Вечерта в Маракеш е празник. На Джемаа ел Фна –
централния площад с размерите на четири стадиона Васил Левски, са се събрали поне едно 200,000 души. Семейства с по 3-4 деца.
Да вметна само, че средната възраст на населението в Мароко е 29 години (43 у нас) и че за 15 години – от 2008,
са се увеличили с една България. Третият
ден на Рамазана е. Тука има, тука нема,
гледачки на карти, писар-калиграф, змиеукротители, музиканти, въдици за лов на
бутилки кока-кола – шумен панаир. Скарите димят като на нескопосана възстановка
на тракийски ритуал. Тук красива девойка разчеква агнешка глава и гложди
челюст. Там семейство мароканци поглъщат бабек колкото дънер на малка фиданка. Вакханалия!
Във вътрешността
на страната през април е към 45 градуса. Не искам да си мисля какво ще е през
август. Затова градини, паркове, фонтани и чешми са на голяма почит. В продължение на 40 години, от 1923,
френският ориенталист Жак Мажорел е създавал своята градина в Маракеш. През 1950, когато се развежда със жена си,
градината е запусната и изоставена. Възстановяват я Ив Сен Лоран и партньорът
му, когато я купуват през 1980. Прахът им
е разпръснат там. Днес е красив цветен оазис, подреден с изключителен вкус. Разходката
в Мажорел действа като хладен душ, истинско дзен-преживяване.
Дворецът Баия е
друг прохладен оазис. Започнат е през
1859 от Си Муса, велик везир на султана, роден в семейство на черни роби. Подобно
на хаотичните пазари в Мароко, дворецът няма общ план, а е по-скоро лабиринт от
коридори, стаи, зали и вътрешни дворове, тъй като е строен и пристрояван години
наред от различни хора. Но следва
правилата на типичната за Мароко архитектура, която предпазва от жегите – прозорците
са малки, таваните са много високи, всички стаи гледат към вътрешните дворове,
които са приказни градини с фонтани.
Макар че туризмът
е третия по големина отрасъл в Мароко, има някакв граница, до която се допускат
чужди очи. Един от най-старите
университети в света е във Фес. В него не-мюсюлманин не може да влезе. Също и в библиотеката, която пази безценна колекция на древни арабски ръкописи. Хем щедро разгръщат пред очите ти килими и шалове, канят те в дома си,
поверяват ти децата си, хем ревниво крият тайните си. Може би затова някои неща са капсулирани.
Като например занаятите. Тъкачество,
дърворезба, килимарство, каменоделство, грънчарство. Това личи не само по
пазарите. Ясно се вижда в джамията „Хасан II“ в Касабланка – най-голямата в Африка.
Хасан е бил деспот, но и доста
сериозен управник. За разлика от сина
си, който през 2018 пристава на един германски падизчия-боксьор и двамата му
братя, зарязва жена си, принцеса Лайла, и двете си деца, и хуква по света. От
девет месеца никой не му е виждал очите. Но за джамията
ставаше въпрос. Направена е с изключителен вкус. Михрабът, нишата в стената към
Мека, е от карарски мрамор и е толкова филигранен, че съперничи на
микеланджеловите статуи. Таваните и
балконите са от кедър. Кристални абажури
и феерични мозайки допълват интериора.
Над 35,000 работници и 6,000 майстори-занаятчии са я градили 13 години –
от 1980 до 1993. Струва на кралството $700 милиона но със сигурност
е едно от чудсата на света. След 1000 години хората ще го обикалят и ще цъкат
като мен днес. Фес и Мекнез са
две от четирите стари столици. Забележителни медини, крепости, джамии. Ние успяваме
да видим съвсем малко. Едно медресе от
14 век във Фес, което поразява с фризовете, резбите и мозайките си. И безкрайните пазари. Подозирам, че дори аллах няма ни най-малка
представа какво има на територията на пазара. Прилича на огромен кошер, строен,
пристрояван, долепян и изменян в продължение на векове. На места стените са
подпрени с дървени греди, за да не паднат. Имаш усещането, че всичко това ще ти
се срине на главата. И изведнъж, точно като в „Хари Потър“, натискаш една тухла
и попадаш в най-красивата къща на света, която се оказва, че ти е хотела.Срещата ми с Касабланка сложи край на едно неосъществило се приятелство. Бял и красив отдалеч, градът е пълна кочина отблизо - мръсен и неугледен. С фантастична
архитектура! Напълно разрушен
два пъти – от голямо земетресение през 1755 и от френските бомбардировки през
1905, в началото на 20 век Касабланка е построен отново. Затова има голямо и изключително интересно
наследство от арт нуво и арт деко сгради. Друга
забележителност е рибният пазар, на който човек може да изяде неизброимо
количество стриди само за левче парчето и да се поцинкова отвътре (стридите съдържат много цинк). Съжалявам, Касабланка! Ти си дърта курва,
болна от сифилис, с бяло, красиво лице. И без това се оказа, че филмът е сниман
в студиата на Уорнър и всичко в него е само един декор. Мароканците са невъзмутими и спокойни. Преглътнали са това, че
кралското семейство е харчило $1.8 милиона годишно за
котешка храна. Още по-невъзмутими са мароканските
котки. В окото да й бръкнеш, мустак да й отскубнеш, няма да се мръдне. С едно изключение. От джамията на центъра в Шефшауен излиза котка с коте между зъбите. Влачи го, оставя го да си почине и пак го помъква. След нея гръмко мяука
грамаден котарак и по-тихо, на терца, второто. Котката влиза в един кожарски
магазин при новия си приятел. Развод ли бе, да го опишеш! Страшен котешки скандал!Шефшауен ми беше
мечта отдавна. Синият град. Стои много
красиво на снимка. И за разлика от други градове в Мароко, като Тагазут например,
си е красив и в действителност. Град на бегълци и разбойници. Али Бен Рашид го създава през 15 век, за да
пуца по португалците. После в него се заселват сефарадски евреи, изгонени от Изабела
Кастилска, а през 17 век мюсюлмани мориски, насилствено принуждавани да сменят
вярата си. Нормално е до 1920 година да е
бил недостъпен за християни. Само трима пътешественици-християни са успяли да
го видят, единият дегизиран като жена, другият – като молла, а третият са го
отровили местните, защото са го разкрили.
Много ми заприлича на Банско – с хайдушка история и неразбираем език, но
не в Пирин, а в планините Раф.За Танжер ни
остава само един следобед. Рано на другата сутрин летим. Все пак успяваме да
намерим мавзолея на Ибн Батута, единственото място в Мароко, на което табелата
разказва интересна история, а не просто „Тук това е гробница.“ Ето я дословно: „Този мавзолей е в памет на
световно известният пътешественик от 14 век Абу Абдалах
Мохамед ибн Абдалах ал-Лавати ат-Танджи ибн Батута, роден в Танжер на 24
февруари 1304 г. През 1325 той напуска дома си и тръгва на поклонение в Мека.
Връща се след 29 години след приключения в 44 страни – от Северна Африка, през
Мала Азия до Китай и през Константинопол до Русия и Централна Азия. Остава в Танжер за кратко, след което
продължава пътешествията си. Историята за неговите пътувания се пази в
библиотеката във Фес.“ Снимка: Явор Сидеров
Това с
безкрайните имена като на Ибн Батута е така само за знатните. Все пак той е бил
шейхски син. Иначе си се казват съвсем обичайно. В Рабат сядаме в улична кръчма и си поръчваме сок
от ягоди. Соковете са им много хубави. Сервитьорът се провиква навътре: Осама, Осама бе, иди купи
едни ягоди! Аз прихвам и ръгам Явор в ребрата – пф, виж го пък тоя, казва се
Осама! А Явор ми вика ти по-тихо, да не излезе сега и брат му
Бин Ладен.Не ни стигнаха
две седмици! Някой ден ще се върнем, ще наемем един джоган, ще отворим
прозорците да ни се веят косите, ще пеем с пълно гърло "Вземи във този хубав ден една мароканска роза отъ мен..." и
ще отпрашим по безкрайните шосета на огромния сук Мароко. Аз ще се намажа от главата до петите с арган,
за да стана на трийсе и ще си направя в каросерията вертикален стан за килими. Марин ще стане бай Арганю и ще търгува с
масла. Ще сложим един предавател на
ултракъси вълни за мобилното радиото на Явор „С бъклица и арган“. Както си е редно за арабски пазар, ще се
загубим. След 1000 години може и да ни намерят в някоя казба, мумифицирани над вкаменени
остатъци от телешко със сини сливи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар