Приключенията на крал Кокореч и принцеса Каймас Кашкавал

Казват им Принцови острови, защото още от византийски времена там са заточвали императори, принцеси и други знатни особи.  Нас никой не ни заточи, отидохме си съвсем доброволно, по покана на нашите приятели Умурджан и Нахит. Същите, които преди две години дойдоха да плават с нас на катамаран два на два, с десет чанти пресни подправки, кьофтета от Газиантеп, топъл хляб, баклава и бидон зехтин.  И не спряха да готвят през цялото време. Същите, които миналата пролет браха с нас рози в Шипка и до среднощ си приказвахме за живота и Вселената. Същите, които в труден момент са готови да обърнат земята, за да помогнат на приятел в беда.

Нашата група от двадесетина малки и големи принцове и принцеси не пътува. Тя се изсипва. Катун сме. Шарен катун, който вдига Ориент експрес на задни колела с гръмогласно изпълнение на цялата българска естрада (без Ритон).  Който украсява спално купе и се събира в него на танци и торта от пача, за да отпразнува рождения ден на Марин. Шарен катун, в който Ани, въздържател, отговорен родител на две деца, вози в детска количка кашон ракия и две туби петлитровки вино, докато малката Леа крачи редом и мъкне на гърба си раница с мезе.

Изсипваме се на гарата в Истанбул. Подреждаме куфари, чанти, раници, кашони, торби и дамаджани около една червена електрическа кутия на перона. Мила слиза последна, поглежда своеобразната арт инсталация и казва „А! А тоя червения шкаф кой го е помъкнал?! И с какво е пълен?!?!“  Някой ме дърпа за ръкава. Боянчо. „Ти можеш ли да правиш балони от дъвка? Как точно става?“, ме пита и премята зелен сакъз в устата си, а от носа му се подава дискретно зелен сопол. Образуваме невъзможно задръстване пред глупавите автомати за метрото. Вървя след жълтата кърпа на Филип, за да не загубя посоката. „Не, не е ферибот това! Там пише кьофтета!“, казва Мила. Но все пак улучваме. И ни поглъща синьото на морето, синьото на небето и бялата пяна на ферибота. 

Кой да чете десетте страници с напътствия и програма, старателно изпратени в чата от милия Умурджан месец преди гостито. А инструкциите са толкова изпипани, че включват дори подробно меню за вечерята в новия му дом в Буюкада. Нищо чудно, че когато най-после стигаме до хотела, ме обзема чувството на аристократ, хванат по халат в неудобен момент. Хората са ни настанили в частен клуб на брега, където са отсядали навремето Ататюрк, известни писатели и поети, политици и кинозвезди. И ние. Едва що настанили се, тутакси събираме елегантно подредената градинска мебел в хаотичен кръг. Сервитьор в бели ръкавици ни носи на поднос чаши и бутилка от бистрата ракия, която с голям зор си домъкнахме от бегето. Буз, буз – викам му аз и размахмав ръце на кубчета. Носи човекът лед, какво да ни прави.  По средата на кръга се намърдва една от стоте котки и започва да неутрализира умората от пътуването. От нея ли, от ракията ли, но се получава.

Та за Буюкада. Той е най-големият от 9 острова в истанбулската лагуна. Някои от тях са с имена като прякорите на бабаитите от махалата: Заека, Седеф, Кашика и Чушката. Единият се казва Бургаз, обаче хич не изглежда като него.  Островите са били 10, но преди 1000 години единият потънал, барабар с манастира на върха му. След голямо земетресение, казват. Абе не съм сигурна дали е било точно земетресение. Като видях ние какво предизвикахме с появата си, мисля си дали не са го потопили някакви хуни, такива като нас, с торти от пача и кашони тракийско вино.

Заточеници и манастири – това е била действителността до края на 19-ти век, когато богати гърци, арменци, англичани и всякакви други заможни експати се светват на хубавото и се загнездват на Буюкада.  Къщите са сякаш плетени на една кука, бели и ефирни, с дантелени фризове и красиви декорации, с прозирни огради и загадъчни градини.

Троцки прекарал 4 години на Буюкада. Когато си тръгвал казал, че там е щастливо безвремие. Гледките отвсякъде са приказни, а залезът е толкова мимозено-лилав, толкова кичозен, че всеки миг си представям как Чаатай Улусой и Фахрие Евджен (намерих ги в нета, да не мислите, че гледам турски сериали) тръгват прегърнати по вълните на Мраморно море. Тишина и спокойствие преди лятото. И котки навсякъде – посадени в саксиите, проснати насред пътя, заспали по куфарите на хората и в чиниите по масите. Дори декоративните решетки около крайпътните дървета са направени като хранилки и поилки. 

„Мозайките ми бяха проблем. То целият ремонт не беше лесен, щото нали на острова коли няма, как се вози тоя материал, всичко с кораб. И строители йок. Обаче намерих аз внука на внука на оня майстор, дето е правил оригиналните плочки в къщата. Човекът ми вика да знаеш, намерих стария калъп, по който са лети. На тавана на дядо ми го намерих. Та дойде с едно джезве, и започна да излива цвят по цвят и да заглажда. Много хубаво стана!“  - това ни сподели домакинът, докато зяпахме отгоре ярката Венера, а отвъд залива трептящите разноцветни звезди на Истанбул. 

Следващият ден е предвиден за обиколка на острова. Умурджан и Нахит са наели екскурзоводка – Чаали, наборка, градинарка, много мила жена.  Тя започва леко да се притеснява, когато още на първото павилионче спираме за кратка почивка от около час и половина. Кафета, сладоледи и мач с шишарки посред улицата.  Хади гиделим, викам аз на групата.  Какво се чудиш бе, Чаали, всеки българин се ражда с поне 1000 турски думи речник. Много ми е любима историята с Константин, бащата на Юлето, светла му памет. Седи той на някаква тераса на турското черноморие, отатък Резово, то там едни села, никой езици не знае. Ама нали общителен, чуди се как да захване разговор със собственика на ресторанта. По едно време протяга ръка и казва изразително и с чувство: „Карадениз!.....Чаршаф!“  Турчинът така се зарадвал, че веднага отворил шишето с йениракъта.  Чаали ме изслушва търпеливо и казва: „А пък моите прабаба и прадядо са от Силистра. Смятах да ходя там да търся някакви документи, свидетелства за раждане и такива работи.“ Нахитовите от Разград, Умурджановите от Добруджа. Като кокореч сме се оплели.

Та хайдваме да гидилим, че сме били имали много ходене. „Е колко да е това ходене, няма да ни качвате там на оня баир с кулата, я!“, казвам аз шеговито. Екскурзоводката дискретно замълчава. Не било шега, значи.  Е добре де, баира с кулата. Няма да ни се опре. Витоша е наша майка, там си варим чай от лайка. До Черни връх тичаме за физзарядка заедно с бабите от бистришкия пенсионерски клуб веднъж на десетилетие.  С един баир и кула не можеш да ни уплашиш. Добре че не е лято и е хладно! Яваш-явяш излазваме до манастира Свети Георги със звънците. Кръстен е на икона на Свети Георги, намерена преди 1500 години на върха, с шепа звънчета върху й. Така е и изложена, цялата златна, а Свети Георги е препасан с колан от звънчета, като тези, индийските, за краката.  Хора се кланят, кръстят се притихнали, а ние седим пред иконата, скръстили ръце и подпрели бради, и хъмкаме скептично: цъ, не може тва нещо да е на 1500 години! Тогава не са рисували така лицата!  Дума да не става! Я по-добре да си намерим нашият светец, Трифон. Човекът поне е разбирал от вино.  Катун еретици. Разглеждат иконите като картини в градска галерия и първо се кикотят, а после изпозаспиват по време на Великденската служба.  А на Патриарха не му стъпват даже, защото от тамяна им става лошо.

Но виж, за ядене и пиене сме готови на всичко. Вечерята преди църквата на Великден е в Али Баба – едно от многото крайбрежни ресторантчета. Катунът, освен че е многоброен, държи да си сяда заедно, като на сватба. Хората се виждат в чудо, но събират масите и преграждат половината от пешеходната алея. Ние плющим, покрай нас преминават внимателно възпитани минувачи, облечени в хубави дрехи за вечерна разходка, заобикалят ни учтиво. Не им е лесно, тъй като другата половина от пешеходната алея е заета от децата ни, които скачат на въже, търкалят монети по тротоара и се гонят с котките.

Ресторантът за Великденския обяд е кацнал над красив син залив. Чирози колкото ракетата на Мъск преди да й се отделят степените, се ветреят в гората.  Йениракъто е студено. Мезетата са мачкан патладжан с много чесън, мачкано сирене с босилек и зехтин, мачкан чироз с оцет и копър, мачкан нахут с лимон и червен пипер. Накрая, омачкани приятно от алкохола, силно развеселени, пеем с цяло гърло по пътя към клуба "Крайбосфора шумсевдига...ето Симеон пристига, воеводи-сизове."  Когато бях малка си мислех, че тия воеводи-сизове са някакви братовчеди на Сизиф, бабаити здрави и никакъв Крайбосфора не може да им се опре.  Както на нас не ни се опира йениракъто. По едно време, малко преди втория куплет, увита в хавлия, мокра и свежа, от гората се появява Елена, която е ходила да плува. Тя два пъти е преплувала Босфора, така че за мен си е от воеводите-сизове със сигурност! До нея, сух-сухеничък, с фотоапарата си на врата, се носи Мишо. „Ти що си сух, бе?“, питаме го. „Ааа, аз не плувам. Аз само заснемам Венера. Като един съвременен Ботичели съм. Можете да ми викате Ботю“. 

С Ботю и сизовете се добираме до клуба по залез. В тронната зала, шест метра таван, кристални полилеи и бели ленени покривки, вечерята е сервирана. За да не започнем да се тъпчем веднага, хващаме Лорчето и Флавия да разкажат за агнето. Жертвенияг агнец, символ на белотата и чистотата, на невинността. Добре, че водим с нас децата, малко от малко поне да ни отсрамят пред хората, да боядисат яйчица, да изрецитират по нещо, свещ да запалят. Че то иначе, ако останеше на нас, останалите 9 острова ще си потънат бадева.

След Великден Умуржан и Нахит са ни уредили морско такси, да ни закара на кратка разходка до Истанбул.  Корморани във военни редици хвърчат на един косъм разстояние от водата.  Чайки на облаци преследват фериботите.  И делфин! Още един! Няколко са! Насред мегаполиса с всичките му небостъргачи.  Ето още четири-пет, точно пред Златния рог! „Те тези сигурно са вързани тука с ластик, да забавляват туристите!“, отсича Мила. „Освен това са много гадни животни. Нищо че се усмихват. Големи хищници са!“, допълва Сияна.  Тайно избърсвам сълзите си на радост и умиление. В тази компания не е добра идея да се показва слабост!

Желязната църква е изящна. Като великденско яйце на Фаберже.  Отразява се във водите на Босфора, стегната и възстановена, златна и блестяща.  Отатък улицата ни поглъща Балат - пъстър квартал с тесни улички, досущ Капана в Пловдив. Разбира се, домакините ведната купуват една тава бьорек, който си сервираме на капака на някаква паркирана бричка.  И после се чудя защо всеки път, когато нещо се случи с Христос, наддавам с по три-четири кила.

„Я, индианец! И говори турски!“ – Марин гледа Гойко Митич по телевизора в стаята. По-хубаво е от Листопад! Гойко Митич не, но се оказва, че бая турци знаят български. Или дори да не знаят, са готови да помогнат, щом си българин.  „Ноу, ноу, ноу!“, ми вика дядото в туристическия център на пъпа на Истанбул, когато отивам да го моля да си оставим куфарите при него, защото автоматите за багажа не работят. „Тероризм! Ноу алау! Уер ар ю фром?“ България, казвам му. "Ааа, комшу, за вас може, заповядайте! Ще кажеш на момичето, което идва след мен на смяна, че си ми племенница. На български й го кажи, няма проблем." Олекнали от товара спираме още зад първия завой. King Kokoreç, засукания трети братовчед на Burger King по турска линия, е скромна закусвалня с мушами и купички лют пипер и туршия. Примамва ни с гирлянди черва на шиш и страховит бабаит в омърляня бяла престилка с гол в ръката нож. Изпосталяхме в тоя Истанбул, ей! 

На изпроводяк пием по едно турско кафе. Обръщам си чашата ей така, за адет. Нали съм наследствена вещица. Ами ще ви кажа какво виждам. Виждам тънки минарета, пъстри килими, воеводи-сизове и странни същества с тела на делфини и глави на котки (хем чисто го пих това кафе!).  Виждам девет острова и двама мили турци да ни махат за довиждане с тъга и голямо облекчение. Ясно! Тръгваме си от Крал Кокореч и се прибираме при принцесите с кайма и кашкавал. Но скоро пак ще дойдем, Истанбул! Всеки път си различен! Всеки път си красив и вкусен! Чок тешекюр, Нахит и Умурджан! До нови срещи по широкия свят!