На изток от Рая и леко вляво

За мен Занзибар винаги е бил бар с пластмасови палми, скъпи, блудкави коктейли и сервитьорки по зебло.  Но ето че петима пишман пътешественици се вързваме на акъла на Дими и Ката, и се вдигаме да видим оригинала.  За първи път ми е Африка, за първи път отвъд Екватора!

На летището в Занзибар ни посреща Абдул Бербатов. Говори великолепен български. Оказва се също, че пее добре, с извивки: “Никога цвете не ти подариииих, мильята ми танцува сама, само че с дарууук…” Меди и Галена му били кумири! Нашата малка, нездравословно интелектуална групичка е на косъм да се качи обратно в самолета. Меди! Кой, по дяволите, е Меди!? Слава Богу, гледките наоколо бързо ни поглъщат.

Английско движение. Не стига, че всичко е в насрещното, ами куцо и сакато, живо и умряло, щъка по шосето. Пъстра група женоря, с кофи от латекс на главите, отиват на мангобер. По бронята на междуселското двеста и тринайсет, което на суахили е дала дала, са се наредили доста правостоящи - час пик е.  Дала далата изпреварва моторетка с накачулено многочленно семейство (средната раждаемост на една жена в Танзания е 4.7 деца), ведно с кържавото им куче. Велосипедист с гъст сноп зелени банани си свирка по осевата линия. Момче изтърва поводите на кравата, която тегли каруца с мамули. Кравата се устремява да целуне нашия шофьор. Мамулите се разпиляват по пътя.  Аз слагам два валидола под езика.  Шофьорът ме бута ухилен и вика “А?! А?! Занзибар Ферари!” А ние мислехме да вземем кола под наем и да обикаляме сами! Майко мила занзибарска!

Посред цялата тази дандания стигаме до пазар. "Спри тука! Веднага спри! Само за минутка", изкрещяваме с Ката на шофьора. Клетият, докато се усети, двете сме изхвърчали и сме хукнали между сергиите по шосето.  Попиваме гледките, шумотевицата и миризмите, и снимаме де що сварим.  Обръщам се и виждам ужасеното лице на Марин, който вика и ръкомаха да се пазим от колите. В същия момент покрай ухото ми бръмва моторист и едва не ме отнася.  Абе как не си отнесохме боя от спътниците си ние, и от шофьора, туристки с туристки смотани! 

Курортът ни е рай! Бели къщички със сламени покриви сред палми и цветя, прохладни каменни алеи в лабиринт от зеленина. Правиш крачка и стъпваш на искрящ пясък, на брега на спокоен океан. Иде ти да разпериш ръце и да запееш “Хей, море широко, широко зелено! Хей, Индийски океан ти роден наш!” Но вместо теб запява фолклорен ансамбъл “Занзибаре” - мъжете лопат по едни тарамбуки, а жените вият ужасяващо като тежко ранена Петя Буюклиева. Поне не изядоха никого. Толкова по въпроса с културната програма по посрещането.

Занзибар е архипелаг с два голми и петдесетина малки острова, на трийсет мили от континентална Танзания. Островите на подправките. Така са ги наричали търговците от Европа и Арабския полуостров, които в продължение на стотици години са печелили луди пари от канела, карамфил, кардамон, ванилия, черен пипер и черни роби. Най-големият търговец на роби и слонова кост от Конго, плантатор, самият той притежател на 10,000 роби, алчен и кръвожаден, иронично звучи като комиксов герой: Типу Тип. Истинското му име, в случай, че ви гложди любопитството, е Хамад ибн Мухамад ибн Джума ибн Раджаб ибн Мухамад ибн Саид ал Мурджаби.  Последният ибн да затвори вратата на къщата му в Стоун Таун и никога повече да не я отваря! Робството в Занзибар е премахнато от англичаните чак през 1897. 

Какво ще стане, ако по бащина линия кръстосаш арабка с масаи, а по майчина индийка с португалец? И тук-там се обади гена на някой кривозъб риж англичанин? Занзибар ще стане, ето какво! Шарена мешавица. И музиката им такава, и облеклото, и архитектурата, и храната. Шарена мешавица.

- 

Оказа се, че хавлийката, която приятелката ми Цвети ми подари на тръгване, си е направо бозава в сравнение със занзибарските цветови съчетания! А аз й виках, че с такова ярко нещо Илон Мъск ще ме види от Марс чак! Не и в Занзибар. Не и в Занзибар!

-Много си красива. Имаш хубава жълта коса. Това на краката ти какво е?

-Педикюр се нарича. Прави се с една малка четчица. Виж, приятелките ми имат и по ръцете. Маникюр.

-Майка ми няма такава боя. Тя е стара. Подпира се с тояга.

Като го гледам, няма 20. Ако го е родила в тийнейджърските си години, трябва да е на около 40. Каква тояга, каква старост! Момчето е масаи, с фалшиво копие и дървена сабя на кръста. Представя се като Кока Кола. Те всички са си измислили такива имена, за да е по-лесно за туристите - Кока Кола, Ананас, Мама Африка. Кой ще запомни Олоапари или Комгобоана. Обикалят плажа, заграждат курортистите и настойчиво предлагат дрънкулки и парцалки. Не преминават границата, очертана с греди между курорта и океана. 

С Олоапари ставаме приятели. Всяка сутрин ме дебне да се появя, за да си упражнява английския. Питам го на колко години е. Не знаел. Няма документи. Идва от гори тилилейски в северна Танзания, без ток и вода, където жената струва 25 крави. Изпраща пари на майка си и двете си сестрички, които с умиление ми показва на снимка на счупения си телефон. И снимки на колибата си ми показва, и петте кучета, които пазят кравите от лъвовете. На училище не е ходил, защото в забитото им село няма.

-    

-Ти ще ме учиш на английски. Да спечеля пари и да си купя паспорт. И да си намеря работа. Мечтая също да не съм черен. Черен е проблем.

Ох, моето момче! Проблем е и още как! Олоапари - масайският воин с големите мечти и нищожните шансове!

Рай, коктейли, шезлонги, ама никой от нашата група не може по цял ден да лежи, поради прословутия ни съклет и жажда за приключения. Мисля, че и Ева не са я гонили от никъде, ами доброволно и с радост е напуснала Рая поради съклет и жажда за приключения. Ден тен, ден шматкане, ден тен, ден шматкане.

Извън бодливата тел, която огражда курорта, пак е рай, но друг - мърляв, колоритен, хаотичен и смрадлив. Занзибар е паунска опашка. Изумрудено зелена джунгла, тюркоазени води, портокалово слънце и жени, които не се притесняват да съчетаят лимоненожълто с лилаво и оранжево с пембено. Ярките им канги контрастират с битовата мизерия. Къщички от сив итонг без прозорци, с пръстени подове и кладенец на мегдана. Деца без гащи и със зелени сополи тичат нагоре-надолу. Не че гладуват. Ако не обрулиш манго, ще се спънеш в диня. 

Образованието изобщо не им е сила.  Миш, мениджърка в курорта, убедено ни обяснява, че жените в Танзания били много повече от мъжете и поради тази злощастна диспропорция многоженството-до 4 жени на мъж, било позволено. Душко, що не чукна в нета, както направих аз, защото ми стана странно как без война и бедствие майката природа така се е объркала. Мъжете ви лъжат най-безочливо, с любезното съдействие на Аллах. Диспропорция няма и никога не е имало!  Не й го казах. Жената и без това е негърът на света, както пееше Джон Ленън. 

Многоженството има и някои условности. Една жена струва 25 крави в масайска валута, или 1,000 долара. Ако жената забременее или избяга от къщи с любимия си, плащането не отпада, но понеже е по спешност, женихът може да си вземе жената на лизинг, тоест да я плати на вноски.

Е, и ние се възползваме от културата на многоженството. Пускаме Огнян да шляпа напред, трите ситним зад него. Хората го тупат радостно по шкембето, красив мъж, зяпат одобрително белите ни пухкави крачета и си мислят, навярно, че ТКЗС-то в Ганчовец е негово, с всичките 75 крави, с които си е позволил да ни придобие. А той през цялото време си мечтаеше да ни продаде в робство, и от нас някаква полза да имало. 

Най-красивото място беше островът, където ни заведоха на Синьо сафари. През тесен пролив влизаме в естествен басейн с вода до кръста, с облицовка от корали, украсен с причудливи природни скулптури, поръбен с палми и мангрови дървета. За да си заслужим обяда ни приканват да се покатерим на петвековен баобаб, широк колкото нашия блок в Изток, но по-просторен и с хубава ламперия. Горе е като Витошка в събота. Разминават се групи туристи и си правят селфита в несвяст. Очаквам на някой от клоните да видя Пипи с тава банички.  

Хапваме великолепна морска храна под палмови шатри. Следва гмуркане сред мързеливи рибоци и снимки стил Плейбой Трета Възраст на бялата пясъчна коса по средата на нищото, където водата и животът са ни до артритните колене.

Стоун Таун е в списъка на световното културно наследство на Юнеско. В мръсният лабиринт от тесни прохладни улици бъка от магазинчетата, където в 21 век посоката на размяната се е обърнала - Запада дава злато на местните за мъниста, стъкълца и джунджурийки. Португалците вдигнали катедрала в 15 век, арабите я срутили в 16 век, за да използват камъните за крепост. После оманският султан я поразбутал колкото можал през 19 век, за да използва камъните за харема на 99 си жени. Харемът изгорял до основи в началото на 20 век. Когато Занзибар станал британски протекторат, англичанките ползвали крепостта за тенис корт, да не им зяпат голите крака.  Тревната настилка и до днес е първокачествена!

В края на 19 век Занзибар бил в икономически възход. Тогавашният султан Баргаш (този с 99-те жени), се втурнал да строи палати.  В стремежа си да изкопира разкоша на индуските дворци, внесъл пълчища индийски дърворезбари. Красиви резбовани врати украсяват града. 

Вратите са фетиш и днес. Занзибарецът може къща да няма, но ще тури резбованата врата. Ако не може да си позволи дървена, ще тури желязна, стига да има шарени орнаменти (нещо като колаж от луксозните гаражни врати-самоделки в Люлин 5).

Ако имаш изострено естетическо чувство или, не дай боже, си професионален дизайнер, в Занзибар ще трябва постоянно да си на успокоителни. Ако си архитект и никога не си проектирал хотел на нашето Черноморие - също. 

През 1964 Занзибарският народ най-после си извоювал свободата и си построили едно голямо Столипиново. Всъщност, Столипиново е китна градина в сравнение с това, което са си построили. Но са лежерни. Хакуна матата! Само споко! И поле-поле. Бавно и полека. 

Има места, в които не успяхме да влезем. Например не посетихме нито един музей, което за нас е също толкова нетипично, колкото рязко да станем въздържатели. Дори къщата на Фреди Мъркюри не уважихме. Има и места, в които не посмяхме да влезем. Например този ресторант в един заден двор на Стоун Таун.

Някои от костенурките от Затворничекия остров имат номера на гърбовете. Представям си как занзибарци си организират Формула 1 със залагания и тракане на коруби по виражите. Иначе кротките животни хрупат зелеви листа от ръцете на туристите, акат по пътеките, дремят в рядката кал и в свободното си време носят на гърбовете си Земята.

Посрещаме Нова година с мил купон. Готвачката от кухнята е награбила прозрачен френски чичо и го върти в страстна салса. Абаносовият дългуч от рецепцията кърши снага със злобната моралистка от бара, която все се правеше на ударена и ни пробутваше безалкохолно мохито. Тази вечер е добра и усмихната. Сервитьорчетата си правят кръгче и се редуват за соло в центъра. Повтаряме стъпките на веселия африкански танц заедно, като балета на Шакира. Няма “Бяла роза”, няма гърмежи и дим. Шампанско и танци до захлас на плажа, под звездите!

Последната вечер с Дими и Ката предизвикахме фурор, когато се изтупахме в традиционните канги. Кангата е ежедневното облекло на занзибарките. Цветовите съчетания са направо налудничави! Всяка канга има послание. От “Не ме закачай днес” до “Мъжът ми харесва всичко в мен.” На нашите пише “Богатите жени с хилядата крави ги чакат още много приключения!” Или не беше точно това? Със суахилто сме Хакуна Матата. 

Джамбо, 2023! Довиждане, Занзибар! Асанте сана за пиршеството на сетивата и за голямата радост, която ни достави!

1001 минути в Бахрейн - лаконична арабска приказка

"Чичовите конье" на Ivan Shopov & Avigeya гърми в препълнения Gallery 21 - най-престижния ресторант в Манама. Събота е. Почивен ден за бахрейнци. В момента, в който вокалите се извисяват над бийта, арабите скачат на крака и започват да пляскат и да танцуват.  Диджеят вдига палец и ми се усмихва, благодарен, че му направих купона. Хич да не ме гледа мазно - мога да му взема хляба веднага.  Само дето не ща да живея в Бахрейн.

Площта на страната е 60 на 20 километра, от които 94% е пустиня! На всичкото отгоре няколко пъти в годината духа Шамал, на арабски "север" - вятър, който предизвиква пясъчни бури и буквално спира живота, докато върлува.  Всяка тревица трябва да се полива старателно, за да вирее. Изключение прави само мистичното Дърво на живота, което си расте от 400 години насред пустинята без капка вода, в пек и студ.  Изследвали са го камари ботаници и не могат да разберат как оцелява. Корените му трябва да са километри дълги, за да достигнат до сладководен източник. Освен ако не е божа работа. Не успяхме да го видим, защото не сме от тук и сме за малко. Вместо това гравитирахме из райските градини на Риц-Карлтън.

Жените получават правото да гласуват през 2002 и приблизително по същото време Бахрейн става държавата с най-бърз икономически растеж. Но през последните години ОАЕ ги изпреварват, както Ферари  изпреварва Голф.  Личното ми впечатление отпреди седмица е, че математически Емирствата се отнасят към Бахрейн така както Париж към Перник.  Всъщност не Перник.  По-скоро Две могили (или 11,000 могили). Една от най-големите забележителности на Бахрейн са могилите с погребения от 2 век преди новата ера, когато страната е станала търговски център и се е зародила цивилизацията на Дилмуните. През 2019 могилите стават част от световното историческо наследство на ЮНЕСКО. Пък аз ги взех за строителни отпадъци, да ме прости господ!

Това видях - тук-там мръсотийка, повехнали 20-25-годишни сгради и хотели, жените - масово зачулени, строителството - замряло.  Изненадах се, защото от малка имам друга представа. "Аз да не съм шейхът на Бахрейн”, ми казваше дядо всеки път, когато му исках нещо, например да ми купи колело. И винаги после ми угаждаше, нищо че не беше богат.  

Ех, дядо, как ми се иска да можеше да ме видиш!  Дойде ден да се запозная с истински шейх на Бахрейн, братовчед на настоящия крал.  Рашид бин Кaлифа ал Калифа е завършил Хейстингс Колидж в Съсекс.  Художник по душа и по образование.  През 1978 като студент е пропътувал с кола разстоянието от Англия до Бахрейн.  Минал е през София. Спомня си, че са спрели пред хлебарница да си купят нещо за хапване, а минувачите са започнали да ритат колата. В представите на шейха българите са враждебни люде, които по някаква причина мразят мерцедеси и произвеждат най-хубавото розово масло в света.  Поканихме го да дойде в Шипка през май да берем рози.  Да се увери, че сме гостоприемни и мили хора, които кротко пият и не ритат никого.

Превърнал е родната си къща в галерия, където излага собстените си творби и колекцията си - ранният Деймиън Хърст, Фернандо Ботеро и други красоти.  

Потапяме се в източни цветове и аромати в тесните улички на сука.  За жалост, скоро са му направили ремонт и са утрепали част от чара. Получило се е малко като реновацията и репарацията на Женския пазар.  Но си ни дърпат отвсякъде, канят ни да пием чай, постилат в краката ни копринени килими, бутат в носовете ни парфюми (имах неблагоразумието да се напръскам с един. Жената до мен в самолета не спря да повръща, а аз не смея да изляза от нас вече втора седмица).  Лампи, мебели, злато.  Момчета, които тичат моментално, щом си задържиш погледа на някоя лъскава джунджурия по-дълго от 2 секунди.  

Канелата тук прилича на гилза от голямо калибрено оръдие. 

Сбогом, Бахрейн! Радвам се, че имах възможността да те видя! Благодаря ти, че ме накара да се почувсвтам богата като шейха на Бахрейн с нашите планини зелени, полетата с рози и чувалите с подправки на Женския, затрупани от снега!

Дубай ин дъ скай

Партерен етаж
Признавам си, тръгнах с огромно предубеждение. Дубай никога не е бил в топ 100 на мечтаните места за пътуване. Представях си безличен петзвезден кич тип Слънчака. Но всъщност се получи серендипити - магията да намериш нещо съвсем случайно, докато търсиш нещо друго. Търсиш кич, пък намираш, примерно, арабската "Мона Лиза", нарисувана от младата бахрейнска художничка Зейн Кахтани. Картината е от колекцията на богата латиноамериканка и е изложена в Арт библиотеката на Дубай - просторна и приветлива сграда. Тъй като Алехандра колекционира само произведения на жени, откриването на изложбата е на 8 март.

Мецанин

Нефт няма, газ няма. Това ти е нито Катар, нито Саудитска Арабия по залежи. Но пък Емирствата са случили на далновиден шейх - Мохамед бин Рашид ал Мактум е мечтател с визия за страната си. Превърнал е пустинята в цивилизация. За разлика от нас, които превръщаме прекрасната си родина в пустиня. Всъщност, шейхът има и тъмна страна, но за нея после.

Етаж 1

Бурдж ал-Араб е завършен през 1999 и навремето е бил най-авангардната сграда в арабския свят. Вече отдавна не е новина, със скоростта, с която градът расте и се развива. Интереорът е правен от Куан Чу, водеща китайска дизайнерка. От десетте минути разходка из кралските покои ме заболя главата. То не е варак - 1800 квадрата позлата 24-карата, то не са червени тапети на сребърни мухи, то не са оранжево-жълти килими и леопардови шарки и 21,000 кристала Сваровски по стени и тавани. Защо бе, Куан Чу?! Защо?! Питам го екскурзовода дали тук отсядат някакви кралски особи изобщо, а той ми вика рядко и само от региона. Сигурно са далтонисти до един!

Атриумът е ориенталски вариант на Сената от “Междузвездни вайни”. Само дето я няма принцеса Амидала в летяща чиния да се шматка наоколо. Разбира се пак златничко, огромни вази с изкуствени цветя и папагалски разцветки.

Етаж 10

Иглата на Бурдж Халифа бродира Новия свят на 21 век. Вдигне ли се квартал, веднага се построяват паркове, училища, магазини и болници. Дубай е зелен и цъфтящ, изключително добре уреден град. Каталог по архитектура. Навсякъде има акцент, свързан с изкуството - статуя, пано, мозайка. И то не какви да е, а да кажем Дейл Чихули във фоайето на хотел Атлантис.

Етаж 15

Ню Йорк е вече демоде. Прашен килер. Дубай привлича опортюнисти от цял свят. От луксозни проститутки до обикновени милиардери. Толкова красиви жени и скъпи коли на едно място не бях виждала никога. По стечение на обстоятелствата ни заведоха в шоурум. От батмобил до лимитирани бройки бентли и ролс ройс по 6 милиона долара парчето. Не си купих нищо. Нямаше място за газова уредба.

Етаж 25

След двете палми, “посадени” в морето, новият гигантски проект на емира е картата на света, сглобена от над 300 острова. Всеки остров е държава. Викам си, да взема да си купя България. Сигурно никой не я иска и ще ми я дадат с отстъпка. Евтино, евтино, ама от порядъка на 20-тина милиона долара. А не продават град по град, да придобия два квардрата Каспичан, примерно.

Етаж 42
Стената, на която са изписани участниците в Арт Експото е два декара! Има специална зала за digital art. По случайност и двете работи, които си харесвам, са на нигерийски артисти. И една иранска статуя.

KingUrantatata - Nigeria - NFT (незаменим токен в блокчейн) и се плаща в криптовалута, а аз криптопортфейла си го бях забравила у нас.

Amir Hossen Zanjani, Iran

Етаж 54
Хората в емирствата за шопинг ходят, ние пак къде-къде, та в музея.  Лувъра в Абу Даби е огромно удоволствие! Сградата сама по себе си, е произведение на изкуството. Жан Нувел е направил купол с 7650 звезди, през които светлината рисува свои си картини по изчистените бели стени.

През 2007 ОАЕ сключват договор за културно сътрудничество с Франция, по силата на който 17 френски музея заемат артефакти на емиратския Лувър. Две неща ме впечатлиха изключително. Първото е великолепната кураторска работа - малко предмети в голямо пространство. Това не натоварва посетителите, а фокусира вниманието им към експонатите. Щото в Лувъра в Париж само от египетското крило докато се измъкнеш, с все пищният дворцов интериор, положението е изкуство-да-не-видя до края на дните си! Второто - всичко е наредено в контекст - дванадесети век Европа до произведения от същия период от Азия, Африка и Америка.

Разбира се нас, европейците, дето сме кръстосвали по няколко пъти оригиналния Лувър, Уфици, Прадо, Британският музей и Софийска градска, може направо да ни цанят за екскурзоводи. Че местните хич не са наясно. Лу-какво? Шофьорът на таксито помоли да му напишем мястото в навигацията. Откъде да знае човекът какво е лувър-шмувър. 

Стана ми мъчно за българските музеи. Например за новата ми любимка на 8000 години - грешната мадона с големите цомби и вагината между тях, забутана в ъгъла на една прашна витрина в Казанлък. Лувърските не могат да й стъпят на пръстчето на…на върха на… абе не могат да й стъпят! А музеят ни гък, ни мък. Даже надпис на принтер, залепен с тиксо за витрината не са сложили.  

Антропоморфната красавица от Казанлъшкия музей

Но, за да съм справедлива, детският кът в Епископската базилика в Пловдив, Музейко и Абритус са много по-яки от детския кът на арабския Лувър!

Етаж 63
Дубай не е красив денем, освен от много високо. Красив е нощем. Когато температурата падне от 35 на поносимите 28 (само като си помисля, че вчера ринах сняг пред входа…) и когато грейнат всички светлини. Музеят на бъдещето е с предварителни резервации и няма места до края на март. Прекрасна футуристична сграда. Не ми остана нищо друго, освен да си я сложа като ореол.

Великолепни огромни аквариуми, в които можеш да плуваш с акули, ски писти, планетариуми, аквапаркове, басейни на покрива - всякакви чудеса има във футуристичните сгради на Дубай. Чистота и лукс, но всичко е вътре. От април до октомври температурите са над 50 градуса. "Затова си купуваме бели коли. На моята лятото мога да си опържа яйце за секунди", казва единият от придружителите ни. 

Сутерен

Емирът може и да е далновиден ръководител, но като съпруг и баща е дъното.  През последните години принцесите му бягат през глава и даже кристални пантофки не оставят на стълбището. Първо жената на емира Хая, после дъщерите му Шамса и Латифа. Латифа подготвя бягството си цели 7 години. Помага й нейна приятелка.  Аха да стигнат бреговете на Индия, настига ги потеря и я връщат в златната й клетка. В скандално видео в социалните мрежи, Латифа разказва ужосни неща - как я дрогират, наказват и я държат затворена.   В Дубай не ходят забулени и всичко е много светско, но явно само на повърхността. Задълбочи ли се човек разбира, че отношението към жените е като в онзи стар македонски отговор на въпроса колко деца имаш: едно и три момичета.

Етаж 77
Освен, че строят подводен хотел, Емирствата си имат и космическа програма. Изстрелват сателити и се готвят за Марс. А ние какво ще правим? Всъщност имам идея - започвам кампания за набиране на средства да си купим остров България от проекта The World в Дубай. Дали ще можем да я превърнем от пустиня в рай?