понеделник, 9 септември 2019 г.

Убийство в Ориент експрес (морска версия)

Французинът, турчинът и бай Ганьо тръгнали да плават. С една шведка. Не, не е виц за секс.

Мила: - Хубаво взехме водка и табаско, но забравихме доматен сок!!!
Беноа: - Аз нося домашна лютеница.
Мила: - Ама аз Блъди Мерито с лютеница не мога да го пия!
Сияна: - Пъзла!


Багажът ни на кея в Керамоти прилича на камара зеле. От торби, денкове, мрежички, щайги и кашони закачливо надничат връзки лук, розови домати, бутилки вино, кори яйца и бурканчета с екзотични подправки. Огромна диня се търкаля бавно към мостика.  До нас спретнати германци чакат да се качат в съседната яхта.  Багажът им е сресан като перчема на Хитлер. Наблюдават ни с научен интерес.  Връхлита ухиленият Беноа, вдигнал две бутилки домашна ракия до ушите си: "Без малько да ги забравя! Едната сливова, другата - как беше това, априкотъ!", казва и хуква по мостика с танцова стъпка, припявайки си Марсилезата. 

Нахит и Умурджан ни догонват с ферибота в Тасос. Пътували са 24 часа от Истанбул насред керван гастарбайтери. Слизат усмихнати и свежи, а със съдържанието на торбите им цял Тасос може да преживее едномесечна стачка на феритата. Освен кутии баклава, толумбички и сладкиши, топъл симид, връзки с пресен босилек и пакети желирано шкембе, турците са донесли ici kofte в дивизионни количества. Хрупкава булгурена обвивка, пълна с дъхава плънка от кайма, орехи и подправки. Спим в мраморния залив на Алики под ронливи мраморни звезди.
Капитанът ни Митко Симов е най-търпеливия човек на света. Бързо схваща, че екипажът му готви, пие и вързва език, но не може кьорав морски възел да върже. Сам-самичък се справя с вдигане на котва, маневриране и опъване на платната, което е много работа за 10-местен катамаран. Потегляме тържествено към Самотраки. Омесила съм бухти, разточила съм ги и съм ги нарязала, готова да пържа. Едва си подаваме носа от залива. Вълните са начупени и остри. Тиган с вряло олио? Абсурд! Трябва да изчакам 5-6 часа. Долната ми устна трепери. Капитанът ме поглежда объркан и мило предлага да се върнем. Свива платната, маневрира, пуска котва. Пържа. Бухтим. Със сладко от бели череши.
Сити и щастливи сърбаме кафе и зяпаме как капитана напряга мускули на въжетата.  Красива гледка! Отваряме нова бутилка бяло. "Ама едва 11 сутринта е!", поглежда ни смутено Мария. "Що, вие в Швеция само нощем ли пиете?", вдигам вежди аз. Тя се замисля за миг, изпуфтява и отива за чаша.

Надя: - Сутринта отскочих до археологическия музей. Разкопките са точно зад...
Мила: - Археологически музей?!? А месо да купиш!?!?

Някъде между Тасос и Самотраки. Преваля обед. Морският ни Ориент експрес се преструва на влакче на ужасите в аквапарк.  Умурджан обявява, че е гладен и забърква бърза паста.  С домашно песто от орехи, босилек и чесънче. Без нито едно петно по безупречните си дрехи. Този човек е способен да готви даже да го влачи лавина или да го метнат от Ниагарския с главата надолу.

Първата му работа, когато стигаме на пристанището в Самотраки, е да провери препоръчаните кръчми. Така! Ярешко! Ще наемем две коли. На около час път. С Неда мрънкаме - осем часа по море, козе месо не ядем, нали сме на остров, какво козе, не може ли риба някъде на пристанището. За щастие никой не ни обръща внимание. Островът е чукар сред изсъхнали жълти поля, трънливи баири, маслинови и бадемови гори. Козите са повече от туристите. Пътят е прегърнал острова през кръста, но ръчичките му къси - не могат да го обгърнат. Едната стига до великолепен плаж с черни камъчета от страната на Гьокчето. Такъв вятър брули там, че отвява от главите ни дори мислите за храна и вино. Другата опира с връхчето на пръстите си забутано село от източната страна. Пред старата поща седят баби и дядовци и сладко си приказват. Отсреща е Goat Center - чудно ресторантче под вековни ясени, застлано с котки във всякакви разцветки. Ярешко чеверме и дробчета. Така ми плющят ушите, че едва чувам дъщеря ми: "Я! Ядяла съм била ярешко бе! И дробчета съм била ядяла. Я подайте онази чиния с тлъстото насам!".

Юлиана: - Майка на дете не дава!
Ние: - ???
Юлиана: - Ами баща ми така казва. Толкова вкусно, че майка на дете не дава!


Самотраки, ден втори. Водопадите на река Фониас са скрити дълбоко в пазвите на планината. За да видиш първия, трябва да скочиш в ледените води на скалната чаша и да преплуваш зад скалата.  С Мила стискаме металното въже, под краката ни се ронят камъни. Пътеката към горните водопади е стъпалото на Хилъри, но без сняг.  За първи път бих искала някой да ме погледне накриво и да ми каже от сърце и душа "Ама и ти си една коза!" Едва долазваме.  Възнаградени сме! Вторият водопад се спуска по каменен бобслей в прозрачен зелен басейн. Чисто изсечен правоъгълник дълбоко в скалите, обрасъл с храсти и криви дървета. Сбогом, достойнство! Слизането е по задник в пепелака.


Докато във втората кола Умурджан умува къде да обядваме, в първата Юлето и Мария забърсват стопаджия - красив, млад, висок, Никос, барабанист от Атина, майка-негърка, баща - грък, рибар.  Внезапно спираме по средата на нищото, човекът изскача от колата и се нарежда отново за стоп.  Какво му направиха (или по-скоро какво не му направиха) нашите руси хубавици? А то, милото момче, препоръчало великолепна рибна кръчма, без да си прави сметки надребно, че ще му се наложи да стопира отново.  Възрастните съдържатели на Делфини ни поднасят озъбена синагрида (ви коль ит кинг оф сий, йес, йес) и няколко лефера, току-що извадени от морето. 

Шест бутилки вино по-късно, по пътя към таен залив, пеем италианска естрада с цяло гърло.  Капитанът пуска котва.  Над Самотраки се понася гласът на Мария Калас, съпровождан от Хора на неизядените кози от второ действие и тайландските ухания на кориандър и лимонова трева. Омитаме лакомо тажина на Мила.


Още е тъмно.  Котвата се вдига с трясък. През люка на каютата Орион е насочил стрелите си право в сънените ми очи. Морето е продавач на платове - разгръща пред нас първо строгите - оловно сив, тъмносин, но след това се сеща, че сме от Ориента и изкарва палитрата на Женския пазар - розов с блестящи пайети, оранжев на вълнисти ивици и цикламен с пера от фламинго. Шамандурата на Слънцето изплува на хоризонта. Вятърът развява за сбогом брадите на козите по хълмовете на Самотраки.

Беноа: - Малько салам?
Надя: - Ти нали каза, че е много гаден?
Беноа: - Гаден е, но е време за закуска!


В Лимнос се намира единствената пустиня в Европа (засега) и най-малката в света. Нашата група можеше да допринесе за разрастването на тази забележителност, ако Беноа беше заровил там гадния салам.  Тогава целият Лимнос щеше да се превърне в пустиня. Беноа не е Афродита, да се занимава надребно с телесни миризми.

Умурджан: - Да видим амфитеатъра.
Надя: - Какво да му гледаме, имаме си такъв в Пловдив.
Нахит: - Езерото с птици?
Сияна: - Септември е. Отлетели са на юг.
Умурджан: - До вятърните мелници можем да отскочим.
Надя: - Нали ги видяхме край пътя - само основите стоят, а и нямат перки.
Умурджан: - Ясно! Към винарната тогава!

По време на Троянската война Лимнос е снабдявал войските с искрящо бяло вино.  Островът е осеян с малки бутикови винарни. Посрещат ни с чепки кехлибарено грозде с дъх на детство. Производството е иноксово, по конец. След обилна дегустация изкупуваме половината склад. Не ни интересува! Войниците на Троя да пият по една морска вода!

Жените на острова не почитали богинята Афродита, тя се ядосала и ги обзавела с ужасна телесна миризма. Мъжете им били толкова отвратени, че си довели любовници от Тракия. Разгневени, миризливките изпотрепали мъжете си и ги нахвърляли по острите скали.  Лимнос бил първата спирка на Язон и аргонавтите по пътя за Колхида.  Жадните за любов жени бързо се сближили с аргонавтите (от личен опит мога да ви кажа, че те също смърдяли не малко след дълго плаване по море). За няколко години мъжката популация на острова  се възстановила. Ако не бил Херакъл, който единствен не успял да си хване гадже на Лимнос и затова непрекъснато давал зор да си тръгнат, аргонавтите никога нямаше да стигнат Колхида.

Митко Симов: - Грузинките не се раждат. Тях ги изплитат.


Ние не продължаваме за Колхида, защото ако бяхме намерили Златното руно, щяхме да го панираме и изядем. Тръгваме обратно към Тасос. Слънцето се спуска зад величествения силует на Атон. Вятърът развява за калиспера брадите на монасите. Беноа готви патешко конфи с праскови и картофи.  Свещенодейства с буркан пача мас, домъкнат от София. Готварската престилка му стои кокетно над плувки модел "Гларус '86" и елегантно разкрива косматите френски крачета. Ястието удря в земята всички кръчми от Троя до Колхида.

Беноа: - Ракийка?
Надя: - Може! Тя предпазва от скорбут!

Неда коли капитана с настървение. Първо му прерязва гърлото, а после го кълца на парчета. По палубата се лее кръв. "Кил Бил"? Клането продължава с още повече настървение. "Американски психар"? Не? Ама нещо на Тарантино ли е? С тая кръв..."Убийство в Ориент експрес"?".  Никой не може да бие Мила на филми.  Още само 3-4 часа до Тасос.  

Последна вечер в Лименария. Курортисти в копринаж, фризури, три-четвърти гащи и резани чехли крещят на децата си. Сред тях сме като някакво подивяло племе. Неда шляпа боса, а на нас ни липсва само по един кокал в оплетените от вятъра коси.  Единствено Умурджан е със снежнобели панталони с ръб и изгладена риза! Как, по дяволите!  Капитанът ни евакуира по странични преки в кръчмата на Спирос. Масите са направо на улицата - deja vu с китайския квартал в Банкок. Храната е божествена, а скаридите са толкова огромни, че са с име и презиме. "Подай ми един Панайотис Аргиропулу, моля те!"  Беноа пее с цяло гърло "Стар козел млада върба лющеше". Искаме сметката. "Изчакайте една гръцка минутка само", казва Спирос с усмивка и ни я носи след час - "Видяхте ли, не се забавих много! Пиенето е от мен!"
Багажът ни на кея в Керамоти прилича на камара зеле. Вино от Лимнос, зехтин и маслини от Тасос, сто вида риба... Окупираме кафето. По мостика като видение слиза Нахит, с ръце, разперени встрани, във всяка от тях димяща купа шкембе чорба.  Ориент експрес напуска морето сред облак чесън и оцет.

Сияна: - Посещение на световни забележителности от български туристи.  С три букви.

Първото ми плаване в първата ми Гърция. От косата си изваждам яйце на чайка, стиска тръни от пустинята в Лимнос и полужив рапан. Изстъргвам кожата си с циф и тел за чинии и заспивам още по светло.  Сънувам, че с Неда, Мила, Юлето, Сияна, Беноа, Нахит, Умурджан, Мария и Митко Симов нахлуваме в Лувъра и отмъкваме Нике. Яхваме я, тя разперва криле и се понася към дома.  Ще се сбъдне. Сигурна съм. Една гръцка минутка само!

понеделник, 19 август 2019 г.

Дунав се вълнува. Весе, лошу мий!

Един мой приятел до ден днешен вярва, че в популярния марш става дума за морска болест: „Тих бял Дунав се вълнува, Весе, лошу мий!“ И как така хем се вълнува, хем е тих. Че е тих, тих е, но нито е бял, нито е син. Дунав мени цветовете си. Залезите го украсяват в ярко оранжево, през деня слънцето го напича до сив металик, а край островите на Белене е загадъчно зелен. Напомня за приказката, в която чакаме да дойде златната вода, за да се топнем и от устата ни да заизлизат рози и жълтици. И тя би дошла, ако има повече хора като тези, за които ще ви разкажа след малко.

Средната скорост на течението на Дунав между Оряхово и Белене е 3.6 км/ч. Средната скорост на живота в градчетата и селата около реката е два пъти по-ниска. Там всеки ден е август в София.  А в Улпия Ескус животът си е направо спрял още през 6 век заради варварски атаки и голямо земетресение. В разцвета си градът е наброявал над 100,000 жители – почти колкото Плевен. През 4 век го е посетил лично император Константин, за да открие мост. Обяснителните табели са избелели, но общината в Гулянци полага усилия да е окосено и да може да се разгледа.  Най-ценните експонати не са там, а в Археологическия музей в София – триметровата статуя на Фортуна и в историческия музей в Плевен – мозайки от сградите. Четиридесет години от живота на доцент д-р Гергана Кабакчиева са посветени на Улпия Ескус. Докато ни развежда из руините, с усмивка ни споделя една своя ненаучна теория: „Тези 100,000 човека е трябвало да отидат някъде, след като градът им е бил разрушен. На север – река и варвари, значи най-логично е да тръгнат на юг – Ловеч, Троян, Габрово, Карлово, Казанлък. Навярно затова хората там са толкова будни и предприемчиви.“
В Дунав има над 45 вида сладководни риби. В ресторант „Байкал“, твърде непретенциозен като интериор, ни посреща Благой, облечен с фланелка Dark Side of the Moon. Поглеждам го въпросително и преди да задам въпрос вдига показалец и вежди – слушай, слушай, сиреч. И що да чуя – Пинк Флойд, разбира се! Петдесет и нещо годишен, стар кадър на Балкантурист, горещ почитател на групата!  Нахрани ни с най-вкусния пържен сом и ни сипа по една отлежала сливова собствено производство, подарък от заведението, бил родом от Тетевен, а в тетевенско се раждат най-сладките сливи.

По своя път до Черно море, Дунав минава през 10 държави. Русия и в частност Сибир не са сред тях. Село Байкал е било Бешли, после Борил, а през 50-те в селското кино показват някакъв съветски филм за езерото и борилци решават да станат байкалци. Почти на устието на Искър, на 3 километра от Улпия Ескус, днес в селото живеят 280 души. Най-забележителен от тях е Иво Джокин, директор на училището до 2003, когато в селото остават 20-тина деца и правителството решава, че е целесъобразно да го закрие, в годината на 150-тия му юбилей (това е едно от най-старите училища в региона, основано през 1853). Три години Иво и общината водят дела да върнат земите на училището. Най-накрая успяват, продават компенсаторните бонове и инвестират всеки лев в обновяване. Днес училището е общински център за извънкласни дейности и занимания по интереси или накратко казано място, където деца от цяла България могат да отидат на лагер, да научат за космоса, да наблюдават птици и да изследват живота на древните римляни. Лабораториите и кабинетите в село Байкал са оборудвани с най-съвременната техника – телескопи, бели дъски, апове с добавена реалност и с всички условия за вълнуващи срещи с науката и знанието. Няма да срещнете Иво на коктейла на президента в Бояна на 24 май, нито пък като компетентен лектор на някоя голяма конференция. Той е скромен възрожденец от Байкал, за когото звездите се виждат еднакво добре отвсякъде.


Дунав е единствената голяма европейска река, която тече от запад на изток. В Белене всичко е сякаш наопаки – от изток на запад.  От изток е дошъл комунизмът с лагера, в който са заточени над 30,000 предприемачи, юристи, военни генерали, политици и обикновени хора, които не са искали да дадат земите си в ТКЗС-то. Единственият лагер в България от общо 20, в който нещичко се е запазило. От другите тухла върху тухла няма и архивите са трудно достъпни.  Забутан е в най-отдалечения край на 14-километровия остров Персин.  Сега до там се стига за 10 минути с кола по асфалтов път, но навремето хората са вървели по цял ден, сред блата и джунгла от растения. Мемориалът е недовършен, без плочите с имената на затворниците. Недовършена остава и темата за престъпленията на комунизма. И ще е така още дълго време.
По поречието на Дунав има над 240 вида птици.  Освен лагера, на остров Персин се намира Природен парк „Персина“ – един от най-младите в България. Създаден е, за да съхрани крайдунавските влажни зони. Хората хич не обичат блатата, но 30 сантиметра вода, тапети от папур, паркет от нежна тиня и жаби в хола са най-уютното място на света за някои птици. От три години насам в Персина гнездят къдроглави пеликани и това лято са се излюпили 30 пеликанчета. Общината е направила наблюдателна кула и раздава бинокли, с които можете да станете свидетели на някой пеликански семеен скандал. От 1 юни 2015 можете да посетите остров Персин след предварително предизвестие два-три дни преди визитата чрез Фондация „Остров Белене“ и срещу представена лична карта на портала на затвора. Да, там има действащ затвор с около 400 затворници от Добрич, Русе, Разград и Силистра, през който се минава, за да влезеш в зоната.

Около Белене има колонии на пчелояди, кукумявки и синявици. Те не гнездят около реката, а в сухоземната зона. „Ето вижте, тук я ухажва – подарява й буболечка. Като й даде следващата, преминават към секс. Де и при хората да ставаше толкова лесно – буболечка – секс.“ Алекс работи в хотел „Престиж“ в Белене. Изключителен млад човек – организиран, енергичен и работлив. Родом от Свищов, учил във Франция, за него туризмът в Белене е кауза. „Водим фотографи от целия свят в укритието да снимат. Те ме накараха да се влюбя в птиците!“

Нивото на река Дунав е sans changement за бай Дечо от Белене. Опитен речен вълк, той умело лавира сред плитчините между Магареца, Щуреца, Милка и Китка – по-малките островчета около великана Персин. „Дайте ми капитанската шапка. Без нея не ме снимайте!“ и избримчва мотора на старата лодка към залеза. Разказва ни истории за бракониери – есетровите риби са забранени за риболов, а един хваща сто кила моруна и хуква да я продава на морето, ама го заловили, а тя глобата голяма, с една лодка не мож я плати; за потопените кораби и шлепове, които пречат на реката да подкопава брега и отклоняват течението; за изгревите над реката, когато се хващат най-големите риби, дето с вързани ръце само окото им можеш да покажеш.  На другата сутрин ни хваща прясна мряна и ни я носи в хотела за обяд.
471 километра от Дунав са български – от устието на Тимок до Силистра.  Борис Бегъмов е нашият гид в отсечката Оряхово-Белене. Ако Борис случайно се пореже, няма да му потече кръв, а дунавска вода. Преди няколко години решава да предизвика себе си и да измине северната ни граница - от село Куделин до Дуранкулак с колело за 48 часа.  Успява, но Дунав му отмъщава, като го заплита в подмолните си мрежи и го покорява с многоликата си красота.  Борис продава бизнеса си и се захваща с „Дунав Ултра“ – 732 километра велосипеден маршрут по поречието на Дунав до Черно море. Направил е подробна карта с няколко теми – винен туризъм, римска империя, традиции и фолклор. Тази година на 6 септември в приключението „Дунав Ултра“ ще се включат над 100 колоездачи от целия свят.

Средната скорост на течението е ниска и златната вода няма да дойде бързо, но Борис, Иво, Гергана, Алекс, Дечо, Благой, отец Паоло Кортези, художникът Радослав Ненчев и хора като тях непременно ще я докарат някой ден. Обаче вие не чакайте.  Тръгнете още следващия уикенд. Идете на Айфеловата кула и крепостта Камъка до Оряхово, тропнете Дунавско хоро на площада пред паметника на Дико Илиев, пийнете вино в шато Бургозоне, хвърлете монетка във фонтана на байкалския Тритон и се снимайте на декора на Blade Runner в Никопол. Аз ще ви чакам при Благой на Пинк Флойд със сливова.




неделя, 28 юли 2019 г.

Тракия - земя на динозаври

"В администрацията на селото  изработват неандерталци. Долният етаж на кметството е превърнат в творческа работилница. За един неандерталец отиват три торби цимент, твърди библиотекарката."
Анелия Перчева, в-к "24 часа", 2.12.2014

Откак прочетох статията на Анелия се размечтах да посетя парка "Сътворението на света" в Ново Село - перлата на българската развлекателна индустрия. И ето че ми се удаде възможност с моята приятелка София, пътешественик и ценител на бялото вино.

Оказа се, че въпреки надареното си перо, дори Анелия не е успяла напълно да опише творческия размах на новоселската администрация, начело с кмета - инициатор, идеолог, дизайнер и подизпълнител на това благородно начинание. Кратък сюрреалистичен разговор в центъра на селото с усмихнат дядка, който продава дини на пазара. "Извинете, къде са ви динозаврите?", питам аз любезно. "Ааа, няма да ги изтървети, те са ни големшки. По пътя за Пещера вдясно, гори на баира".  И действително няма как да ги изтървем - огромен надпис НОВО село, точно така - "НОВО" с голям и "село" с по-дискретен шрифт са изписани на хълма по холивудски тертип. Паркът е точно под надписа и си личи, че крие огромен потенциал за развлечение.

В концепцията е вложена мисъл. Има сценарий. Има ред. Не е като аз и ти да седнем да правим парк за сътворението. Например по алеята на оръжията експонатите са подредени хронологично както следва: древно стенобитно оръдие, колесница с римлянин с развети ламаринени поли, летяща чиния, черешово топче, автентично оръдие от Втората световна, две истински бойни ракети и една "Земя-въздух" от ламарина (насочена към Пещера - треперете, пещерлии!). Това не е първата летяща чиния от селски тип, която съм виждала. Има една, кацнала на покрива на бензиностанция до Луковит, доста по-внушителна. Но тази е по-изящна пък, с антенки на тавана за разкош. 

Два материала са способни да отприщят безпределно творческата фантазия на българина - автомобилните гуми и арматурното желязо. Освен в банални огради и саксии, автомобилните гуми са претворявани в неповторими скулптури  - например в лебеди и калинки.

Арматурното желязо и винкелът пък придават ажурен вид на беседки, арки (като внушителната декоративна на входа на Радомир) и порти. Една такава, заключена с катинар и охранявана от неандерталец с копие от винкел, оформя екстериора на неандерталската пещера.

Древните хора заемат съществена площ от парка. Пред юрти с кожи, пред юрти без кожи, пред кладенци и в пещери. Кметът е отговорил изцяло на съвременните изисквания за  политическа коректност - човеците са в три разцветки - бели, чернокожи и индианец с пера от ламарина. Дано китайците не се обидят, ако някой ден паркът стане популярен сред тях.
Представеният животински свят също е много богат. Разбира се, основен акцент са динозаврите. В краката на един от тях, в гнезвдо от цимент има яйца и излюпени малки пластмасови динозавърчета от Джъмбо. Ръчичките и стъпалата на динозавъра, несъразмерни с туловището, са изцяло направени от арматурно желязо и винкел.
Цяло стадо маймуни е грабнало различни оръдия на труда в ръцете си. Впечатление прави, че всяка маймуна има своя собствена физиономия и различно изражение на лицето.  Теракотената, пардон, циментова, армия на Ново Село. Чудесата не свършват. Дърво от винкели приютява в клоните птeрoдaктили, гаpга, вpабче, папагал, щъpĸел. Oколо стеблото е увита гигантска змия с тяло от маркуч и глава от бетон. 

Устремът на кмета е посечен рязко от "Натура - 2000". Бесапарските ридове, в подножието на които е изграден парка, са защитена зона. Какво ли им защитават на тия голи баири, дето ни домат, ни любеница можеш да отгледаш, че чак са го и съдили, човека. Той им обогатява зоната с нова фауна, невиждана никога по българските земи, щото по време на динозаврите България е била дъно на море и най-много някоя мидена черупка да се намери от онези древни времена, а те! Ама така е - гениите винаги са неразбрани и неоценени от съвременниците си.


За средновековната крепост, охранявана от воини с щитове от кофи за боклук и бог Херос на гипсов кон няма да ви разкажа - нека това е вашата малка изненада, ако решите да го посетите. Входът е безплатен. 

Ако историческият парк край Варна е Слънчака на музеите, новоселският е Китена. Ще стъпим на Марс и ще покорим вселената, щом човешкият гений е способен да сътвори нещо подобно!

Малко по-нататък, в Пещера, се натъкваме на друг вид динозаври - тези от соц епохата. Двама братя, страстни колекционери, създават Музея на автомобилите на социализма.  Изненадата е, че освен коли, братята са събирали и всевъзможни други неща от онова време - табели, опаковки, техника, играчки, парфюми. Докато разглеждаме, 
дискретно звучи българска естрада - от позабравената: Христо Кидиков, Доника Венкова, Катя Филипова.  Плашеща машина на времето.


Добре че са лелите от село Бяга, които седят на шосето под пъстри чадъри и продават пресни плодове и зеленчуци от градините си. Добре че е великолепната изложба на Юлиан Табаков в Баня Старинна с фотосите на мама Злата.  Добре че е улица "МоМА" в Старо Железаре и щъркелите на камбанарията. Добре че са ятата шарени парапланеристи над Сопот. Добре че е бялото вино в чудната градина на "Национал" в Хисаря. И бялото вино в Капана. И бялото вино в Карлово. Иначе от яйцата на кича в мозъка се излюпват пластмасови мисли.


вторник, 23 юли 2019 г.

Отвличане, екзекуция, черва на кука и сладолед със стриди

Сицилия, разбира се. Но не става дума за мафията.  А за няколко легенди, стари сицилиански истории и житейски обрати.
Действието на едната легенда се развива през 734 г. пр.н.е., когато първите гръцки заселници от Коринт основали Сиракуза. В Ортиджа, току до пристанището, има извор с папируси и бели патици. Казват, че там е домът на нимфата Аретуза. Красавицата безгрижно си живеела в Гърция, в река Алфей, докато в нея се влюбил речният цар. Започнал да й досажда ужасно и тя помолила приятелката си Артемида да й помогне. Артемида я обвила в мъгла, пренесла я в Сиракуза и я скрила в извора.  Алфей обаче се усетил, протекъл по дъното на морето и се влял в Аретуза.  До ден днешен гърците вярват, че ако пуснат нещо в Алфей, то ще изплува в Сиракуза.  
Сядаме да обядваме на променадата край морето.  Децата пристигат и възторжено ни задърпват да ни покажели нещо много важно!  С мъка оставяме чашите с охладено бяло и се замъкваме в мазето на ресторанта. Благословени да сте, деца! Прохлада, басейни с фонтани и статуи на нимфи. Оказва се, че изворът криволичи в скалите по продължение на морето. От там корабите години наред са си зареждали сладка вода.
Втората легенда е от XI век. Живеела в Палермо красива сицилианка. Един ден, докато поливала цветята на балкона си, отдолу минал мавър – търговец. Вдигнал глава и мигновено се влюбил. И тя в него. Завъртели чуден роман, но не щеш ли след време той й сервирал, че трябва вече да се връща в родината си, при съпругата и децата. Такова нещо казва ли се на жена, особено пък на сицилианка!  Побесняла от ревност, тя го изчакала да заспи и му клъцнала главата, за да си е завинаги неин. Сложила я на балкона сред цветята и засадила в нея босилек. Подправката така избуяла от мавърския мозък, че хората си казали брей, колко му е човек да стане добър градинар и си изпонаправили саксии-глави да садят в тях цветя.  Teste di Moro се продава в различни разновидности във всеки магазин за сувенири, но най-близо до оригинала, по обясними причини е черната мъжка глава.

La Pesceria в Катания е току до централния площад. Най-оживено е рано сутрин, когато рибарите изваждат улова – огромна риба меч опира носа на клъцнатата си глава в небето. Риба тон се е проснала върху цяла сергия, а окървавен касапин реже от нея пържоли с лазерна точност.  Малки и големи, сребърни и златни, познати и непознати морски твари се блещят и шават в тави и подноси.  Живи миди плюят морска вода върху минувачите. На куки висят шкембета и черва.  Самата улица е като риба - мокра, хлъзгава и с люспи.  Продавачите – космати и сериозни, не спират да подвикват и да си хвалят стоката.  По обяд всичко приключва, сякаш не е било, и на мястото на сергиите кръчмари опъват маси и приглаждат покривки.  Само на стотина метра по-нататък е римския амфитеатър, разсъблечен до гол вулканичен камък, клетия, понеже в средновековието местният управник наредил с мрамора да се облицова катедралата.


През 1693 свирепо земетресение опустошава цяла източна Сицилия. Затова градовете са вдигани наново, по бароковата мода. Сицилианският барок е част от световното историческо наследство на ЮНЕСКО.
В Ното обаче, по- голямата забележителност е друга – особено за  страстните любители на храната - Caffé Sicilia.  Основано е преди 130 години – както се казва, ако пра-пра дядо ми беше ходил в Сицилия, можеше да си е пиел там тютюна.  Семейният рецептурник без малко да замине в небитието, когато преди 20-тина години лелята на Корадо Асенца му звъннала в Болоня и му казала, че умира, и ако обича, да бъде така добър да зареже инженерството и да се прибере в лабораторията. Така наричали кухнята. Корадо се прибрал в Ното - това е чист подвиг, все едно от Пловдив да се върнеш в Каспичан, само че бароков, научил всички сладкарски тайни от последният „лаборант“, шеф Роберто, и се захванал да върти бизнеса. В един момент му писнало от традицията, инженер нали, рационализатор,  и започнал да си прави експерименти, като бадемов сладолед със стриди.  Слава богу, бързо се отказал от лудите си идеи – и то как няма, като клиентите рязко го бойкотирали.   Сладолед със стриди, по дяволите! Върнал се към традиционните рецепти, с продукти само от местни производители. Днес там сервират най-вкусните каноли, бадемови сладкиши, всякакви видове сладолед и гранити с плодове и подправки. Е какво толкова може да му е на един сладолед ли? Ами идете и опитайте този на Корадо!
В Модика пък има ацтекски следи. Не че по улиците си се разхождат ацтеки, де. Докато испанците владеели Сицилия през 16 век, конквистадорите донесли от Мексико рецептата за xocoatl – стрити върху камък какаови зърна.  Оригиналният xocoatl е горчив и модиканците го използвали в сосове за месо, за поръсване на салата и като средновековна Виагра.  В Модика рецептите се предават от поколение на поколение. Зърната се стриват ръчно върху вулканични камъни от Етна. Получената паста не се загрява. Затова има зърнеста структура и се усещат кристалчетата на захарта.

Модика е Горно Нанадолнище. Съберете кураж да изкачите 1500 стъпала покрай Свети Петър и Свети Георги и се мушнете в тесните улички, в които се вее пране и мирише на печен патладжан, а във вас се взират гротескни барокови чудовища, уморени да подпират хорските балкони.  Тук тераса с чудни цветя, там две баби седят на пейката и клюкарстват, а гласовете им отекват в лабиринта.  На места нахлувате в нечий двор или улицата просто свръшва в красива метална порта с голям катинар. На върха пред вас се разкрива възхитителна гледка и се чувствате като странна сицилианска птица, накълвала се с шоколад, в чудно гнездо от бял варовик.



Връщаме се от плаж в резервата „Вендикари“. Тесни селски пътища сред маслинови и портокалови гори, сред цъфтящи до бога динозавърски агавета и полудели зокуми. Табела „Римска вила“ вляво. Мила решително завърта волана. Нищо и никаква римска вила, една от многото в района, на някой си Tellaro, но с какви мозайки! Тигри, патици, ловни и бойни сцени, прелестни цветя!


А Ортиджа пък колко е прекрасна! Не само заради приятелите ми Мила и Пепе. А заради живия пазар до мъртвия храм на Аполон, белите площади и черните вулканични павета на улиците, музиката а ла Мориконе, която тихо се прокрадва из старите квартали по време на филмовия фестивал и шумния, лудешки живот, който се успокоява само за час някъде около 4 сутринта.
И заради сладурчето Еудженио, който всеки ден продава риба на пазара в Ортиджа. През деня продава, а вечер сервира в кръчмата L’Isoletta, която се пръква на мястото на рибения щанд. „Ооо, любимите ми клиенти!“, възкликва, когато приятелите ми водят там още първата вечер. „Така, за теб паста „Вонголе" без магданоз, за теб маринована риба, за теб – „Пескара" и половин литър …“ – поглежда ме, „… един литър бяло вино". Научихме какво е tenerumi - стебла с мустачки и листа като на краставица, които се продават на големи връзки на пазара. Оказа се, че това са аксесоарите на дългите тиквички cucuzza (достигат до 2 метра!), които сицилианците готвят на паста и слагат в супата от морски таралежи. Разбрахме защо на пазара в Ортиджа пред магазинчето на Caseficio Borderi се извива безкрайна опашка от ръкопляскащи хора. Caseficio е мандра, а симпатичният старец Андреа стърже, реже, кълца и стрива десетина вида различно сирене и прави вълшебни сандвичи. 



Сицилия е пищна красавица, с глава на Горгона Медуза, бадемови очи, тяло на римска богиня, пищен бюст с барокови орнаменти, крака от маслини и ръце, уверено стиснали кормилото на старо чинкуеченто.  Показа ни само палеца на левия си крак и ни разказа няколко истории, колкото да ни залъже.  Затова ще се върна. Но няма да я атакувам директно, като някой нахален мавър. Ще отскоча първо до Гърция, ще се гмурна в Алфей и се надявм да изплувам в езерото на Аретуза на пъпа на Ортиджа като бяла патка,  накълвала се с каноли, в чудно гнездо от полудели зокуми и щури миризми.