Индия невъобразимата (част втора)

Тадж Махал, та Тадж Махал! Индия крие къде къде по-интересни съкровища! Джайнисткият храм в Ранакпур е едно от най-красивите места, които съм виждала! Масивен и същевременно фееричен, целият е като изплетен на една кука от бял мрамор.  Всичките му 1444 колони са различни, от 36,000 фигури на хора и животни не се повтаря нито една.  Толкова е тежък, че е трябвало да бият фундамент на 20 метра дълбочина, за да го държи. Строителството е започнало през 14 век, отнело е над 50 години и е наело 2700 майстори.

Най-големият грях за джайнистите е да причиниш вреда на живо същество. Ортодоксалният джайна прецежда питейната си вода, за да не би случайно в нея да са попаднали живи същества, премита пътя пред себе си със специална метличка, за да не настъпи насекомо или друга твар. Не ядат кореноплодни, защото като извадиш моркова или картофа от земята, убиваш растението.  Не са много, но допринасят с голям процент за брутния вътрешен продукт. Отлични бизнесмени и лидери. Хич не са богоугодни, но затова пък наистина си ги бива в далаверите. Уверихме се в това лично.  В храма щъкат хищни попчета с добри очи. Единият ни прихвана още от прага. Ооо, България ли? Аз живях в България в едно от предишните си прераждания. Като го чух какви ги дрънка си викам опаа, тук ще става нещо. Но бях толкова запленена от мраморната поезия, че инстинкът ми не сработи. Помрънка някаква молитва и ни одруса с по десетачка. За 30 минути, докато бяхме вътре, сигурно направи едни 200-300 долара. И на бая други места се оказа, че е живял в предишни животи – Япония, Италия, Франция. Никаква нирвана за теб, лукаво старче! 

Индия е цивилизация на бунище. Невъобразима мръсотия! Но не ме притесни тя. Притесни ме примирението на хората с нея.  Не се иска да си богат, за да си преметеш пред магазина, нали?  Ние бяхме като мухи върху екрана на телевизор. Шарени картини и образи се сменят зад прозореца на климатизиран, чист бус.  Но дори и така се чувстваш омерзен и мърляв.  Предстои индийците да изстрелят собствена космическа станция. Шегувахме се, че целият космически боклук ще се събере в орбита около нея.

Като стана дума за космоса, Джантар Мантар в Джайпур (името произлиза от "янтра" - инструмент и "мантра" - формула) е космическа обсерватория, построена в началото на 18 век от Махараджа Джай Сингх II, който сигурно у пътувал във времето, защото архитектурата е от 20 век.   В обсерваторията се намира най-големият слънчев часовник в света, според Гинес. Диаметърът му е 27 метра и показва времето с точност до 2 секунди! Без малко да извикам „Извинете, колко е часът?“ и огромна ръка да изникне изпод земята.

Пушкар означава цвете в ръката. Това е един от свещените градове на Индия. В хиндуизма има трима главни богове: Брама създава, Вишну пази, а Шива разрушава. Та Брама харесал зелените гори и поляните в долината и хвърлил лотосов цвят по демона-охранител. Там, където цветът паднал, се появило езеро. Брама решил да построи храм на това място. За да започне церемонията по освещаването, трябвало да присъства и жена му Савитри. Тя била се запиляла някъде с приятелки и закъсняла. Брама се ядосал, дръпнал Гаятри, дъщерята на краваря и набързо се оженил за нея. Савитри пристигнала посред церемонията и така се разгневила, че проклела Брама това да остане единствения негов храм. После построила свой на върха на планината. От двора на храма на Брама, като вдигнеш глава, отвсякъде виждаш храма на Савитри и имаш чувството, че тя те следи непрестанно със злобния поглед на изоставена жена. Да вметна само, че Индия е четвъртата по опасност за жените страна в света.  Груповите изнасилвания на туристки, побоищата и домашното насилие не са рядкост. Две трети от индийските мъже смятат, че жените си заслужават редовно да ги пердашиш.

Нас ни пазеше нашият ангел Балдев – шофьорът сигх, който ни придружаваше по време на цялото пътешествие. Простодушен и добър, той зорко бдеше да не ни се случи нищо лошо. Когато се опитвахме да имитираме фрази на хинди, се смееше с глас. Припяваше с нас „Изгреяла месечинка“.  Спеше в буса, чистеше ни боклуците и всяка сутрин беше със снежнобяла риза.  Говореше английски достатъчно добре, за да се разбираме за всичко. Чак към края стана ясно, че е неграмотен. Обаче щом можеш да шофираш в Индия без произшествие, дори да е за ден, можеш да постигнеш всичко навсякъде, независимо дали си грамотен или не. „Вие сте част от моето семейство“, ни каза на тръгване.

Но се върнем в Пушкар - индийската Розова долина. Релефът е същия, както във всички други държави, където маслодайната роза вирее – високи сини планини, реки и златни равнини.  В Индия розата цъфти 10 месеца. С думи: ДЕСЕТ МЕСЕЦА! За сравнение, в България е един. Технологията на дестилация им е стара и мърлява. Маслото им мирише на пушек.  Има какво да научат от нас. Ние пък научихме нова рецепта за сладко от рози. Без варене. Ред листа, ред захар, затваряш буркана и държиш един месец на нормална температура. Много е вкусно и листата се запазват хрупкави.

Удайпур. Какво облекчение! Венецията на Индия! Изящен град.  Град на ефирни палати, езера, прохладни градини и изкуство. Град на любовта. Тук хората идват, за да се женят. Радж, нашият гид, никога не се е влюбвал. Видял жена си, когато вдигнала воала на сватбата. Били са на по 17. Родителите му отишли, огледали я да е с бели зъбки и без пъпки и я одобрили.  Казали му, ей така само за ориентир, за да не се стресне, че прилича малко на една от братовчедките му. До ден днешен, над 90% от браковете в Индия са уговорени.  Очевидно Лили Иванова не е била на турне в Индия и не е успяла да обясни на индийците, че любовта е по-силна от всичко.

Първата си индийска сватба преживях на един делхийски булевард. Разнесе се неистова дандания, шофьорът ни се развика „Уединг! Уединг! Фото!“ и наби спирачки. Наизскачахме от колата в локалното сред плавно носещи се в мрака яркооранжеви и червени луминисцентни чадъри, сред музиканти с тъпани и чинели, сред танцьорки в ослепителни сарита и звънци по краката. След тях на колички се влачеше в шпалир нещо подобно на коледната украса на А1 пред Народния театър – светещи във всякакви цветове неонови цилиндри.  Най-подир, след цялата тази скромна процесия, се зададе каляска на два етажа, теглена от бял кон, обточен със сини Led ленти и окичена с мигащи лампички, гирлянди и изкуствени цветя. Покатерен най-отгоре седеше царствено младоженеца, с чалма с диамант колкото човешка длан и махаше на онемялата тълпа дискретно, като английската кралица.  Ощипах се, потърках си очите, затворих си устата и прогледнах. Цял живот съм чакала принца на бял кон на грешното място!

Снимка: интернет

За сватбите в Индия има анекдот: „Ако сте се заговорили за минута с индиец на летището преди 10 години, той непременно ще ви покани на сватбата си.“  Траят по цяла седмица и под 500 гости си е направо беднотия. Може да живееш в бордеите и плъх да ти е домашния любимец, но ако зажениш детето, сватбата трябва да е за чудо и приказ! Това, дето го преживяхме в Делхи, беше само за загрявка.  През цялото пътуване, от най-бедното село до най-големия град, гърмяха пъстри мобилни DJ станции с високоговорители-фунии и пъстрееха сватбени поляни, оградени с копринени платнища във всички цветове на дъгата.   Докато бяхме там, най-богатият милиардер сгоди сина си. На годежът, сред петдесетте хиляди гости, били Марк Зукерберг, Бил Гейтс и Иванка Тръмп и на уше им е пяла Риана.  Не знам. На сватбата сигурно ще покани марсианци.  Ние не отидохме, понеже ме стискаха обувките.

Кралският дворец в Удайпур е строен и дострояван от 22 крале в периода от 1559 до 1929 година. Забележителен е със стенописите, с филигранните мозайки, с каменните фризове и с огледалните зали. От красивите тераси с вид на дизайнерски лястовичи гнезда, се открива зашеметяваща гледка към града и към езерото. Взехме лодка до двореца на един от островите. Приказно място!

В Удайпур е художествената школа на  миниатюрите с традиции от 400 години. Боите са от естествени минерали - малахит, лапис лазули, графит, цинков и железен оксид. Рисуват върху камилска кост, на оризова хартия и на коприна. Четките са косми от опашка на катерица и от веждите на камила. Една миниатюра с размер А4 отнема 4 месеца.  Изисква стабилна ръка и здрави нерви. Като при хирурзите.  Купих си две картини. Харесах ги, заради настроението – фонът черен, а фигурите пъстри и танцуват! Особено ми е любима развеселената камилка. (следва)