Индия невъобразимата (част трета)

Пътуването в Индия не е екскурзия. Не мога да отговоря на въпроса „Как изкарахте?“  Там не се изкарва.  Там се преживява всяка минута, всяка гледка, всеки звук и цвят.  Мирише на борба за оцеляване, както казва Грегъри Робъртс в „Шантарам“. 

Нирвана означава без избор. Когато нямаш избор, постигаш пълен покой. Хиндуистите вярват, че след смъртта тялото трябва да се кремира, за да се освободи душата за следващото прераждане. Вярват също, че ако кремацията се извърши във Варанаси, на брега на Ганг, душата ще спре да се преражда и ще постигне нирвана – пълен покой. 

Варанаси е поезия и кошмар, свещен и кръвожаден. Димът от кладите с човешки тела се вие над града. Гидът ни обявява весело: имам план за вас - първо кафе, после кремация. Като че ли погребението е неустоима туристическа атракция. На Маникар Гат, кея за кремациите, газим по камари сива степана пепел. Край реката са наредени няколко носилки с трупове, увити в ярки оранжеви и цикламени савани с пайети. От едната клада стърчи крак. Защо съм тук? Защото това е истинската Индия ли? Смесвам се с опечалените, свеждам глава за минута и бързо отстъпвам.  Ганг влачи води мързеливо и безразлично. В реката изхвърлят праха и обгорелите кости, в реката се излива цялата канализация, в реката се къпят, перат и се пречистват. Погледнат от реката, градът прилича на саду, аскет, отказал се от всичко земно, седнал в поза лотос на брега - коса от дим, ребра от ажурни балкони, чело с ярки мазки оранжево, бяло и червено, покриви на расти, величествено надвесен над туристите. Сутрин и вечер всички се събират в скута му за молитва.

Също като хората, сградите в Индия нямат усещане за лично пространство. В старата част на Варанаси са допрели балкони и еркери една в друга. По тесните улици, където двама души едва се разминават, бръмчат мотори, лежат (и само да лежаха!) крави, минават погребални и сватбени процесии.  От кръста нагоре, Варанаси е красив, с ярки графити, красиви ступи и шарено пране. Краката му са мърляви, с черни, напукани пети. В мрачните приземни дюкяни шивачи тракат на първите в света шевни машини  и гладят с ютии на въглища. Водата се изпомпва механично, както си спомням от детството, и се пренася с гюмове. Канализацията е открита, но поне е в улеи отстрани, а не тече направо в краката ти.

След вечерната молитва, гидът ни заряза на двама рикшари, мърляви типове с вид на 40-те разбойници. Прекосяваме целия център, за да стигнем до паркинга. Тълпите по улиците са невъобразими! Врявата и блъсканицата са ужасяващи. В сумрака към лицето ми се стрелва ръка. Инстинктивно се отдръпвам и с крайчеца на окото си забелязвам бяла чалма и жълта роба. Марин, също инстинктивно, му залепя такъв шамар, че човекът слага червена точка на собственото си чело. И светец да е, вече сме останали само по голи нерви. Просяци, търговци, викачи, маймуни - всеки иска да откъсне част от теб и да измъкне някоя рупия. Тропат по стъклото на колата, навират ти в лицето евтини мъниста. За да издържиш в Индия, трябва да оставиш състраданието и милостта у дома. Както отбеляза тъжно дъщеря ми навремето, беше петгодишна, когато даде джобните си на един просяк пред "Александър Невски", а после я заобиколиха двайсетина, "не мога да помогна на всички ви, много извинявайте!"

В Индия настроенията се сменят всяка минута. Нещо като увеселително влакче в къща на ужасите.  По пътя за природния резерват Рантамбор си пускаме „Тигре, тигре“ на Радо Шишарката.  Въртя ханш и щракам с пръсти, но съм скептична. Знам ги аз тези сафарита. Джипът се тресе, пръска кал, вдига се прах до бога и я видиш някой биволски задник, я не.  На паркинга пред входа на резервата е обичайното за Индия неистово стълпотворение. Има поне 200 буса с по 30 жадни за приключения туристи. И кой уважаващ себе си тигър ще поиска да се покаже пред тоя маймунарник?  

ГГидът ни тегли чоп. Пада ни се втора зона – резерватът е на огромна площ, колкото четири Софии със селата наоколо, разделен на 20 зони и колите се разпръсват. Вкопчила съм се в перилото, клони с маймуни ми рошат косата, коляното ми се бие в ниската седалка отпред, наоколо само изсъхнали дървета и бодливи храсти, понеже е сезона преди мусона. Чудната романтика, няма що! Изведнъж бусът спира. Надигам се и виждам на пътя пред нас сръндак. Приближава, оглежда ни, поклаща рога и отминава.  Малко по-нататък, в мътно езеро, плуват два тлъсти крокодила и няколко костенурки колкото харамии за лютеница.  Пауни, чапли и ибиси и още много неизброими видове пилета щъкат наоколо.  Добре де, добре! Все нещо се показа! Ама за тигър ще си ядете ушите! 

Гидът все пак настоява, че може да имаме късмет.  Цял час кръжим наоколо, очите ми изтичат да се взирам. Малко преди да излезем от резервата се озоваваме в задръстване. Два буса са спрели в реката и не мърдат. Край, ето, останахме си тук сега, да ни изпохапят комарите и кръвожадните прилепи, мисля си. Обаче е подозрително тихо. Гидът ни прави знак, че тигърът е там. Когато идва нашия ред, всички се накачулват да гледат. Зад храстите нещо мърда. Зървам лапа и крайче на опашка. Или не? Сядам си обратно, омръзна ми да се натискам и да се бутам. Но нещо ме накара да се кача на седалката. И тогава тя излезе бавно от тревите, няма и двайсет метра до нея, изгледа ни презрително и царствено закрачи по хълма. След нея се изтъркаляха трите й тигърчета, сборичкаха се и я последваха. Една красива минута, която никога няма да забравя!

Снимка: Явор Сидеров

В Рантамбор има природонаучен музей, издигнат по инициатива на Раджив Ганди, увековечен пред входа с две огромни хлебарки в краката.  В Индия е така – повечето неща не можеш да си ги обясниш.  Музеят е тривиален – табла с информация, снимки и тук-таме по някое препарирато животно.  Но три истории ми направиха впечатление. Едната история е страшна – за водата в Индия. Още преди да тръгнем ни предупредиха в никакъв случай да не пием вода от чешмата. Само от запечатани бутилки. Водопроводите и източниците на прясна вода са рядкост. По покривите на сградите има бидони, в които събират дъждовна или зареждат с водоноски, бог знае откъде. 76 милиона души са без достъп до чиста вода.  21% от болестите в страната са свързани с водата. Едва 4% от световните водни запаси трябва да утолят жаждата и нуждите на 16% от населението на света.  Кризата е огромна! Една от причините за това е изсичането на горите.  

Втората история е тъжна. В Западен Раджастан живеят Бишноите (the Bishnoi community).  Светът ги познава заради саможертвата, която са направили, за да спасят гората около тяхното село Кеджади.  През 1730 година, 363 мъже, жени и деца прегърнали дърветата и пеели.  Избили ги секачите, за да разчистят място за дворец на местния владетел. Махараджата, като научил за това, много се разстроил и издал едикт в Бишнойските села никога повече да няма сеч. Сега там има резерват.

Третата история е комична. Музеят съвсем сериозно е приел за своя мисия да опровергае измишльотините от Боливудските филми. Ето цитат от таблото с информацията за змиите:

Лъжа: змиите са моногамни и когато някой убие партньорът им, преследват го свирепо, за да си отмъстят. Очите им светят в тъмното.

Истина: мозъкът на змиите не позволява да изпитват каквито и да било чувства – както любов, така и жажда за мъст. Очите им не светят в тъмното.

Научих също, че Кралската кобра може да достигне дължина до 6 метра. Колкото паметникът на Самуил пред Александър Невски, но както вече разбрахме, очите й не светят в тъмното. 

Боливуд ме плени! Ако имаше индийска телевизия в България, щях да наруша 15-годишния мораториум и да си купя телевизор.  Като пантомима е. Всичко се разбира перфектно и без да говориш езика. Ето някои подбрани моменти: Тянков ТВ - един с фанелка Shakalaka рапира намръщен -  рап на хинди е като „Лале ли си, зюмбюл ли си“ на немски. bTV Action - добрият бие шамар на лошия, който се превърта хоризонтално осем пъти на каданс и пада в кална локва. След това грабва банан от сергия и с рязко движение отсича главата на един от нападателите. Детски канал: музикант с дудук, бакембарди като отварачка за консерви и кок на гимнастичка се явява пред един от боговете. Богът вдига пръст и гледа лошо, а над лявото му рамо се блещи анимирана кобра. На кафе: водещата е събрала вежди в колибка – явно съобщава тъжна новина. Внезапно се чуват звънчета и по бузите й пробягва поток от сребърни звездички. Помислих, че ми се е сторило. Повториха ефекта специално заради мен. 

Добре де, Тадж Махал! Наистина е впечатляващ. Всички знаят историята около построяването му. Че увековечава любовта на Шах Джахан към жена му Мумтаз, която умира на 39 при раждането на 14 дете. Точно това дете избива братята си, затваря баща си в крепостта и налага исляма със сила.  Че строителството му едва не разорило Индия, толкова скъпо е било. Че в началото на 19 век британския генерал-губернатор е планирал да разруши мавзолея и да го продаде на парчета, но за щастие не е намерил купувачи.   Това, което научих, е че Шах Джахан и Мумтаз са погребани заедно с рубините „Звездата на Индия“, които са си разменили приживе. Показаха ни ги в един магазин за скъпоценни камъни – мътни са и когато насочиш към тях светлина, вътре грейва звезда лъчиста. 

В Индия розовото е цвета на гостоприемството. Розово не се среща често. Разбирате какво искам да кажа, нали? Повечето хора тук са недружелюбни и негостоприемни. Понякога направо враждебни. Не харесват чужденците. Единствено парите имат значение. Но всяка крушка си има опашка.  В средата на 17 век, когато в Лондон е била регистрирана Източноиндийската компания, Индия е държала 27% от световната икономика.  Сто години по-късно – едва 3%.

Индия не е за всеки. Трябват ти слонска сила, маймунска хитрост и крокодилски нерви, за да я издържиш. Иначе ще те накълца на парчета, ще те посоли с люта масала, ще те метне на кладата да се препечеш, ще те схруска за вечеря и ще хвърли клетите ти кости в Ганг.  После ще се оригне доволно и ще седне в поза лотос под голямото свещено дърво да медитира, все едно нищо особено не се е случило.