Добърско, добър ден!

Колкото пъти да отида в Добърско, винаги ме чака изненада. Да се чуди човек къде ги къта всички тайни и съкровища това малко, забутано село. Този път – домашен иконостас с Путин. Но за това след малко.

Първият път се отбихме от ски в Банско. По онова време с децата енергично колекционирахме печати в книжката "100 национални обекта", където църквата "Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат" е номер 3. Цяла България съм обиколила, но за Добърско и църквата му не бях чувала, пък тя - коскоджамити национален обект!

Според легендите тук се е венчал Иван Шишман. Прадедите на хората от Добърско били преселени боляри от Плиска и Преслав - богати хора, които търгували с Гърция и цяла Европа. Църквата е строена през 1614 г., но на мраморна плоча вътре има по-стара дата, от 12 век, така че е възможно да е по-стара и от Боянската. Стара, стара, ама така е строена, че ни пукнатина има, ни влага. Специални отвори държат въздуха толкова чист, че кожата на изографисаните 30 жени-светици е мека и лъскава. Христос пък е нарисуван в космическа ракета на едната стена и в капсула на другата. И аз да имах 30 жени на главата, не в космоса, ами и отвъд щях да избягам!

Връщала съм се там още няколко пъти. През лятото градината на църквата е потънала в цветя човешки бой. Посрещат ни Добърските баби, които аха да влязат в нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО.  Те са си много материални, де. Носителки на всякакви медали от всички възможни надпявания по света и у нас. "Усмивка, момичета!“, казва диригентката, после кимва рязко с глава и се понася песен. Най-старото момиче, баба Ленка, на 77 години, сопрано според музикалната терминология - вика с цяло гърло, от петите си чак глас вади, леко дрезгав и хич необработен. Фабулата, то се знае, е за войводи с пушки - иглянки, моми с очи черешови, чудеса, геройства, седенки и големи севди. А каква баница правят само!  След края на концерта ни карат да си измием очите в кладенчето, където според поредната легенда, Самуиловите войници изплакнали ослепени очи. После трябва да се взрем внимателно и да открием кръста, изсечен във фасадата.  Навремето турците не разрешавали да се слага кръст на покрива и хората го скрили в градежа.

 

Преди няколко дни пак попаднах в Добърско с група приятели, любители на прясна пъстърва.  Рибарникът е на километър и половина над селото. „През живота си три пъти съм чел - да завърша техникума, за шофьорския изпит и сега за рибките“, каза бай Георги, който преди седем години, с тия две ръце, го е построил от нулата. Сам си прави "разсада" - значи издоява три женски и две мъжки пъстърви в легенче, рзбърква с птиче перо и след 15 минути оплодения хайвер светва в оранжево. И картофите за гарнитурата, и боба за чорбата - всичко си гледат с жена му. Вкусно, та вкусно! "Знаеш ли колко хора идват тука за Алтая, от детство, викат, Алтай не сме пили. В едно село наблизо го правят",  казва жена му и носи тава с дюлев тиквеник за десерт. А нали всички по Пиринския край пеят, на изпроводяк бай Георги отваря чудно гърлище за момчето, дето заради момата камъне троши, кучета го лаят и, сега идва най-интересния момент според певеца, в меана не влиза. Начи колко требе да обичаш една жена, та за нея в меана да не одиш!

 

Бай Георги е от революционен род. Прапрадядо му е правият вляво ей на тази снимка с Левски.

 

Показва ни поизмачкана книга с родословното дърво. Праправнукът пък е отявлен русофил. Путин се мъдри не другаде, а в домашния иконостас. И изобщо, декорацията на ресторанта изглежда твърде екзотична дори за човек, който никога не е стъпвал на Седмицата на дизайна в Пловдив, нежели на някого, който е стъпвал, и то предния ден.

 

Добърско е Швейцарията на България. Така ми се стори на мен, натруфената градска зоза, която от колата седна в кръчмата, без преди това да е копала картофената нива цял ден.  Непременно идете, пийте една ракия с бай Георги, обсъдете международното положение и ще видите какъв световен мир ще се възцари в душите ви.

 

 

Петък, пазарен ден

Не е нужно да давате камара пари, за да пътувате до Азия.  В София сме сбъднали азиатската мечта с Женския пазар – опровержение на максимата, че всичко тече, всичко се променя.  Срещу лев и шейсет за трамваен билет можете да си облечете копчетата, да ви хванат избягалите бримки, да хапнете отровно шкембе с много чесън и оцет и да си купите сутиен Е-200 (става и за вигвам за детето – здраво ушита работа!).  Конска сбруя, кюнци за печка, крадени жисиеми, рокля за кючек, галоши и шушони, наденички за хора със здрави стомаси – има всичко.  И то КАЧЕСТВЕННО!

Ако не сте по кючека, може да се маскирате като японска гейша от магазина за 1 лев. Китайците са хора практични и загрижени за клиента - овесили са очила на конец, като химикалките по банките, да не ги задигне някой, та ако ви дойде дребничък шрифта по българските етикети, да си го прочетете. Китайката Нура може да ви достави всичко, включително автентични зъби от акула и древни фосили. Не ме питайте за какво са ми трябвали.

Да кажем, че ви ядоса някое дете - те могат да бъдат много досадни, нали. Веднага имам предложение за подарък - кукла с плетено ансамбълче модел "Жената днес" от 1958. Баба му все с барбита си е играла!

Дори да сте ветерани в пътешествия из мърляви далечни страни и да сте злоупотребявали с улична храна, с единия крак в инфекциозното, нито ресторант "Драгоман", нито механа "Баба Яга" биха били вашия първи избор. Но виж, "Ашурбанипал" и "Истанбул", представители съответно на иракската и турската кухня, са друга работа. Не като интериор, разбира се, не като интериор. Иракчанинът Фреди е съхранил авангарда на деветдесетарския дизайн с всички ключови за битово заведение атрибути - дървена облицовка тип ловна хижа по фасадата, увенчана с колело от каруца, соц мозайка по пода, прашни мускалчета, хурки и кукли в народни носии по рафтовете, изтерзани препарирани птици на пирографирани стойки, посивели от мръсотия пластмасови клонки от японски вишни в гледжосани вазички и шублер от алпака за сервиране и отсервиране.  Към обяд в двата ресторанта се стичат намръщени мустакати мъже по бели потници, които шумно сърбат чорби и яхнии и плюят кокалите в лехата с изсъхнали растения - неизвестни страници от хербарий, наречени гръмко "градина". Ресторант-градина не е като прост ресторант, я! Пустата ми лакомия за телешкото с бамя и сутляша, чудните сусамени хлебчета и адана-кебапа ме подпират всеки път, когато в смешна офис-броня - токчета, сако с цици и тясна пола, дефилирам по пътеката между мрачните араби с вид на прегладнели терористи. Тайно се радвам, че все още предизвиквам затишие в сърбането.

Миризмата на пресен джоджен е миксирана с миризма на драно. Продавачите ви чукат в грамажа и ви пробутват стоката отдолу, която никога не е като стоката отгоре.  Ягоди от Гърция, домати от Испания, полски ябълки, холандски цветя и турски лук - почти нищо българско няма. А навремето пазарът е събирал селяни от цялата околия с прясната им стока направо от бахчите.  Нищо не е такова, каквото изглежда - под разплакана табела "Мляко" се мъдрят репи и марули, надпис "КАРАНТИЯ" е онагледен с бяло, вакло агънце, душица сладка, а въпросният ресторант "Драгоман" предлага и стаи за почивка. Ракия и почистващи препарати се продават заедно с отрова за хлебарки и праз "Старозагорски камуш". И защо не? Българският бейзбол може да е трепане на хлебарки с праз. Някои табели пък са особено категорични. Спално точка. Бельо точка.

 „Ци-гари, ци-гари”, конспиративно мърморят мургави ятаци на контрабандния внос, с ударение на ци-то.  Двама интелектуалци  играят шах пред сергия за гащи, размер като за българския отбор по сумо - жени старша възраст.  Единия си свирка арията на херцогът на Мантуа из операта Риголето на Верди.  La donna e mobile, подсвирква и мести бяла царица от D4 на D6. Противникът му е обречен.

Ако и вие имате музикални заложби, отбийте се в магазина на комуната за наркомани и да изкарате едно Фюрелизе на старо пиано с дърворезба и железни свещници.  В комуната чистят мазета и тавани, а после реставрират и продават намерените вехтории, за да спасят повече заблудени души.

Тръгнете ли сватба да стягате, пак на Женския и никъде другаде ще намерите удивителни творения на моделиерския гений - от роклята до обувчиците.  Да не ви стряскат голите манекени и извънземните дечица - шаферчета на витрината. Те само очичките им са такива флуоресцентни, иначе зъбите им хич не са остри.

Пицария "Айнщайн" ще ви изненада със самия него в цял ръст на вратата.  Приближете го и ще забележите, че страда от неизлечима болест на кожата - кел ли е, краста ли - така само, колкото да ви се дигне апетита.

Жалко, че общината подложи пазара на репаратура и модернизация!  Сега се получи еклектична смесица от скандинавски дизайн и ориенталска действителност. Все едно да обзаведеш с ИКЕА шкембеджийницата в квартала.  

 

Това е. Ако ви стегне шапката, не в мола - за шопинг терапия идете на Женския - бай Гошо ще ви сгъне една островърха от вестник, в който новините са само добри.

Как ще ни стигнат американците

Стамфорд е американския Каспичан.  От разликата във времето сме се облещили в ранни зори и хукваме по забележителности.  По улиците няма жива душа. Забележителностите се изчерпват с две църкви и една статуя на Христофор Колумб, каквато има в почти всеки град на източното  крайбрежие.  Хваща ни такъв съклет, че се мятаме на първия влак за Ню Йорк (слава Богу, Стамфорд гара има).

 

 

 

Какво правим в Стамфорд? Ами делегати сме на Международната конференция на детските музеи. На откриването кметът на Стамфорд ни поздравява: „Добре дошли в нашия жизнерадостен град“. С Бистра се споглеждаме – ако това е критерия му за жизнерадостност, навярно е отрасъл в манастир.  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Конференцията е интересна.  Хиляди проповедници за силата на ученето чрез игра и неформалното обучение от цял свят са се събрали в жизнерадостния Стамфорд да се запознаят и да обменят опит и идеи.  Не е като да нямат опит американците. Първият детски музей е създаден в Бруклин през 1899. От тогава са се пръкнали още 300 в цяла Америка и над 100 в света.  Отскоро и България е горд член на това голямо семейство с малкия Музейко, роден на 1 октомври 2015.

Въпреки, че е само на 7 месеца, Музейко не отстъпва по нищо на световните си събратя, че даже в много случаи ги води за носа.  И сградата му – сграда с чудесните цветни куполи, и изложбите му – изложби, внимателно премислени, с изпипан дизайн и силно съдържание, и екипът му – екип – млади, мотивирани учени, вдъхновяващи децата да заобичат науката.

Казвам това не само защото се срещнахме и говорихме с много хора, а и защото успяхме да видим още три детски музея: този в Лонг Айлънд, Манхатънския и Stepping Stones в Norwalk, така че не е като да нямаме база за сравнение.

Един от експертите на конференцията е Сюзън Магсимън, създател на революционната за Америка програма The Ultimate Block Party.  Това са събития на открито, в които деца и родители от местните общности се учат чрез игра – работят с глина, правят къщи от кашони, рисуват маски.  У нас такава програма има още от юни 2011 година, когато Станка Желева направи първия Детски панаир пред Народния театър. Сюзън има много какво да научи от наша Станка, която освен панаира прави и интерактивни игри в музеите, образователни програми по история на изкуството в училищата, гастролира с Детския панаир пред Лувъра в Париж, а сега я канят и в Лондон. 

 

Конференцията закри Джефри Канада, в топ 100 на най-влиятелните хора на списание Тайм през 2011, топ 50 на Форчън и говорител в TED Talk. Джефри е създал „Детска зона Харлем“ през 1997 г. в един от най-бедните квартали на Ню Йорк, за да даде равни възможности на децата от бедни семейства да учат, да спортуват и да живеят здравословно.  От създаването на програмата досега, над 400,000 деца и семейства са минали през безплатни  курсове, предучилищни и училищни програми.  93% от децата на Джефри са продължили образованието си в колеж.  Цената на програмата е $5,000 на дете и го разпъват на кръст за всеки долар. В същото време Америка е на второ място по брой на затворниците в света след Сейшелите – 716 души на всеки 100,000.  Населението на САЩ е 4.4% от световното, а американските затворници са 22% от затворниците в света!  За сравнение най-високия процент в Европа е в Испания – 141 на 100,000, а в България съотношението е 121 на 100,000 души.  Издръжката на един затворник е към $30,000, но никой не протестира държавата да отделя тези средства, вместо да дава повече пари за образование. 

 

Встрани от професионалното, не зная как ще ни стигнат и в личното.  Чаша вино е 9 долара. 9 долара! Не можеш да го докараш до бегъл блясък в очите, камо ли да станеш алкохолик! Много пъти съм ходила в Щатите, но сега особено много ме порази бурното размножаване на складовете за лични вещи – self-storage.  На всеки ъгъл са вече. Купува народа, харчи пари, трупа ли трупа и после бум – на склад.  Отношението им към храната е същото – на многотия. С една порция можеш да изхраниш средно голямо китайско село. Кафето го сервират в кофи. Буквално. С мляко, сметана, карамел, боровинков аромат, шоколадови пръчици, черен чай, зелен чай, ядки, плодове и не искам да мисля още какви глупости. Само дето шкембе и тройка кебапчета не слагат вътре.   Ако им кажеш, че искаш просто късо еспресо без нищо, направо ги обиждаш. 

Вижте, в някои случаи нямам нищо против големите порции. Ресторантът на Бигълоу в Лонг Айлънд е типична американска закусвалня, не с маси, а с плот – готвят пред теб и ти сервират прясна морска храна – рачешка супа, миди, скариди, калмари, рибоци, с планини от пържени картофи. С Бистра щракаме порциите, готвачите, гишето и стените, по които висят снимки и рибарски такъми, напластявани от 1939.  Понеже посетителите са си главно от квартала, собственикът е учуден от засиления журналистически интерес. Пол, нашият приятел, който ни заведе там след вопъла да хапнем типична за мястото храна, се смее и му обяснява, че ще стане звезда в българския фейсбук. „Ааа, България я знам. Аз съм от Гърция и си ходя до нас всяка година“, казва собственика на типично американското заведение. 

 

 

Така е в Щатите – всичко е карашик. Paris Baguette – пекарна в Ню Йорк, е собственост на корейци и сред поамериканчени печива продава измислената в Тайван  напитка Boba Tee.  Boba на тайландски значи големи цици. Подходящо име са му дали, млечно такова едно - това е ароматизиран шейк с желирани топчета. Майсторлъка е да го разбиеш добре и топчетата да не са лигави. 

 

На тази напитка ни светна Ян Чу (ние й викаме Янчо) – корейка, женена за американец с майка негърка и баща грък –рибар, както се казваше в една популярна шега от соца. Най-шарено е в метрото. Там има всякакви модели – ексцентрични луди екстравагантни странни птици.  Този път класацията оглавява елегантен мъж с бомбе, засукани мустачки, двуцветни чепици и чадър, все едно току-що пристигнал от Викторианската епоха с машина на времето и хванал връзката с Линия 2 – Надежда-Лозенец.

 

Не спирам да се удивявам как е възможно да живееш в една страна и да не научиш езика. Тази година попадаме на колумбиец, от 25 години американец, в средата на попрището жизнено, шофьор на такси, който говори английски, колкото аз говоря шведски – ингьентин, демек хич. Добре че мъчих испанския две години в института, та не ми се наложи да бръмча с разперени ръце, за да му обясня, че отиваме на летището.  Българинът не в Щатите, в Китай да го изпратят, за 25 години не само китайски ще научи, ми и на всички съседни страни езиците, дюкян ще отвори и търговия ще върти.

Връщам се в България през Мюнхен. На изход H34 към София попадам обратно в моно-света – угрижени лели с къси коси цвят „Залез над Босфора“ и посивели от пушене лица.  Но този път не ми е тягостно. Има неща, в които сме с едни Boba пред Америка и ми е хубаво на душата!

  

 

Рай Цвай

Само да съм чула някой да се оплаче, че София била мръсна и че имало смог! Аптека сме, аптека! Или че съвременната ни архитектура е лайно с връх на пъпа на Орлов мост срещу телевизията и нямаме ърбън далновидност. Елате да видите в Банкок какво е! Небето е сиво, с цвят на бензинови пари, залезът е мазно червено петно. Нацвъкани произволно сред бедни бараки и бетонни виадукти на по няколко нива, небостъргачите са по-разнородни от хотелите на Слънчака. Кеф ти Ню Йорк стайл, кеф ти Лондон стайл, а ако много държиш – ето ти и неопределим азиатски стайл - много шарен и с пайети.

 

Таксито е ярко цикламено.  На стикера името на водача, както собственото, така и фамилното, са с по над 50 букви, повечето съгласни.  С умиление си припомням исландския вулкан Ейяфятлайокутл и тройката по история заради Навуходоносор.  Мила предлага да му викаме Иван за по-лесно. Апаратът е покрит с розова хавлийка, та трябва изрично да го помолим да го отвие и да го включи. На огледалото се мандахерцат гирлянди сухи цветя, плюшени слончета и други аксесоари.  Като вземем предвид, че движението е обратно като във Великобритания, остава ни само надеждата Ванката да е возил мис Дейзи.   

 

 Транспортни алтернативи колкото искаш.  Както казваше баба ми, има лошо, има по-лошо, има мамата си е*ало, а има и тук-тук - триколесно моторче с кабинка, което може да побере до трима души, незлоупотребили с тайландска храна. Шофьорите на тези въшки всичките мечтаят да са шампиони от Формула 1 и непрекъснато тренират. За да не им се разпиляват клиентите, на тавана са заварили метални дръжки, a отдясно са запердили каросерийката с мрежа. А са дали резко десно, а си увиснал като Спайдърмен над осевата линия. Отнемат предимство, мушкат се между колите, минават на червено. Накрая като слезеш, целуваш твърдата земя от радост, че си жив. А там тротоарът е мръсничък. 

„Представям си какво би станало, ако на такъв му кажеш, че бързаш за някъде“, отбеляза по едно време Стаси. Тук-тукът няма апарат и трябва всеки път яростно да се пазариш за колко ще те закара там-там.  Понякога хитрите шофьори предлагат ниска тарифа, но с отбиване в някой магазин или с наемане на лодка за безумни пари - трябва да си много нащрек. На мен тук-тукът много ми хареса, защото се чувствах като баба Яга на метлата – горещият банкокски бриз роши гнездото на главата ми и съм готова за магии и бели.

Навремето Банкок е нямал пътища, а само канали. Затова са му казвали Венеция на Изтока. Чао Прая е колкото Дунав. Прекосява града и се разклонява в малки и големи ръкави, които кипят от живот. По реката движението също е наопаки. Цяло чудо е как типичните за Тайланд „опашати лодки“ – източени дървени красавици, с перка в края на дълъг метален лост, се разминават с товарни шлепове с по трийсет вагона, туристически корабчета с ресторанти на покрива, елегантни плаващи пагоди – чартъри на големите хотелски вериги и пъргави малки моторници. 

 

Ако се мушнеш в някой от каналите, попадаш сред живописни наколни къщи сред бананови палми и цъфнали бугенвилии и жасмин. Рибарите мятат въдици направо от хола и си перат прането под ламината в спалнята.

Тайландците обичат своя крал Пхумипхон Адунядет (сега ви става ясно това с имената, нали), 88 годишен, на престола от 1946. Кралят е слънце. Има го на портрети в златни рамки, окичени с цветя и панделки, из цял Банкок. Щръкналите му уши и заплахата от съд, ако го обидя, ме преследват непрестанно. 

 

Кралският дворец е пищен и претъпкан. Бързо установяваш, че по-лошото от това да се озовеш СРЕД организирана група китайски туристи е да се озовеш СРЕЩУ организирана група китайски туристи. Няма измъкване! Бутат се и боцкат с лакти. А не е като да e тясно: 200,000 квадратни метра и над 35 зали, къщи, храмове, кули, пагоди, тераси и градини, в които да се пръснат.  Строителството е започнало през 1782 г.  – година преди испанските заселници да създадат Лос Анжелис, когато в Европа са царували Луи XVI и Екатерина Велика. Явно разточителството си е било типично за онази епоха - дворецът е декориран с великолепни стенописи, разказващи по тайландски индийския епос Рамаяна, филигранни мозайки и страховити статуи на войни.  Такава пищност, че Казимир Малевич или Марк Ротко биха паднали в несвяст още на входа.  Топваме по един лотосов цвят в голям казан със светена вода и си поръсваме главите, нищо че сме атеисти. То не се знае…

 

 

 

Будизмът е основната религия в Тайланд – над 95% от 67-милионното население са будисти. В 38,000 манастири и храмове служат над 300,000 монаси, а даренията от вярващите надхвърлят 3.6 милиарда долара годишно. Как да не са по конец храмовете, как да не блестят! Макар че и там, както у нас, има скандали – за сексуален тормоз, финансови злоупотреби и лъскав лайфстайл.  Монашеството в Тайланд не е до гроб. Всеки може сам да определи срока, за който иска да служи.  В някои от храмовете, в които ходихме, можеш да си поговориш с монах. Хем той си упражнява английския, хем ти можеш да попиташ за религията и ежедневието му.   

 

Преживяваме поредния културен шок, когато вечерта се озоваваме на Каусан Роуд – Вавилонската кула, но водоравна.  Няколко улици, на които можеш да преживееш всичко направо на тротоара - да си татуираш дракон на корема, да ти сплетат косата на шарено афро, да ти масажират краката. Можеш да си ушиеш костюм Армани, да резервираш екскурзия до всяка точка на Тайланд или да обмениш валута. Тайландската валута е бахти. В смесъл не ‘бахти валутата, а така се казва.

Можеш също да се напушиш до синьо, да хапнеш скорпион на клечка или да танцуваш в гигантската дискотека, в която се превръща улицата, здраво надишал се с азотен оксид (laughing gas).  И трите чувстваме, че за последните няколко неща сме закъснели с пътуването с около 30 години, купуваме си по една гривничка с мъниста и кротко се прибираме в хотела.

 

 

Годишно, Тайланд приема около 20 милиона туристи, които оставят над 3 милиарда долара.  Човек би очаквал, че местните поне говорят езици и са се научили на обслужване. Нищо подобно! Тайланд е една от трите държави в света, които никога не са били окупирани или колонизирани.  Навярно това е причината тайландците да приемат чужденците с известна аристократична досада, като необходимо зло. Никой не говори дори посредствен английски. 

Вариантите да се разбереш са три: 1) С имена. Например, ако искаш да попиташ шофьора на таксито дали харесва футбол, трябва да кажеш Манчестър Юнайтед? с въпросителна интонация.  Ако той започне да  кима ведро и да се усмихва, можеш да разшириш темата с Лео Меси, този път казано с категоричен тон, с палец нагоре, вдигнати вежди и утвърдително махане с глава. 2) С жестове.  В Чианг Май, срам не срам, разперих ръце и забръмчах изразително – за летището сме, демек.  Добре че Мила и Стаси са ми приятелки и не ме снимаха в този момент.  3) На български.  Таксито, което си повикахме за летището пристига. В багажника е монтирана газова бутилка и има въдица и рибарски принадлежности. Ние сме с три 25-килограмови куфара с размерите на хладилник с фризер.  Шофьорът слага единия в багажника и започва да се чеше.  Поглежда от едната страна, поглежда от другата. Вади куфара. Вдига кората и измъква розово найлоново въженце от резервната гума.  Вкарва два от куфарите, този път отвесно. През това време Стаси е успяла да намести третия куфар на предната седалка.  „Ти така куфарът ми няма да го возиш!“, заявява Мила на чист български с идеална дикция, вперила поглед във въженцето.  Писва ми да го гледам как се чеше. „Аре сега бегай от тука малко!“, му казвам и аз на чист български, с идеална дикция и го отмествам встрани. Изваждам двата куфара и рибарските такъми, слагам единия куфар обратно, другият натискам да се сплеска и го намествам върху първия, затварям капака и изтупвам ръце.  Ванката ме гледа с обожание и ми казва нещо. Сигурно е „Ожени се за мен!“  Да беше готвач, да го взема. Даже имам място да го сложа в сплескания куфар. Ама той-таксиметров шофьор, при това тъп.  „Котоошу!“, ми иде да му отговоря, с категоричен тон, с палец нагоре и вдигнати вежди. Но не мога да мръдна, щото трите сме му гушнали въдицата и такъмите. Пък и кой го знае дали е наясно с японо-българската борческа школа.

Обслужването в Тайланд е по-зле дори от това в Созопол по соца.  Нека ви разкажа за отпътуването ни от тоз слънчев рай, Райли Бийч.  Понеже полетът е ранен, вземаме първата лодка в 6 сутринта.  Още е тъмно. Отлив. Водата, а съответно и лодката, е на километър навътре по гумен кей, който се тресе като желе под колелата на трите ни хладилника с фризер.  Краят на кея настъпва неизбежно, като смъртта.  След него е тиня и остри, хлъзгави корали. Гушнала куфара, успявам на магия да стигна до лодката. Тъкмо да въздъхна облекчено се оказва, че от нея трябва да се прехвърлим на съседната, 10-местна за 26 пътници. С обилен багаж. Потъваме до ръба и тежко се понасяме към открито море. Обливат ни студени пръски.  Чувстваме се като бежанци.  Акостираме как да е и цялата операция се повтаря наопаки. Кални и мокри финишираме пред блестяща черна лимузина, кожената й тапицерия мирише на новичко, а шофьорчето е чистичко, спретнато тайландче, за което навярно това е първи курс с нова книжка. Кара с 20 и гледа мрачно. Дойде ми наум да му извикам „Котоошу!“ с палец нагоре и вдигнати вежди, но обстоятелствата бяха някак деликатни.  Сигурно още я чисти тая кола.

 

Друго екзотично превозно средство е слонът. Язденето на слон е сред топ 10 най-лоши преживявания, не само от жалост за милото животно.  Понеже с докторесите сме 5, качват ни на два слона. Нас трите, поради бройка и габарити (Мила, знаеш, нямам предвид теб), ни качват на майката слоница – две в металната пейка на гърба й, Стаси - на неепилирания, бодлив врат.  Всичко се клати неуправляемо, слоницата дружелюбно ни плюе и така пърди, че ако бяхме по-леки, щяхме да финишираме безплатно в северна Монголия.  От време на време се отклонява от пътеката и се навежда да пасе. И ние се навеждаме с нея от 4 метра височина.  Стаси се сплесква на станиол всеки път, когато хоботът се вдигне за порция захарно цвекло.  Розовите уши на сиви точки й стоят като моден панталон, само дето панталонът по принцип не плющи, за да гони мухите.  Все пак всичко е сравнително кротко.  Това не може да се каже за докторесите, които са покачени на тийнейджър, син на нашата слоница. Веселото момче припка пъргаво и палаво пръска италианките с вода от калния гьол.  Майка му ръмжи към него и му се кара, но това изобщо не го трогва. Започваме да се чудим каква трева е пасъл.

 

Можете ли да предположите кое е най-универсалното средство в Тайланд? Ще ви кажа.  Кофа от латекс. Кофата от латекс е домакински съд и уред - лопата, миялна машина, табла за отсервиране, вързана за въженце за лодката е склад и кошче за боклук, охладител за бира, супник и фруктиера.  А също шахта за отходни води. Слава на Буда, не едновременно със супник, макар че кой знае! Ако седнеш в кръчма, минава един младеж с две баки от латекс. В едната изсипва остатъците от храна, а в другата прибира използваната посуда. Навярно после я подрежда в миялна на 70 градуса. Ако искрено не вярвам в това, трябва да остана гладна, а е грехота!

От каналите на Чао Прая се озоваваме в модерната част на Банкок - абсолютно безинтересна - молове-шмолове, където гранитогресът блести, хората са спретнати и кофи от латекс няма. Единственото нещо, което си струва там, е къщата-музей  на Джим Томпсън, амеранец, който през 60-те години на 20 век възражда копринената индустрия в Тайланд, позамряла заради голямата китайска конкуренция. Джим е бил загадъчна личност - страстен колекционер на антики, обикалял Тайланд и купувал статуи, барелефи, рисунки и текстил, но преди всичко е бил изключителен естет.  Ако преместването в нов дом се счита за едно от трите най-стресови преживявания, представете си как този човек е разглобил и преместил шест къщи от всички краища на Тайланд в Банкок и ги е подредил в едно дзен-цяло – магическа градина, езерца със златни рибки, тайнствени пътеки и скрити прохладни кътчета. 

Но най-същественото не са самите къщи, а изящните предмети на изкуството и археологически артефакти, които съставляват интериорът им. Не музей, а живо място, в което очакваш бохемът Джим всеки момент да връхлети с коктейл в ръка.  В кабинета на Джим има два хороскопа – малки геометрични рисунки в рамки.  Първият е за 1959, годината на Коня, когато Джим се премества в Банкок и построява своя комплекс. Успешна, слънчева година, предрекъл будисткия монах, който му ги направил. Вторият хороскоп бил зловещ – монахът предупредил, че годината на Огнената овца може да донесе голяма беда.   На 61 години, в годината на Огнената овца, Джим изчезва в Малайзия – тръгнал на разходка по добре позната туристическа пътека. Едно от най-мащабните издирвания в историята на човечеството не намира ни копче, ни снопче. Това си остава сред големите загадки на 20 век. Ако не са извънземните, най-вероятно го е пречукала конкуренцията.

 

На изпроводяк ми иде да се развикам насред летището: "Чакай, Ванка! Оставам!  Ще ти помагам да ловиш риба в мътните води на Чао Прая, ще кълцам лимонова трева и галангал за чорбите на жена ти и ще уча децата ти на английски!" Вместо това чекирам сплесканият куфар, пълен с подправки и плодове. Толкова други места ме чакат да ги открия!