Квартирантите от улица "Градина"

Ако попаднете в Ню Йорк, музеят The Tenement едва ли ще е в топ десет на забележителностите, които сте си набелязали. Затова ще ви разкажа за него и ако историята му ви плени колкото мен, нищо чудно някой ден да го посетите и вие.

 

Сградата е построена през 1863, когато за няколко години населението на града се е удвоило. Хиляди емигранти от целия свят са пристигали да си търсят късмета в обетованата земя. До 1935 през двадесетте апартамента на ул. "Градина" 97 са преминали над 7,000 души! В началото на 20 век целия квартал е бил най-гъсто населеното място в света – на площ от 4 кв.км. са живеели 550,000 души. Градината никак не е била цветя и рози.

 

През 1935 нюйоркската управа приема нови правила за сигурността на сградите. Вместо да направи скъпите подобрения, хазяинът изгонва квартирантите си и запечатва имота. Петдесет години никой не пристъпва прага на улица "Градина" 97, докато един ден в края на 80-те, Рут Абрам моли да ползва тоалетната на заведението на партера и надниква зад запечатаната врата. И що да види! Животът, както си е текъл в онези години, с все покъщнина и мебели, спи дълбок, 50-годишен сън, наметнал прашно одеало. Още миг и госпожа Гъмперц ще затрака с педала на шевната си машина, а Бриджит Мур от горния етаж ще подгони едно от 11 си деца да го къпе в кухненската мивка.

 

Разбира се, в онзи момент Рут все още не познава нито госпожа Гъмперц, нито Бриджит. С голяма страст и ентусиазъм тя се захваща да направи музей. Преравя градските архиви и открива безценна информация - снимки, документи, свидетелства за собственика и наемателите. Без да пипа нищо по сградата, тя успява да възстанови част от апартаментите както са били по онова време. Но не обстановката е това, което хваща за гърлото, а историите на обитателите.

Натали Гъмперц е на 22, когато пристига от Прусия. Омъжва се за Юлиус, сънародник, с когото се запознава в Америка. Ражда му четири деца и през 1870 семейството се заселва в тесния апартамент на ул. "Градина" 97. На 7 октомври 1874, Юлиус излиза за работа в 7 сутринта и никой повече не го вижда. В онези години това се е случвало често - бедността, гладът и липсата на сигурна работа е карала много мъже да се спасяват сами, изоставяйки семействата си. Църквата и женските дружества дори са разпространявали памфлети "Как да задържите мъжете си". Натали оцелява с шиене. Шие рокли от сутрин до мрак. Момченцето, най-малкото, умира от дизинтерия след като Юлиус изчезва. Седем години по-късно Натали получава писмо от Прусия - бащата на Юлиус е починал и му е оставил наследство $600. Тези пари са били достатъчни да си платиш наема на апартамента за 5 години. За да ги получи, Натали завежда дело в съда да обявят Юлиус за мъртъв. Прилага писма от двама съседи, които свидетелстват, че са го търсили и не се е вясвал. Благодарение на съдебните архиви, на документи от социалните служби, от периодичното преброяване на населението и от регистрите на Елис Айлънд, тази история стига до нас днес. 

Животът на квартирантката Бриджит е също много тежък.  От нейните 11 деца оцеляват само две, а самата тя умира на 36, изтощена от мъкнене на кофи с ледена вода и дърва от двора, тъй като къщата няма канализация и ток до 1920, а нужниците са 4 дървени бараки в задния двор. 13-членно семейство на площ от 45 квадрата!

 

Емигрантите от ул. "Градина" се борят с глад, мизерия, туберколоза, Голямата депресия и какви ли не несгоди. Борят се и с клишетата и етикетите, които им лепят местните – италианците са миризливи и мърляви, проклетите ирландски католици се плодят като зайци, всички са мързеливци и бедняци, изтърсили се в Америка да развалят пейзажа.  Но като  си помисли човек, те са избягали от още по-лошо в родината си – историята в края на 19 и началото на 20 век в Европа е немилостива и кръвопролитна.  Няма връщане назад!

Повечето от тези хора успяват да уредят живота си и от смрадливци и мърльовци се превръщат в гръбнак на средната класа в Щатите.  Когато разбират за музея, наследниците на квартирантите от ул. „Градина“ идват при Рут със сълзи в очите и куфари спомени. Носят снимки на внуци и пра-пра-правнуци и разказват своите истории за щастлив край на мръсната емигрантска приказка на своите предци.

 

Щ@24МАЙ.BG

Не плачи! Какво му е на Щ-то? Чудесна буква! Без нея няма щуротии, няма щастие, баща, щъркел. Ъркел. Това дума ли е? Без „щ“ и гащите не са гащи. Искаш да си „М“ като „мама“? Ами не може всички да са „М“. С едно голо "м" нищо не можеш да напишеш. Чакай да ти покажа нещо наистина гадно. Ето, това съм аз. Втората отляво, до учителката. С кльомба на главата.  Е, как ще ме познаеш!  Диадемата ми се е свлякла над очите и се вижда само маймунското „а“ и кордела колкото футболна топка. Корделата учителката я беше залепила на главата ми с тиксо. Нямах коса поради въшки.  Добре че ушите ми леко щръкнали, да крепят картонената корона. Това беше деня, в който осъзнах, че визията няма да е моето предимство в живота.  

Мъчно ти е, че си „Щ“? А кльомба каква буква е? Никаква! Обаче в класа бяхме 31 първолаци. А буквите в азбуката са? Точно така, 30. Учителката ни в голямо затруднение. Как така някое дете ще остане без буква. И да вземе да й попадне снимка на Манасиевата хроника – това е много стара книга, чак от 14 век. Колкото 14 човешки живота стара. И що да види там – думата „амин“ написана с такова едно завъртяно "а" с опашка. Ето, казала си тя, открих 31-вата буква! Така майка ти цъфна на училищното тържество за завършването на първи клас като маймунско „а“. Никой тогава не беше чувал за такова нещо. Нямаше ни джиесеми, ни интернет, ни електронна поща. Какво се смееш! Говоря за '87-88.  Защо точно мен ме изтипоса с това ли? Заради гълъба. Зимата го намерих замръзнал пред училището и го прибрах. На катедрата учителката си държеше всякакви препарирани животни.  Рисувахме ги и ги използваше в часовете по Родинознание. Така се казваше тогава „Човек и природа“. Сложих пилето до препарираните и го завих с шалче. Като Палечка, дето спасила лястовичката. Надявах се да е живо и да се съвземе. И значи, започва часа по музика, пеем нещо – какви песни учите сега? Да си първокласник то не е шега? Тая и ние сме я пели. Петрова, така се казваше, тактува с показалката по катедрата, по едно време се въодушеви, ритъма-спазвайте-по-ясно-по-отчетливо и блъска ли блъска.  А гълъбът вече явно се постоплил, стресна се от трясъците, поотръска пера и хвръкна. Той хвръкна, Петрова падна. Прежълтя и се строполи. Представяш ли си – препарирано пиле да ти излети ей така под носа.  Скупчихме се около нея, бръмбарчета ситни като теб такива. Добре че дядо ти лекар, понаучил ме беше на първа помощ, хванах гъбата от кофата – тогава дъските бяха черни, пишеше се с тебешир и ги бършехме с гъба от една кофа с мърлява вода.  Изцедих я на главата й и я свестих. После разследване, знаеш ли какво е това? То е като задават много въпроси, за да разберат какво се е случило. И разбраха. И Петрова ме короняса с маймунското „а“.   Та в деня на буквите всички рецитират за Азбуката, за България, за Мама, а аз стърча като грозно цвете от далечни земи и се пуля иззад диадемата, дето ми се е свлякла над очите. Защото и друго да ти кажа – в старобългарският език думата кльомба е означавала грозно написана буква. Подиграваха ми се известно време… Мила Кльомбо бях, Атка Опашатка…Разбих два-три носа и спряха.

Обаче какво стана сега? Без маймунското „а“ не можеш едно писмо да пратиш! Най-важният знак. Навремето нали са използвали гълъби, за да си разменят писма. Значи излиза, че маймунското „а“ е нещо като гълъб. Като оня гълъб, дето го спасих тогава. Виж как си се върти светът и как се навързват нещата като тъжно-смешна приказка.

Е, хайде, заспивай вече, детенце хубаво, пиленце любаво, че утре те чака най-светлия ден, най-милия празник, прекрасна моя букво „Щ“!

Бела коза

Лимоново небето, лимоново морето, лимонови децата, лимонов и градът. Това трябва да е текста на шлагера "Върни се пак в Соренто". А не за разни русалки, които навярно също са лимонови. Отрупани с лимони дръвчета има по цялото протежение на морето около Везувий и по Амалфийския бряг. Докато раждат, цъфтят. Свят ти се вие, ако дишаш дълбоко. На една от уличките в старата част на града попадаме в кичозния храм на лимона: пред входа горят две гигантски свещи, познайте с какъв аромат, а вътре продават всичко на света в лимонова интерпретация: от ликьор, бонбони и шоколад, до порцеланово пано с размер "ковьорчето на баба ти", с вграден лимонов часовник. Изскубваме се от кича без материални загуби. Истинското е току срещу магазина - едно мило момиче предлага лимоново сорбе от очукана, стара количка с опърпано чадърче. Няма по вълшебно нещо! Вкусът е наситен и ти изтръпва езика - слънце в чаша с много лед!

Соренто прилича на прилежен немски турист със загащена в панталоните фланелка, бели чорапи и сандали – курортен по конец.  Единствената причина да послушаме Павароти и да се върнем някой ден, е кръчмата „При Емилия“ на пристанището. Баба ви Емилия я има на фотографии: дебела, усмихната, с очила с черни рогови рамки и в кафява басмена рокля на дребни цветя. Оставила в наследство всички свои магически рецепти на дъщеря си – и тя дебела, усмихната и с очила с рогови рамки. Риболовните лодки спират пред ресторанта и рибари с гумени ботуши внасят вътре кофи с улова на деня. Вкусотия!

 

Италия е майка на много пилоти от Формула 1 и мащеха на всички клетници, които италианските шофьори возят по Амалфийското крайбрежие. С облекчение се изсипваме в Позитано - италианското Велико Търново, само че на море и с палми. Автобусът спира горе и се спускаме през живописни стръмни улички до брега. Плахо топваме пръсти в Тиренско море, където група снажни викинги се гмурка и палува. Температурата на водата е на добре изстудено розе. А нас ни чака тежко катерене и инфарктно автобусно преживяване нататък по крайбрежието. Озъртам се с пъшкане. На пристана спира корабче и започва да товари туристи. Я да видим къде отива. В Амалфи! Ама ние сме за там! Фитипалдитата нека се състезават по тесните урви, ние си уредихме живота!

 

Амалфи е мъничко, стръмничко и тесничко.  Едва си пробиваме път през тълпите – не искам да си представям какво е през лятото! Но надуши ли храна, нищо не може да спре дъщеря ми. Шава с нос и тръгва по следата, докато не стига до една сергия. В големи книжни фунии ни нагребват пържени скариди, октопод и калмари, увенчани с огромно парче лимон на клечка.  Явно и „Върни се пак в Амалфи“ ще има.

 

Citta Vecchia в Бари е средновековно прекрасна! Носи се ухание на босилек, доматен сос и патладжани.  Спираме пред  широко отворена врата. Две баби точат фитили тесто и с ловки движения ги превръщат в паста. Дърдорят нещо, сигурно е от жанра влез, влез, моето момиче, ела да видиш как се правят orecchiette и в пороя думи долавям mangiare qui. Значи аз, това, италианския, не го говоря, да кажеш, но зная няколко неща. Dirigente movimiento, например, не е диригент, който мърда, а ръководител движение. Вella cosa не е „бела коза“, а означава „най-красивото нещо“.  Mangiare qui? Да ядем при вас? Наистина ли?! Да бе, отговарят бабите, ей сега Луиджи ще ви заведе. Луиджи ни качва в хола, в дъното е шкафът със семейните сервизи, в нишата бумти пералня с гащите на фамилията. Настанява ни на голямата маса в трапезарията и след пет минути донася най-вкусната паста на света с телешко и домати.

 

Но стига за храна, хайде малко за музеи, щото да не си помислите, че не сме културни. Ако имате път към Неапол, непременно идете в Museo Nazionale. Колекцията му е забележителна най-вече с артефактите, пренесени от Помпей.  Великолепни мозайки, фрески, посуда, стъкло.

Пред една от залите се разбиват вълни ученици, отблъсквани от учителите си. Не влизат. На входа пише Secret Room. Посрещат ни няколко гигантски каменни фалоса. По-нататък следват теракотени лампи-фалоси, статуи-фалоси и по стените цялата древноримска Кама Сутра от публичните домове в Помпей. 

Докато обикаляхме Помпей, се разминахме с хиперактивна американска даскалица, повела клас ученолюбиви тийнове. „Очевидно Везувий е изригнал по време на избори, защото графитите по стените са в подкрепа на един или друг кандидат и изобилстват от политически призиви“, обяснява тя разпалено. „Виждаш ли, Недо“, обръщам се укорително към отрочето си, „хората чели и учили преди да дойдат, а ние с тебе просто се мотаем тука като древноримски мухи без глави.“ Е да де, но в магазина на Националния музей детето ми изравя едно книжле „1000 графита от Помпей“. Отгръща произволно и попада на „Никополис, чуках те, както те чукаха Прокул и Фрукт от къщата на Холоконий“.  Разлиства отново: „Ако някой не вярва, че Венера съществува, да дойде да види гаджето ми!“ „Учила тя! Избори-мизбори!“, изсумтява щерка ми, „Да ми паднат сега онези американчета, да им покажа за какво иде реч в графитите!“

 

В Пулия си е приключение без кола. То, БДЖ-то на Италия е безупречно – ходи почти до всяко село, движи се по разписание. Да, ама моите приятели, дето ми подариха нощувка, запазили стая в чудна аграрна хижа сред маслинови гори и романтика на пет-шест километра от Полиняно.  Пристигаме в Полиняно в два следобед. От гарата до центъра по улиците няма жива душа. Ни веспа, ни  кола, ни каруца! Дай поне да хапнем, пък после ще му мислим. Влизаме в ресторанта на центъра. Маси много, хора никакви. Само собственикът седи оклюмал в ъгъла. „Скузи“, викам, то нали вече италианския за нищо го нямам, „бус, такси?“ Ноу бус, ноу такси, махва той. А до тази ферма как да стигнем. В Гугъл мапс гледам – на един час път е. Ние в Рим един час по петнайсе пъти на ден го минавахме, та тук ли ще ни се опре! No, no, molto pericoloso! – маха с ръце човекът. Брех, гледаш го градчето, тихо, спокойно, какво да му е периколозото?

Вдигна човекът телефона и каза, че ще оправи работата. След малко цъфва някакво фиатче, усмихнат човек ни натоварва и подкарва. Шосето е живописно, но няма банкет и ако се бяхме помъкнали с куфара, наистина щеше да е опасно. Човекът знае английски, колкото аз – италиански, но криво-ляво се разбира, че фермата е стара, от 1615 и има много маслинови гори наоколо.  Моята версия е, че това е братчеда на ресторантьора, който бичи частно в свободното си време и ще ни одере поне 20 евро. А дъщеря ми слуша внимателно какво говори и вика не бе, мамо, това е собственика. И вярно! Фермата негова. Какво ли му е казал пицарят: „Абе, бай Франческо, ела тука, че две заблудени овци са дошли без кола, да си ги прибереш.“ Чуден край, чудни хора!

 

Но да се върнем на храната. Който не е ял сладолед в Рим, не е ял сладолед изобщо.  Преди десетина години, когато ходих, популярен беше шоколадовия с люта чушка. Сега го няма, но има оризов с мед. Вълшебство!

Разбира се, че ще се върнем някой ден! Италия, Италия, бела коза си ти, piu bella cosa!