Родопски букет от бавни бобови

 Пиша бавно, защото така тече животът в Родопите. Вървим по пътеката към село Чеплят сред орхидеи, диви ягоди и трева до кръста. Тук манатарка, там масловка, достатъчно за чорба. Прожекторът на слънцето осветява развълнуваното море на планината. Баба Гана седи на стъпалата пред къщата си с гръб към гледката. Толкова рядко вижда хора, че те са й по-интересни от природните красоти. Гласът й е плътен, мустакът също. Говори меко и напевно.

-       Ила ут тука да гу снимъш бъзунякъ!

-       Снимам и бягам, бабе! Снимам и бягам!

-       Тъй, тъй, мумичи. Вий в градъ бавну ни можити.

Застигам групата. Наобиколили са нещо и оживено ръкомахат. Два зелени смока, охраненки така, лежат убити отстрани на пътеката.

-       Милите. Те са толкова полезни!

-       Пулезни те, ама ми беха влезнали в къщата. В къщата ми беха влезнали.  Затуй ги убих.

И се смее, а от устата му стърчи един единствен отровен зъб.

Снимка: Иво Босев
Раденко от Смилян, ей с тези две ръце, е направил “Пречиствателната”, споделено работно пространство с четири стаи, хостел и голяма веранда с кухня. Много го бива в майсторенето. Но още повече го бива да събира около себе си всякакви чешити. Роси, жената на Раденко, е художник-график. На масата в ателието й дреме котка.  Толкова е деликатна, че ако й духна в ухото ще се събуди. Направила я е с италианска техника, наречена акватинта.  Идеята на акватинтата е да имитира акварел.  Голяма играчка е. Покриваш с грунд, потапяш в киселина, измиваш, подсушаваш, тонираш, нанасяш четири или пет пъти и чак тогава отпечатваш. Да не говорим, че трябва първо да нарисуваш котката, де.  Тази техника много подхожда на „Пречиствателната“ и Родопите. Бавна-бавна.

Валя Балканска и гайдарят й Петър Янев се вдигнаха чак от Варна специално за откриването. Изпяха си песните и веднага тръгнаха обратно за Добрич.  "Раденко беше в чужбина и се върна в България да направи нещо за страната си, та ние от една Варна ли да не дойдем да го подкрепим!", каза Валя.

Ангел е фино, синеоко момче с татуировки и обеци по носа и ушите.  Раденко го намерил на някакъв фестивал и го поканил да му направи кетъринга за откриването. Работи красиво и чисто. Като човек, който знае точно какво и как да прави, и го прави с кеф.  Три легена различни салати, казан къри, няколко тави лазаня и купа хумус от боб.  Всъщност разбрах, че гледам виртуоз, когато с опитен жест, все едно танцува, отхлупи капаците на тавите, след като ги подреди на масата, все едно не е белил, кълцал, млял и рязал три часа!  И като се понесе един аромат на къри, канела, джоджен и печено чесънче, не ви е работа!

 

Вечерта на Еньовден вместо мълчана вода пием дърдорлива ракия.  Доктор Христо Чакъров е на 94. Хирург, цял живот в Смилян работил. И сега пред къщата му винаги чакат хора.  Преглежда ги бавно, може и час да откара, за да разбере къде точно боли. Лекува предимно с билки. Градинарството му е страст.

-      Дойдоха ми гости от Пловдив, праскови донесоха цяла щайга. Изядохме  ги, костилките хвърлихме в двора. Те да вземат да поникнат.  Бре, викам си, праскови в Родопите как се хванаха. Като ги умори студа, седнах да чета.  Накупих всички възможни сортове от разсадниците и ги насях. Еднакво ги гледах, да видя кой ще оцелее в Смилян. Петнадесет години ми отне, ама аз бърза работа нямам.  Редхейвъна и Хенделсголда се оказаха най-жилави.  Елате лятото да ядем. 

В разговора се включва Албена, голяма скица, голяма сладкодумка, софийска жълтопаветничка.  В момента пише книга „Пий една ракия“, така че органично се вписа в дискусията.  Напълнила колата си до горе с книги и дошла да прави библиотека в „Пречиствателната“.  На двайсетина километра от Смилян някакво момче й махнало за стоп. Тя сместила кашоните да му направи място – сърце да е широко!  От дума на дума се оказало, че вози снайпериста Венко, професионален войник с две мисии в Афганистан.  Пътувал си на село за курбана.  Поканил я да отиде на празника да опита кешкек.  На другия ден всички се изсипахме в село Буката не толкова заради яденето, ми да го видим младият снайперист отблизо.  Няма го, казаха ни. По спешност го викнаха за една работа. Малко зловещо прозвуча това.  Снайперист по спешност… Кешкекът също изглежаше малко зловещо – сива хомогенна каша. Готви се бавно и през цялото време се бие с чук и се бърка, за да придобие този си привлекателен вид.

Мариана и Симон. Тя е програмист, той - инженер, зарязват Швейцария и се прибират на село. Тя шие термични дрехи от мериносова вълна и ги продава в Etsy.  Nanka й е бранда. Той прави велосипедни багажници за ски. В свободното си време е измайсторил подвижна работилница за свещи. Събота сутрин е. Не, не мога аз с моя съклет така трийсет пъти да топя тоя конец във восък, после във вода, после да го избърсвам, за да не остава водата по свещта, че ще пръщи, после пак във восък, чакай сега малко в червеното, виж какви хубави станаха, ти тоя меланж как го направи, я още веднъж, леле виж колко стройна се получи, и с какво ги лепиш кръгчетата? А! Кога стана обяд?!?! Изобщо не разбрах как минаха два часа! Бавна свещотерапия.

„Пречиствателната“ наистина пречиства. Ухае на борина и билки.   Нощем светулки, по изгрев птичи хор, вечер сладки приказки.  Улучихме фестивала на дивите цветя и на бавните бобови, каквото и да означава това. Накупихме си смилянски боб от златните медалистки в бобоотглеждането, рачел, мед и чай.  Подарявам на Раденко четирилистната детелина, която си намерих в гората на Чеплят. Да му потръгне работата, да се напълни „Пречиствателната“ със занаятчии и туристи.  За мен остава букетът от свежи хора, който си набрах в Смилян.

 

Leave-an

Навремето, като ме ядосваха децата, им виках да си оправят стаите, че са същински Бейрут. Но не са били. Изобщо не са били чак толкова зле.  През последните десет години Ливан върви стремглаво надолу.  Богатата страна с невероятно културно-историческо минало, с уникална кухня и красива природа се е превърнала в парцалива принцеса, изгонена от двореца.  Правителството напълно отсъства от всички сфери на живота. Изоставило е народа си и се крие от него зад дебели бетонни прегради и облаци бодлива тел.* Leave - тръгвам си, напускам

От въздуха Бейрут изглежда бял и красив.  От едната страна Средиземно море плиска вълни в сушата, а от другата страна сушата плиска зелени хълмове в морето.  Отблизо е грозен. Дългата морска ивица е застроена с архитектурни недоразумения. Водата е кафява. За мириса ще ви оставя да се досетите сами. Слънчев бряг ми е направо Малдиви. Не видяхме нито един кедър. Останал е само този на знамето и един стар като Байкушевата мура сред планини тилилейски. 

По площ Ливан е колкото Варненска и Бургаска област – 1/10 от България, с 5 милиона жители и също толкова бежанци. Страната е в хуманитарна криза след войната в Сирия, когато близо 3 милиона сирийци намират подслон при съседите. В допълнение на кюрди и палестинци.  На тази малка площ съжителстват 18 различни вероизповедания. От обявяване на независимостта й през 1943, по конституция президентът е маронит, председателят на парламента е шиит, а премиерът е сунит.  Осемнайсет баби, хилаво дете.

Ливан е фалирал. Централната банка е жертва на системен грабеж от страна на управителите й, спестяванията на хиляди хора са окрадени, а ливанската лира е съвсем обезценена. „В Ливан всичко е скъпо. Освен хората.“ Това казва нашият приятел Ели. 

Не им е стигнала финансовата криза, ами от немарливост и безстопанственост в късният следобед на 4 август 2020 на пристанището се взривява амониева селитра, конфискувана от ливанското правителство шест години по-рано и неправилно съхранявана. Взривът има един килотон тротилов еквивалент.  Загиват 207 души, 6,500 са ранени, 300,000 остават без дом. Тътенът е чут на 150 километра, а трусът е усетен във всички съседни страни.  Да не говорим, че е изравнено със земята пристанището – главната артерия на ливанската икономика.  Днес над руините се извисява скулптура, сглобена от останките на пристанищните кранове.  

Останките са разчистени, но нищо не е помръднало.  Магазините и къщите в центъра стоят затворени. Обясниха ни, че разследването още тече и застрахователите няма да платят, ако се подхванат ремонти.  Най-красивата част на Бейрут е празна и призрачна.  Градският Ролекс показва безвремие.

За нас градът е просто транзитна спирка към Сирия. За Ели е роден.  Взема ни от летището с джип последна грижа. Между седалките има зареден пистолет.  Ели е сержант в ливанската армия. Забранено му е да пътува. Не е виждал никакъв свят.  В свободното си време фалшифицира парфюми, продава дрехи, кара такси и екскурзоводства. 

Културно-историческото наследство на Ливан е зашеметяващо.  Баалбек, Сидон, Библос и Бейрут са сред най-старите градове в света.  В Баалбек се намира най-добре запазения храм от римско време. Преживял е няколко страшни земетресения, сравнили със земята цели градове, преживял е религиозни промени от езичество към християнство и ислям, политически сътресения и войни. През Средновековието е бил затвор. Дори графитите по стените му са се превърнали в артефакти. Не съм ги разглеждала подробно, но съм сигурна, че някъде там пише „Тит и Ливия бяха тук, август 325 г.“  Докато търсим къде е входа (руините са на площ колкото Стария Пловдив), ни спира възрастен ливанец. „Здравейте, много се радвам да се запознаем“, казва той на чист български. Женен за варненка, учил във Варна, говори за България с носталгия и любов.  Настоятелно ни кани на гости, но за съжаление самолетът ни е след няколко часа.  Да ви кажа, според мен най-голямото експортно перо на България са варненките.  В Сирия също попаднахме на една варненска снаха.

Библос е в християнската част на Ливан.  Спретнат и съвсем не толкова натуралистичен като останалата част от страната.  Малко напомня на Несебър, особено с красивото си пристанище.  Твърдят, че е най-старият град в света.  Радиовъглеродното датиране на артефакти, намерени в Библос, показва човешко присъствие от седмото хилядолетие преди Христа.  Църквата „Св. Йоан Кръстител“ е строена от кръстоносците, страдала от земетресения, войни и промени. Мюсюлманите я превръщат в конюшня.  През 18 век отново си връща стария блясък.

Сидон е крепост на кръстоносците в мюсюлманската част на Ливан.  След огромните крепости, които видяхме в Сирия, тази е малка и невзрачна, но с голямо стратегическо значение на морето.  Пазарът е пъстър и жив, с най-вкусната храна, която някога съм опитвала - пържени захаросани пръчки, тънък като хартия препечен хляб, млечни зелени бадеми и рахат локум с аромат на сакъз. Историята и храната ще спасят Ливан.  Лимонадата с прясна мента, баба ганушът с печен патладжан, хрупкавият пържен хляб във свежата фатуш салата, ситно накълцаните магданоз, мента и доматки в табулето с мнооого мъничко булгур, крехките агнешки котлетчета и изобилието от всякакви средиземноморски твари (надявам се ловени в дълбоки води, а не край брега).

Съжалявам, Ливан. Ти си като в онази песен на Тангра с лека редакция. Теб човек освен да те напусне, просто няма какво да се случи.