понеделник, 3 август 2020 г.

Тиндър флирт с тракиец

Влюбена съм! Разликата във възрастта и времето не могат да ме спрат! Какво са 2500 години? Един миг в безкрая на Вселената! Той е още тийнейджър. Единственият оцелял, неизстърган от вандали. 18 века преди Сандро Ботичели, неизвестен тракийски художник е изписал това нежно, одухотворено лице.  Запознавам го със Софи и Марин, които са се проснали като владетел и жена му, само че по дънки и тениски, върху дървения нар, покрил каменното ложе в Оструша, и го зяпат на тавана. Приятели са ми, какво да ми кажат, освен че го одобряват. Дори ме оставят насаме с него, но той мълчи. Едно zdr, ko pr поне? Ясно, пак несподелени чувства!  
Пристигаме в хотел "Еделвайс" на Бузлуджа привечер. Дърворезби, кристални полилеи и градина, поддържана като мутренска любовница - епилирана и ондулирана.  Пием по ракия със салатка на терасата. Пейзажът наоколо е по-хубав от хубава-си-моя-горо. Поглеждам си часовника: "Слънцето залязва в 21.05. Да го хванем?" На въпроса колко е до върха, човекът на рецепцията казва по инерция "двайсет", после ни измерва от главата до петите и се поправя "трийсет-четиридесет минутки".  Хукваме по баира.  Газим през равнец, жълт кантарион и диви ягоди.  Червеният паметник е тъмен силует на фона на червения залез.  Планината приижда на вълни. На отсрещния баир пасат коне - изрязан от хартия театър на сенките.  Пеем, дивеем и се снимаме на север, на юг, уловили слънцето, прегърнати, разделени, в глупави пози и с усмивки колкото Стара планина. Един прекрасен миг в безкрая на Вселената.




Следващата сутрин посрещаме изгрева на свещено за мен, страстен колекционер на кича, място. Дамасцена! Още на паркинга оставам безмълвна от впечатляващ скулптурен ансамбъл (бронз): в средата тракиец, от лявата му страна - православен поп, който с едната си ръка му сваля тракийската шапка, а в другата държи лира. От дясната страна друг православен поп, който му слага трънен венец на главата. Композицията допълват козел с образа на Радой Ралин, елен и глиган. 
 

Но нямам време да стоя замислена и да разгадавам символиката. Дамасцена съблазнително ме приканва да мина през входната арка с дизайн на Тюлбето в Казанлък.  На върха се извисява умалено копие на Статуята на Свободата. В българската интерпретация, Свободата е стъпила на рошаво земно кълбо.  Изобразена е с опашка на дракон (с люспи!), пресечена от две стрели, които оформят знака на долара. Докато я съзерцавам, се се сблъсквам челно с двуметрова бронзова тракийка, мотамо слязла от тавана на Казанлъшката гробница, само че без мъжа си и с роза в ръка.   Стреснато проверявам - слава богу няма опашка с люспи!  Зад гърба й се простира ресторант в мащаб Слънчака, който може да приюти и изхрани с таратор и шопска салата два чартъра германци.  Прилича на казармена столова.



Не, това не е евтиният циментов кич на динозавърския парк край Ново село. Не е и пластмасов диамант в короната на лебед от автомобилна гума. Дамасцена е луксозен кич.  Червен мрамор по стени и тавани, мозайки, ковано желязо, стенописи на собственика и семейството му с кошове рози на рамо... Но коя съм аз да съдя! Може би след 2500 години някоя влюбчива патка като мен ще зяпа в Лувъра бронзовия Бай Ганьо с лицето на Калоянчев, обявен от бъдещите археолози за древен цар, и ще въздиша учестено. 

Етнографският раздел е пълен с дамаджани, сърпове, хурки, мускали, кошници и престилки.  Отпред, в езеро сред бамбук, плават патки и лебеди. 

За луличката на Алеко, натъпкана със стотинки и тракийският културен център, в чиито вход бие тръбата на отдушника на ресторанта, нямам сили да говоря. Те, тракийците, и без това отдавна са умрели. Един отдушник няма да ги бутне изобщо. 

Не, не! Трябва да ви кажа все пак!  Тракийският културен център е архитектурно решен във формата на кошница за рози, чиято дръжка се извисява над римски амфитеатър.  Абе историята на света е цялата по нашите земи, ей! Всъщност римският амфитеатър с цветя между редовете е даже симпатичен на фона на общото безумие. Не се стърпявам, скачам на сцената и декламирам любимото си стихотворение на Жак Превер, много подходящо за обстановката: "Като жълта светкавица един портокал прелита през пречките и цопва във кофата. Арестантът сияе, до уши олайнен: "Тя не ме е забравила, тя мисли за мен!". Софи и Марин ми ръкопляскат, до уши олайнени. Приятели са ми, какво да правят, милите!


Отмиваме вкуса на фалша с ходене "по гробища". Казанлъшка гробница, Голяма Косматка, Грифони, Оструша.  В колата пеем с пълно гърло Електрик лайт и Куин. В багажника дрънчат бутилки "Тамянка". Десет кашона спешна доставка за Софи и мен от изба "Абритус" в Разград.  Щото Софи не си поплюва. Когато свърши бутилката и й предложа да си вземем по още една чашка, тя повдига вежди и възкликва "Ба! Чашка!"  Този музикален съпровод май най-много ни отива.  

През поля от лавандула и слънчоглед се носим към село Габарево.  Марин познава целия свят. Не съм го питала, но сигурно и извънземни познава.  Представям си как ни качва на космически кораб, пълни товарният отсек с кашони "Тамянка" и отпрашваме да си къркаме със зелените човечета.  Фикрет и Галя не са извънземни. Художници са. Все едно влизам през ключалката в тайната градина на Алиса в страната на чудесата. Навсякъде са разхвърляни шарени котки в различен калибър.  Цветя до ушите, каменна чешма, статуи и картини. "Тези тук са ми за екмек, за хляба, сиреч", казва Фикрет. Портрети като на курортна алея, където може да ви нарисуват прегърнати с Анджелина Джоли.  Няма нужда да ни показва кои са му от сърцето. Веднага се вижда.  Пием билков чай и си говорим за Уфици, Лувъра и Микеланджело.  Тръгваме си с картини под мишница, буркани с домашно кисело мляко и "да дойдете пак непременно!".



Фикрет Окан. "Цветя. Въпрос на гледна точка" на стената у дома. Маслени бои и старо дърво от съборена къща в Габарево.
Край пътя спираме в дестилерия за етерични масла. Маслото от бял равнец е мастилено синьо и мирише странно. Омазваме се до ушите.  В колата връхлита пеперуда. За ливади ли ни взе, душко! Но пък по-добре да ни налази пеперуда, октолкото да ни кръжат мухи-винарки на ята!

На залез минаваме през руската църква в Шипка - красива отвън и зловеща отвътре.  Дуварите на къщите в селото са поръбени с котки и трендафил.  


По пътя към пържения сом на язовир "Копринка" погледът ми се сепва във впечатляващо бизнес-начинание - автоморга и авточасти втора употреба "Монамур". Е как другояче да си кръстиш автоморгата?!  

Обратно към ежедневието. Траките също са имали понеделници. Сигурно това ги е затрило. Сбогом, монамур, моя тракийска любов! Надявам се да те видя отново скоро! А и да не е скоро, какво са 2500 години - един миг в безкрая на Вселената! 

Извънземни в Белоградчик

Фестивал "Колело и вино". Може би "Спорт и спирт" би било по-сполучливо име.  Не съм се качвала на велосипед от две години, а дори когато карах моя бял аристократичен Джеймс всеки ден, баирът на Борисовата градина беше непосилен Еверест, който преодолявах посредством бутане. Затова пък тренировките ми с виното са ежедневни. Хората, които чакат да се запишат за участие във феста, никак не допринасят за повдигане на самочувствието ни. Каски, ръкавици, специални колоездачни гащи и джърсита с надписи "Дунав ултра", "Витоша маратон" и "Обиколката на България". Нашият любезен домакин Евтим долавя пропуските в подготовката ни с невъоръжено око. "Може да обикаляте и с кола!", мило казва той и ни връчва картата с маршрута и щандовете на винарните.  Ама то пък и как да тръгнем по дегустации с колело! Къде да натоварим бутилките, които ще купим? За справка повече от десет, три от които изпихме още вечерта на ливадата в къща за гости "Здравец", но за това накрая.

Белоградчик носи името си от бялата алуминиева дограма, с която са пременени къщите по централната улица. Преди десет години не беше така - градчето изглеждаше завинаги спряло на малката гара на соца. Снимките ми оттогава са свидетелство.

Днес пак си е красиво, тосканско едно такова и тук-там проблясва по някой запазен артефакт.


Първата ни спирка изобщо не е отбелязана на картата на фестивала.  На Градската художествена галерия виси плакат "Салон за наивистично и интуитивно изкуство". Я да видим! Както отбеляза моят приятел и колега Иво, все едно попадаме в тесте на Dixit! Вълшебен, приказен свят - над 200 произведения на автори от България и света. Частна колекция, която ще гостува в Белоградчик поне още два месеца. Да можеше да е постоянна! Би била привлекателно място за такива луди по наивизма като мен. 

Марияна Калъчева - Алиса, Ангел Хранител



Юли Шумарев, Приказка II

В Белоградчик има и художници, чиито творби не са изложени в галерията. Ето като този, който предлага комплексни услуги по всяко време.Следващата ни спирка, естествено, е перлата в короната - скалите с крепостта.  Целият Джурасик парк ни е в краката - море от зелени планини, взривове от червени скали, нищо общо с никъде другаде! Разпервам ръце и политам.


Полетът ми е прекъснат от семейство шумни човекоподобни. "Ицье, разпери ги тьез ръце бе, зарадвай са малко тъй, кво само съ пулиш! Тука глей, нидей зяпа! Ако ни щеш, излез ми ут снимката!  Майко, ама тъй ли съ снима ма! Виж мъ ква съм разчекната! Тъз рокля за како я обляках!" Може би някой такъв хоминид е довел до изчезването на динозаврите.  Измъкваме се на прибежки под канонада от забележки.


За да видим Чачин камък проникнахме с взлом през частен имот. Добре че в нета намерих координати: 43.62511, 22.69911. Не разбрахме кой е строил там - хубавата къща е запусната, будката на охраната - също.  Навярно са ги отвлекли извънземните от Сириус. Така е, като строиш върху древно светилище с ритуални кладенци и рисунки. Ние извънземни не срещнахме, освен един зелен гущер, който си беше съвсем нашенски. Обаче знаците по скалите са много загадъчни.

"Венеца" е най-красивата пещера, в която съм влизала. През 2015 става достъпна с помощтта на Европейския съюз, да е жив и здрав и той, и жена му!  Има стръмни и тесни участъци. Хем хубава, хем приключенска! Пътят до нея през село Орешец е не по-малко живописен. 


Добре де, не мога безкрай да ви залъгвам с гледки и забележителности. Най-накрая ще трябва да си призная за виното. В Боровица имаше три щанда на винарни и един на ферма "Каряна" от село Ягодово до Берковица. Фантастично козе сирене! Фантастично! Доставят до различни градове, така че непременно ги намерете в нета и си поръчайте качота по италианска рецепта. А може да отидете и лично на паша с козите.

Но пак се разсеях. Най-голямото ни откритие беше Видинската гъмза от мускат отонел на изба Ново село. Или не е точно така. Всъщност избата е Видинска гъмза, а виното е мускат? Ох, обърках се съвсем! Но пък аз съм обикновен алкохолик, а не експерт.  Неповторим аромат! За съжаление не бяха подготвени за толкова много туристи и успяхме да изкопчим само три бутилки, които ги пишете вече изпити. Координатите  им ги има в нета.

Другото ни откритие бяха Веселите винари, които имат лозе и си произвеждат виното в кооперация с Типченица.  


Винаги има първи път. В Белоградчик за първи път през живота си ядох момици и се качих на балон.  Момиците бяха по-хубави! Заслужава си само ако е свободен полет, а не демонстрация, в която балонът е вързан. Даже нос не подадохме над скалите  На 10-ти етаж съм се качвала, че даже и на 22-ри! Между секса и стриптийза бих избрала секса, благодаря!  Поне на снимките изглеждаме героично.


Ако гугълнете нета за снимки от фестивала "Колело и вино", ще ви излязат хора на велосипеди по скали, по чукари, по черни пътища и шосета. Паралелна вселена на спортисти, прегърнали здравословния начин на живот. Ние? Вино, козе сирене, ливада, нирвана. Колела? Какви колела? Над баира космическият кораб на Слънцето отпътува към Сириус. И там бихме отишли някой ден. Стига да има момици и вино!


вторник, 3 март 2020 г.

Пролетна миграция на три кокошки и един чернобрад пеликан

"Тръстиков цвъркач ако видя, няма да си сваля мартеницата. Само на прелетни я свалям!", заявява Санчо, докато го омотаваме в бяло и червено.  Аз "тръстиков цвъркач" не мога да го произнеса, камо ли да го видя.  Наблюденията ми са ограничени до европейска сврака, сива врана, врабче и три домашни кокошки в автомобил, тръгнали за Керкини, едната от които съм аз.  Обаче Санчо беше прав, че още на следващия ден ще трябва да се разкичим.  Привечер на втори март седим в кафене "Сугар" (гърците и техните проблеми със звучните Ш, Щ, Ч) на мегдана в Керкини и жулим бира с Василис, лодкар и приятел на Санчо.  Над нас, съвсем ниско, прелита ято щъркели.  "А, ето ги! Дойдоха си!", радва се Василис. Толкова по въпроса с трайността на мартениците.

Василис е голям философ. Каза ни, че всички сме приятели, човек трябва да си яде, да си пие и да си гледа живота и още куп мъдрости. Аз гръцки бъкел не знам, Санчо превеждаше. Обаче когато Василис се тупна в гърдите, разсмя се с цяло гърло и каза "Име Аристотелис!", това много добре го разбрах. Освен че местните са мъдри като Аристотел, Виа Аристотелис е маршрута на миграция на птиците от Европа към Африка, който минава през Керкини. Втори по численост след Виа Понтика.


На Баба Марта спираме за обяд при баба Рукие в Яворница, в ресторант „ОрхИдея“.  Най-вкусният специалитет са сърмите с бутима – зелено растение с продълговати листа. Папуда на фурна, айвар от печен патладжан с орехи и два часа сладки приказки на домашна ракия.   Баба Рукие е ятакът на доброволците от природен парк „Беласица“.  Посреща ги, храни ги. Сладкодумна и с голямо чувство за хумор.  Няколко пъти ѝ звъни телефона да я питат за Зарифе, гледачка от селото. „Шантонерка е тя, прави се на баба Ванга, до обяд кози пасе, следобяд гледа, ама какво гледа и тя не знае.  Аз на здрава глАва кромид не турам!“, отсича Рукие и ни изпраща с дъщеря си Зюмка на Яворнишкия водопад. Шантонерка, шарлатанка, какво значение има - всички са от един дол дренки.
Беласишките кестенови гори са най-обширните естествени гори от ядлив кестен на целия Балкански полуостров. Дърветата са като от „Властелинът на пръстените“. Зюмка ни показва бодливите кожухчета на кестена. Жинки се казват. Обяснява ни, че от дребната папрат се вари чай против уплах. Вървим по пеперудената пътека, където навремето е била граничната ограда и пиле не е можело да прехвръкне. Сещам се за любимата песен на дядо ми „Ай да идем, Яно, в горния порой“. Оказва се, че Ано Пороя и Като Пороя - Горния Порой и Долния Порой, са двете села от другата страна на планината. Като гледам отвесните сипеи на Беласица, едва ли са отскачали до там през билото за шам-шамия и антерия.

На другия ден минаваме границата. Край нас пърпори човек на моторетка. „Цицо, цицооо, сапка поне да си бесе слозил“, викаме му на чист гръцки. 

Зимното бърне е с жълто дупе и ярко зелени сенки на клепачите, та чак по бузите. Все едно се е гримирало на тъмно.  Един от над 220-те вида птици, които плават, шават и цвъркат на езерото Керкини.  Отатък Беласица вече никаква зима не е.  Всичко цъфти. Езерото е съвсем изтъняло. Най-дълбокото му е половин гребло.  Откъм източната дига на Мегалохори в гьола има поне десет вида патици, коя от коя по-интересни.  Баща ми беше ловец, на някои от тези видове съм им скубала перушината в банята и след това съм ги наблюдавала аранжирани в чинии с горски грудки и зеленчуци, но не споделям това със Санчо, за да не нараня чувствата му. В тръстиките и трънаците пърхат разни пъстри дребосъци - овесарка, чинка, синигери.  Освен с биноклите сме въоръжени и с тръба. С нея разглеждаме пилетата перце по перце. Сърцето ни открадна една червеногръдка, малко пиле, колкото врабче, с оранжев нагръдник.  Кацна на шипково клонче и търпеливо изчака да го огледаме. Точно тогава се показа слънцето, оранжевото грейна и блесна оченце.  Нямахме техника да снимаме - това го откраднах от нета.
Наоколо пълно с екзотични птици, ние се прехласваме  по някакво врабчоподобно! Когато бях малка, у нас имахме  книга с карикатури на Херлуф Бидструп. Разглеждала съм ги с часове. Ето една от тях, която лаконично описва цялата атмосфера на нашето приключение на Керкини.

Шилоопашата патица е вирнала шило и крака към небето. Колко време издържа така без да диша?! По-едра е от другите и по-рядка.  Нея не можеш да я видиш в Южния парк, за разлика от зеленоглавата, на чиито сив мъжки все едно са завинтили зелена глава от друга серия играчки. Описваме птиците в дневник на наблюдателя – дата, час и фмясто на наблюдението.  „Клопач, фиш, зеленоножка, лиска, голяма сива чапла с пънк перчем. Стадо водни биволи. Единият ме гледа!“, диктувам възторжено.  „Това, последното, не го пишем“, казва Санчо строго.

Приближават сиви патици. Представям си ги в тава, с кафява запечена коричка, вино и праскови. Май е време за обяд!  Санчо ни води в прелестен ресторант на гарата във Вирония.  На гарата. На перона. Маси под един огромен чинар, шарена ограда и пъргав собственик.  Специалитетите са биволски – наденица, език, сладолед от биволско мляко.  Биволският език е фантазия, цИпурото (там е ударението) е меко.  Изпосталехме на това пътуване, ей! Добре че нямаше патешко в менюто! Ние да не сме варвари!

Следобедната програма е с лодка по езерото.  Лодкарите са много внимателни. Обясниха ни, че не доближават платформите с пеликаните, понеже птиците, като се разтревожат, започват да шават много и си чупят яйцата.  Като по поръчка един къдроглав пеликан се приближава към  лодката.  Под крилата му може да се смести маса с 12 души да обядват на сянка (ето, пак храна ми е в главата, значи!).  Около нас кръжат и се гмуркат чайки, гларуси, гмурци, корморани, чапли и... Фламинго! Ето го! Красив екземпляр, огрян от слънцето, блести като розово извънземно и крачи наперено в далечината.  След него се мъкнат в колона още петдесетина.  Дългите им крака се гънат в странен код: 1-4-1-4-1-4.  Може би отговорът на въпроса за смисъла на живота не е 42, а 1-4-1-4... 
Жалко, че домашните кокошки не мигрират.  Представям си как слагаме по едно ярко розово туту и отлитаме лятото в Керкини, след това към по-топлите страни през зимата, кълвем риба и октоподи по цял ден, плацикаме се в плитките води на някое езеро и сънуваме, че сме кльощави, грациозни фламинги с диамантени пера.






събота, 22 февруари 2020 г.

Венецията на Северозапада

Това да не ви е селски сбор! Това е Фършанги – Международен карнавален фестивал, 10-то юбилейно издание!


В читалището цари делово оживление.  Облечени странно хора тичат през сцената с листа в ръце. Микрофоните пищят на импулси.  Завесата виси накриво.  Марийка – чичо с изсечено от житейските бури лице, прошарена перука до кръста и нежна дантелена пола в златно и черно, открива празника с метални нотки: „Моля всички участници зад кулисите! Да не се търсим после, като започне концерта!“ Първите три реда се изнасят със скърцане и тряскане на седалки.  Журналистка интервюира един от изпълнителите, със златна найлонова коса до кръста: „Аз играя красива девойка“, споделя той с плътен глас, докато му слагат червило и руж.

На сцената се качват бабите от Гостиля. Придържат мустаци и приглаждат перчеми. Едната я срещнахме на стълбите пред читалището – прегърбена, забрадена, с бастун, едва ходи. „Не ма дърпай! Не ма дърпай! Ше ма събориш!“, скара се на човека, който се опита да й помогне. „Върти ми са главата!“ Той я подкачи шеговито „Що ма, да не си пила вино от сутринта?“ „Ба, вино. Ракийка!“, контрира го бабата. Изпълняват китка шеговити песни, в които жените са връндупести, а мъжете – умеятни.  След тях с елегантна походка излиза красивата девойка, чиято първа реплика, след като успява да отплете омотаните около носа ѝ найлонови кичури е: „Уф, ше ме побърка тая коса!“  По време на гиговете току мине някой през сцената да прибере инвентара от предишните изпълнители, превит надве, за да е невидим.


Но не друг, а акордеонистът ми разхлопа сърцето. Прическа „отпред късо, отзад – модерно“ и гигантски златен пръстен от абитуриентската преди 30 години. След него повече красота и изкуство не можем да понесем! Измъкваме се на площада – скари, хоро около скарите, пирографирани сувенири, захарен памук и колело на късмета – „всеки сектор печели“. Все едно сме в машина на времето.


Фършанги са трите дни от последната неделя преди Великден, които Католическата църква по целия свят отбелязва с карнавални шествия и всеобщо веселие.  Като във Венеция и в Рио. Няколкодневен контролиран хаос. Мъжете се обличат като жени, жените като мъже, пие се и се пее.  Традицията в Бърдарски геран секва през 1944 по обястними причини.  През 2008 читалищното настоятелство се заема да възстанови фестивала.


Село Бърдарски геран е католическо, както и близките Драгомирово, Гостиля, Брегаре и Асеново.  Основани са от банатските българи - потомци на бегълци от погрома на Чипровското въстание през 1688, които се заселват в областта Банат, тогава част от Австро-Унгарската империя. Завръщат се след Освобождението на България през 1878. През 1893 към тях се присъединяват и шваби - немци, произхождащи от Швабия, които са доста многобройни в Банат по това време. Разчитат на това, че банатските българи, които са земеделци, имат нужда от занаятчии.


Пием по една греяна ракия от павилиона на бившата кметица, настоящ производител на сланина, колбасъ и джумерки, професионално пакетирани, с етикети. Хапваме безплатни кюфтета от патриотичния щанд. Пропускаме офертата на местен хубавец (с размазан грим, розово боди с презрамки, видимо на осма ракия от зори) да се оженим за него и да го водим на София. Тропваме едно дайчово и си тръгваме. 


За съжаление село Бърдарски геран не е нито Венеция, нито Рио. Но пък на осем ракии от зори къде не е весело!