Nadie's Stories: януари 2023

За мен Занзибар винаги е бил бар с пластмасови палми, скъпи, блудкави коктейли и сервитьорки по зебло. Но ето че петима пишман пътешественици се вързваме на акъла на Дими и Ката, и се вдигаме да видим оригинала. За първи път ми е Африка, за първи път отвъд Екватора!

На летището в Занзибар ни посреща Абдул Бербатов. Говори великолепен български. Оказва се също, че пее добре, с извивки: “Никога цвете не ти подариииих, мильята ми танцува сама, само че с дарууук…” Меди и Галена му били кумири! Нашата малка, нездравословно интелектуална групичка е на косъм да се качи обратно в самолета. Меди! Кой, по дяволите, е Меди!? Слава Богу, гледките наоколо бързо ни поглъщат.

Английско движение. Не стига, че всичко е в насрещното, ами куцо и сакато, живо и умряло, щъка по шосето. Пъстра група женоря, с кофи от латекс на главите, отиват на мангобер. По бронята на междуселското двеста и тринайсет, което на суахили е дала дала, са се наредили доста правостоящи - час пик е. Дала далата изпреварва моторетка с накачулено многочленно семейство (средната раждаемост на една жена в Танзания е 4.7 деца), ведно с кържавото им куче. Велосипедист с гъст сноп зелени банани си свирка по осевата линия. Момче изтърва поводите на кравата, която тегли каруца с мамули. Кравата се устремява да целуне нашия шофьор. Мамулите се разпиляват по пътя. Аз слагам два валидола под езика. Шофьорът ме бута ухилен и вика “А?! А?! Занзибар Ферари!” А ние мислехме да вземем кола под наем и да обикаляме сами! Майко мила занзибарска!

Посред цялата тази дандания стигаме до пазар. "Спри тука! Веднага спри! Само за минутка", изкрещяваме с Ката на шофьора. Клетият, докато се усети, двете сме изхвърчали и сме хукнали между сергиите по шосето. Попиваме гледките, шумотевицата и миризмите, и снимаме де що сварим. Обръщам се и виждам ужасеното лице на Марин, който вика и ръкомаха да се пазим от колите. В същия момент покрай ухото ми бръмва моторист и едва не ме отнася. Абе как не си отнесохме боя от спътниците си ние, и от шофьора, туристки с туристки смотани!

Курортът ни е рай! Бели къщички със сламени покриви сред палми и цветя, прохладни каменни алеи в лабиринт от зеленина. Правиш крачка и стъпваш на искрящ пясък, на брега на спокоен океан. Иде ти да разпериш ръце и да запееш “Хей, море широко, широко зелено! Хей, Индийски океан ти роден наш!” Но вместо теб запява фолклорен ансамбъл “Занзибаре” - мъжете лопат по едни тарамбуки, а жените вият ужасяващо като тежко ранена Петя Буюклиева. Поне не изядоха никого. Толкова по въпроса с културната програма по посрещането.

Занзибар е архипелаг с два голми и петдесетина малки острова, на трийсет мили от континентална Танзания. Островите на подправките. Така са ги наричали търговците от Европа и Арабския полуостров, които в продължение на стотици години са печелили луди пари от канела, карамфил, кардамон, ванилия, черен пипер и черни роби. Най-големият търговец на роби и слонова кост от Конго, плантатор, самият той притежател на 10,000 роби, алчен и кръвожаден, иронично звучи като комиксов герой: Типу Тип. Истинското му име, в случай, че ви гложди любопитството, е Хамад ибн Мухамад ибн Джума ибн Раджаб ибн Мухамад ибн Саид ал Мурджаби. Последният ибн да затвори вратата на къщата му в Стоун Таун и никога повече да не я отваря! Робството в Занзибар е премахнато от англичаните чак през 1897.

Какво ще стане, ако по бащина линия кръстосаш арабка с масаи, а по майчина индийка с португалец? И тук-там се обади гена на някой кривозъб риж англичанин? Занзибар ще стане, ето какво! Шарена мешавица. И музиката им такава, и облеклото, и архитектурата, и храната. Шарена мешавица.

Оказа се, че хавлийката, която приятелката ми Цвети ми подари на тръгване, си е направо бозава в сравнение със занзибарските цветови съчетания! А аз й виках, че с такова ярко нещо Илон Мъск ще ме види от Марс чак! Не и в Занзибар. Не и в Занзибар!

-Много си красива. Имаш хубава жълта коса. Това на краката ти какво е?

-Педикюр се нарича. Прави се с една малка четчица. Виж, приятелките ми имат и по ръцете. Маникюр.

-Майка ми няма такава боя. Тя е стара. Подпира се с тояга.

Като го гледам, няма 20. Ако го е родила в тийнейджърските си години, трябва да е на около 40. Каква тояга, каква старост! Момчето е масаи, с фалшиво копие и дървена сабя на кръста. Представя се като Кока Кола. Те всички са си измислили такива имена, за да е по-лесно за туристите - Кока Кола, Ананас, Мама Африка. Кой ще запомни Олоапари или Комгобоана. Обикалят плажа, заграждат курортистите и настойчиво предлагат дрънкулки и парцалки. Не преминават границата, очертана с греди между курорта и океана.

С Олоапари ставаме приятели. Всяка сутрин ме дебне да се появя, за да си упражнява английския. Питам го на колко години е. Не знаел. Няма документи. Идва от гори тилилейски в северна Танзания, без ток и вода, където жената струва 25 крави. Изпраща пари на майка си и двете си сестрички, които с умиление ми показва на снимка на счупения си телефон. И снимки на колибата си ми показва, и петте кучета, които пазят кравите от лъвовете. На училище не е ходил, защото в забитото им село няма.

-Ти ще ме учиш на английски. Да спечеля пари и да си купя паспорт. И да си намеря работа. Мечтая също да не съм черен. Черен е проблем.

Ох, моето момче! Проблем е и още как! Олоапари - масайският воин с големите мечти и нищожните шансове!

Рай, коктейли, шезлонги, ама никой от нашата група не може по цял ден да лежи, поради прословутия ни съклет и жажда за приключения. Мисля, че и Ева не са я гонили от никъде, ами доброволно и с радост е напуснала Рая поради съклет и жажда за приключения. Ден тен, ден шматкане, ден тен, ден шматкане.

Извън бодливата тел, която огражда курорта, пак е рай, но друг - мърляв, колоритен, хаотичен и смрадлив. Занзибар е паунска опашка. Изумрудено зелена джунгла, тюркоазени води, портокалово слънце и жени, които не се притесняват да съчетаят лимоненожълто с лилаво и оранжево с пембено. Ярките им канги контрастират с битовата мизерия. Къщички от сив итонг без прозорци, с пръстени подове и кладенец на мегдана. Деца без гащи и със зелени сополи тичат нагоре-надолу. Не че гладуват. Ако не обрулиш манго, ще се спънеш в диня.

Образованието изобщо не им е сила. Миш, мениджърка в курорта, убедено ни обяснява, че жените в Танзания били много повече от мъжете и поради тази злощастна диспропорция многоженството-до 4 жени на мъж, било позволено. Душко, що не чукна в нета, както направих аз, защото ми стана странно как без война и бедствие майката природа така се е объркала. Мъжете ви лъжат най-безочливо, с любезното съдействие на Аллах. Диспропорция няма и никога не е имало! Не й го казах. Жената и без това е негърът на света, както пееше Джон Ленън.

Многоженството има и някои условности. Една жена струва 25 крави в масайска валута, или 1,000 долара. Ако жената забременее или избяга от къщи с любимия си, плащането не отпада, но понеже е по спешност, женихът може да си вземе жената на лизинг, тоест да я плати на вноски.

Е, и ние се възползваме от културата на многоженството. Пускаме Огнян да шляпа напред, трите ситним зад него. Хората го тупат радостно по шкембето, красив мъж, зяпат одобрително белите ни пухкави крачета и си мислят, навярно, че ТКЗС-то в Ганчовец е негово, с всичките 75 крави, с които си е позволил да ни придобие. А той през цялото време си мечтаеше да ни продаде в робство, и от нас някаква полза да имало.

Най-красивото място беше островът, където ни заведоха на Синьо сафари. През тесен пролив влизаме в естествен басейн с вода до кръста, с облицовка от корали, украсен с причудливи природни скулптури, поръбен с палми и мангрови дървета. За да си заслужим обяда ни приканват да се покатерим на петвековен баобаб, широк колкото нашия блок в Изток, но по-просторен и с хубава ламперия. Горе е като Витошка в събота. Разминават се групи туристи и си правят селфита в несвяст. Очаквам на някой от клоните да видя Пипи с тава банички.

Хапваме великолепна морска храна под палмови шатри. Следва гмуркане сред мързеливи рибоци и снимки стил Плейбой Трета Възраст на бялата пясъчна коса по средата на нищото, където водата и животът са ни до артритните колене.

Стоун Таун е в списъка на световното културно наследство на Юнеско. В мръсният лабиринт от тесни прохладни улици бъка от магазинчетата, където в 21 век посоката на размяната се е обърнала - Запада дава злато на местните за мъниста, стъкълца и джунджурийки. Португалците вдигнали катедрала в 15 век, арабите я срутили в 16 век, за да използват камъните за крепост. После оманският султан я поразбутал колкото можал през 19 век, за да използва камъните за харема на 99 си жени. Харемът изгорял до основи в началото на 20 век. Когато Занзибар станал британски протекторат, англичанките ползвали крепостта за тенис корт, да не им зяпат голите крака. Тревната настилка и до днес е първокачествена!

В края на 19 век Занзибар бил в икономически възход. Тогавашният султан Баргаш (този с 99-те жени), се втурнал да строи палати. В стремежа си да изкопира разкоша на индуските дворци, внесъл пълчища индийски дърворезбари. Красиви резбовани врати украсяват града.

Вратите са фетиш и днес. Занзибарецът може къща да няма, но ще тури резбованата врата. Ако не може да си позволи дървена, ще тури желязна, стига да има шарени орнаменти (нещо като колаж от луксозните гаражни врати-самоделки в Люлин 5).

Ако имаш изострено естетическо чувство или, не дай боже, си професионален дизайнер, в Занзибар ще трябва постоянно да си на успокоителни. Ако си архитект и никога не си проектирал хотел на нашето Черноморие - също.

През 1964 Занзибарският народ най-после си извоювал свободата и си построили едно голямо Столипиново. Всъщност, Столипиново е китна градина в сравнение с това, което са си построили. Но са лежерни. Хакуна матата! Само споко! И поле-поле. Бавно и полека.

Има места, в които не успяхме да влезем. Например не посетихме нито един музей, което за нас е също толкова нетипично, колкото рязко да станем въздържатели. Дори къщата на Фреди Мъркюри не уважихме. Има и места, в които не посмяхме да влезем. Например този ресторант в един заден двор на Стоун Таун.

Някои от костенурките от Затворничекия остров имат номера на гърбовете. Представям си как занзибарци си организират Формула 1 със залагания и тракане на коруби по виражите. Иначе кротките животни хрупат зелеви листа от ръцете на туристите, акат по пътеките, дремят в рядката кал и в свободното си време носят на гърбовете си Земята.

Посрещаме Нова година с мил купон. Готвачката от кухнята е награбила прозрачен френски чичо и го върти в страстна салса. Абаносовият дългуч от рецепцията кърши снага със злобната моралистка от бара, която все се правеше на ударена и ни пробутваше безалкохолно мохито. Тази вечер е добра и усмихната. Сервитьорчетата си правят кръгче и се редуват за соло в центъра. Повтаряме стъпките на веселия африкански танц заедно, като балета на Шакира. Няма “Бяла роза”, няма гърмежи и дим. Шампанско и танци до захлас на плажа, под звездите!

Последната вечер с Дими и Ката предизвикахме фурор, когато се изтупахме в традиционните канги. Кангата е ежедневното облекло на занзибарките. Цветовите съчетания са направо налудничави! Всяка канга има послание. От “Не ме закачай днес” до “Мъжът ми харесва всичко в мен.” На нашите пише “Богатите жени с хилядата крави ги чакат още много приключения!” Или не беше точно това? Със суахилто сме Хакуна Матата.