Бела коза

Лимоново небето, лимоново морето, лимонови децата, лимонов и градът. Това трябва да е текста на шлагера "Върни се пак в Соренто". А не за разни русалки, които навярно също са лимонови. Отрупани с лимони дръвчета има по цялото протежение на морето около Везувий и по Амалфийския бряг. Докато раждат, цъфтят. Свят ти се вие, ако дишаш дълбоко. На една от уличките в старата част на града попадаме в кичозния храм на лимона: пред входа горят две гигантски свещи, познайте с какъв аромат, а вътре продават всичко на света в лимонова интерпретация: от ликьор, бонбони и шоколад, до порцеланово пано с размер "ковьорчето на баба ти", с вграден лимонов часовник. Изскубваме се от кича без материални загуби. Истинското е току срещу магазина - едно мило момиче предлага лимоново сорбе от очукана, стара количка с опърпано чадърче. Няма по вълшебно нещо! Вкусът е наситен и ти изтръпва езика - слънце в чаша с много лед!

Соренто прилича на прилежен немски турист със загащена в панталоните фланелка, бели чорапи и сандали – курортен по конец.  Единствената причина да послушаме Павароти и да се върнем някой ден, е кръчмата „При Емилия“ на пристанището. Баба ви Емилия я има на фотографии: дебела, усмихната, с очила с черни рогови рамки и в кафява басмена рокля на дребни цветя. Оставила в наследство всички свои магически рецепти на дъщеря си – и тя дебела, усмихната и с очила с рогови рамки. Риболовните лодки спират пред ресторанта и рибари с гумени ботуши внасят вътре кофи с улова на деня. Вкусотия!

 

Италия е майка на много пилоти от Формула 1 и мащеха на всички клетници, които италианските шофьори возят по Амалфийското крайбрежие. С облекчение се изсипваме в Позитано - италианското Велико Търново, само че на море и с палми. Автобусът спира горе и се спускаме през живописни стръмни улички до брега. Плахо топваме пръсти в Тиренско море, където група снажни викинги се гмурка и палува. Температурата на водата е на добре изстудено розе. А нас ни чака тежко катерене и инфарктно автобусно преживяване нататък по крайбрежието. Озъртам се с пъшкане. На пристана спира корабче и започва да товари туристи. Я да видим къде отива. В Амалфи! Ама ние сме за там! Фитипалдитата нека се състезават по тесните урви, ние си уредихме живота!

 

Амалфи е мъничко, стръмничко и тесничко.  Едва си пробиваме път през тълпите – не искам да си представям какво е през лятото! Но надуши ли храна, нищо не може да спре дъщеря ми. Шава с нос и тръгва по следата, докато не стига до една сергия. В големи книжни фунии ни нагребват пържени скариди, октопод и калмари, увенчани с огромно парче лимон на клечка.  Явно и „Върни се пак в Амалфи“ ще има.

 

Citta Vecchia в Бари е средновековно прекрасна! Носи се ухание на босилек, доматен сос и патладжани.  Спираме пред  широко отворена врата. Две баби точат фитили тесто и с ловки движения ги превръщат в паста. Дърдорят нещо, сигурно е от жанра влез, влез, моето момиче, ела да видиш как се правят orecchiette и в пороя думи долавям mangiare qui. Значи аз, това, италианския, не го говоря, да кажеш, но зная няколко неща. Dirigente movimiento, например, не е диригент, който мърда, а ръководител движение. Вella cosa не е „бела коза“, а означава „най-красивото нещо“.  Mangiare qui? Да ядем при вас? Наистина ли?! Да бе, отговарят бабите, ей сега Луиджи ще ви заведе. Луиджи ни качва в хола, в дъното е шкафът със семейните сервизи, в нишата бумти пералня с гащите на фамилията. Настанява ни на голямата маса в трапезарията и след пет минути донася най-вкусната паста на света с телешко и домати.

 

Но стига за храна, хайде малко за музеи, щото да не си помислите, че не сме културни. Ако имате път към Неапол, непременно идете в Museo Nazionale. Колекцията му е забележителна най-вече с артефактите, пренесени от Помпей.  Великолепни мозайки, фрески, посуда, стъкло.

Пред една от залите се разбиват вълни ученици, отблъсквани от учителите си. Не влизат. На входа пише Secret Room. Посрещат ни няколко гигантски каменни фалоса. По-нататък следват теракотени лампи-фалоси, статуи-фалоси и по стените цялата древноримска Кама Сутра от публичните домове в Помпей. 

Докато обикаляхме Помпей, се разминахме с хиперактивна американска даскалица, повела клас ученолюбиви тийнове. „Очевидно Везувий е изригнал по време на избори, защото графитите по стените са в подкрепа на един или друг кандидат и изобилстват от политически призиви“, обяснява тя разпалено. „Виждаш ли, Недо“, обръщам се укорително към отрочето си, „хората чели и учили преди да дойдат, а ние с тебе просто се мотаем тука като древноримски мухи без глави.“ Е да де, но в магазина на Националния музей детето ми изравя едно книжле „1000 графита от Помпей“. Отгръща произволно и попада на „Никополис, чуках те, както те чукаха Прокул и Фрукт от къщата на Холоконий“.  Разлиства отново: „Ако някой не вярва, че Венера съществува, да дойде да види гаджето ми!“ „Учила тя! Избори-мизбори!“, изсумтява щерка ми, „Да ми паднат сега онези американчета, да им покажа за какво иде реч в графитите!“

 

В Пулия си е приключение без кола. То, БДЖ-то на Италия е безупречно – ходи почти до всяко село, движи се по разписание. Да, ама моите приятели, дето ми подариха нощувка, запазили стая в чудна аграрна хижа сред маслинови гори и романтика на пет-шест километра от Полиняно.  Пристигаме в Полиняно в два следобед. От гарата до центъра по улиците няма жива душа. Ни веспа, ни  кола, ни каруца! Дай поне да хапнем, пък после ще му мислим. Влизаме в ресторанта на центъра. Маси много, хора никакви. Само собственикът седи оклюмал в ъгъла. „Скузи“, викам, то нали вече италианския за нищо го нямам, „бус, такси?“ Ноу бус, ноу такси, махва той. А до тази ферма как да стигнем. В Гугъл мапс гледам – на един час път е. Ние в Рим един час по петнайсе пъти на ден го минавахме, та тук ли ще ни се опре! No, no, molto pericoloso! – маха с ръце човекът. Брех, гледаш го градчето, тихо, спокойно, какво да му е периколозото?

Вдигна човекът телефона и каза, че ще оправи работата. След малко цъфва някакво фиатче, усмихнат човек ни натоварва и подкарва. Шосето е живописно, но няма банкет и ако се бяхме помъкнали с куфара, наистина щеше да е опасно. Човекът знае английски, колкото аз – италиански, но криво-ляво се разбира, че фермата е стара, от 1615 и има много маслинови гори наоколо.  Моята версия е, че това е братчеда на ресторантьора, който бичи частно в свободното си време и ще ни одере поне 20 евро. А дъщеря ми слуша внимателно какво говори и вика не бе, мамо, това е собственика. И вярно! Фермата негова. Какво ли му е казал пицарят: „Абе, бай Франческо, ела тука, че две заблудени овци са дошли без кола, да си ги прибереш.“ Чуден край, чудни хора!

 

Но да се върнем на храната. Който не е ял сладолед в Рим, не е ял сладолед изобщо.  Преди десетина години, когато ходих, популярен беше шоколадовия с люта чушка. Сега го няма, но има оризов с мед. Вълшебство!

Разбира се, че ще се върнем някой ден! Италия, Италия, бела коза си ти, piu bella cosa!