4 в 5ра

Ако някой ден решите, че искате да стъпите на Луната или на Марс, не ви трябва никаква НАСА. Йордания е на три часа и на петдесетина лева път от тук.  Уади Рам е много убедителен друг свят. Той и Нийл Армстронг така казал на кралица Рания, когато го завели в пустинята. Казал й: "Ваше величество, на Луната е същото".  Само ще трябва да кропнете храстите и камилите от снимките. И да си вземете яке и спален чувал. Без слънце и алкохол е мразовито. 
 

 

В Йордания само християните имат право да произвеждат и продават алкохол. Е как един християнин не срещнахме за три дни! Вместо това се натъквахме все на места като "Интернационална мъка" - така кръстихме хотелския бар в Петра.  Отдалеч бар като бар, с чашите му за вино, висящи отгоре, приближаваш се като муха към прожектор и … Зад бара само витрини с Кока-кола и вода. И гигантска, хромирана, лъскава и блестяща кафе-машина. Добре! Поне еспресо ще има сутринта – слаба, но утеха. Нищо подобно! След половин час трепетно очакване на закуска, влиза гелосан сервитьор с изскубани вежди и папийонка, тържествено понесъл табличка с кафета. С утайка. Машина може да имат, но няма кой да я подкара. Високи технологии са това, не е джезве на пясък!

 

Петра, ах, Петра! Красиво и странно място. Основният източник на доходи на Набатейците са били търговията и транспорта.  Акаба и Петра са на ключови места по Пътя на тамяна. Да, имало е такъв, също като Пътя на коприната. От находищата в северна Сомалия и Йемен, скъпоценните смоли на тамяна и миртата са били превозвани с кервани до Египет, Рим и Гърция.  Керваните са били огромни - стотици камили. По маршрута от находищата до Газа на почти равни разстояния, в зависимост от наличието на вода, е имало 65 спирки с кервансараи за нощувка. Шест месеца път, над 2,700 километра.   За да се ориентират в пустинята, са изсичали знаци в скалите. Магистрални табели на по 2,500 години. Фигурите на камили и хора показват посоката, къде има вода и къде е безопасно да се спре за почивка. 

Съвременните знаци и табели са не по-малко интересни. На първото кръстовище в Ейлат има три стрелки: наляво Йордания, надясно - Египет, направо - Арабските емирства. Трябва само да внимаваш в коя лента ще се престроиш.  На тавана в хотелската стая в Акаба имаше стикер. Пускат високоговорителите на джамията в пет сутринта, моллата запява, а ти се молиш в правилната посока. Практично.

 

Акаба е много по-прекрасна от израелския Ейлат - два съседни курорта на Червено море, нещо като Китен и Приморско, но в различни държави. Ейлат е досущ като Слънчака - чудовищни петзвездни билдинги, молове, руснаци и сандвичи по 15 долара. Едва що пристигнали се изнасяме от там с мръсна газ. Трафикантът ни през границата е Лио –евреин-кубой с кожена шапка и оредяла коса до раменете.  Пръстен-череп блясва на ръката му, когато ни принуждава да направим всичко, което са ни учили да не правим в чужбина: даваме му парите и паспортите си. „Слизайте от колата!“, усмихнато, но заповядва той на границата. „Застанете тук да ви снимам!“. Малко равнис-мирно е положението и се строяваме като истукани за колективна снимка пред телената ограда.  В края на пътуването, когато Лио ни посреща обратно, този път с разноцветни расти в косата и кесия сладки за шабат, разбираме за какво ни е снимал – подарява на всяка от нас календарче, на което сме монтирани пред Хазната. много мило, ама да беше казал, щяхме да се поразчупим, а така споменът ни е като от залата с препарираните гъски в Природонаучния.

След кратък инструктаж и серия плоски шеги ни връчва по една торба от Била с вода и плодове и ни пуска да преджапаме от подредената, боядисна в искрящо бяло и поръбена с палми израелска страна в съседна Йордания, с плик пари и заръка да търсим някой си Хасан. Четири кифли с багаж минаваме транзит през фришопа (транзитът се оказва груба, груба грешка) и се помъкваме с ранци, куфари, пликове и спални чували, огряни от прожектори, по плац с петметрова ограда, увенчана с бодлива тел. Сам сами сме. Причува ни се лай на кучета и имаме чувството,че всеки момент някой ше открие огън. Посреща ни портрет на любимия крал в диктаторски размер и надпис W lcom to Jordan. Е-е! Зад мърляво гише, облепено с тиксо, сред камара разхвърляни декларации и висящи на туфи кабеляци седи усмихнат граничар. Наоколо щъкат разпасани йорданци – тече ремонт, #hubavoe, но не е готово, също като на Графа.  Странно роботче-камера, модел „Междузвездни войни-77“, се пули срещу нас, а по челцето му тичат светлини. На пейка пред гишето седи забулена жена, очите й шават като на роботчето. Челото й не се вижда, но предполагам, че по него не тичат светлини. Съпругът и – мрачен арабин се разправя с граничаря. Как ще я разпознаят на паспорта, като е забулена и не бива да се отбулва? 


Пазърлъкът е национален спорт в арабските страни. Направо ги обиждаш, ако не ги докараш до скубане на косите и жените-децата-гладни-ходят!  Жените, да, множествено число. По закон в Йордания можеш да имаш четири жени едновременно. И съответно четири тъщи. Но не тъщите са проблема, а седемте хиляди и петстотин долара, плюс злато и дрехи за булката, които мъжът трябва да осигури. Това не са малко пари, а сексът преди брака е изключен, поради което една приятелка мъдро беше казала навремето, че за да се разреши проблема с терористите, трябва в тази част на света да се пращат не Сини каски, а жени ПО розови каски.  Така да се канализира натрупаната и неизразходвана сексуална енергия. Шегата настрана, нито за момент не се почувствахме застрашени, никой не ни ощипа, а две от нас са млади и руси все пак! Напротив – през цялото време чувствахме само гостоприемство и уважение. Йорданците не бързат да ти вземат парите. Време е за сметката – почакайте! Първо да ви почерпим горещ чай с мента. Тогава ще платите. Пристигате в лагера на бедуините в пустинята – моля първо чай и сладки приказки, да отупате праха от пътя, а после ще ви настаним.  При нас няма фрешове, но сега ще изтичам до съседа, ето ви менюто, изберете си, много хубави напитки правят!

Петра, ах, Петра! В прочутата Хазна е нямало пари и съкровища, въпреки че всичкото завоевател, дето е минало от там, това е търсило.  Там са съхранявали тамяна, който преди петролът да стане актуален, е бил златото на Изтока.  Хазната е символът на Петра, но далеч не е единственото, което си заслужава. Непременно останете поне два дни, ако имате възможност. Не само цената на билета ще ви е наполовина, но ще успеете да разгледате римския амфитеатър с 4,000 места, изсечен направо в скалата, раннохристиянската базилика с чудни екзотични мозайки - жирафи, риби, палми и рошави птици, Манастира и музея в посетителския център.

Ще се качите на скалите над Хазната да си направите впечатляващи снимки на летящо килимче за Инстаграм, да позеленеят всичките ви френдс от завист.


Сами не! Качва ви водач срещу цена, постигната по горепосочения метод на пазарлък до скубане на косите. Нашият се казва Ауди. Добре че не е Трабант, помислих си, докато лазехме по непристъпните чукари, под проливен дъжд, в гъста мъгла, а после се оказа, че Ауди е популярно име, даже така се е казвал йорданският Левски, който вдигнал народа си на борба с отоманците. На върха, в импровизиран заслон, седят още двама такива като Ауди, весели момчета, Джак Спароувци с дебели очни линии, нали са бедуини все пак. Пускат ни Тупак и Шакира и танцуват около нас.

 

Докато Станка рисува, дъждът се усилва и сухото дере, по което минахме на идване, се превърна в пълноводна, мътна река. Ауди обаче не губи самообладание, а и парите винаги ги вземат накрая, когато работата е свършена, така че грижовно ни повежда по криви кози пътеки още по-нагоре, по още по-стръмно, към Свещеното място, от което се виждала цялата планина. В нашия случай цялата още по-гъста мъгла. В крайна сметка се добираме до римския път с колоните и целуваме земята! В нашия случай червения пясък.

 

В пустинята също се катерихме. Наджи, водачът ни, спира пред висока скална арка, врАта у пОле, както би казала баба ми, събира ни телефоните и пак равнис-мирно, хайде нагоре! И ние като едни дисциплинирани патки хукваме по отвесната скала. А той отдолу ни щрака с целия наличен фото-арсенал и се хили. Оцеляхме, даже ни показа как да си измием ръцете – понаскуба зелените връхчета на един храст, аджрам се казва, ако някой закъса за душ в пустинята, намачка ги с камък, поляхме му малко вода и всичко се разпени като Тео Ботаникъл, че и свежо миришеше.

Йордания, ах, Йордания! Дано останеш мирна и спокойна и да не те съсипят, за да може да се връщаме, да сърбаме сладко кафе с кардамон, да зяпаме милионите звезди на пустинното небе и да танцуваме лудешки арабски танци по ръба на петренските скали. С обич: Мила, Юлето, Станка и Надя.

 

Зад гърба на Адам

-  В „Дами канят“ има над 520 ергени. Не ме гледай така бе, Краси! Да, преброих ги. Голяма конкуренция! Регистрирах го в още два сайта – Запознайник и Vzemime, естествено навсякъде с различни имена, обаче снимката му я избрах най-представителната, от семинара в Брюксел миналата година. С червената вратовръзка, дето му я подарих миналата Коледа. Досега само две ми писаха! Не го харесват ли, не знам.

 

- Ти пък изчакай малко. Хубавите работи бавно стават. 

 

-  Едната да ти покажа какво ми прати: „Много ми харесва снимката ти“. Представяш ли си! Да ми говори на „ти“ още на първото изречение!

 

- Абе, Танче, на коя планета живееш? Ами те сега любов правят на първото изречение, ти искаш на „Вие“ да ти говорят!

 

-   А другата изобщо не схванах какво ми казва. Виж тука, гледай за какво става дума!

 

-   Момент, да си сложа очилата. Хъм, Zdr. ko pr? Mnoo gr8 pic! Здравка ли се казва? Това сигурно са й инициалите.  Чакай да си го препиша в тефтера, ще питам внука.  Тези, дето са под 20 трябва автоматично да ги изключваш, ако питаш мен.

 

-  Не изключвам нищо, което може да ражда! Ама като не е възпитано, поне да е разбираемо бе, Краси!  Толкова ли е трудно? Все едно китайски слушам. Коучинг знаеш ли какво е? Дъщерята стана сертифициран коуч, така й пише на визитката. Ходи в някакъв коуъркинг спейс, като я питах какво прави там ми вика, уф, значи, как ми го каза -  менторинг правела. Хората били жълъди, които ако развиели собствения си потенциал, се превръщали в дъбове. Трябва да изпия две водки, за да го проумея това лесничейство ли е, нещо с мебели ли е свързано. А от водката много вдигам кръвно.  Ти, вика, си от друго поколение. Сега светът се глобализира, езикът и нравите също. В 21 век живеем, вика, трябва да свикваш.

 

-  Той, синът ти, май е по-скоро за обява по Тянков ТВ.

 

-   Само на 50 е, млад е още!

 

-    Музиката им е много хубава на Тянков. Пускам си я у нас за фон. И обявите им са чудни! Къде ми остана тефтера, записала съм си няколко по-интересни така. Ето – „Красива жена на 65 от с. Ягода, работеща, търси истинския мъж – висок, интелигентен, честен, отговорен, любвеобилен до 70 г. с кола.“ Това се казва да знаеш какво искаш! Само марката на колата не е уточнила. 

 

-   Ама що записваш женските? Мъжките записвай. Може и ние с тебе да закачим някое гадже.

 

-    Като в турски сериал. В последната серия той като я гушна и й вика ти, вика, си любовта на живота ми!

 

-    Това са глупости, Краси! Дай да си говорим за реалния живот. Твоят мъж някога отнасял ли се е така с тебе, а?  Бракът отминава, съжалението остава…

 

-     Като отминава защо ще го мъчиш, човека.  Слушай още една да ти прочета. Ето ти мъжка, нали искаше. Много са му хубави на Тянков. „Добър мъж на 39 г. от Великотърновски регион с висше образование и собствен бизнес желае запознанство с равностоен партньор, по възможност фармацевт“.

 

-     Мъж или жена?

 

-     Какво?

 

-     Мъж или жена да е фармацевтът?

 

-     Вярно бе, не се бях замисляла.

 

-     Ще разбереш ти що не ги разбирам аз…

 

-    Тянков патриот си пада, едва ли ще пусне джендъри в обявите.  Добре де, тези двете, дето ти  писаха, не се ли усетиха, че си жена?

 

-     Не, обаче бързо-бързо ме разкриха, че съм по-стара, отколкото се представям. По-стар, искам да кажа. Ох, обърках се съвсем.

 

-   Синът ти разбра ли?

-   Онзи ден му казах. Вече беше пил две ракии, а той на две ракии много сериозно приема нещата. Като се ядоса! Като взе да вика! Какво си ме засватосвала, вика! Аз имам профил в Тиндър, без жени няма да остана! После половин час ми обясняваше какво е това Тиндър. Схванах го де, мобилно приложение за секс, не съм проста.  Ама Тиндър-шминдър внуци не прави!

 

-   Ти, Танче, е трябвало да се родиш в Афганистан. Или в Индия. Там майките имат право да женят децата си за когото си щат, без да ги питат. Сключват договори, плащат едни пари и готово!

 

-   И пари ще дам,  и бурка ще си сложа! Макар че не понасям пясък и змии. Само да се ожени!

 

-   Че дъщеря ти като се ожени какво? Колко години я мъчи нейния комплексиран пияница!

 

-    Е да де, ама ми роди внуци. Искам внуци и от сина ми – той е по-красив и по-умен, ще се затрие хубавия ген! Снаха да видя и аз, преди да умра!

 

-    Абе да не е обратен бе, Танче? Да ти дам номера на тоя от обявата?  Добрият, от Великотърновския регион. Какво като търси фармацевт? Твоят пък е банкер с апартамент в центъра на София. Танче, Танче бе, къде скочи?!  Те могат да си осиновят! Сега в чужбина даже им дават да се женят… Как се връцна тая жена. Обиди ми  се сигурно. Е какво! В 21 век живеем!  Трябва да свиква!

ИзПлискване

-          Нье, нье, ни можити да сядати там! Зарад таквиз кат вас вижти как съй напукал!

 

На клетия Цар Борис I наистина му се вижда арматурата. Явно стада туристи са сядали в скута му за снимка.  Изглежда евтин и величав.  Ако избегнете служителите на музея, може и вие да се щракнете за спомен само срещу 8 лева. Толкова е входът за Дворът на кирилицата в Плиска. Всъщност дворовете са два. Този с Цар Борис е по-приемливият.  На окосената ливада са разположени каменни букви. В единия ъгъл има малък параклис, в който можете да запалите свещ или да си кръстите детето, но само ако е с традиционно българско име. С Даяна и Патрик – до тук! 

Вторият двор е розариум с набучени в него празни постаменти, на които още не са побили главите. До момента са монтирани единствено Вазов, Алеко, Ботев, Пушкин, Есенин и Достоевски, както и бюст на основателя на осетинската литература. По стените има барелефи на детски писатели от Казахстан до Румъния. 

Платната в залата с живописта са плашещи, в стила на зрелия социализъм, когато Партията поощряваше художниците да повишават българското самосъзнание.

Архитектурното решение е средновековна крепост с възрожденски елементи.  В зала „Българска слава“ са восъчните фигури на Хан Аспарух (на кон), Хан Кубрат (на трон) и Хан Омуртаг (на пилон – така небрежнярски се е облегнал на колоната си, че фас в ръката само дето не държи). За Хан Крум изобщо не ми се говори. По-добре вижте снимката. На един пън насред залата седи младо момче, викам си този пък кой хан е с тая черна тениска, не го познавам, и си изкарвам акъла, когато се размърдва – оказва се екскурзовода.  Скача към групата деца, влезли току-що и започва отегчено да им говори: „Не пипате, не тичате, не викате! Ако нещо ви интересува, всичко го пише по стените!“ И действително, по стените на PVC пергаменти са се проточили възбуждащи патриотичен плам описания.

Дори завеските на бойниците са издържани в древен стил - от зебло са. Отмествам едната и пред мен се открива великолепна гледка към басейн с дебели чичовци и каки по бански – част от крепостта е хотел с кръчма. 

Опитах се да се впиша в средата, но май не ми  се получи много: тук изобразявам буквата "А", за да оформя дума. Познайте коя е думата.

 

Разбира се, музеят има гифт шоп. Срещу 3 лева си закупувам СВИДЕТЕЛСТВО N. 000001204 за поклонническо посещение в „Двор на кирилицата“, подписано от пазителя и създателя на двора Карен Алексанян – арменски бизнесмен от Шумен, член на партия „Атака“, арестуван през 2011 за търговия с гласове.

Кичът не ме плаши. Плаши ме сериозното отношение на хората към него. Ето няколко цитата от книгата за гости.

Ако решиш да повдигнеш патриотичния си дух, в радиус от 60-тина километра от Двора на кирилицата има прекрасни автентични места – тракийски, римски, християнски и алиански, антични и средновековни: иди в Мадара и виж Конника, посети Абритус и разгледай прекрасния музей с кът за децата, отбий се в тракийската гробница в Свещари и в регионалния исторически музей във Варна, където е най-старото обработено злато в света.  И избирай внимателно пътеките, по които вървиш, народе възродени!

Квартирантите от улица "Градина"

Ако попаднете в Ню Йорк, музеят The Tenement едва ли ще е в топ десет на забележителностите, които сте си набелязали. Затова ще ви разкажа за него и ако историята му ви плени колкото мен, нищо чудно някой ден да го посетите и вие.

 

Сградата е построена през 1863, когато за няколко години населението на града се е удвоило. Хиляди емигранти от целия свят са пристигали да си търсят късмета в обетованата земя. До 1935 през двадесетте апартамента на ул. "Градина" 97 са преминали над 7,000 души! В началото на 20 век целия квартал е бил най-гъсто населеното място в света – на площ от 4 кв.км. са живеели 550,000 души. Градината никак не е била цветя и рози.

 

През 1935 нюйоркската управа приема нови правила за сигурността на сградите. Вместо да направи скъпите подобрения, хазяинът изгонва квартирантите си и запечатва имота. Петдесет години никой не пристъпва прага на улица "Градина" 97, докато един ден в края на 80-те, Рут Абрам моли да ползва тоалетната на заведението на партера и надниква зад запечатаната врата. И що да види! Животът, както си е текъл в онези години, с все покъщнина и мебели, спи дълбок, 50-годишен сън, наметнал прашно одеало. Още миг и госпожа Гъмперц ще затрака с педала на шевната си машина, а Бриджит Мур от горния етаж ще подгони едно от 11 си деца да го къпе в кухненската мивка.

 

Разбира се, в онзи момент Рут все още не познава нито госпожа Гъмперц, нито Бриджит. С голяма страст и ентусиазъм тя се захваща да направи музей. Преравя градските архиви и открива безценна информация - снимки, документи, свидетелства за собственика и наемателите. Без да пипа нищо по сградата, тя успява да възстанови част от апартаментите както са били по онова време. Но не обстановката е това, което хваща за гърлото, а историите на обитателите.

Натали Гъмперц е на 22, когато пристига от Прусия. Омъжва се за Юлиус, сънародник, с когото се запознава в Америка. Ражда му четири деца и през 1870 семейството се заселва в тесния апартамент на ул. "Градина" 97. На 7 октомври 1874, Юлиус излиза за работа в 7 сутринта и никой повече не го вижда. В онези години това се е случвало често - бедността, гладът и липсата на сигурна работа е карала много мъже да се спасяват сами, изоставяйки семействата си. Църквата и женските дружества дори са разпространявали памфлети "Как да задържите мъжете си". Натали оцелява с шиене. Шие рокли от сутрин до мрак. Момченцето, най-малкото, умира от дизинтерия след като Юлиус изчезва. Седем години по-късно Натали получава писмо от Прусия - бащата на Юлиус е починал и му е оставил наследство $600. Тези пари са били достатъчни да си платиш наема на апартамента за 5 години. За да ги получи, Натали завежда дело в съда да обявят Юлиус за мъртъв. Прилага писма от двама съседи, които свидетелстват, че са го търсили и не се е вясвал. Благодарение на съдебните архиви, на документи от социалните служби, от периодичното преброяване на населението и от регистрите на Елис Айлънд, тази история стига до нас днес. 

Животът на квартирантката Бриджит е също много тежък.  От нейните 11 деца оцеляват само две, а самата тя умира на 36, изтощена от мъкнене на кофи с ледена вода и дърва от двора, тъй като къщата няма канализация и ток до 1920, а нужниците са 4 дървени бараки в задния двор. 13-членно семейство на площ от 45 квадрата!

 

Емигрантите от ул. "Градина" се борят с глад, мизерия, туберколоза, Голямата депресия и какви ли не несгоди. Борят се и с клишетата и етикетите, които им лепят местните – италианците са миризливи и мърляви, проклетите ирландски католици се плодят като зайци, всички са мързеливци и бедняци, изтърсили се в Америка да развалят пейзажа.  Но като  си помисли човек, те са избягали от още по-лошо в родината си – историята в края на 19 и началото на 20 век в Европа е немилостива и кръвопролитна.  Няма връщане назад!

Повечето от тези хора успяват да уредят живота си и от смрадливци и мърльовци се превръщат в гръбнак на средната класа в Щатите.  Когато разбират за музея, наследниците на квартирантите от ул. „Градина“ идват при Рут със сълзи в очите и куфари спомени. Носят снимки на внуци и пра-пра-правнуци и разказват своите истории за щастлив край на мръсната емигрантска приказка на своите предци.

 

Щ@24МАЙ.BG

Не плачи! Какво му е на Щ-то? Чудесна буква! Без нея няма щуротии, няма щастие, баща, щъркел. Ъркел. Това дума ли е? Без „щ“ и гащите не са гащи. Искаш да си „М“ като „мама“? Ами не може всички да са „М“. С едно голо "м" нищо не можеш да напишеш. Чакай да ти покажа нещо наистина гадно. Ето, това съм аз. Втората отляво, до учителката. С кльомба на главата.  Е, как ще ме познаеш!  Диадемата ми се е свлякла над очите и се вижда само маймунското „а“ и кордела колкото футболна топка. Корделата учителката я беше залепила на главата ми с тиксо. Нямах коса поради въшки.  Добре че ушите ми леко щръкнали, да крепят картонената корона. Това беше деня, в който осъзнах, че визията няма да е моето предимство в живота.  

Мъчно ти е, че си „Щ“? А кльомба каква буква е? Никаква! Обаче в класа бяхме 31 първолаци. А буквите в азбуката са? Точно така, 30. Учителката ни в голямо затруднение. Как така някое дете ще остане без буква. И да вземе да й попадне снимка на Манасиевата хроника – това е много стара книга, чак от 14 век. Колкото 14 човешки живота стара. И що да види там – думата „амин“ написана с такова едно завъртяно "а" с опашка. Ето, казала си тя, открих 31-вата буква! Така майка ти цъфна на училищното тържество за завършването на първи клас като маймунско „а“. Никой тогава не беше чувал за такова нещо. Нямаше ни джиесеми, ни интернет, ни електронна поща. Какво се смееш! Говоря за '87-88.  Защо точно мен ме изтипоса с това ли? Заради гълъба. Зимата го намерих замръзнал пред училището и го прибрах. На катедрата учителката си държеше всякакви препарирани животни.  Рисувахме ги и ги използваше в часовете по Родинознание. Така се казваше тогава „Човек и природа“. Сложих пилето до препарираните и го завих с шалче. Като Палечка, дето спасила лястовичката. Надявах се да е живо и да се съвземе. И значи, започва часа по музика, пеем нещо – какви песни учите сега? Да си първокласник то не е шега? Тая и ние сме я пели. Петрова, така се казваше, тактува с показалката по катедрата, по едно време се въодушеви, ритъма-спазвайте-по-ясно-по-отчетливо и блъска ли блъска.  А гълъбът вече явно се постоплил, стресна се от трясъците, поотръска пера и хвръкна. Той хвръкна, Петрова падна. Прежълтя и се строполи. Представяш ли си – препарирано пиле да ти излети ей така под носа.  Скупчихме се около нея, бръмбарчета ситни като теб такива. Добре че дядо ти лекар, понаучил ме беше на първа помощ, хванах гъбата от кофата – тогава дъските бяха черни, пишеше се с тебешир и ги бършехме с гъба от една кофа с мърлява вода.  Изцедих я на главата й и я свестих. После разследване, знаеш ли какво е това? То е като задават много въпроси, за да разберат какво се е случило. И разбраха. И Петрова ме короняса с маймунското „а“.   Та в деня на буквите всички рецитират за Азбуката, за България, за Мама, а аз стърча като грозно цвете от далечни земи и се пуля иззад диадемата, дето ми се е свлякла над очите. Защото и друго да ти кажа – в старобългарският език думата кльомба е означавала грозно написана буква. Подиграваха ми се известно време… Мила Кльомбо бях, Атка Опашатка…Разбих два-три носа и спряха.

Обаче какво стана сега? Без маймунското „а“ не можеш едно писмо да пратиш! Най-важният знак. Навремето нали са използвали гълъби, за да си разменят писма. Значи излиза, че маймунското „а“ е нещо като гълъб. Като оня гълъб, дето го спасих тогава. Виж как си се върти светът и как се навързват нещата като тъжно-смешна приказка.

Е, хайде, заспивай вече, детенце хубаво, пиленце любаво, че утре те чака най-светлия ден, най-милия празник, прекрасна моя букво „Щ“!

Бела коза

Лимоново небето, лимоново морето, лимонови децата, лимонов и градът. Това трябва да е текста на шлагера "Върни се пак в Соренто". А не за разни русалки, които навярно също са лимонови. Отрупани с лимони дръвчета има по цялото протежение на морето около Везувий и по Амалфийския бряг. Докато раждат, цъфтят. Свят ти се вие, ако дишаш дълбоко. На една от уличките в старата част на града попадаме в кичозния храм на лимона: пред входа горят две гигантски свещи, познайте с какъв аромат, а вътре продават всичко на света в лимонова интерпретация: от ликьор, бонбони и шоколад, до порцеланово пано с размер "ковьорчето на баба ти", с вграден лимонов часовник. Изскубваме се от кича без материални загуби. Истинското е току срещу магазина - едно мило момиче предлага лимоново сорбе от очукана, стара количка с опърпано чадърче. Няма по вълшебно нещо! Вкусът е наситен и ти изтръпва езика - слънце в чаша с много лед!

Соренто прилича на прилежен немски турист със загащена в панталоните фланелка, бели чорапи и сандали – курортен по конец.  Единствената причина да послушаме Павароти и да се върнем някой ден, е кръчмата „При Емилия“ на пристанището. Баба ви Емилия я има на фотографии: дебела, усмихната, с очила с черни рогови рамки и в кафява басмена рокля на дребни цветя. Оставила в наследство всички свои магически рецепти на дъщеря си – и тя дебела, усмихната и с очила с рогови рамки. Риболовните лодки спират пред ресторанта и рибари с гумени ботуши внасят вътре кофи с улова на деня. Вкусотия!

 

Италия е майка на много пилоти от Формула 1 и мащеха на всички клетници, които италианските шофьори возят по Амалфийското крайбрежие. С облекчение се изсипваме в Позитано - италианското Велико Търново, само че на море и с палми. Автобусът спира горе и се спускаме през живописни стръмни улички до брега. Плахо топваме пръсти в Тиренско море, където група снажни викинги се гмурка и палува. Температурата на водата е на добре изстудено розе. А нас ни чака тежко катерене и инфарктно автобусно преживяване нататък по крайбрежието. Озъртам се с пъшкане. На пристана спира корабче и започва да товари туристи. Я да видим къде отива. В Амалфи! Ама ние сме за там! Фитипалдитата нека се състезават по тесните урви, ние си уредихме живота!

 

Амалфи е мъничко, стръмничко и тесничко.  Едва си пробиваме път през тълпите – не искам да си представям какво е през лятото! Но надуши ли храна, нищо не може да спре дъщеря ми. Шава с нос и тръгва по следата, докато не стига до една сергия. В големи книжни фунии ни нагребват пържени скариди, октопод и калмари, увенчани с огромно парче лимон на клечка.  Явно и „Върни се пак в Амалфи“ ще има.

 

Citta Vecchia в Бари е средновековно прекрасна! Носи се ухание на босилек, доматен сос и патладжани.  Спираме пред  широко отворена врата. Две баби точат фитили тесто и с ловки движения ги превръщат в паста. Дърдорят нещо, сигурно е от жанра влез, влез, моето момиче, ела да видиш как се правят orecchiette и в пороя думи долавям mangiare qui. Значи аз, това, италианския, не го говоря, да кажеш, но зная няколко неща. Dirigente movimiento, например, не е диригент, който мърда, а ръководител движение. Вella cosa не е „бела коза“, а означава „най-красивото нещо“.  Mangiare qui? Да ядем при вас? Наистина ли?! Да бе, отговарят бабите, ей сега Луиджи ще ви заведе. Луиджи ни качва в хола, в дъното е шкафът със семейните сервизи, в нишата бумти пералня с гащите на фамилията. Настанява ни на голямата маса в трапезарията и след пет минути донася най-вкусната паста на света с телешко и домати.

 

Но стига за храна, хайде малко за музеи, щото да не си помислите, че не сме културни. Ако имате път към Неапол, непременно идете в Museo Nazionale. Колекцията му е забележителна най-вече с артефактите, пренесени от Помпей.  Великолепни мозайки, фрески, посуда, стъкло.

Пред една от залите се разбиват вълни ученици, отблъсквани от учителите си. Не влизат. На входа пише Secret Room. Посрещат ни няколко гигантски каменни фалоса. По-нататък следват теракотени лампи-фалоси, статуи-фалоси и по стените цялата древноримска Кама Сутра от публичните домове в Помпей. 

Докато обикаляхме Помпей, се разминахме с хиперактивна американска даскалица, повела клас ученолюбиви тийнове. „Очевидно Везувий е изригнал по време на избори, защото графитите по стените са в подкрепа на един или друг кандидат и изобилстват от политически призиви“, обяснява тя разпалено. „Виждаш ли, Недо“, обръщам се укорително към отрочето си, „хората чели и учили преди да дойдат, а ние с тебе просто се мотаем тука като древноримски мухи без глави.“ Е да де, но в магазина на Националния музей детето ми изравя едно книжле „1000 графита от Помпей“. Отгръща произволно и попада на „Никополис, чуках те, както те чукаха Прокул и Фрукт от къщата на Холоконий“.  Разлиства отново: „Ако някой не вярва, че Венера съществува, да дойде да види гаджето ми!“ „Учила тя! Избори-мизбори!“, изсумтява щерка ми, „Да ми паднат сега онези американчета, да им покажа за какво иде реч в графитите!“

 

В Пулия си е приключение без кола. То, БДЖ-то на Италия е безупречно – ходи почти до всяко село, движи се по разписание. Да, ама моите приятели, дето ми подариха нощувка, запазили стая в чудна аграрна хижа сред маслинови гори и романтика на пет-шест километра от Полиняно.  Пристигаме в Полиняно в два следобед. От гарата до центъра по улиците няма жива душа. Ни веспа, ни  кола, ни каруца! Дай поне да хапнем, пък после ще му мислим. Влизаме в ресторанта на центъра. Маси много, хора никакви. Само собственикът седи оклюмал в ъгъла. „Скузи“, викам, то нали вече италианския за нищо го нямам, „бус, такси?“ Ноу бус, ноу такси, махва той. А до тази ферма как да стигнем. В Гугъл мапс гледам – на един час път е. Ние в Рим един час по петнайсе пъти на ден го минавахме, та тук ли ще ни се опре! No, no, molto pericoloso! – маха с ръце човекът. Брех, гледаш го градчето, тихо, спокойно, какво да му е периколозото?

Вдигна човекът телефона и каза, че ще оправи работата. След малко цъфва някакво фиатче, усмихнат човек ни натоварва и подкарва. Шосето е живописно, но няма банкет и ако се бяхме помъкнали с куфара, наистина щеше да е опасно. Човекът знае английски, колкото аз – италиански, но криво-ляво се разбира, че фермата е стара, от 1615 и има много маслинови гори наоколо.  Моята версия е, че това е братчеда на ресторантьора, който бичи частно в свободното си време и ще ни одере поне 20 евро. А дъщеря ми слуша внимателно какво говори и вика не бе, мамо, това е собственика. И вярно! Фермата негова. Какво ли му е казал пицарят: „Абе, бай Франческо, ела тука, че две заблудени овци са дошли без кола, да си ги прибереш.“ Чуден край, чудни хора!

 

Но да се върнем на храната. Който не е ял сладолед в Рим, не е ял сладолед изобщо.  Преди десетина години, когато ходих, популярен беше шоколадовия с люта чушка. Сега го няма, но има оризов с мед. Вълшебство!

Разбира се, че ще се върнем някой ден! Италия, Италия, бела коза си ти, piu bella cosa!