Призраци в Тоскана

Къде са ми маковете? Къде са ми разлюляните от вятъра зелени поля? Тоскана през октомври е 50 нюанса кафяво.  Цветни пейзажи има само по картичките в сувенирните магазини. Но това не я прави непривлекателна. Остава си пищна красавица с рокля на райета обрани лозя, на карета сребърни маслинови гори и тропоска от кипариси.   На всяко баирче – феодалче, на всеки връх – крепост. Ако София беше в Тоскана, “Александър Невски” щeше да е на Черни връх, с крепостна стена от Железница до Бояна, а Люлин и Младост щяха да са залепени като магнитчета на хладилник по склоновете.  

Въртим чаши и се опитваме да изглеждаме авторитетно. “Фамилия Антинаро произвежда вино от 26 поколения“, казва любезната италианка и като ме вижда как свивам пръсти в отчаян опит да сметна, допълва: „... от 1385 година“.  В нашето родословно дърво зорлем стигнахме до девето коляно по майчина линия. Добре поне, че никъде в Тоскана не дават кофички за плюене по дегустациите.  След четвъртото вино вече си представяш как тупаш чичо Луиджи Антинаро по коляното и го питаш дали те уважава той тебе.  Едното вино има аромат на стар кожен диван, изваден от пушалня за пури.  Другото – на горски плодове. Резервата е с вкус на въпросния диван, намазан с горски плодове. Добре, че италианският ни е рудиментарен. Не зная това ако го бяхме изтърсили на девойката дали нямаше да ни изгони. 26 поколения са това! Какъв диван, какви простотии!

Не, не сме дегустирали през цялото време. Ние да не сме алкохолици! Пътуването беше разнообразно: крепост-катедрала-кула-пиаца-крепост-катедрала-кула-пиаца и тук-таме по някой манастир.  Всичко е по върховете, всичко е с главозамайващи гледки. И без да се катерим по кулите, пак се чувствахме като стюардеси от селскостопанската авиация. Усещането в Тоскана е нагоре-надолу-нагоре-надолу.

Нагоре. Кулата в Радикофани прилича на Шипка, само дето е строена през 13 век. В нея през 1290 година се е укрепил Гино ди Тако, който обирал богатите и раздавал на бедните. Бокачо го е споменал в “Декамерон”, а Данте – в “Ад”, така че Гино си е бил медийна звезда, макар че не е доживял да се порадва на славата си.  По същото време в България Ивайло е повел селяните на въстание, а Робин Худ е тормозел богатите англичани. Един призрак е бродел из Европа, но диалектически се е материализирал доста по-късно. Градчето под крепостта е удивително красиво и пусто, както междувпрочем цяла Тоскана – няма ги тълпите американци и китайци.

Надолу. Пиенца е издълбана още от етруските. Практичтине италианци използват пещерите за винарни и мазета за зреене на пекорино.  Навсякъде те канят да опиташ вино и сирене. С мъка се отскубваме и се набираме по тесните улички. Теди и Борис, нашите гидове, ни показват кафенето, в което Фелини си е пиел капучиното. Поръчваме си по едно на терасата. Носи ни го сервитьор, набор на Фелини на дядо му, достолепен и снисходителен.  Долината е под нас, чак до езерото на границата с Умбрия. Вдъхновяваме се, но сценарият ни се избистря чак последния ден, в крепостта на Орсини на езерото Брачано. 

 

Нагоре. Замъкът Брачано е 10,000 квадрата, с 10-метрови тавани, кули, бойници и палацо, в което са живяли фамилия Мечкови (orso е мечка на латински). В целия замък няма жива душа и веднага съставяме план да го превземем. Нужен му е цялостен ремонт.  Бригада ще си докараме от България – специалисти по саниране на крепости у нас бол.  Първо ще сменим дограмата с певеце, че много духа от езерото.  Ще бъркаме с шпаги лютеница в двора.  Ще сложим по един екотой в покоите, а пред тях рицари с алебарди, щото ние да не сме варвари да викаме „Заето“. Ще сменим чаршафите, че от 15 век не са пипани, с новички от ИКЕА, ще се увием в по един, ще тичаме нощем из  коридорите и ще вием страховито. Така де, малко атмосфера да му придадем, малко уют.  Те, американците, все някога ще се завърнат в Тоскана. Ще търсят екзотични преживявания. Орсини нека си хлопа по вратите! Само трябва да си измислим герб. Двулитровка от Дерби кола с капачка от Фанта и чиния шопска със снежен връх ще стои прегледно до мечката с цвете на Орсини и шестте топки на Медичите.

Надолу. Манастирът Монте Оливието е основан от Джовани Толомей, учен-юрист, живял в края на 13 век, който се отказва от длъжността на сиенски съдия, предпочитайки живот на отшелник. Манастирът си е действащ. Монасите са целите в бяло, но не вият страховито.  Има две удивителни неща: дървените панели – картини по облегалките на столовете и фреските. Рисувал ги е Джовани Антонио Баци, с псевдоним Содома, за когото не бях чувала. Освен монасите е изобразил светски хора, красиви и земни. А е бил считан за второстепенен художник!

 

Нагоре. В Монте Сан Савино получаваме места направо в ложата за парад на стари автомобили, докато пием кафе на площада. Нещо повече – кметицата лично посреща шофьорите, с които ние много убедително се смесваме, раздава ни книжки за града, овързани с панделки с италианското знаме и ни пуска из палацото, което по принцип е затворено за посетители. Мушвам се в една странична галерия с портрети на Медичите. Те, за разлика от Содома, са си от грозен по-грозен. Аха да се измъкна от там с лека уплаха, на вратата ме залоства кметицата с цялата група: „Сега ще ви покажа важните персони за развитието на града“. Поприглаждам перчем и си оправям шалчето като една персона импортанте, но ме подминават и отиват да разглеждат портретите на грозниците. Ще видят те, като стана призрак!

Надолу. Настанени сме във великолепна тосканска къща, в която старото и модерното са изящно съчетани. Съвсем не изящни, по пижами и рошави, сутринта си пием кафето на верандата. Слънцето изгрява право в очите ни. В контражур, като красив призрак, пред нас минава висок, прошарен мъж по гащеризон. „Бон джорно!“, усмихва се и ни маха мило. „Бон, бон, бонбон!“, го поздравява Дими.  Ние италианския не е като да не го знаем. От Дуолингото мога да кажа „Маймуната яде портокали“ или „Моята леля има една бяла рокля.“ , но „Стефано, много си красив с тоя гащеризон, ела да пиеш кафе с нас!“, особено когато току-що съм се измъкнала от леглото, ми се опира. 

Нагоре. В Кортона ми остана сърцето. Щях да се явя на кастинг за монахини, но манастирът беше затворен. А и с тази миризма на чесън и вино не зная дали щях да направя добро впечатление.  Нямаше да харесат също превода ми на първия комикс в света, нарисуван от Фра Анджелико и съхраняван в местния музей. В тази блестяща сцена от Благовещение, от устата на ангела и Дева Мария излизат реплики. Аз, както се разбра, италианския го зная предимно анималистично, затова може да не съм много точна в трактовката си:

Ангелът: „Мери, ти си бременна.“

Мери: „Но аз не съм правила секс!“

Ангелът: „Да си!“

 
Надолу. Навсякъде, където пътувам, си правя колекия. В Дъблин снимах врати, в Рим – балкончета, в България – произведения на изкуството от автомобилни гуми.  В Тоскана реших да колекционирам изроди. Средновековните художници определено не са можели да рисуват бебета.  Жените също са им се опирали. Медичите не са им се опирали – то си е от модела. “Работим с материали на клиента”, както казваше моят гинеколог.  А и не всеки е бил Микеланджело или Содома. 

Нагоре. Още първия ден Борис ни пуска Zuppa Romana на Schrott Nach 8 – смешна баварска пародия на италианските клишета. Каза, че в края на пътуването ще ни изпита дали сме научили текста.  Фрити, скампи и кианти, макарони, канелони, забайоне, минестроне, фетучини, скалопини, Zuppa Romana. Това е кратката версия на трите куплета.  

Скъпи Теди и Борис, ето версията на Дими (Fumata), Надето (Speranca) и Юлето (Lugliana): Орвието с изящната му катедрала; китната Гаргонца с представителния духов оркестър, който ни посрещна (не видяхме булката, но минахме като на парад); красивият Арецо с грозните мадони, където е сниман „Животът е прекрасен“, и където в музея е запазено първото издание на Дантевия „Ад“, илюстрирано от Ботичели; величествената Сиена - само подовете в катедралата й са ги майсторили 80 години!; абаството Сан Галгано, в което гръм е разрушил покрива и стърчат само стените на най-старата катедрала в Тоскана; Соня и Емилио в Монталчино, които ни нахраниха с най-вкусните пичи с алионе – чесън колкото боздуган, след който можеш да се целуваш без да миришеш; Ана и Алберто в Подере Албиано, които ни посрещнаха посред нощ и ни напоиха с “Трите клюкарки“ - Albiano Rosso di Toscana, на етикета на който веднага се припознахме; аперолът на плажа в Рим на фона на крепостта на Санта Севера... Забъркахте ни чудесна Zuppa Toscana!  Винаги сте добре дошли в замъка в Брачано. На вас няма да ви вием. С вас ще пием. Наздраве!

Тиндър флирт с тракиец

Влюбена съм! Разликата във възрастта и времето не могат да ме спрат! Какво са 2500 години? Един миг в безкрая на Вселената! Той е още тийнейджър. Единственият оцелял, неизстърган от вандали. 18 века преди Сандро Ботичели, неизвестен тракийски художник е изписал това нежно, одухотворено лице.  Запознавам го със Софи и Марин, които са се проснали като владетел и жена му, само че по дънки и тениски, върху дървения нар, покрил каменното ложе в Оструша, и го зяпат на тавана. Приятели са ми, какво да ми кажат, освен че го одобряват. Дори ме оставят насаме с него, но той мълчи. Едно zdr, ko pr поне? Ясно, пак несподелени чувства!  

Пристигаме в хотел "Еделвайс" на Бузлуджа привечер. Дърворезби, кристални полилеи и градина, поддържана като мутренска любовница - епилирана и ондулирана.  Пием по ракия със салатка на терасата. Пейзажът наоколо е по-хубав от хубава-си-моя-горо. Поглеждам си часовника: "Слънцето залязва в 21.05. Да го хванем?" На въпроса колко е до върха, човекът на рецепцията казва по инерция "двайсет", после ни измерва от главата до петите и се поправя "трийсет-четиридесет минутки".  Хукваме по баира.  Газим през равнец, жълт кантарион и диви ягоди.  Червеният паметник е тъмен силует на фона на червения залез.  Планината приижда на вълни. На отсрещния баир пасат коне - изрязан от хартия театър на сенките.  Пеем, дивеем и се снимаме на север, на юг, уловили слънцето, прегърнати, разделени, в глупави пози и с усмивки колкото Стара планина. Един прекрасен миг в безкрая на Вселената.

Следващата сутрин посрещаме изгрева на свещено за мен, страстен колекционер на кича, място. Дамасцена! Още на паркинга оставам безмълвна от впечатляващ скулптурен ансамбъл (бронз): в средата тракиец, от лявата му страна - православен поп, който с едната си ръка му сваля тракийската шапка, а в другата държи лира. От дясната страна друг православен поп, който му слага трънен венец на главата. Композицията допълват козел с образа на Радой Ралин, елен и глиган. 

 

Но нямам време да стоя замислена и да разгадавам символиката. Дамасцена съблазнително ме приканва да мина през входната арка с дизайн на Тюлбето в Казанлък.  На върха се извисява умалено копие на Статуята на Свободата. В българската интерпретация, Свободата е стъпила на рошаво земно кълбо.  Изобразена е с опашка на дракон (с люспи!), пресечена от две стрели, които оформят знака на долара. Докато я съзерцавам, се се сблъсквам челно с двуметрова бронзова тракийка, мотамо слязла от тавана на Казанлъшката гробница, само че без мъжа си и с роза в ръка.   Стреснато проверявам - слава богу няма опашка с люспи!  Зад гърба й се простира ресторант в мащаб Слънчака, който може да приюти и изхрани с таратор и шопска салата два чартъра германци.  Прилича на казармена столова.

Не, това не е евтиният циментов кич на динозавърския парк край Ново село. Не е и пластмасов диамант в короната на лебед от автомобилна гума. Дамасцена е луксозен кич.  Червен мрамор по стени и тавани, мозайки, ковано желязо, стенописи на собственика и семейството му с кошове рози на рамо... Но коя съм аз да съдя! Може би след 2500 години някоя влюбчива патка като мен ще зяпа в Лувъра бронзовия Бай Ганьо с лицето на Калоянчев, обявен от бъдещите археолози за древен цар, и ще въздиша учестено. 

Етнографският раздел е пълен с дамаджани, сърпове, хурки, мускали, кошници и престилки.  Отпред, в езеро сред бамбук, плават патки и лебеди. 

За луличката на Алеко, натъпкана със стотинки и тракийският културен център, в чиито вход бие тръбата на отдушника на ресторанта, нямам сили да говоря. Те, тракийците, и без това отдавна са умрели. Един отдушник няма да ги бутне изобщо. 

Не, не! Трябва да ви кажа все пак!  Тракийският културен център е архитектурно решен във формата на кошница за рози, чиято дръжка се извисява над римски амфитеатър.  Абе историята на света е цялата по нашите земи, ей! Всъщност римският амфитеатър с цветя между редовете е даже симпатичен на фона на общото безумие. Не се стърпявам, скачам на сцената и декламирам любимото си стихотворение на Жак Превер, много подходящо за обстановката: "Като жълта светкавица един портокал прелита през пречките и цопва във кофата. Арестантът сияе, до уши олайнен: "Тя не ме е забравила, тя мисли за мен!". Софи и Марин ми ръкопляскат, до уши олайнени. Приятели са ми, какво да правят, милите!

Отмиваме вкуса на фалша с ходене "по гробища". Казанлъшка гробница, Голяма Косматка, Грифони, Оструша.  В колата пеем с пълно гърло Електрик лайт и Куин. В багажника дрънчат бутилки "Тамянка". Десет кашона спешна доставка за Софи и мен от изба "Абритус" в Разград.  Щото Софи не си поплюва. Когато свърши бутилката и й предложа да си вземем по още една чашка, тя повдига вежди и възкликва "Ба! Чашка!"  Този музикален съпровод май най-много ни отива.  

През поля от лавандула и слънчоглед се носим към село Габарево.  Марин познава целия свят. Не съм го питала, но сигурно и извънземни познава.  Представям си как ни качва на космически кораб, пълни товарният отсек с кашони "Тамянка" и отпрашваме да си къркаме със зелените човечета.  Фикрет и Галя не са извънземни. Художници са. Все едно влизам през ключалката в тайната градина на Алиса в страната на чудесата. Навсякъде са разхвърляни шарени котки в различен калибър.  Цветя до ушите, каменна чешма, статуи и картини. "Тези тук са ми за екмек, за хляба, сиреч", казва Фикрет. Портрети като на курортна алея, където може да ви нарисуват прегърнати с Анджелина Джоли.  Няма нужда да ни показва кои са му от сърцето. Веднага се вижда.  Пием билков чай и си говорим за Уфици, Лувъра и Микеланджело.  Тръгваме си с картини под мишница, буркани с домашно кисело мляко и "да дойдете пак непременно!".

Фикрет Окан. "Цветя. Въпрос на гледна точка" на стената у дома. Маслени бои и старо дърво от съборена къща в Габарево.

Край пътя спираме в дестилерия за етерични масла. Маслото от бял равнец е мастилено синьо и мирише странно. Омазваме се до ушите.  В колата връхлита пеперуда. За ливади ли ни взе, душко! Но пък по-добре да ни налази пеперуда, октолкото да ни кръжат мухи-винарки на ята!

На залез минаваме през руската църква в Шипка - красива отвън и зловеща отвътре.  Дуварите на къщите в селото са поръбени с котки и трендафил.  

По пътя към пържения сом на язовир "Копринка" погледът ми се сепва във впечатляващо бизнес-начинание - автоморга и авточасти втора употреба "Монамур". Е как другояче да си кръстиш автоморгата?!  

Обратно към ежедневието. Траките също са имали понеделници. Сигурно това ги е затрило. Сбогом, монамур, моя тракийска любов! Надявам се да те видя отново скоро! А и да не е скоро, какво са 2500 години - един миг в безкрая на Вселената! 

Извънземни в Белоградчик

Фестивал "Колело и вино". Може би "Спорт и спирт" би било по-сполучливо име.  Не съм се качвала на велосипед от две години, а дори когато карах моя бял аристократичен Джеймс всеки ден, баирът на Борисовата градина беше непосилен Еверест, който преодолявах посредством бутане. Затова пък тренировките ми с виното са ежедневни. Хората, които чакат да се запишат за участие във феста, никак не допринасят за повдигане на самочувствието ни. Каски, ръкавици, специални колоездачни гащи и джърсита с надписи "Дунав ултра", "Витоша маратон" и "Обиколката на България". Нашият любезен домакин Евтим долавя пропуските в подготовката ни с невъоръжено око. "Може да обикаляте и с кола!", мило казва той и ни връчва картата с маршрута и щандовете на винарните.  Ама то пък и как да тръгнем по дегустации с колело! Къде да натоварим бутилките, които ще купим? За справка повече от десет, три от които изпихме още вечерта на ливадата в къща за гости "Здравец", но за това накрая.

Белоградчик носи името си от бялата алуминиева дограма, с която са пременени къщите по централната улица. Преди десет години не беше така - градчето изглеждаше завинаги спряло на малката гара на соца. Снимките ми оттогава са свидетелство.

Днес пак си е красиво, тосканско едно такова и тук-там проблясва по някой запазен артефакт.

Първата ни спирка изобщо не е отбелязана на картата на фестивала.  На Градската художествена галерия виси плакат "Салон за наивистично и интуитивно изкуство". Я да видим! Както отбеляза моят приятел и колега Иво, все едно попадаме в тесте на Dixit! Вълшебен, приказен свят - над 200 произведения на автори от България и света. Частна колекция, която ще гостува в Белоградчик поне още два месеца. Да можеше да е постоянна! Би била привлекателно място за такива луди по наивизма като мен. 

Марияна Калъчева - Алиса, Ангел Хранител

Юли Шумарев, Приказка II

В Белоградчик има и художници, чиито творби не са изложени в галерията. Ето като този, който предлага комплексни услуги по всяко време.Следващата ни спирка, естествено, е перлата в короната - скалите с крепостта.  Целият Джурасик парк ни е в краката - море от зелени планини, взривове от червени скали, нищо общо с никъде другаде! Разпервам ръце и политам.

Полетът ми е прекъснат от семейство шумни човекоподобни. "Ицье, разпери ги тьез ръце бе, зарадвай са малко тъй, кво само съ пулиш! Тука глей, нидей зяпа! Ако ни щеш, излез ми ут снимката!  Майко, ама тъй ли съ снима ма! Виж мъ ква съм разчекната! Тъз рокля за како я обляках!" Може би някой такъв хоминид е довел до изчезването на динозаврите.  Измъкваме се на прибежки под канонада от забележки.

За да видим Чачин камък проникнахме с взлом през частен имот. Добре че в нета намерих координати: 43.62511, 22.69911. Не разбрахме кой е строил там - хубавата къща е запусната, будката на охраната - също.  Навярно са ги отвлекли извънземните от Сириус. Така е, като строиш върху древно светилище с ритуални кладенци и рисунки. Ние извънземни не срещнахме, освен един зелен гущер, който си беше съвсем нашенски. Обаче знаците по скалите са много загадъчни.

"Венеца" е най-красивата пещера, в която съм влизала. През 2015 става достъпна с помощтта на Европейския съюз, да е жив и здрав и той, и жена му!  Има стръмни и тесни участъци. Хем хубава, хем приключенска! Пътят до нея през село Орешец е не по-малко живописен. 

Добре де, не мога безкрай да ви залъгвам с гледки и забележителности. Най-накрая ще трябва да си призная за виното. В Боровица имаше три щанда на винарни и един на ферма "Каряна" от село Ягодово до Берковица. Фантастично козе сирене! Фантастично! Доставят до различни градове, така че непременно ги намерете в нета и си поръчайте качота по италианска рецепта. А може да отидете и лично на паша с козите.

Но пак се разсеях. Най-голямото ни откритие беше Видинската гъмза от мускат отонел на изба Ново село. Или не е точно така. Всъщност избата е Видинска гъмза, а виното е мускат? Ох, обърках се съвсем! Но пък аз съм обикновен алкохолик, а не експерт.  Неповторим аромат! За съжаление не бяха подготвени за толкова много туристи и успяхме да изкопчим само три бутилки, които ги пишете вече изпити. Координатите  им ги има в нета.

Другото ни откритие бяха Веселите винари, които имат лозе и си произвеждат виното в кооперация с Типченица.  

Винаги има първи път. В Белоградчик за първи път през живота си ядох момици и се качих на балон.  Момиците бяха по-хубави! Заслужава си само ако е свободен полет, а не демонстрация, в която балонът е вързан. Даже нос не подадохме над скалите  На 10-ти етаж съм се качвала, че даже и на 22-ри! Между секса и стриптийза бих избрала секса, благодаря!  Поне на снимките изглеждаме героично.

Ако гугълнете нета за снимки от фестивала "Колело и вино", ще ви излязат хора на велосипеди по скали, по чукари, по черни пътища и шосета. Паралелна вселена на спортисти, прегърнали здравословния начин на живот. Ние? Вино, козе сирене, ливада, нирвана. Колела? Какви колела? Над баира космическият кораб на Слънцето отпътува към Сириус. И там бихме отишли някой ден. Стига да има момици и вино!