Праисторически Лувър, кроманьонски Веласкес

Колко да е ентусиаст човек, та да прелети 2300 километра и за три дни да мине още толкова с кола за едни пещерни рисунки. Да, но какви! Още щом вдигнах поглед към тавана на Алтамира ми се подкосиха краката. Гледала бях в интернет, чела бях, не е като да съм отишла по невежество, но ме порази релефът. Как праисторическият художник го е изполвал, за да направи рисунките си 3D. И пастелните цветове. И прецизният рисунък с лека ръка, без никакво усилие. Само гениите рисуват така. Преди 36,000 години не е имало художествени академии, нито богата църква или Медичи да покровителстват изкуството. Имало е само талант, въглен и кремък. Създателите на музея умно оставят посетителите сами в пространството. Не им дудне гид, няма табели или обяснения. Сам преживяваш всеки щрих, всяка издатина. Праисторически Лувър.

Алтамира, Ласко, и Шове се намират в една от най-богатите на палеонтологична история области в Европа. В района има над 50 пещери с праисторически рисунки, многобройни археологически обекти от този период и десетки музеи.  Тези три пещери са се запазили заради това, че входовете им са се сринали още тогава. А тогава тъкмо е настъпвал краят на ледниковия период. Северна Испания и южна Франция са били на ръба на ледената шапка. Летата са били топли - около 15 градуса, зимите - поносими, с температури около минус 20, реките пълни с риба и горите с дивеч. Затова праисторическите хора са се заселили в тези райони. Животът им не е бил лесен.  Да оцелееш и да навършиш 30 си е било подвиг. По стандартите на кроманьонците, аз съм толкова стара, че кметът на племето трябваше да ме посети с букет и журналисти на 55-тия ми РД и да ме изографисат в пещерата посред бизоните.

Пресичаме границата. На тези французи даже облаците им са като франзели.  Френско бабе с шарена забрадка лети по пътя в древен ситроен-сапунерка. Толкова е малък, че франзелите стърчат от прозореца. По жиците седят соколи и гълъбици и се гледат изпитателно. В ливадата закусват ято бели чапли. Префучаваме през френския Хисар, през района на гъшия дроб, района на сливите, района на орехите, покрай лозя и винарни. Не спираме никъде. Нищо да не ни разсейва от праисторическото изкуство.

Ако Франция е жена с мантия, разперила ръце, Дюнкерк й е главата, Брест едната ръка, а Страсбург другата, то Ласко е наистина на Франция в… сещате се.  Това не пречи близо 400,000 посетители годишно да плащат 22 евро билет. Ласко се самоиздържа и инвестира пари в иновации и подобрения. Богата работа! Директорът ни посреща на обяд в кафетерията с пастет от гъши дроб, печена патица, орехов сладолед и бяло вино.

Откриват я през 1940 четирима тийнейджъри. По-скоро тяхното куче-робот. Пардон, куче Робот. В началото на 60-те над 180,000 души годишно се изсипват в пещерата. “Нямало е тоалетни. Разбирате какво имам предвид. И пушенето е било разрешено…”, обяснява ни гидът. Разбираме какво има предвид.  Правителството на Франция затваря пещерата през 1963, за да спаси рисунките. Най-новата реплика е от 2016 и е част от майсторски изпипан музей. Норвежките архитекти и куратори (спечелили конкурса в конкуренция с 97 фирми), са помислили за всеки детайл, включително да пуснат гласовете на тийновете и на кучето в гората и да направят междинна галерия, преди да влезеш в пещерата, за да ти свикнат очите с тъмното.

Ласко ревниво крие някои от рисунките. В дълбока осем метра шахта спалеолозите са намерили едно от редките изображения на човек, при това атакуван от бизон. То даже дали изобщо е човек, с птича глава и висок три метра. По тавана над шахтата древните са гравирали стотици фигури с кремък. Не може да ги видиш, дори ако са осветени добре. Високо са. Ето защо в музея са направили модерна зала, в която с анимация и ултравиолетова светлина показват тези тайни.

Докара ме почти до сълзи сцената с пет млади елена, които преплуват река. Само главите им стърчат над водата, с вдигнати нагоре муцуни. Екскурзоводът каза, че през пролетта навярно водата в тази част на пещерата е стигала до нивото на рисунката, така че се е създавала илюзия, че наистина плуват. Така ли е било или не, не е ясно. Но на мен ми въздействаха силно деликатността и детайлите, които художникът е показал.  До кикот пък ме докараха жизнерадостният жълт кон, елегантната крава с обички и герданче, луничавият бик с ботокс в устните и графичната кобила с кон в корема – неумел опит на художника да изобрази перспектива. 

Районът на хилядата замъци. Префучаваме покрай някои от тях. Префучаваме също през средновековни селца, през района на овцете, района на каяците и рафтинга, района, където покривите са по-високи от къщите и са покрити с малки обли тикли като рибени люспи. 

Дори не помня името на града, в който преспиваме набързо. Сутринта в седем търчим из центъра да търсим буланжери за кроасан с кафе. Единственият минувач е кльощав чернокож с мърляви дрехи, който махва с ръка наляво, там е пекарната сиреч, и моли за евро и половина. Реакцията ми е да го отсвиря, но Добри, с когото пътувам, е добра душа и му дава, давам му и аз. Усмихва ни се. От Сенегал съм, казва.  Не намираме никаква пекарна и се връщаме към колата. И точно до нея го виждаме, поседнал на масичка на тротоара, пуши с огромно наслаждение цигарка и пие кафе. Затова ни е поискал точно един и петдесет. С такова удоволствие се е отдал на мига, че го помолих за селфи, да запечатам усмивката му. Един от малкото бавни моменти в това истерично пътешествие. 

Според скалите се сменя и цвета на къщите - сиви каменни, червени каменни, жълти каменни. Когато стигаме до белите каменни, пред нас се появява короната на Шове. Пещерата е открита случайно през близката 1994 от трима катерачи, които усетили полъх през една скална цепнатина. Спуснали се през процепа и в тях се втренчил огромен червен мамут. Предполагам, че са изпитали същото удивление и възторг, който изпитах аз сред мечки, носорози, лъвове, леопарди и една опулена сова. Шове е най-красивата от трите. Стени от блестящ кварц, драперии от розов калцит, сталактити-мити. Рисунките не са на едно място, нито са с един автор, с един почерк, както в Алтамира. Човекът присъсва най-много в Шове. В глината са се запазили стъпки от боси крака на 36,000 години. По стените художниците са отпечатали длани и ръце. Едната е с криво кутре. Имаш усещането, че всеки момент ще ги видиш хората. Ще нахлуят праисторическите тийнове с факли в ръцете и ще кажат „Леле, брат, видя ли го тоя мамут кви бивни извади!“  

В най-отдалечената зала на Шове е нарисувана впечатляваща монументална графика. Прайд лъвове преследва носорози, коне и бизони.  Толкова красива сцена, че усещаш тропането на копитата, чуваш рева на животните и вдишваш праха, който са вдигнали.  Нямам снимки – не ни разрешиха. Но можете да разгледате финалната сцена тук: https://artsandculture.google.com/story/8QVRQAObSOFYJw

 Хората не са живели в пещерите. Там е била територията на мечките. Влизали са вътре, за да творят. За разлика от Алтамира, където основният художник навярно е бил един, в Ласко и Шове са рисували много хора и по различно време – плюс минус хиляди години. Личи си по разликата в стила.  В много редки случаи са изобразявали себе си. Дали това са били техните Сикстински капели? Или може би техните Лувъри? Не знаем.

Рисунките в Магурата са от ранната бронзова епоха. В сравнение с Алтамира, Ласко и Шове са новички. В зародиша на писмеността, големите цивилизации и градовете-държави.  Дълги години погрешно мислех, че рисунките в Магурата са детински, защото са по-древни. Подсъзнателно съм подценявала праисторическите хора. Дарбата и талантът или ги имаш, или ги нямаш, независимо от епохата. 

Магурата е интересна по много причини. Има изобразени хора. Почти само хора. Рисували са с гуано, а не с въглен и железен оксид. В света няма такъв аналог. Древните хора са избрали най-сухата зала с най-белите стени.  Залата с рисунките е затворена за посещения от 6 години заради такива като Ради и Павчо и безхаберието на община Белоградчик.  

Снимката е от интернет, но имам и лични от другите стени. На тази се вижда колко близко са графитите до рисунките.

Надявам се един ден българската държава да се вразуми, да поеме ангажимента да опазва това, което са ни оставили древните и да възобнови процедурата, започната през 1984 за включване на рисунките в Магурата в списъка на ЮНЕСКО. Надявам се един ден да разкажем тяхната история също толкова увлекателно, както са го направили в Испания и Франция.

 

Родопски букет от бавни бобови

 Пиша бавно, защото така тече животът в Родопите. Вървим по пътеката към село Чеплят сред орхидеи, диви ягоди и трева до кръста. Тук манатарка, там масловка, достатъчно за чорба. Прожекторът на слънцето осветява развълнуваното море на планината. Баба Гана седи на стъпалата пред къщата си с гръб към гледката. Толкова рядко вижда хора, че те са й по-интересни от природните красоти. Гласът й е плътен, мустакът също. Говори меко и напевно.

-       Ила ут тука да гу снимъш бъзунякъ!

-       Снимам и бягам, бабе! Снимам и бягам!

-       Тъй, тъй, мумичи. Вий в градъ бавну ни можити.

Застигам групата. Наобиколили са нещо и оживено ръкомахат. Два зелени смока, охраненки така, лежат убити отстрани на пътеката.

-       Милите. Те са толкова полезни!

-       Пулезни те, ама ми беха влезнали в къщата. В къщата ми беха влезнали.  Затуй ги убих.

И се смее, а от устата му стърчи един единствен отровен зъб.

Снимка: Иво Босев
Раденко от Смилян, ей с тези две ръце, е направил “Пречиствателната”, споделено работно пространство с четири стаи, хостел и голяма веранда с кухня. Много го бива в майсторенето. Но още повече го бива да събира около себе си всякакви чешити. Роси, жената на Раденко, е художник-график. На масата в ателието й дреме котка.  Толкова е деликатна, че ако й духна в ухото ще се събуди. Направила я е с италианска техника, наречена акватинта.  Идеята на акватинтата е да имитира акварел.  Голяма играчка е. Покриваш с грунд, потапяш в киселина, измиваш, подсушаваш, тонираш, нанасяш четири или пет пъти и чак тогава отпечатваш. Да не говорим, че трябва първо да нарисуваш котката, де.  Тази техника много подхожда на „Пречиствателната“ и Родопите. Бавна-бавна.

Валя Балканска и гайдарят й Петър Янев се вдигнаха чак от Варна специално за откриването. Изпяха си песните и веднага тръгнаха обратно за Добрич.  "Раденко беше в чужбина и се върна в България да направи нещо за страната си, та ние от една Варна ли да не дойдем да го подкрепим!", каза Валя.

Ангел е фино, синеоко момче с татуировки и обеци по носа и ушите.  Раденко го намерил на някакъв фестивал и го поканил да му направи кетъринга за откриването. Работи красиво и чисто. Като човек, който знае точно какво и как да прави, и го прави с кеф.  Три легена различни салати, казан къри, няколко тави лазаня и купа хумус от боб.  Всъщност разбрах, че гледам виртуоз, когато с опитен жест, все едно танцува, отхлупи капаците на тавите, след като ги подреди на масата, все едно не е белил, кълцал, млял и рязал три часа!  И като се понесе един аромат на къри, канела, джоджен и печено чесънче, не ви е работа!

 

Вечерта на Еньовден вместо мълчана вода пием дърдорлива ракия.  Доктор Христо Чакъров е на 94. Хирург, цял живот в Смилян работил. И сега пред къщата му винаги чакат хора.  Преглежда ги бавно, може и час да откара, за да разбере къде точно боли. Лекува предимно с билки. Градинарството му е страст.

-      Дойдоха ми гости от Пловдив, праскови донесоха цяла щайга. Изядохме  ги, костилките хвърлихме в двора. Те да вземат да поникнат.  Бре, викам си, праскови в Родопите как се хванаха. Като ги умори студа, седнах да чета.  Накупих всички възможни сортове от разсадниците и ги насях. Еднакво ги гледах, да видя кой ще оцелее в Смилян. Петнадесет години ми отне, ама аз бърза работа нямам.  Редхейвъна и Хенделсголда се оказаха най-жилави.  Елате лятото да ядем. 

В разговора се включва Албена, голяма скица, голяма сладкодумка, софийска жълтопаветничка.  В момента пише книга „Пий една ракия“, така че органично се вписа в дискусията.  Напълнила колата си до горе с книги и дошла да прави библиотека в „Пречиствателната“.  На двайсетина километра от Смилян някакво момче й махнало за стоп. Тя сместила кашоните да му направи място – сърце да е широко!  От дума на дума се оказало, че вози снайпериста Венко, професионален войник с две мисии в Афганистан.  Пътувал си на село за курбана.  Поканил я да отиде на празника да опита кешкек.  На другия ден всички се изсипахме в село Буката не толкова заради яденето, ми да го видим младият снайперист отблизо.  Няма го, казаха ни. По спешност го викнаха за една работа. Малко зловещо прозвуча това.  Снайперист по спешност… Кешкекът също изглежаше малко зловещо – сива хомогенна каша. Готви се бавно и през цялото време се бие с чук и се бърка, за да придобие този си привлекателен вид.

Мариана и Симон. Тя е програмист, той - инженер, зарязват Швейцария и се прибират на село. Тя шие термични дрехи от мериносова вълна и ги продава в Etsy.  Nanka й е бранда. Той прави велосипедни багажници за ски. В свободното си време е измайсторил подвижна работилница за свещи. Събота сутрин е. Не, не мога аз с моя съклет така трийсет пъти да топя тоя конец във восък, после във вода, после да го избърсвам, за да не остава водата по свещта, че ще пръщи, после пак във восък, чакай сега малко в червеното, виж какви хубави станаха, ти тоя меланж как го направи, я още веднъж, леле виж колко стройна се получи, и с какво ги лепиш кръгчетата? А! Кога стана обяд?!?! Изобщо не разбрах как минаха два часа! Бавна свещотерапия.

„Пречиствателната“ наистина пречиства. Ухае на борина и билки.   Нощем светулки, по изгрев птичи хор, вечер сладки приказки.  Улучихме фестивала на дивите цветя и на бавните бобови, каквото и да означава това. Накупихме си смилянски боб от златните медалистки в бобоотглеждането, рачел, мед и чай.  Подарявам на Раденко четирилистната детелина, която си намерих в гората на Чеплят. Да му потръгне работата, да се напълни „Пречиствателната“ със занаятчии и туристи.  За мен остава букетът от свежи хора, който си набрах в Смилян.

 

Leave-an

Навремето, като ме ядосваха децата, им виках да си оправят стаите, че са същински Бейрут. Но не са били. Изобщо не са били чак толкова зле.  През последните десет години Ливан върви стремглаво надолу.  Богатата страна с невероятно културно-историческо минало, с уникална кухня и красива природа се е превърнала в парцалива принцеса, изгонена от двореца.  Правителството напълно отсъства от всички сфери на живота. Изоставило е народа си и се крие от него зад дебели бетонни прегради и облаци бодлива тел.* Leave - тръгвам си, напускам

От въздуха Бейрут изглежда бял и красив.  От едната страна Средиземно море плиска вълни в сушата, а от другата страна сушата плиска зелени хълмове в морето.  Отблизо е грозен. Дългата морска ивица е застроена с архитектурни недоразумения. Водата е кафява. За мириса ще ви оставя да се досетите сами. Слънчев бряг ми е направо Малдиви. Не видяхме нито един кедър. Останал е само този на знамето и един стар като Байкушевата мура сред планини тилилейски. 

По площ Ливан е колкото Варненска и Бургаска област – 1/10 от България, с 5 милиона жители и също толкова бежанци. Страната е в хуманитарна криза след войната в Сирия, когато близо 3 милиона сирийци намират подслон при съседите. В допълнение на кюрди и палестинци.  На тази малка площ съжителстват 18 различни вероизповедания. От обявяване на независимостта й през 1943, по конституция президентът е маронит, председателят на парламента е шиит, а премиерът е сунит.  Осемнайсет баби, хилаво дете.

Ливан е фалирал. Централната банка е жертва на системен грабеж от страна на управителите й, спестяванията на хиляди хора са окрадени, а ливанската лира е съвсем обезценена. „В Ливан всичко е скъпо. Освен хората.“ Това казва нашият приятел Ели. 

Не им е стигнала финансовата криза, ами от немарливост и безстопанственост в късният следобед на 4 август 2020 на пристанището се взривява амониева селитра, конфискувана от ливанското правителство шест години по-рано и неправилно съхранявана. Взривът има един килотон тротилов еквивалент.  Загиват 207 души, 6,500 са ранени, 300,000 остават без дом. Тътенът е чут на 150 километра, а трусът е усетен във всички съседни страни.  Да не говорим, че е изравнено със земята пристанището – главната артерия на ливанската икономика.  Днес над руините се извисява скулптура, сглобена от останките на пристанищните кранове.  

Останките са разчистени, но нищо не е помръднало.  Магазините и къщите в центъра стоят затворени. Обясниха ни, че разследването още тече и застрахователите няма да платят, ако се подхванат ремонти.  Най-красивата част на Бейрут е празна и призрачна.  Градският Ролекс показва безвремие.

За нас градът е просто транзитна спирка към Сирия. За Ели е роден.  Взема ни от летището с джип последна грижа. Между седалките има зареден пистолет.  Ели е сержант в ливанската армия. Забранено му е да пътува. Не е виждал никакъв свят.  В свободното си време фалшифицира парфюми, продава дрехи, кара такси и екскурзоводства. 

Културно-историческото наследство на Ливан е зашеметяващо.  Баалбек, Сидон, Библос и Бейрут са сред най-старите градове в света.  В Баалбек се намира най-добре запазения храм от римско време. Преживял е няколко страшни земетресения, сравнили със земята цели градове, преживял е религиозни промени от езичество към християнство и ислям, политически сътресения и войни. През Средновековието е бил затвор. Дори графитите по стените му са се превърнали в артефакти. Не съм ги разглеждала подробно, но съм сигурна, че някъде там пише „Тит и Ливия бяха тук, август 325 г.“  Докато търсим къде е входа (руините са на площ колкото Стария Пловдив), ни спира възрастен ливанец. „Здравейте, много се радвам да се запознаем“, казва той на чист български. Женен за варненка, учил във Варна, говори за България с носталгия и любов.  Настоятелно ни кани на гости, но за съжаление самолетът ни е след няколко часа.  Да ви кажа, според мен най-голямото експортно перо на България са варненките.  В Сирия също попаднахме на една варненска снаха.

Библос е в християнската част на Ливан.  Спретнат и съвсем не толкова натуралистичен като останалата част от страната.  Малко напомня на Несебър, особено с красивото си пристанище.  Твърдят, че е най-старият град в света.  Радиовъглеродното датиране на артефакти, намерени в Библос, показва човешко присъствие от седмото хилядолетие преди Христа.  Църквата „Св. Йоан Кръстител“ е строена от кръстоносците, страдала от земетресения, войни и промени. Мюсюлманите я превръщат в конюшня.  През 18 век отново си връща стария блясък.

Сидон е крепост на кръстоносците в мюсюлманската част на Ливан.  След огромните крепости, които видяхме в Сирия, тази е малка и невзрачна, но с голямо стратегическо значение на морето.  Пазарът е пъстър и жив, с най-вкусната храна, която някога съм опитвала - пържени захаросани пръчки, тънък като хартия препечен хляб, млечни зелени бадеми и рахат локум с аромат на сакъз. Историята и храната ще спасят Ливан.  Лимонадата с прясна мента, баба ганушът с печен патладжан, хрупкавият пържен хляб във свежата фатуш салата, ситно накълцаните магданоз, мента и доматки в табулето с мнооого мъничко булгур, крехките агнешки котлетчета и изобилието от всякакви средиземноморски твари (надявам се ловени в дълбоки води, а не край брега).

Съжалявам, Ливан. Ти си като в онази песен на Тангра с лека редакция. Теб човек освен да те напусне, просто няма какво да се случи. 

Сирия - тъжна приказка (част втора)

Гасан, нашият гид със снаха българка от Варна, e истинско съкровище.  С чувство за хумор, пъргав и дипломатичен. На всички войници от над 150-те чекпойнта, през които минахме, каза по нещо хубаво. Кепето ти е като ново, я как ти блести автомата и други такива.  Войниците са като препечени в силна фурна. Дежурят по четири часа, после почиват четири часа. Условията, в които живеят, са меко казано аскетични - бетонен нужник насред пустинята.  Но винаги се усмихват, когато разберат, че сме българи. Един от тях, по средата на пътя между Хомс и Алепо, сред най-големите разрушения, беше искрено учуден и размахваше ръце. Попитахме Гасан какво казва. "Чуди се какво й гледате на нашата Сирия. Тя на нищо не прилича."

Гасан обича своя лидер и руснаците. „Благодарен съм на Путин“, казва.  „Ако не беше той, джихадистите щяха да превземат Дамаск.  Така че кой каквото ще да говори, Путин спаси мен и семейството ми.“  Да, в тази война няма черно и бяло, няма прав и крив. Торнадото от политически и религиозни вражди се върти непрестанно и засмуква хора, домове и съдби. 

Гасан ни показва с гордост безплатните университети и болници, прекрасните курорти в стил тежък соц. На остров Аруат отбеляза, че мястото има нужда от малко поддръжка. Деликатно му напомних легендата за Авгиевите обори и Херкулес, като замених реката с Амазонка. Мерна единица за преувеличенията на Гасан е отговора му на въпроса каква фауна живее в сирийската пустинята. Значи има един гущер тука, който се мята на камилите, прегризва им вратовете и им пие кръвта, каза той. Гугълнахме го, естествено. Малко, сиво и се храни с трева и буболечки. Нищо де, това да му е дерта на човека. 

Дамаск бил градът на жасмина. За мен е градът на третото измерение. Всичко е сиво и прашно, колите по улиците изглеждат сякаш ще се разпаднат всеки миг. Под колоните на храма на Юпитер се продават китайски калъфчета за джиесеми.  И изведнъж отваряш тайна врата, тази на хотела, и попадаш в прохлада и ориенталски лукс на триста години. Отваряш втора, тази на Омаядската джамия и се пренасяш две хиляди години назад, пред гроба на Саладин и храма с главата на Йоан Кръстител. Зад третата е оживения салон за сладолед от бита сметана и шам фастък, известен в целия арабски свят. Сладолед на арабски е буза. Пощипваме по една буза с удоволствие. Зад друга тайна врата откриваме кервансарай, подобен на храм, с куполи и арки, навремето със складове, магазини, обор, хамам, хан и спални, а днес просто кафене, в което старци смучат наргиле и пляскат табла.

Я чакай пак да отворя втората врата. Омаядската джамия е една от най-големите и най-старите в света. Първото минаре е издигнато в нея.  Изградена е като църква върху основите на езически храм. Трикорабна раннохристиянска базилика като тази в Пловдив, но десет пъти по-голяма.  Цветните мозайки по стените са изключително красиви и детайлни. Главата на Йоан Кръстител, смятан за пророк и от християните, и от мюсюлманите, се съхранява там.  През 2001, Папа Йоан Павел II я посещава, за да се поклони пред мощите на светеца. Това е първото посещение на католически папа в джамия.  В малка градинка близо до северните стени се намира гробницата на Саладин – мюсюлманския завоевател на Светите земи.

Джамията е жива. Разделена е на две – от едната страна се молят мъжете, а от другата – жените. Няма завеса или преграда. Линията е въображаема. В женската част се гонят деца, търкалят се по килимите, смеят се с глас. Веселата глъчка е музика, която отеква наоколо и придава особен уют на огромното пространство.

Газим до кръста в трева и цветя сред руините на Угарит и се надяваме да не пропаднем в някоя гробница.  През 1928 г., както си орял нивата, един местен закачил камък. Вечерта се раздрънкал в кафенето за подземието, което намерил.  Още на следващия ден новината стигнала до директора на Лувъра, който мигом долетял.  Това поставило началото на едно от най-големите археологически открития в историята на човечеството. Угарит бил процъфтяващ космополитен град през второто хилядолетие преди новата ера. Разположен е на площ от над 250 декара, от която за 17 археологически сезона е проучен само един квартал, едва 15%. „Не ми дават никакви пари за поддръжка. Няма как да окося.  То сега сме във война и има други приоритети“, споделя директора на музея.  От находките най-зловещи са глинените гърнета със скелети на новородени, принасяни в жертва на бог Баал. А най-интересни са хилядите глинени таблети с клинописно писмо – данъчни и правни текстове.  Защо е толкова важно? Защото преди това хората са пишели с рисунки – йероглифите са 660 на брой. Угаритите, преди финикийците, създали азбука с 32 знака. Една от най-старите азбуки в света. 

Освен текстовете, през 1950 учетине се натъкват на 29 плочки с малко по-различни надписи.  Първия нотопис в света, на 3400 години, десет века по-стар от европейските ноти. Доктор Ричард Дъмбрил от Вавилонския университ в Ирак прекарва десетилетия да го изучава. Накрая успява да го преведе на съвременен нотен език. Можете да чуете най-древната нотирана мелодия тук: https://www.youtube.com/watch?v=QpxN2VXPMLc

Спираме в тенекиеното срещу входа на разкопките.  Посрещат ни баба Фахима (на арабски значи тази, която разбира живота), дъщеря й и леко хахавата й внучка. Вадят грозни сувенири, красиви книги, издадени преди войната и ни правят сок и кафе.  „Ей така беше земетресението“, казва бабата и разлюлява ръце, все едно люлее бебе.  „Къщата се напука, аз цяла седмица спах под навеса“, допълва, всичко това на арабски, с жестове. Страхът няма нужда от превод.  Внукът й бил в армията, преди няколко години по грешка им изпратили съобщение, че е загинал и баща му се разболял от диабет. Живо е момчето, но постоянно треперим да не стане нещо, допълва майката.  Разпалва дървата на откритата фурна. Всеки ден пекат хляб за работниците в града.  От това се издържат. Туристи няма.  Баба Фахима ме гали по рамото и ме гледа с обич, както баба ми едно време.

Със семейството на баба Фахима, Угарит

Тракторчето изглежда като детска играчка пред стените на Крак дьо Шевалие.  По косите стени предпазливо пълзят хора. Не, не се опитват да превземат крепостта. Секат дивите смокини и треволяк, които растат през фугите и увреждат градежа. Вътре е призрачно – няма никой друг, освен нас. 

Крак де Шевалие е най-голямата и най-запазената от всички крепости по пътя към светите места.  Може да побере 2500 рицари и храна за 5 години. Един единствен път са я превземали и то с хитрост.  През XIII век султанът на Мамелюците Байбарс фалшифицира писмо от главнокомандващия на кръстоносците в Триполи, с което ги приканва да се предадат. Всъщност има още една окупация – през 2012 в крепостта се намърдват ИДИЛ. Няма по-добро място да се барикаридаш и да обстрелваш от там цялата долина от световно историческо наследство под егидата на ЮНЕСКО. Армията не смее да атакува, за да не я повреди. След две години битки и десетки жертви, джихадистите са изгонени от там.

Последният ден остава за Палмира, царството на храбрата царица Зенобия, оазис по пътя на коприната, диамант в огърлицата на световната история. Градът се намира на 200 километра от Дамаск, дълбоко в сирийската пустиня. Бил е оживен търговски град. Зенобия се качва на престола през 267 като регент на малкия си син, след като мъжът й и големият й син са станали жертви на поръчково убийство.  За петте години управление, тя се възползва от слабата по онова време Римска империя и тръгва на поход. Завзема с лекота земите чак до Египет на юг и до средата на Анадола на север.  

Интелигентна, образована и красива, съвременниците й я сравняват с Клеопатра и Дидона, основателката на Картаген.  Разгромена и пленена е от император Аврелий.  Борхан Шалил, палмирски поет от нейното време, я възпява в един от стиховете си:

„Аз съм Зенобия смуглата,

Аз съм помитаща слава,

Аз съм и пясък и палми

Изкуство, история, време...“

Цитатът е от книгата „Зенобия“ на Халед Асад, бившия директор на музея, учен, археолог, историк, най-големия изследовател на града. Измъчван и обезглавен от джихадистите, защото не е казал къде са скрити съкровищата на музея.  Музеят на Палмира е напълно съсипан. Правителството е успяло да евакуира някои артефакти. Останалите са разбити или ограбени от ИДИЛ, за да финансират войната. Изсекли са лицата на статуите. Взривили са храма на Баал.  Театъра са използвали за екзекуции.  Градът около руините е сринат. Всички луксозни хотели в района са разрушени. Стотици хора са избити.

Халед Асад - графити върху един от шкафовете в музея в Палмира

Повредени артефакти в музея в Палмира

Минахме през десетки пропусквателни пунктове, охранявани от въоръжени до зъби войници, танкове и картечници. Зоната все още е много опасна, понеже джихадистите нападат спорадично. Няколко пъти отекват взривове и след всеки телефонът на Гасан звъни. Охраната от чекпойнтовете проверява дали сме добре.

Снимка: Милена Николова

Сами сме в грамадния град, под арката на храма на Баал.  Гасан пее нещо под нос. Питам го какво си тананика. Химнът на Сирия, отговаря той. Аз запявам тихичко българския химн. Той отдава за почест. Стоим така изпънати и пеем.  Палмира се извисява около нас. 80% от града изобщо не е изследван. Стои си под пясъците и чака да дойдат по-добри времена.

Снимка: Милена Николова

От разрушенията хората възраждат първо храмовете. В Алепо чуваме песнопения от бяла, спретната арменска църква, току на границата на сринатия стар град.  Влизаме и присядаме. Общността празнува Възнесение Господне. Гасан шава развълнуван: „Самият патриарх е тук! Канят ни после на кафе и сладки!“ След службата се качваме в малка зала над църквата. Хората пеят, приказват си и се черпят. Отпред в почетния президиум е седнал царствено архиепископът на арменската църква в Сирия Негово Преосвещенство Магар Ашкарян (спонтанно си го кръщаваме Гандалф).  Внезапно всички погледи се обръщат към нас. Гасан казва, че сме гости от България. Хората стават на крака и започват да пляскат.  Знаят, че у нас има голяма арменска общност и че страната ни е приела с грижа бежанците от геноцида през 1915. 

Ето, мисля си, след всичко, което видях в Сирия, да взема да срещна лично Арменския поп и просто да няма нищо, за което да му се оплача!

Притеснявах се много на тръгване. Все едно да отидеш на гости на човек, чиято къща е срината и семейството му е избито, и да му кажеш ау каква ти е хубава страната, хайде да си направим едно селфи тук на тези руини. Но съвсем не се оказа така. Животът продължава. Пропътувахме над 2500 километра през разрушени градове и села, видяхме километри опашки за бензин, километри розов зокум по магистралите, километри маслинови и шам фастък градини, километри древни градове и крепости. Хората ни се радваха, защото им донесохме надежда. Надежда, че един ден тенекиеното на баба Фахима ще се напълни с гладни туристи. Че Гасан ще си направи собствена агенция и ще влачи пълчища любопитни посетители из неизброимите исторически забележителности. Че синовете на дядо Амин ще продават розова вода по целия свят. Че Хадеб от Хомс ще може свободно да пътува където си иска и да си упражнява английския. Че милионите бежанци ще се приберат у дома и ще построят всичко отново.  Не зная дали е така. Ние сме просто едни привилегировани минувачи, които идват от мирна, свободна, зелена и спокойна страна. Дано някой ден и ти, Сирия, си върнеш мира и красотата. Хората ти го заслужават!