естрада с цяло гърло.  Капитанът пуска котва.  Над Самотраки се понася гласът на Мария Калас, съпровождан от Хора на неизядените кози от второ действие и тайландските ухания на кориандър и лимонова трева. Омитаме лакомо тажина на Мила.

Още е тъмно.  Котвата се вдига с трясък. През люка на каютата Орион е насочил стрелите си право в сънените ми очи. Морето е продавач на платове - разгръща пред нас първо строгите - оловно сив, тъмносин, но след това се сеща, че сме от Ориента и изкарва палитрата на Женския пазар - розов с блестящи пайети, оранжев на вълнисти ивици и цикламен с пера от фламинго. Шамандурата на Слънцето изплува на хоризонта. Вятърът развява за сбогом брадите на козите по хълмовете на Самотраки.

Беноа: - Малько салам?
Надя: - Ти нали каза, че е много гаден?
Беноа: - Гаден е, но е време за закуска!

В Лимнос се намира единствената пустиня в Европа (засега) и най-малката в света. Нашата група можеше да допринесе за разрастването на тази забележителност, ако Беноа беше заровил там гадния салам.  Тогава целият Лимнос щеше да се превърне в пустиня. Беноа не е Афродита, да се занимава надребно с телесни миризми.

Умурджан: - Да видим амфитеатъра.
Надя: - Какво да му гледаме, имаме си такъв в Пловдив.
Нахит: - Езерото с птици?
Сияна: - Септември е. Отлетели са на юг.
Умурджан: - До вятърните мелници можем да отскочим.
Надя: - Нали ги видяхме край пътя - само основите стоят, а и нямат перки.
Умурджан: - Ясно! Към винарната тогава!

По време на Троянската война Лимнос е снабдявал войските с искрящо бяло вино.  Островът е осеян с малки бутикови винарни. Посрещат ни с чепки кехлибарено грозде с дъх на детство. Производството е иноксово, по конец. След обилна дегустация изкупуваме половината склад. Не ни интересува! Войниците на Троя да пият по една морска вода!

Жените на острова не почитали богинята Афродита, тя се ядосала и ги обзавела с ужасна телесна миризма. Мъжете им били толкова отвратени, че си довели любовници от Тракия. Разгневени, миризливките изпотрепали мъжете си и ги нахвърляли по острите скали.  Лимнос бил първата спирка на Язон и аргонавтите по пътя за Колхида.  Жадните за любов жени бързо се сближили с аргонавтите (от личен опит мога да ви кажа, че те също смърдяли не малко след дълго плаване по море). За няколко години мъжката популация на острова  се възстановила. Ако не бил Херакъл, който единствен не успял да си хване гадже на Лимнос и затова непрекъснато давал зор да си тръгнат, аргонавтите никога нямаше да стигнат Колхида.

Митко Симов: - Грузинките не се раждат. Тях ги изплитат.

Ние не продължаваме за Колхида, защото ако бяхме намерили Златното руно, щяхме да го панираме и изядем. Тръгваме обратно към Тасос. Слънцето се спуска зад величествения силует на Атон. Вятърът развява за калиспера брадите на монасите. Беноа готви патешко конфи с праскови и картофи.  Свещенодейства с буркан пача мас, домъкнат от София. Готварската престилка му стои кокетно над плувки модел "Гларус '86" и елегантно разкрива косматите френски крачета. Ястието удря в земята всички кръчми от Троя до Колхида.

Беноа: - Ракийка?
Надя: - Може! Тя предпазва от скорбут!

Неда коли капитана с настървение. Първо му прерязва гърлото, а после го кълца на парчета. По палубата се лее кръв. "Кил Бил"? Клането продължава с още повече настървение. "Американски психар"? Не? Ама нещо на Тарантино ли е? С тая кръв..."Убийство в Ориент експрес"?".  Никой не може да бие Мила на филми.  Още само 3-4 часа до Тасос.  

Последна вечер в Лименария. Курортисти в копринаж, фризури, три-четвърти гащи и резани чехли крещят на децата си. Сред тях сме като някакво подивяло племе. Неда шляпа боса, а на нас ни липсва само по един кокал в оплетените от вятъра коси.  Единствено Умурджан е със снежнобели панталони с ръб и изгладена риза! Как, по дяволите!  Капитанът ни евакуира по странични преки в кръчмата на Спирос. Масите са направо на улицата - deja vu с китайския квартал в Банкок. Храната е божествена, а скаридите са толкова огромни, че са с име и презиме. "Подай ми един Панайотис Аргиропулу, моля те!"  Беноа пее с цяло гърло "Стар козел млада върба лющеше". Искаме сметката. "Изчакайте една гръцка минутка само", казва Спирос с усмивка и ни я носи след час - "Видяхте ли, не се забавих много! Пиенето е от мен!"

Багажът ни на кея в Керамоти прилича на камара зеле. Вино от Лимнос, зехтин и маслини от Тасос, сто вида риба... Окупираме кафето. По мостика като видение слиза Нахит, с ръце, разперени встрани, във всяка от тях димяща купа шкембе чорба.  Ориент експрес напуска морето сред облак чесън и оцет.

Сияна: - Посещение на световни забележителности от български туристи.  С три букви.

Първото ми плаване в първата ми Гърция. От косата си изваждам яйце на чайка, стиска тръни от пустинята в Лимнос и полужив рапан. Изстъргвам кожата си с циф и тел за чинии и заспивам още по светло.  Сънувам, че с Неда, Мила, Юлето, Сияна, Беноа, Нахит, Умурджан, Мария и Митко Симов нахлуваме в Лувъра и отмъкваме Нике. Яхваме я, тя разперва криле и се понася към дома.  Ще се сбъдне. Сигурна съм. Една гръцка минутка само!

Дунав се вълнува. Весе, лошу мий!

Един мой приятел до ден днешен вярва, че в популярния марш става дума за морска болест: „Тих бял Дунав се вълнува, Весе, лошу мий!“ И как така хем се вълнува, хем е тих. Че е тих, тих е, но нито е бял, нито е син. Дунав мени цветовете си. Залезите го украсяват в ярко оранжево, през деня слънцето го напича до сив металик, а край островите на Белене е загадъчно зелен. Напомня за приказката, в която чакаме да дойде златната вода, за да се топнем и от устата ни да заизлизат рози и жълтици. И тя би дошла, ако има повече хора като тези, за които ще ви разкажа след малко.

Средната скорост на течението на Дунав между Оряхово и Белене е 3.6 км/ч. Средната скорост на живота в градчетата и селата около реката е два пъти по-ниска. Там всеки ден е август в София.  А в Улпия Ескус животът си е направо спрял още през 6 век заради варварски атаки и голямо земетресение. В разцвета си градът е наброявал над 100,000 жители – почти колкото Плевен. През 4 век го е посетил лично император Константин, за да открие мост. Обяснителните табели са избелели, но общината в Гулянци полага усилия да е окосено и да може да се разгледа.  Най-ценните експонати не са там, а в Археологическия музей в София – триметровата статуя на Фортуна и в историческия музей в Плевен – мозайки от сградите. Четиридесет години от живота на доцент д-р Гергана Кабакчиева са посветени на Улпия Ескус. Докато ни развежда из руините, с усмивка ни споделя една своя ненаучна теория: „Тези 100,000 човека е трябвало да отидат някъде, след като градът им е бил разрушен. На север – река и варвари, значи най-логично е да тръгнат на юг – Ловеч, Троян, Габрово, Карлово, Казанлък. Навярно затова хората там са толкова будни и предприемчиви.“

В Дунав има над 45 вида сладководни риби. В ресторант „Байкал“, твърде непретенциозен като интериор, ни посреща Благой, облечен с фланелка Dark Side of the Moon. Поглеждам го въпросително и преди да задам въпрос вдига показалец и вежди – слушай, слушай, сиреч. И що да чуя – Пинк Флойд, разбира се! Петдесет и нещо годишен, стар кадър на Балкантурист, горещ почитател на групата!  Нахрани ни с най-вкусния пържен сом и ни сипа по една отлежала сливова собствено производство, подарък от заведението, бил родом от Тетевен, а в тетевенско се раждат най-сладките сливи.

По своя път до Черно море, Дунав минава през 10 държави. Русия и в частност Сибир не са сред тях. Село Байкал е било Бешли, после Борил, а през 50-те в селското кино показват някакъв съветски филм за езерото и борилци решават да станат байкалци. Почти на устието на Искър, на 3 километра от Улпия Ескус, днес в селото живеят 280 души. Най-забележителен от тях е Иво Джокин, директор на училището до 2003, когато в селото остават 20-тина деца и правителството решава, че е целесъобразно да го закрие, в годината на 150-тия му юбилей (това е едно от най-старите училища в региона, основано през 1853). Три години Иво и общината водят дела да върнат земите на училището. Най-накрая успяват, продават компенсаторните бонове и инвестират всеки лев в обновяване. Днес училището е общински център за извънкласни дейности и занимания по интереси или накратко казано място, където деца от цяла България могат да отидат на лагер, да научат за космоса, да наблюдават птици и да изследват живота на древните римляни. Лабораториите и кабинетите в село Байкал са оборудвани с най-съвременната техника – телескопи, бели дъски, апове с добавена реалност и с всички условия за вълнуващи срещи с науката и знанието. Няма да срещнете Иво на коктейла на президента в Бояна на 24 май, нито пък като компетентен лектор на някоя голяма конференция. Той е скромен възрожденец от Байкал, за когото звездите се виждат еднакво добре отвсякъде.

Дунав е единствената голяма европейска река, която тече от запад на изток. В Белене всичко е сякаш наопаки – от изток на запад.  От изток е дошъл комунизмът с лагера, в който са заточени над 30,000 предприемачи, юристи, военни генерали, политици и обикновени хора, които не са искали да дадат земите си в ТКЗС-то. Единственият лагер в България от общо 20, в който нещичко се е запазило. От другите тухла върху тухла няма и архивите са трудно достъпни.  Забутан е в най-отдалечения край на 14-километровия остров Персин.  Сега до там се стига за 10 минути с кола по асфалтов път, но навремето хората са вървели по цял ден, сред блата и джунгла от растения. Мемориалът е недовършен, без плочите с имената на затворниците. Недовършена остава и темата за престъпленията на комунизма. И ще е така още дълго време.

По поречието на Дунав има над 240 вида птици.  Освен лагера, на остров Персин се намира Природен парк „Персина“ – един от най-младите в България. Създаден е, за да съхрани крайдунавските влажни зони. Хората хич не обичат блатата, но 30 сантиметра вода, тапети от папур, паркет от нежна тиня и жаби в хола са най-уютното място на света за някои птици. От три години насам в Персина гнездят къдроглави пеликани и това лято са се излюпили 30 пеликанчета. Общината е направила наблюдателна кула и раздава бинокли, с които можете да станете свидетели на някой пеликански семеен скандал. От 1 юни 2015 можете да посетите остров Персин след предварително предизвестие два-три дни преди визитата чрез Фондация „Остров Белене“ и срещу представена лична карта на портала на затвора. Да, там има действащ затвор с около 400 затворници от Добрич, Русе, Разград и Силистра, през който се минава, за да влезеш в зоната.

Около Белене има колонии на пчелояди, кукумявки и синявици. Те не гнездят около реката, а в сухоземната зона. „Ето вижте, тук я ухажва – подарява й буболечка. Като й даде следващата, преминават към секс. Де и при хората да ставаше толкова лесно – буболечка – секс.“ Алекс работи в хотел „Престиж“ в Белене. Изключителен млад човек – организиран, енергичен и работлив. Родом от Свищов, учил във Франция, за него туризмът в Белене е кауза. „Водим фотографи от целия свят в укритието да снимат. Те ме накараха да се влюбя в птиците!“

Нивото на река Дунав е sans changement за бай Дечо от Белене. Опитен речен вълк, той умело лавира сред плитчините между Магареца, Щуреца, Милка и Китка – по-малките островчета около великана Персин. „Дайте ми капитанската шапка. Без нея не ме снимайте!“ и избримчва мотора на старата лодка към залеза. Разказва ни истории за бракониери – есетровите риби са забранени за риболов, а един хваща сто кила моруна и хуква да я продава на морето, ама го заловили, а тя глобата голяма, с една лодка не мож я плати; за потопените кораби и шлепове, които пречат на реката да подкопава брега и отклоняват течението; за изгревите над реката, когато се хващат най-големите риби, дето с вързани ръце само окото им можеш да покажеш.  На другата сутрин ни хваща прясна мряна и ни я носи в хотела за обяд.

471 километра от Дунав са български – от устието на Тимок до Силистра.  Борис Бегъмов е нашият гид в отсечката Оряхово-Белене. Ако Борис случайно се пореже, няма да му потече кръв, а дунавска вода. Преди няколко години решава да предизвика себе си и да измине северната ни граница - от село Куделин до Дуранкулак с колело за 48 часа.  Успява, но Дунав му отмъщава, като го заплита в подмолните си мрежи и го покорява с многоликата си красота.  Борис продава бизнеса си и се захваща с „Дунав Ултра“ – 732 километра велосипеден маршрут по поречието на Дунав до Черно море. Направил е подробна карта с няколко теми – винен туризъм, римска империя, традиции и фолклор. Тази година на 6 септември в приключението „Дунав Ултра“ ще се включат над 100 колоездачи от целия свят.

Средната скорост на течението е ниска и златната вода няма да дойде бързо, но Борис, Иво, Гергана, Алекс, Дечо, Благой, отец Паоло Кортези, художникът Радослав Ненчев и хора като тях непременно ще я докарат някой ден. Обаче вие не чакайте.  Тръгнете още следващия уикенд. Идете на Айфеловата кула и крепостта Камъка до Оряхово, тропнете Дунавско хоро на площада пред паметника на Дико Илиев, пийнете вино в шато Бургозоне, хвърлете монетка във фонтана на байкалския Тритон и се снимайте на декора на Blade Runner в Никопол. Аз ще ви чакам при Благой на Пинк Флойд със сливова.