Праисторически Лувър, кроманьонски Веласкес

Колко да е ентусиаст човек, та да прелети 2300 километра и за три дни да мине още толкова с кола за едни пещерни рисунки. Да, но какви! Още щом вдигнах поглед към тавана на Алтамира ми се подкосиха краката. Гледала бях в интернет, чела бях, не е като да съм отишла по невежество, но ме порази релефът. Как праисторическият художник го е изполвал, за да направи рисунките си 3D. И пастелните цветове. И прецизният рисунък с лека ръка, без никакво усилие. Само гениите рисуват така. Преди 36,000 години не е имало художествени академии, нито богата църква или Медичи да покровителстват изкуството. Имало е само талант, въглен и кремък. Създателите на музея умно оставят посетителите сами в пространството. Не им дудне гид, няма табели или обяснения. Сам преживяваш всеки щрих, всяка издатина. Праисторически Лувър.

Алтамира, Ласко, и Шове се намират в една от най-богатите на палеонтологична история области в Европа. В района има над 50 пещери с праисторически рисунки, многобройни археологически обекти от този период и десетки музеи.  Тези три пещери са се запазили заради това, че входовете им са се сринали още тогава. А тогава тъкмо е настъпвал краят на ледниковия период. Северна Испания и южна Франция са били на ръба на ледената шапка. Летата са били топли - около 15 градуса, зимите - поносими, с температури около минус 20, реките пълни с риба и горите с дивеч. Затова праисторическите хора са се заселили в тези райони. Животът им не е бил лесен.  Да оцелееш и да навършиш 30 си е било подвиг. По стандартите на кроманьонците, аз съм толкова стара, че кметът на племето трябваше да ме посети с букет и журналисти на 55-тия ми РД и да ме изографисат в пещерата посред бизоните.

Пресичаме границата. На тези французи даже облаците им са като франзели.  Френско бабе с шарена забрадка лети по пътя в древен ситроен-сапунерка. Толкова е малък, че франзелите стърчат от прозореца. По жиците седят соколи и гълъбици и се гледат изпитателно. В ливадата закусват ято бели чапли. Префучаваме през френския Хисар, през района на гъшия дроб, района на сливите, района на орехите, покрай лозя и винарни. Не спираме никъде. Нищо да не ни разсейва от праисторическото изкуство.

Ако Франция е жена с мантия, разперила ръце, Дюнкерк й е главата, Брест едната ръка, а Страсбург другата, то Ласко е наистина на Франция в… сещате се.  Това не пречи близо 400,000 посетители годишно да плащат 22 евро билет. Ласко се самоиздържа и инвестира пари в иновации и подобрения. Богата работа! Директорът ни посреща на обяд в кафетерията с пастет от гъши дроб, печена патица, орехов сладолед и бяло вино.

Откриват я през 1940 четирима тийнейджъри. По-скоро тяхното куче-робот. Пардон, куче Робот. В началото на 60-те над 180,000 души годишно се изсипват в пещерата. “Нямало е тоалетни. Разбирате какво имам предвид. И пушенето е било разрешено…”, обяснява ни гидът. Разбираме какво има предвид.  Правителството на Франция затваря пещерата през 1963, за да спаси рисунките. Най-новата реплика е от 2016 и е част от майсторски изпипан музей. Норвежките архитекти и куратори (спечелили конкурса в конкуренция с 97 фирми), са помислили за всеки детайл, включително да пуснат гласовете на тийновете и на кучето в гората и да направят междинна галерия, преди да влезеш в пещерата, за да ти свикнат очите с тъмното.

Ласко ревниво крие някои от рисунките. В дълбока осем метра шахта спалеолозите са намерили едно от редките изображения на човек, при това атакуван от бизон. То даже дали изобщо е човек, с птича глава и висок три метра. По тавана над шахтата древните са гравирали стотици фигури с кремък. Не може да ги видиш, дори ако са осветени добре. Високо са. Ето защо в музея са направили модерна зала, в която с анимация и ултравиолетова светлина показват тези тайни.

Докара ме почти до сълзи сцената с пет млади елена, които преплуват река. Само главите им стърчат над водата, с вдигнати нагоре муцуни. Екскурзоводът каза, че през пролетта навярно водата в тази част на пещерата е стигала до нивото на рисунката, така че се е създавала илюзия, че наистина плуват. Така ли е било или не, не е ясно. Но на мен ми въздействаха силно деликатността и детайлите, които художникът е показал.  До кикот пък ме докараха жизнерадостният жълт кон, елегантната крава с обички и герданче, луничавият бик с ботокс в устните и графичната кобила с кон в корема – неумел опит на художника да изобрази перспектива. 

Районът на хилядата замъци. Префучаваме покрай някои от тях. Префучаваме също през средновековни селца, през района на овцете, района на каяците и рафтинга, района, където покривите са по-високи от къщите и са покрити с малки обли тикли като рибени люспи. 

Дори не помня името на града, в който преспиваме набързо. Сутринта в седем търчим из центъра да търсим буланжери за кроасан с кафе. Единственият минувач е кльощав чернокож с мърляви дрехи, който махва с ръка наляво, там е пекарната сиреч, и моли за евро и половина. Реакцията ми е да го отсвиря, но Добри, с когото пътувам, е добра душа и му дава, давам му и аз. Усмихва ни се. От Сенегал съм, казва.  Не намираме никаква пекарна и се връщаме към колата. И точно до нея го виждаме, поседнал на масичка на тротоара, пуши с огромно наслаждение цигарка и пие кафе. Затова ни е поискал точно един и петдесет. С такова удоволствие се е отдал на мига, че го помолих за селфи, да запечатам усмивката му. Един от малкото бавни моменти в това истерично пътешествие. 

Според скалите се сменя и цвета на къщите - сиви каменни, червени каменни, жълти каменни. Когато стигаме до белите каменни, пред нас се появява короната на Шове. Пещерата е открита случайно през близката 1994 от трима катерачи, които усетили полъх през една скална цепнатина. Спуснали се през процепа и в тях се втренчил огромен червен мамут. Предполагам, че са изпитали същото удивление и възторг, който изпитах аз сред мечки, носорози, лъвове, леопарди и една опулена сова. Шове е най-красивата от трите. Стени от блестящ кварц, драперии от розов калцит, сталактити-мити. Рисунките не са на едно място, нито са с един автор, с един почерк, както в Алтамира. Човекът присъсва най-много в Шове. В глината са се запазили стъпки от боси крака на 36,000 години. По стените художниците са отпечатали длани и ръце. Едната е с криво кутре. Имаш усещането, че всеки момент ще ги видиш хората. Ще нахлуят праисторическите тийнове с факли в ръцете и ще кажат „Леле, брат, видя ли го тоя мамут кви бивни извади!“  

В най-отдалечената зала на Шове е нарисувана впечатляваща монументална графика. Прайд лъвове преследва носорози, коне и бизони.  Толкова красива сцена, че усещаш тропането на копитата, чуваш рева на животните и вдишваш праха, който са вдигнали.  Нямам снимки – не ни разрешиха. Но можете да разгледате финалната сцена тук: https://artsandculture.google.com/story/8QVRQAObSOFYJw

 Хората не са живели в пещерите. Там е била територията на мечките. Влизали са вътре, за да творят. За разлика от Алтамира, където основният художник навярно е бил един, в Ласко и Шове са рисували много хора и по различно време – плюс минус хиляди години. Личи си по разликата в стила.  В много редки случаи са изобразявали себе си. Дали това са били техните Сикстински капели? Или може би техните Лувъри? Не знаем.

Рисунките в Магурата са от ранната бронзова епоха. В сравнение с Алтамира, Ласко и Шове са новички. В зародиша на писмеността, големите цивилизации и градовете-държави.  Дълги години погрешно мислех, че рисунките в Магурата са детински, защото са по-древни. Подсъзнателно съм подценявала праисторическите хора. Дарбата и талантът или ги имаш, или ги нямаш, независимо от епохата. 

Магурата е интересна по много причини. Има изобразени хора. Почти само хора. Рисували са с гуано, а не с въглен и железен оксид. В света няма такъв аналог. Древните хора са избрали най-сухата зала с най-белите стени.  Залата с рисунките е затворена за посещения от 6 години заради такива като Ради и Павчо и безхаберието на община Белоградчик.  

Снимката е от интернет, но имам и лични от другите стени. На тази се вижда колко близко са графитите до рисунките.

Надявам се един ден българската държава да се вразуми, да поеме ангажимента да опазва това, което са ни оставили древните и да възобнови процедурата, започната през 1984 за включване на рисунките в Магурата в списъка на ЮНЕСКО. Надявам се един ден да разкажем тяхната история също толкова увлекателно, както са го направили в Испания и Франция.