Сирия - тъжна приказка (част втора)

Гасан, нашият гид със снаха българка от Варна, e истинско съкровище.  С чувство за хумор, пъргав и дипломатичен. На всички войници от над 150-те чекпойнта, през които минахме, каза по нещо хубаво. Кепето ти е като ново, я как ти блести автомата и други такива.  Войниците са като препечени в силна фурна. Дежурят по четири часа, после почиват четири часа. Условията, в които живеят, са меко казано аскетични - бетонен нужник насред пустинята.  Но винаги се усмихват, когато разберат, че сме българи. Един от тях, по средата на пътя между Хомс и Алепо, сред най-големите разрушения, беше искрено учуден и размахваше ръце. Попитахме Гасан какво казва. "Чуди се какво й гледате на нашата Сирия. Тя на нищо не прилича."

Гасан обича своя лидер и руснаците. „Благодарен съм на Путин“, казва.  „Ако не беше той, джихадистите щяха да превземат Дамаск.  Така че кой каквото ще да говори, Путин спаси мен и семейството ми.“  Да, в тази война няма черно и бяло, няма прав и крив. Торнадото от политически и религиозни вражди се върти непрестанно и засмуква хора, домове и съдби. 

Гасан ни показва с гордост безплатните университети и болници, прекрасните курорти в стил тежък соц. На остров Аруат отбеляза, че мястото има нужда от малко поддръжка. Деликатно му напомних легендата за Авгиевите обори и Херкулес, като замених реката с Амазонка. Мерна единица за преувеличенията на Гасан е отговора му на въпроса каква фауна живее в сирийската пустинята. Значи има един гущер тука, който се мята на камилите, прегризва им вратовете и им пие кръвта, каза той. Гугълнахме го, естествено. Малко, сиво и се храни с трева и буболечки. Нищо де, това да му е дерта на човека. 

Дамаск бил градът на жасмина. За мен е градът на третото измерение. Всичко е сиво и прашно, колите по улиците изглеждат сякаш ще се разпаднат всеки миг. Под колоните на храма на Юпитер се продават китайски калъфчета за джиесеми.  И изведнъж отваряш тайна врата, тази на хотела, и попадаш в прохлада и ориенталски лукс на триста години. Отваряш втора, тази на Омаядската джамия и се пренасяш две хиляди години назад, пред гроба на Саладин и храма с главата на Йоан Кръстител. Зад третата е оживения салон за сладолед от бита сметана и шам фастък, известен в целия арабски свят. Сладолед на арабски е буза. Пощипваме по една буза с удоволствие. Зад друга тайна врата откриваме кервансарай, подобен на храм, с куполи и арки, навремето със складове, магазини, обор, хамам, хан и спални, а днес просто кафене, в което старци смучат наргиле и пляскат табла.

Я чакай пак да отворя втората врата. Омаядската джамия е една от най-големите и най-старите в света. Първото минаре е издигнато в нея.  Изградена е като църква върху основите на езически храм. Трикорабна раннохристиянска базилика като тази в Пловдив, но десет пъти по-голяма.  Цветните мозайки по стените са изключително красиви и детайлни. Главата на Йоан Кръстител, смятан за пророк и от християните, и от мюсюлманите, се съхранява там.  През 2001, Папа Йоан Павел II я посещава, за да се поклони пред мощите на светеца. Това е първото посещение на католически папа в джамия.  В малка градинка близо до северните стени се намира гробницата на Саладин – мюсюлманския завоевател на Светите земи.

Джамията е жива. Разделена е на две – от едната страна се молят мъжете, а от другата – жените. Няма завеса или преграда. Линията е въображаема. В женската част се гонят деца, търкалят се по килимите, смеят се с глас. Веселата глъчка е музика, която отеква наоколо и придава особен уют на огромното пространство.

Газим до кръста в трева и цветя сред руините на Угарит и се надяваме да не пропаднем в някоя гробница.  През 1928 г., както си орял нивата, един местен закачил камък. Вечерта се раздрънкал в кафенето за подземието, което намерил.  Още на следващия ден новината стигнала до директора на Лувъра, който мигом долетял.  Това поставило началото на едно от най-големите археологически открития в историята на човечеството. Угарит бил процъфтяващ космополитен град през второто хилядолетие преди новата ера. Разположен е на площ от над 250 декара, от която за 17 археологически сезона е проучен само един квартал, едва 15%. „Не ми дават никакви пари за поддръжка. Няма как да окося.  То сега сме във война и има други приоритети“, споделя директора на музея.  От находките най-зловещи са глинените гърнета със скелети на новородени, принасяни в жертва на бог Баал. А най-интересни са хилядите глинени таблети с клинописно писмо – данъчни и правни текстове.  Защо е толкова важно? Защото преди това хората са пишели с рисунки – йероглифите са 660 на брой. Угаритите, преди финикийците, създали азбука с 32 знака. Една от най-старите азбуки в света. 

Освен текстовете, през 1950 учетине се натъкват на 29 плочки с малко по-различни надписи.  Първия нотопис в света, на 3400 години, десет века по-стар от европейските ноти. Доктор Ричард Дъмбрил от Вавилонския университ в Ирак прекарва десетилетия да го изучава. Накрая успява да го преведе на съвременен нотен език. Можете да чуете най-древната нотирана мелодия тук: https://www.youtube.com/watch?v=QpxN2VXPMLc

Спираме в тенекиеното срещу входа на разкопките.  Посрещат ни баба Фахима (на арабски значи тази, която разбира живота), дъщеря й и леко хахавата й внучка. Вадят грозни сувенири, красиви книги, издадени преди войната и ни правят сок и кафе.  „Ей така беше земетресението“, казва бабата и разлюлява ръце, все едно люлее бебе.  „Къщата се напука, аз цяла седмица спах под навеса“, допълва, всичко това на арабски, с жестове. Страхът няма нужда от превод.  Внукът й бил в армията, преди няколко години по грешка им изпратили съобщение, че е загинал и баща му се разболял от диабет. Живо е момчето, но постоянно треперим да не стане нещо, допълва майката.  Разпалва дървата на откритата фурна. Всеки ден пекат хляб за работниците в града.  От това се издържат. Туристи няма.  Баба Фахима ме гали по рамото и ме гледа с обич, както баба ми едно време.

Със семейството на баба Фахима, Угарит

Тракторчето изглежда като детска играчка пред стените на Крак дьо Шевалие.  По косите стени предпазливо пълзят хора. Не, не се опитват да превземат крепостта. Секат дивите смокини и треволяк, които растат през фугите и увреждат градежа. Вътре е призрачно – няма никой друг, освен нас. 

Крак де Шевалие е най-голямата и най-запазената от всички крепости по пътя към светите места.  Може да побере 2500 рицари и храна за 5 години. Един единствен път са я превземали и то с хитрост.  През XIII век султанът на Мамелюците Байбарс фалшифицира писмо от главнокомандващия на кръстоносците в Триполи, с което ги приканва да се предадат. Всъщност има още една окупация – през 2012 в крепостта се намърдват ИДИЛ. Няма по-добро място да се барикаридаш и да обстрелваш от там цялата долина от световно историческо наследство под егидата на ЮНЕСКО. Армията не смее да атакува, за да не я повреди. След две години битки и десетки жертви, джихадистите са изгонени от там.

Последният ден остава за Палмира, царството на храбрата царица Зенобия, оазис по пътя на коприната, диамант в огърлицата на световната история. Градът се намира на 200 километра от Дамаск, дълбоко в сирийската пустиня. Бил е оживен търговски град. Зенобия се качва на престола през 267 като регент на малкия си син, след като мъжът й и големият й син са станали жертви на поръчково убийство.  За петте години управление, тя се възползва от слабата по онова време Римска империя и тръгва на поход. Завзема с лекота земите чак до Египет на юг и до средата на Анадола на север.  

Интелигентна, образована и красива, съвременниците й я сравняват с Клеопатра и Дидона, основателката на Картаген.  Разгромена и пленена е от император Аврелий.  Борхан Шалил, палмирски поет от нейното време, я възпява в един от стиховете си:

„Аз съм Зенобия смуглата,

Аз съм помитаща слава,

Аз съм и пясък и палми

Изкуство, история, време...“

Цитатът е от книгата „Зенобия“ на Халед Асад, бившия директор на музея, учен, археолог, историк, най-големия изследовател на града. Измъчван и обезглавен от джихадистите, защото не е казал къде са скрити съкровищата на музея.  Музеят на Палмира е напълно съсипан. Правителството е успяло да евакуира някои артефакти. Останалите са разбити или ограбени от ИДИЛ, за да финансират войната. Изсекли са лицата на статуите. Взривили са храма на Баал.  Театъра са използвали за екзекуции.  Градът около руините е сринат. Всички луксозни хотели в района са разрушени. Стотици хора са избити.

Халед Асад - графити върху един от шкафовете в музея в Палмира

Повредени артефакти в музея в Палмира

Минахме през десетки пропусквателни пунктове, охранявани от въоръжени до зъби войници, танкове и картечници. Зоната все още е много опасна, понеже джихадистите нападат спорадично. Няколко пъти отекват взривове и след всеки телефонът на Гасан звъни. Охраната от чекпойнтовете проверява дали сме добре.

Снимка: Милена Николова

Сами сме в грамадния град, под арката на храма на Баал.  Гасан пее нещо под нос. Питам го какво си тананика. Химнът на Сирия, отговаря той. Аз запявам тихичко българския химн. Той отдава за почест. Стоим така изпънати и пеем.  Палмира се извисява около нас. 80% от града изобщо не е изследван. Стои си под пясъците и чака да дойдат по-добри времена.

Снимка: Милена Николова

От разрушенията хората възраждат първо храмовете. В Алепо чуваме песнопения от бяла, спретната арменска църква, току на границата на сринатия стар град.  Влизаме и присядаме. Общността празнува Възнесение Господне. Гасан шава развълнуван: „Самият патриарх е тук! Канят ни после на кафе и сладки!“ След службата се качваме в малка зала над църквата. Хората пеят, приказват си и се черпят. Отпред в почетния президиум е седнал царствено архиепископът на арменската църква в Сирия Негово Преосвещенство Магар Ашкарян (спонтанно си го кръщаваме Гандалф).  Внезапно всички погледи се обръщат към нас. Гасан казва, че сме гости от България. Хората стават на крака и започват да пляскат.  Знаят, че у нас има голяма арменска общност и че страната ни е приела с грижа бежанците от геноцида през 1915. 

Ето, мисля си, след всичко, което видях в Сирия, да взема да срещна лично Арменския поп и просто да няма нищо, за което да му се оплача!

Притеснявах се много на тръгване. Все едно да отидеш на гости на човек, чиято къща е срината и семейството му е избито, и да му кажеш ау каква ти е хубава страната, хайде да си направим едно селфи тук на тези руини. Но съвсем не се оказа така. Животът продължава. Пропътувахме над 2500 километра през разрушени градове и села, видяхме километри опашки за бензин, километри розов зокум по магистралите, километри маслинови и шам фастък градини, километри древни градове и крепости. Хората ни се радваха, защото им донесохме надежда. Надежда, че един ден тенекиеното на баба Фахима ще се напълни с гладни туристи. Че Гасан ще си направи собствена агенция и ще влачи пълчища любопитни посетители из неизброимите исторически забележителности. Че синовете на дядо Амин ще продават розова вода по целия свят. Че Хадеб от Хомс ще може свободно да пътува където си иска и да си упражнява английския. Че милионите бежанци ще се приберат у дома и ще построят всичко отново.  Не зная дали е така. Ние сме просто едни привилегировани минувачи, които идват от мирна, свободна, зелена и спокойна страна. Дано някой ден и ти, Сирия, си върнеш мира и красотата. Хората ти го заслужават!