Една мароканска роза

Две неща ще се случат, ако Гугъл обяви, че ще картографира пазарите на Фес и Мекнез. Акциите му ще паднат мигновено и мароканците ще измрат от смях.

Който не се е губил на арабски пазар, не се е губил изобщо. Тесни сокаци, понякога колкото да се промушиш на верев, лабиринти от стъпала, завои, ниши, дворове и скрити площадчета. Сук за кожи. Месар бръсне отрязана кравешка глава. Сук за килими. Мароканка размахва жив петел за краката и се пазари с калайджията за една загоряла тава. Сук за пискюли. Заобикаляме умряла котка в кашон. Сук за подправки. В изящна чешма от мрамор и мозайка се къпе младеж с фанелка на Тиаго Силва. Пекарна от хиляда триста и не знам коя си година (пише го, но така и изглежда – с пещ от кал). Малко момче подава на пекаря смачкана банкнота, грабва торба с питки и хуква да разнася. Glovo-то на медината. Сук за кожи. Ще взема това зеленичкото портмоне с камилата за мама и тези шаренките, шестте. Колко? Триста дирхама?! Абе ти кожар ли си, или кожодер?! Повече от 100 не давам! Децата и жената ще гладуват? А за моите помисли ли? Изхвърчам от магазина. След двеста метра ме догонва - как изобщо е разбрал накъде съм тръгнала? Въздиша кисело: хайде, вземай ги за 150! Страшна жена си ти, да знаеш! Знам, чичо, знам. Колко са си патили от мен...

Мароко е необятен сук, от който обиколихме едва 2300 километра, 12 града и три пъти по толкова забележителни места. Срещнахме десетки добри, гостоприемни и мили хора.  И един неприятен, с когото не се сбихме, поради липса на време. Изядохме стадо овце, няколко кози, десет кила кус-кус, сто фурни хляб (винаги топъл и винаги пресен) и 17 стриди, и изпихме една цистерна чай с декар и половина мента (растението, алкохол в Мароко няма). Видяхме неща, които не сме ги виждали от сто години преди да се родим. Дъбилнята за кожи във Фес, например. Въглищарят в Мекнез. Или ожънати на ръка снопи по нивите.

Пристигаме в Маракеш в полунощ. Вземаме си колата и… Внимавай, моторист! Тая що ми отне предимството? Абе в кръговото щом вляза, нали съм…Ти мигач нямаш ли бе! Един пешеходец по пижама и чехли направо си ни скача на капака. Как да е, добираме се до центъра. Работи само някакво тенекиено за безалкохолно и цигари. Пичът пуши козче. Ела, вика, тук зад щанда да продаваш, докато търся хотела ви в интернета, че не го знам къде е. Пристига татко с бебе на ръце - пухкаво момченце с гривнички и любопитни очи. Разменят реплики с оня с коза. Бащата ми подава детето през щанда. То ме разглежда с интерес. Пея му за тихия сняг. Ръкомахат. Явно затова ми подаде детето, за да може да говори. Фолоу ми, казва той, прибира си бебето и шофира пред нас. Когато стигаме, ми подава визитка. Мадам, ако имате нужда от каквато и да е помощ, докато сте в Маракеш, звъннете ми! Много мили хора!

Чисто-мръсно, старо-ново - контрастите в Мароко са направо налудничави. Като красиво декорирана торта от лайна. Като тийнейджър на магаре, който цъка Grand Theft Auto на телефона. Като пастиля - традиционна мароканска баница с плънка от пилешко с лук и шафран, поръсена обилно с пудра захар и канела. Най-хубавите парцели в Рабат откъм океана, с гледка към залеза, са гробища. Направо да се чуди човек как им се иска да не са умрели на рабатчани. Най- вкусният тажин с телешко и сини сливи е на мама Фатима на пазара в Мекнез, точно над месарницата с камилските копита.

Разстоянието Маракеш-М’Гун е 150 километра. Пътуваме вече четири часа. Пътят, където го има, се вие сред Атласките планини на около 3000 метра надморска височина. Зад всеки завой гледката е различна - 50 нюанса червено, 50 нюанса изумрудено зелено в долините, скалите като абстрактно пано от соца - нагънати във всякакви форми и посоки. Стада овце и кози пъплят по склоновете, по тесния път пъплят камионетки, по покривите на които на гроздове висят хора и клатят крака. Романтиката рязко прекъсва след поредния баир в купчина чакъл. “До тука бяхме!”, мисля си. Явор предлага да питаме за посоката. Дали не е малко късно, а? Мърляв багерист ни маха да продължим. Свалям стъклото: “За М’Гун?” А той пуска една ехидна усмивка и шава с върха на пръстите. Натам, сиреч. Ще стигнете все някога, иншаллах! Рент-а-камила да бяхме взели из тия чукари! 

След още три часа най-после сме в Сахара. Пътят прав и широк. Караме като араби в пустиня. Вали дъжд. Не съм си представяла пустинята точно по този начин. Минаваме покрай крайпътен ресторант “Токио”. Явно и в тяхната Розова долина живеят японци, както в Шипка. Край пътя момчета продават сърца, направени от рози. И да, ето ги! Изпълзяваме от колата и потъваме сред цветове красиви.

Малкият семеен хотел в М’Гун е спретнат и чист. На закуска домакинът Мохаммад, ни посреща с традиционното “Откъде сте?” Когато чува България засиява и на чист български ни казва “Добре дошли! Аз искам да говоря бъльгарски.” Сега, да ви припомнмя. Това е през девет планини в десета, през девет пустини в десета, в полите на Сахара, нали. В градче с размерите на Каспичан. Естествено е да сме леко учудени. “Динко циганина ме научи. В Холандия. Живях с него и още петнайсет цигани. Това българите сте много хубави хора, да знаеш!”

На следващия ден се открива Панаирът на розата под патронажа на Краля. Министърът на земеделието и други официални гости официалничат. През това време аз рипвам да бера, докато мъжете обикалят кооператива. Изсипвам цветовете в чувалите на жените. Едната започва да ме следва като сянка. А така, дръж се за мен, душко! Сега ще ти направя нормата! Да видиш какво е български комбайн! След час продължаваме обиколката. В едно забутано село, пред вратата на хубава, голяма къща, стои жена. Поздравяваме я, а тя ни маха да влезем. Настоява. Не познава никого от нас. Просто ни предлага гостоприемството си. В къщата сюрия деца, дядото плеви двора. Минутки по-късно пием чай с много мента и нагъваме топъл, току-що опечен хляб. Аз друсам на коленете си Мароа, с очета като чаени чинийки и пухена косица, докато сестра й - красива пред-тийнейджърка, ми рови из игрите в телефона с опитните пръсти на изпечен хакер.

Розите са отскоро в Мароко. Отпреди десетина години. Французите ги наложили, за да имат достъп до евтина суровина за парфюмите си.  Заради техния монопол, по едно време изкупните цени толкова паднали, че хората започнали да си изкореняват градините. Сега са обединени в кооперативи и изнасят розова вода чак за Латинска Америка. Но когато Марин ги напръска с нашата, онемяха. Веднага поискаха да разберат каква е технологията и как може да изпратят студенти да се учат в България. През 70-те и 80-те, хиляди българи – инженери, учители, лекари, са работили в Мароко. Държавата е поддържала добри отношения и с двете страни на Желязната завеса. Взели са от всички каквото могат.

Не развиват туризъм покрай розите, а покрай ждрелото Дадес  - причудливи скали, субтропическа долина и загадъчни, полуразрушени казби, древни крепости. Смрачава се и на залез очаквам всеки момент да прелети някой дракон. Вместо това полита нестройна молитва от всички минарета, като жужене на хремави пчели. 

Водачът ни из района е Отман Ауи, учител в местната гимназия. Семейството му били номади, непрекъснато из планината със стадата. Едно лято, когато бил на пет, родителите му го оставили при баба му в града. От братовчедите си за първи път чува думата “училище”. Никой от неговите братя и сестри не е образован. Но на него толкова му харесва, че успява с кандърми и тръшкане, година след година, да измоли баща си да продължи да учи. Днес говори четири езика, води фолклорно предаване по местната телевизия и с умиление си спомня госпожа Тодорова - учителката си по математика.

“Тук е всичко, което обичам! Мед, бадеми, топъл хляб, нар и мента!”, възкликва Явор. “Да, само агнешкото липсва, но това не го превеждай, да не се изложим пред чужденците.”, допълва Марин. “Да, само агнешкото липсва, нали?”, казва в същия миг Отман, без да знае за какво говорим. Избухваме в кикот на всички езици.

Берберите наричат себе си амазири.  Амазир означава свободен човек (ето така се пише: ⴰⵎⴰⵣⵉⵖ ⵎⵣⵗ).  “Ей, приятел! Изненада!” Мохаммад ме тупа по рамото. Докато се усетя, една жена ме е бутнала в килера и ме облича, като непрекъснато нещо си дърдори. Притиска главата ми между гърдите си, сресва ми косата напред, стяга, заплита и забожда с безопасни. Превръща ме в амазирска принцеса. Цяла вечер пеят и танцуват. Песните поразително приличат на “Чичовите конье”. Подават си репликите мъже на жени и подвикват. Едва няколко дни по-късно, в Есауира на морето, в случаен ресторант зървам на стената плакат с жената, която ме облече, с цялата амазирска група. Оказва се, че са звезди.  Нещо като мароканския “Филип Кутев” с Гюргя Ибн Пенджур. Кой да предположи, в забутания Каспичан насред северна Сахара.

Освен рози, в Мароко гледат много маслини и цитруси, но това, което не расте никъде другаде, е арганът. Argania Spinosa е трънливо дърво, с ядки, подобни на жълъди, с мека зелена обвивка и ядки. Било разпространено в цяла Северна Африка, но е оцеляло само в югозападно Мароко.  Жилав, с дълбоки корени- и непукист на 50 градуса температура, арганът държи в баланс екосистемата в предпустинята и я пази да не стане пустиня.  Арганът е добър приятел на козите.  Обвивката на ядките съдържала някаква козя дрога, та те по цял ден висяли "горе на аргана", както се казва, приятно замаяни.  Олиото от арган е много вкусно и полезно. За жалост то не съдържа от приятното вещество.  Освен в готвенето, се използва във фармацията и козметиката. Лекува всичко и прави кожата гладка и еластична.  Арганът е царя на маслата в Мароко и основен източник за прехрана на хиляди жени, които го берат и обработват. Следва...

Снимката е от Bing