Сирия - тъжна приказка (част втора)

Гасан, нашият гид със снаха българка от Варна, e истинско съкровище.  С чувство за хумор, пъргав и дипломатичен. На всички войници от над 150-те чекпойнта, през които минахме, каза по нещо хубаво. Кепето ти е като ново, я как ти блести автомата и други такива.  Войниците са като препечени в силна фурна. Дежурят по четири часа, после почиват четири часа. Условията, в които живеят, са меко казано аскетични - бетонен нужник насред пустинята.  Но винаги се усмихват, когато разберат, че сме българи. Един от тях, по средата на пътя между Хомс и Алепо, сред най-големите разрушения, беше искрено учуден и размахваше ръце. Попитахме Гасан какво казва. "Чуди се какво й гледате на нашата Сирия. Тя на нищо не прилича."

Гасан обича своя лидер и руснаците. „Благодарен съм на Путин“, казва.  „Ако не беше той, джихадистите щяха да превземат Дамаск.  Така че кой каквото ще да говори, Путин спаси мен и семейството ми.“  Да, в тази война няма черно и бяло, няма прав и крив. Торнадото от политически и религиозни вражди се върти непрестанно и засмуква хора, домове и съдби. 

Гасан ни показва с гордост безплатните университети и болници, прекрасните курорти в стил тежък соц. На остров Аруат отбеляза, че мястото има нужда от малко поддръжка. Деликатно му напомних легендата за Авгиевите обори и Херкулес, като замених реката с Амазонка. Мерна единица за преувеличенията на Гасан е отговора му на въпроса каква фауна живее в сирийската пустинята. Значи има един гущер тука, който се мята на камилите, прегризва им вратовете и им пие кръвта, каза той. Гугълнахме го, естествено. Малко, сиво и се храни с трева и буболечки. Нищо де, това да му е дерта на човека. 

Дамаск бил градът на жасмина. За мен е градът на третото измерение. Всичко е сиво и прашно, колите по улиците изглеждат сякаш ще се разпаднат всеки миг. Под колоните на храма на Юпитер се продават китайски калъфчета за джиесеми.  И изведнъж отваряш тайна врата, тази на хотела, и попадаш в прохлада и ориенталски лукс на триста години. Отваряш втора, тази на Омаядската джамия и се пренасяш две хиляди години назад, пред гроба на Саладин и храма с главата на Йоан Кръстител. Зад третата е оживения салон за сладолед от бита сметана и шам фастък, известен в целия арабски свят. Сладолед на арабски е буза. Пощипваме по една буза с удоволствие. Зад друга тайна врата откриваме кервансарай, подобен на храм, с куполи и арки, навремето със складове, магазини, обор, хамам, хан и спални, а днес просто кафене, в което старци смучат наргиле и пляскат табла.

Я чакай пак да отворя втората врата. Омаядската джамия е една от най-големите и най-старите в света. Първото минаре е издигнато в нея.  Изградена е като църква върху основите на езически храм. Трикорабна раннохристиянска базилика като тази в Пловдив, но десет пъти по-голяма.  Цветните мозайки по стените са изключително красиви и детайлни. Главата на Йоан Кръстител, смятан за пророк и от християните, и от мюсюлманите, се съхранява там.  През 2001, Папа Йоан Павел II я посещава, за да се поклони пред мощите на светеца. Това е първото посещение на католически папа в джамия.  В малка градинка близо до северните стени се намира гробницата на Саладин – мюсюлманския завоевател на Светите земи.

Джамията е жива. Разделена е на две – от едната страна се молят мъжете, а от другата – жените. Няма завеса или преграда. Линията е въображаема. В женската част се гонят деца, търкалят се по килимите, смеят се с глас. Веселата глъчка е музика, която отеква наоколо и придава особен уют на огромното пространство.

Газим до кръста в трева и цветя сред руините на Угарит и се надяваме да не пропаднем в някоя гробница.  През 1928 г., както си орял нивата, един местен закачил камък. Вечерта се раздрънкал в кафенето за подземието, което намерил.  Още на следващия ден новината стигнала до директора на Лувъра, който мигом долетял.  Това поставило началото на едно от най-големите археологически открития в историята на човечеството. Угарит бил процъфтяващ космополитен град през второто хилядолетие преди новата ера. Разположен е на площ от над 250 декара, от която за 17 археологически сезона е проучен само един квартал, едва 15%. „Не ми дават никакви пари за поддръжка. Няма как да окося.  То сега сме във война и има други приоритети“, споделя директора на музея.  От находките най-зловещи са глинените гърнета със скелети на новородени, принасяни в жертва на бог Баал. А най-интересни са хилядите глинени таблети с клинописно писмо – данъчни и правни текстове.  Защо е толкова важно? Защото преди това хората са пишели с рисунки – йероглифите са 660 на брой. Угаритите, преди финикийците, създали азбука с 32 знака. Една от най-старите азбуки в света. 

Освен текстовете, през 1950 учетине се натъкват на 29 плочки с малко по-различни надписи.  Първия нотопис в света, на 3400 години, десет века по-стар от европейските ноти. Доктор Ричард Дъмбрил от Вавилонския университ в Ирак прекарва десетилетия да го изучава. Накрая успява да го преведе на съвременен нотен език. Можете да чуете най-древната нотирана мелодия тук: https://www.youtube.com/watch?v=QpxN2VXPMLc

Спираме в тенекиеното срещу входа на разкопките.  Посрещат ни баба Фахима (на арабски значи тази, която разбира живота), дъщеря й и леко хахавата й внучка. Вадят грозни сувенири, красиви книги, издадени преди войната и ни правят сок и кафе.  „Ей така беше земетресението“, казва бабата и разлюлява ръце, все едно люлее бебе.  „Къщата се напука, аз цяла седмица спах под навеса“, допълва, всичко това на арабски, с жестове. Страхът няма нужда от превод.  Внукът й бил в армията, преди няколко години по грешка им изпратили съобщение, че е загинал и баща му се разболял от диабет. Живо е момчето, но постоянно треперим да не стане нещо, допълва майката.  Разпалва дървата на откритата фурна. Всеки ден пекат хляб за работниците в града.  От това се издържат. Туристи няма.  Баба Фахима ме гали по рамото и ме гледа с обич, както баба ми едно време.

Със семейството на баба Фахима, Угарит

Тракторчето изглежда като детска играчка пред стените на Крак дьо Шевалие.  По косите стени предпазливо пълзят хора. Не, не се опитват да превземат крепостта. Секат дивите смокини и треволяк, които растат през фугите и увреждат градежа. Вътре е призрачно – няма никой друг, освен нас. 

Крак де Шевалие е най-голямата и най-запазената от всички крепости по пътя към светите места.  Може да побере 2500 рицари и храна за 5 години. Един единствен път са я превземали и то с хитрост.  През XIII век султанът на Мамелюците Байбарс фалшифицира писмо от главнокомандващия на кръстоносците в Триполи, с което ги приканва да се предадат. Всъщност има още една окупация – през 2012 в крепостта се намърдват ИДИЛ. Няма по-добро място да се барикаридаш и да обстрелваш от там цялата долина от световно историческо наследство под егидата на ЮНЕСКО. Армията не смее да атакува, за да не я повреди. След две години битки и десетки жертви, джихадистите са изгонени от там.

Последният ден остава за Палмира, царството на храбрата царица Зенобия, оазис по пътя на коприната, диамант в огърлицата на световната история. Градът се намира на 200 километра от Дамаск, дълбоко в сирийската пустиня. Бил е оживен търговски град. Зенобия се качва на престола през 267 като регент на малкия си син, след като мъжът й и големият й син са станали жертви на поръчково убийство.  За петте години управление, тя се възползва от слабата по онова време Римска империя и тръгва на поход. Завзема с лекота земите чак до Египет на юг и до средата на Анадола на север.  

Интелигентна, образована и красива, съвременниците й я сравняват с Клеопатра и Дидона, основателката на Картаген.  Разгромена и пленена е от император Аврелий.  Борхан Шалил, палмирски поет от нейното време, я възпява в един от стиховете си:

„Аз съм Зенобия смуглата,

Аз съм помитаща слава,

Аз съм и пясък и палми

Изкуство, история, време...“

Цитатът е от книгата „Зенобия“ на Халед Асад, бившия директор на музея, учен, археолог, историк, най-големия изследовател на града. Измъчван и обезглавен от джихадистите, защото не е казал къде са скрити съкровищата на музея.  Музеят на Палмира е напълно съсипан. Правителството е успяло да евакуира някои артефакти. Останалите са разбити или ограбени от ИДИЛ, за да финансират войната. Изсекли са лицата на статуите. Взривили са храма на Баал.  Театъра са използвали за екзекуции.  Градът около руините е сринат. Всички луксозни хотели в района са разрушени. Стотици хора са избити.

Халед Асад - графити върху един от шкафовете в музея в Палмира

Повредени артефакти в музея в Палмира

Минахме през десетки пропусквателни пунктове, охранявани от въоръжени до зъби войници, танкове и картечници. Зоната все още е много опасна, понеже джихадистите нападат спорадично. Няколко пъти отекват взривове и след всеки телефонът на Гасан звъни. Охраната от чекпойнтовете проверява дали сме добре.

Снимка: Милена Николова

Сами сме в грамадния град, под арката на храма на Баал.  Гасан пее нещо под нос. Питам го какво си тананика. Химнът на Сирия, отговаря той. Аз запявам тихичко българския химн. Той отдава за почест. Стоим така изпънати и пеем.  Палмира се извисява около нас. 80% от града изобщо не е изследван. Стои си под пясъците и чака да дойдат по-добри времена.

Снимка: Милена Николова

От разрушенията хората възраждат първо храмовете. В Алепо чуваме песнопения от бяла, спретната арменска църква, току на границата на сринатия стар град.  Влизаме и присядаме. Общността празнува Възнесение Господне. Гасан шава развълнуван: „Самият патриарх е тук! Канят ни после на кафе и сладки!“ След службата се качваме в малка зала над църквата. Хората пеят, приказват си и се черпят. Отпред в почетния президиум е седнал царствено архиепископът на арменската църква в Сирия Негово Преосвещенство Магар Ашкарян (спонтанно си го кръщаваме Гандалф).  Внезапно всички погледи се обръщат към нас. Гасан казва, че сме гости от България. Хората стават на крака и започват да пляскат.  Знаят, че у нас има голяма арменска общност и че страната ни е приела с грижа бежанците от геноцида през 1915. 

Ето, мисля си, след всичко, което видях в Сирия, да взема да срещна лично Арменския поп и просто да няма нищо, за което да му се оплача!

Притеснявах се много на тръгване. Все едно да отидеш на гости на човек, чиято къща е срината и семейството му е избито, и да му кажеш ау каква ти е хубава страната, хайде да си направим едно селфи тук на тези руини. Но съвсем не се оказа така. Животът продължава. Пропътувахме над 2500 километра през разрушени градове и села, видяхме километри опашки за бензин, километри розов зокум по магистралите, километри маслинови и шам фастък градини, километри древни градове и крепости. Хората ни се радваха, защото им донесохме надежда. Надежда, че един ден тенекиеното на баба Фахима ще се напълни с гладни туристи. Че Гасан ще си направи собствена агенция и ще влачи пълчища любопитни посетители из неизброимите исторически забележителности. Че синовете на дядо Амин ще продават розова вода по целия свят. Че Хадеб от Хомс ще може свободно да пътува където си иска и да си упражнява английския. Че милионите бежанци ще се приберат у дома и ще построят всичко отново.  Не зная дали е така. Ние сме просто едни привилегировани минувачи, които идват от мирна, свободна, зелена и спокойна страна. Дано някой ден и ти, Сирия, си върнеш мира и красотата. Хората ти го заслужават!

Сирия - тъжна приказка (част първа)

Един сириец емигрирал в Щатите и си наел квартира до някакво гробище. Всеки ден гледал опечалени роднини с букети цветя. Решил да влезе и той – птички пеят, дървета зеленеят, тиха градина. Чете паметните плочи: Джон Смит -50 дни, Пол Хикс - 300 дни, Джейн Джоунс - 10 дни. Но защо така, попитал, защо толкова малко са живели тези хора. А не, това не е колко са живели, а колко дни от живота си са били щастливи, обяснили му. Аха, казал сириецът, в такъв случай ще отида и аз да си поръчам плоча отсега, човек никога не знае кога ще дойде смъртта. И понеже съм сириец, на моята плоча ще пише нула дни.

Тази история ни разказа дядо Амин от Ал-Мраа, село в сирийската Розовата долина, докато чаткаше с броеницата си. Хората в Сирия разговарят много. Не са в телефоните. Нагости ни с яхния от бамя, ориз с фиде, пресен хляб, зехтин и маслини. Оставил е шестте си деца и трийсет внуци да се занимават с розовите насаждения.   Дестилират розата в медни казани, като в музея в Казанлък. Селото е чисто и спретнато, една четвърт от четирите хиляди жители са деца, всички ходят на училище и после продължават в университети.  ИДИЛ ли? Да, стигнали до селото, но съветът на старейшините успял с преговори и дипломация да запази Ал-Мраа, оазис сред околните разрушения. Земята е плодородна, хората – трудолюбиви. Искат само спокойствие и свободата да печелят от труда си.

Снимка: Явор Сидеров

„Шо тераш там макя си и баща си!“, викаше навремето баба ми, когато някой е там, където не трябва.  Пътуването до Сирия не беше екскурзия. От ляво на пътя жънат, от другата страна бомбардират.  Както отбеляза нашия гид с убийствено чувство за хумор, докато търсехме брод през една река, но намирахме само взривени мостове и призрачни села: „Тук май не са готови много за туризъм.“ 

Снимка: Явор Сидеров

Люлката на цивилизацията се люлее непрекъснато. Понякога се засилва толкова много, че се преобръща и децата се изсипват от нея.  Което оцелее я поправя, връзва я наново за голямото шам-фъстъково дърво и пак я засилва.  За своите 11,000 години, които го правят един от най-старите все още населени градове в света, Алепо е клан и изравняван със земята не един и два пъти. Нагоре-надолу-нагоре-надолу. Днес е надолу.  Нищо не е останало от пъстрите дюкяни и тесните улички на най-големия сук в света, от джамиите и църквите с прохладни дворове, от старите кервансараи с изящни орнаменти и фонтани с жасмин. Със суковете и туристите си отиват занаятите. Днес можете да видите предишния Алепо само в стари клипове по ютюб. Музеят е почти празен - работи само едното крило, в което са изложени трохи от огромното историческо наследство на Сирия. Най-много ме впечатли далеч не важен експонат - отпечатък от детско краче на 4500 години. До него е намерен глинен таблет с договор на клинопис, според който бащата се задължава да продаде четирите си деца, за да си върне дълговете.

Децата ни гледат с изумление, снимат се с нас и ни подвикват айловю! Те са родени през войната и никога не са виждали жив чужденец.  От 9 милиона туристи преди войната, сега не идва почти никой. Правителството е принудило някои от хората да отворят магазините си в развалините, за да тръгне живота полека лека. Стоката е китайска.  Но хората се надяват. Културно-историческото наследство на Сирия е толкова голямо, че дори да се мобилизират всички археолози, историци и учени в света, ще им трябват десетки години да го проучат и експонират.  

Бомбардировки по пътя за Алепо

В Хама също е имало сражения и старият град е сринат. Но 16 дървени колела от орех и дъб (нория) са си там.  Въртят се и скърцат. Разказват за плодородната долина край река Орон,  царството на шам фъстъка, златното дърво, както го наричат сирийците. Зелените шушулки имат свеж мирис на борова смола и праскови. Минаваме под пръските и дъгите на нориите към градската градина. Група работници копаят и поливат.  Единият протяга към нас клонка розмарин.  Добре дошли в Сирия, казва.  Много сте красиви!  Спокойствието нарушават МИГ-ове, които гърмят в небето. Питаме гида какво става. “Хората в Хама са все неспокойни и правителството напомня, че е тук“, шегува се той. Но не е шега. На път за Алепо виждаме стълбове дим от бомбардировки в размирната зона на Итлиб.

Герои на сирийските вицове са хората от Хомс. Както при нас е “Бай Ганьо, американеца и французина…”, така в Сирия е “Един човек от Хомс, американеца и французина…” Двама хомсци се качили в двуетажен автобус, дарение от UN и тръгнали от Дамаск към Алепо. По едно време този долу се провикнал: “Ей, приятелю, знаеш ли къде сме?” А този горе казал: “Никъде не сме. Шофьорът още не е дошъл.”

Крушката си има историческа опашка. Страшният Чингиз Хан изклал половин Багдад и изхвърлил багдадската библиотека в река Тигър. Реката потекла червена от кръвта и после синя от мастилото. След това нападнал и изклал половин Алепо. После тръгнал към Хомс. Хомсци, като разбрали какво им се пише, бързо измислили хитър план. Облекли си дрехите наопаки, омърляли се с кал, разрошили се и си пъхнали клечорак в косите и отворили широко вратите на града. Чингиз Хан се стреснал от тая повсеместна лудост. Решил, че върлува някаква гадна зараза и си тръгнал. Оттогава им се носи славата на хахави.

В Хомс се намира една от най-старите църкви в света (59 година). В криптата й се пази част от пояса на Дева Мария. Твърди се, че поясът е чудодеен и предпазва от болести и зло. „Не можа да предпази църквата и града. Половината я иззидахме наново“, с известен религиозен скептицизъм споделя Хадеб, научил перфектно английски от ютюб, който ни развежда наоколо. Питам го какво работи и как младите хора в Хомс прекарват свободното си време. Какви млади хора, казва ми той с кротка усмивка. Всички се махнаха. Добре че дойдохте вие, че от две седмици говоря английски само с огледалото у нас. И аз ще замина. Тук няма бъдеще. 

Хомсци се с спасили от Чингиз Хан, но от войната не могли. Халидие, квартал с шейсетхилядно население, е напълно разрушен. Кварталът е кръстен на джамията, в която е гробът на Халид ибн ал-Уалид, един от генералите на Мохамед, наричан от него “меч на исляма”. Джамията е възстановена с пари от Чечня. До стената се е подпряла дребна старица, стои и гледа разрушения квартал. Просто стои и гледа.  Пъхвам й в ръката банкнота, няма и долар. Тя не взема банкнотата, а просто стиска ръката ми и плаче.  Стиска и плаче. 

Момченцето в прашното празно кафене в Малула не плаче. Пише домашно по арабски, а и б, сигурно е първолак. Не се усмихва. Нито лодката от хартия, нито маймунджелъците ми можаха да го разсмеят. През 2012 ИДИЛ се барикадират в петзвездния хотел на върха. Отвличат 30 монахини от манастира и в продължение на месец обстрелват селото. Загиват 58 души, между които трима журналисти. Дупки от куршуми все още се виждат по металните щори на кафенето и по стенописите в църквата. Лицата на иконите са изстъргани. Селото е красиво.  Проход в планината и курорт. Едно от малкото места, където се е запазил езикът на Христос. От Малула е Света Текла и там е гробницата й. Заклет атеист съм, но светицата ми намигна, когато снимах каньона, със сянка като кръст. 

Има зони, които не са засегнати от войната. Планините, които отделят размирните области от средиземноморското крайбрежие, са зелени и красиви, потънали в цветя. Току на върха има ресторант. Все едно си на летящото килимче на Аладин и хапваш вкусно козе и агнешко от кошарите наоколо. В плодородната долина към морето хората отглеждат всичко, за което можете да се сетите. Парниците са начесто и блестят като рибени люспи.  Също толкова начесто, като крепостите.  Крепостта на Саладин е построена през 10 век и е завземана от византийци, кръстоносци и мамелюци. Камъкът за градежа е дълбан от планината и се е получило дълбоко ждрело. Както повечето обекти в Сирия е затворена за посетители. Хората си правят пикник, децата ритат топка и всички масово люпят пресен нахут. Дадоха и на нас едно снопче.

Не е Ривиерата, не е Гърция.  Сирийското крайбрежие е кръстоска между хотел Рига след соца и бунището в Суходол.  Не вярвах, че някога ще попадна на по-мръсно място от Тагазут в Мароко, докато гидът ни не реши да ни покаже остров Аруат. От финикийската крепостна стена са останали десетина камъка, впечатляващи по размер, но десетина. От другата страна е крепостна стена от боклук, катерушка на местните хлапета. Единственото забележително нещо в средновековната крепост е терасата с двете кубета на джамията с минарето помежду им. Решихме, че става за ресторант “В деколтето”. 

Ферито до острова пренася диван и табуретка Луи Вютон и Гучи едновременно, винен плюш, златни лайсни. На връщане натоварват огромен хладилник, непочистван откак е купен през 90-те. Понеже не влиза в лодката, откъртват задната решетка и я хвърлят в морето. През целия път обратно над раменете ми летят фасове. Пътниците пушат невъзмутимо край тубите с контрабандна нафта.

Ако някой изпитва носталгия по соца, горещо препоръчвам една седмица в Сирия!  В Латакия спим в най-луксозния хотел. Интериорът е мрамор, окачени тавани и матиран алуминий. В лоби-бара рехаво са подредени прашни бутилки водка и джин. Никой не говори английски, но джин-тоник няма нужда от превод. Йес, йес, клатят глава двамата бармани и също толкова усмихнато добавят “ноу тоник”. Споразумяваме се за топъл сок от грейпфрут. На закуска има по трима сервитьори и началник за всеки от гостите. Един ни донася солнички и мръсно пепелниче. Друг ги подрежда в редичка, сякаш е с ОСD. Трети минава да попита всичко ли е наред. Началникът ми придържа стола, докато сядам. Никой не прави нищо полезно.

Целият автопарк е на възраст преди падането на Берлинската стена, овързан с тиксо и канап.  В магазините за електроника продават факсове. Навсякъде се пуши. Шофьорът ни носи електронен часовник с калкулаторче. Има километрични опашки за контрабанден бензин. Токът ту идва, ту спира. По телевизията излъчват кадри на Башар Асад на трибуна, гушнал дете с букет цветя.

И портретът му от стената само ме следи! Лидерът е навсякъде. С очила, без очила, с костюм, с военна униформа, на входа на стадиона, на плакат в гумаджийницата (но не с голи цици), на перденце в таксито. Баща му Хафез Асад пък има поне двеста паметника. Най-много ме впечатли този сред камара смет на пристанището на остров Аруат, протегнал ръце, сякаш да предпази пристигащите от торбите с отпадъци, които летят през прозорците...(следва)

Една мароканска роза (втора част)

Вечерта в Маракеш е празник. На Джемаа ел Фна – централния площад с размерите на четири стадиона Васил Левски, са се събрали поне едно 200,000 души. Семейства с по 3-4 деца. Да вметна само, че средната възраст на населението в Мароко е 29 години (43 у нас) и че за 15 години – от 2008, са се увеличили с една България.  Третият ден на Рамазана е.  Тука има, тука нема, гледачки на карти, писар-калиграф, змиеукротители, музиканти, въдици за лов на бутилки кока-кола – шумен панаир.  Скарите димят като на нескопосана възстановка на тракийски ритуал. Тук красива девойка разчеква агнешка глава и гложди челюст. Там семейство мароканци поглъщат бабек колкото дънер на малка фиданка. Вакханалия!

Във вътрешността на страната през април е към 45 градуса. Не искам да си мисля какво ще е през август. Затова градини, паркове, фонтани и чешми са на голяма почит.  В продължение на 40 години, от 1923, френският ориенталист Жак Мажорел е създавал своята градина в Маракеш.  През 1950, когато се развежда със жена си, градината е запусната и изоставена. Възстановяват я Ив Сен Лоран и партньорът му, когато я купуват през 1980.  Прахът им е разпръснат там. Днес е красив цветен оазис, подреден с изключителен вкус. Разходката в Мажорел действа като хладен душ, истинско дзен-преживяване.

Дворецът Баия е друг прохладен оазис.  Започнат е през 1859 от Си Муса, велик везир на султана, роден в семейство на черни роби. Подобно на хаотичните пазари в Мароко, дворецът няма общ план, а е по-скоро лабиринт от коридори, стаи, зали и вътрешни дворове, тъй като е строен и пристрояван години наред от различни хора.  Но следва правилата на типичната за Мароко архитектура, която предпазва от жегите – прозорците са малки, таваните са много високи, всички стаи гледат към вътрешните дворове, които са приказни градини с фонтани.

Макар че туризмът е третия по големина отрасъл в Мароко, има някакв граница, до която се допускат чужди очи.  Един от най-старите университети в света е във Фес. В него не-мюсюлманин не може да влезе. Също и в библиотеката, която пази безценна колекция на древни арабски ръкописи. Хем щедро разгръщат пред очите ти килими и шалове, канят те в дома си, поверяват ти децата си, хем ревниво крият тайните си.  Може би затова някои неща са капсулирани. Като например занаятите.  Тъкачество, дърворезба, килимарство, каменоделство, грънчарство. Това личи не само по пазарите. Ясно се вижда в джамията „Хасан II“ в Касабланка – най-голямата в Африка.  Хасан  е бил деспот, но и доста сериозен управник.  За разлика от сина си, който през 2018 пристава на един германски падизчия-боксьор и двамата му братя, зарязва жена си, принцеса Лайла, и двете си деца, и хуква по света. От девет месеца никой не му е виждал очите. 

Но за джамията ставаше въпрос. Направена е с изключителен вкус. Михрабът, нишата в стената към Мека, е от карарски мрамор и е толкова филигранен, че съперничи на микеланджеловите статуи.  Таваните и балконите са от кедър.  Кристални абажури и феерични мозайки допълват интериора.  Над 35,000 работници и 6,000 майстори-занаятчии са я градили 13 години – от 1980 до 1993. Струва на кралството $700 милиона но със сигурност е едно от чудсата на света. След 1000 години хората ще го обикалят и ще цъкат като мен днес. 

Фес и Мекнез са две от четирите стари столици. Забележителни медини, крепости, джамии. Ние успяваме да видим съвсем малко.  Едно медресе от 14 век във Фес, което поразява с фризовете, резбите и мозайките си.  И безкрайните пазари.  Подозирам, че дори аллах няма ни най-малка представа какво има на територията на пазара. Прилича на огромен кошер, строен, пристрояван, долепян и изменян в продължение на векове. На места стените са подпрени с дървени греди, за да не паднат. Имаш усещането, че всичко това ще ти се срине на главата. И изведнъж, точно като в „Хари Потър“, натискаш една тухла и попадаш в най-красивата къща на света, която се оказва, че ти е хотела.

Срещата ми с Касабланка сложи край на едно неосъществило се приятелство. Бял и красив отдалеч, градът е пълна кочина отблизо - мръсен и неугледен. С фантастична архитектура! Напълно разрушен два пъти – от голямо земетресение през 1755 и от френските бомбардировки през 1905, в началото на 20 век Касабланка е построен отново.  Затова има голямо и изключително интересно наследство от арт нуво и арт деко сгради. Друга забележителност е рибният пазар, на който човек може да изяде неизброимо количество стриди само за левче парчето и да се поцинкова отвътре (стридите съдържат много цинк).  Съжалявам, Касабланка! Ти си дърта курва, болна от сифилис, с бяло, красиво лице. И без това се оказа, че филмът е сниман в студиата на Уорнър и всичко в него е само един декор. 

Мароканците са невъзмутими и спокойни. Преглътнали са това, че кралското семейство е харчило $1.8 милиона годишно за котешка храна. Още по-невъзмутими са мароканските котки. В окото да й бръкнеш, мустак да й отскубнеш, няма да се мръдне. С едно изключение. От джамията на центъра в Шефшауен излиза котка с коте между зъбите. Влачи го, оставя го да си почине и пак го помъква. След нея гръмко мяука грамаден котарак и по-тихо, на терца, второто. Котката влиза в един кожарски магазин при новия си приятел. Развод ли бе, да го опишеш! Страшен котешки скандал!

Шефшауен ми беше мечта отдавна.  Синият град. Стои много красиво на снимка. И за разлика от други градове в Мароко, като Тагазут например, си е красив и в действителност. Град на бегълци и разбойници.  Али Бен Рашид го създава през 15 век, за да пуца по португалците. После в него се заселват сефарадски евреи, изгонени от Изабела Кастилска, а през 17 век мюсюлмани мориски, насилствено принуждавани да сменят вярата си.  Нормално е до 1920 година да е бил недостъпен за християни. Само трима пътешественици-християни са успяли да го видят, единият дегизиран като жена, другият – като молла, а третият са го отровили местните, защото са го разкрили.  Много ми заприлича на Банско – с хайдушка история и неразбираем език, но не в Пирин, а в планините Раф.

За Танжер ни остава само един следобед. Рано на другата сутрин летим. Все пак успяваме да намерим мавзолея на Ибн Батута, единственото място в Мароко, на което табелата разказва интересна история, а не просто „Тук това е гробница.“  Ето я дословно: „Този мавзолей е в памет на световно известният пътешественик от 14 век Абу Абдалах Мохамед ибн Абдалах ал-Лавати ат-Танджи ибн Батута, роден в Танжер на 24 февруари 1304 г. През 1325 той напуска дома си и тръгва на поклонение в Мека. Връща се след 29 години след приключения в 44 страни – от Северна Африка, през Мала Азия до Китай и през Константинопол до Русия и Централна Азия.  Остава в Танжер за кратко, след което продължава пътешествията си. Историята за неговите пътувания се пази в библиотеката във Фес.“  

Снимка: Явор Сидеров

Това с безкрайните имена като на Ибн Батута е така само за знатните. Все пак той е бил шейхски син. Иначе си се казват съвсем обичайно.  В Рабат сядаме в улична кръчма и си поръчваме сок от ягоди. Соковете са им много хубави.  Сервитьорът се провиква навътре: Осама, Осама бе, иди купи едни ягоди! Аз прихвам и ръгам Явор в ребрата – пф, виж го пък тоя, казва се Осама! А Явор ми вика ти по-тихо, да не излезе сега и брат му Бин Ладен.

Не ни стигнаха две седмици! Някой ден ще се върнем, ще наемем един джоган, ще отворим прозорците да ни се веят косите, ще пеем с пълно гърло "Вземи във този хубав ден една мароканска роза отъ мен..." и ще отпрашим по безкрайните шосета на огромния сук Мароко.  Аз ще се намажа от главата до петите с арган, за да стана на трийсе и ще си направя в каросерията вертикален стан за килими.  Марин ще стане бай Арганю и ще търгува с масла.  Ще сложим един предавател на ултракъси вълни за мобилното радиото на Явор „С бъклица и арган“.  Както си е редно за арабски пазар, ще се загубим. След 1000 години може и да ни намерят в някоя казба, мумифицирани над вкаменени остатъци от телешко със сини сливи.