Рай Цвай

Само да съм чула някой да се оплаче, че София била мръсна и че имало смог! Аптека сме, аптека! Или че съвременната ни архитектура е лайно с връх на пъпа на Орлов мост срещу телевизията и нямаме ърбън далновидност. Елате да видите в Банкок какво е! Небето е сиво, с цвят на бензинови пари, залезът е мазно червено петно. Нацвъкани произволно сред бедни бараки и бетонни виадукти на по няколко нива, небостъргачите са по-разнородни от хотелите на Слънчака. Кеф ти Ню Йорк стайл, кеф ти Лондон стайл, а ако много държиш – ето ти и неопределим азиатски стайл - много шарен и с пайети.

 

Таксито е ярко цикламено.  На стикера името на водача, както собственото, така и фамилното, са с по над 50 букви, повечето съгласни.  С умиление си припомням исландския вулкан Ейяфятлайокутл и тройката по история заради Навуходоносор.  Мила предлага да му викаме Иван за по-лесно. Апаратът е покрит с розова хавлийка, та трябва изрично да го помолим да го отвие и да го включи. На огледалото се мандахерцат гирлянди сухи цветя, плюшени слончета и други аксесоари.  Като вземем предвид, че движението е обратно като във Великобритания, остава ни само надеждата Ванката да е возил мис Дейзи.   

 

 Транспортни алтернативи колкото искаш.  Както казваше баба ми, има лошо, има по-лошо, има мамата си е*ало, а има и тук-тук - триколесно моторче с кабинка, което може да побере до трима души, незлоупотребили с тайландска храна. Шофьорите на тези въшки всичките мечтаят да са шампиони от Формула 1 и непрекъснато тренират. За да не им се разпиляват клиентите, на тавана са заварили метални дръжки, a отдясно са запердили каросерийката с мрежа. А са дали резко десно, а си увиснал като Спайдърмен над осевата линия. Отнемат предимство, мушкат се между колите, минават на червено. Накрая като слезеш, целуваш твърдата земя от радост, че си жив. А там тротоарът е мръсничък. 

„Представям си какво би станало, ако на такъв му кажеш, че бързаш за някъде“, отбеляза по едно време Стаси. Тук-тукът няма апарат и трябва всеки път яростно да се пазариш за колко ще те закара там-там.  Понякога хитрите шофьори предлагат ниска тарифа, но с отбиване в някой магазин или с наемане на лодка за безумни пари - трябва да си много нащрек. На мен тук-тукът много ми хареса, защото се чувствах като баба Яга на метлата – горещият банкокски бриз роши гнездото на главата ми и съм готова за магии и бели.

Навремето Банкок е нямал пътища, а само канали. Затова са му казвали Венеция на Изтока. Чао Прая е колкото Дунав. Прекосява града и се разклонява в малки и големи ръкави, които кипят от живот. По реката движението също е наопаки. Цяло чудо е как типичните за Тайланд „опашати лодки“ – източени дървени красавици, с перка в края на дълъг метален лост, се разминават с товарни шлепове с по трийсет вагона, туристически корабчета с ресторанти на покрива, елегантни плаващи пагоди – чартъри на големите хотелски вериги и пъргави малки моторници. 

 

Ако се мушнеш в някой от каналите, попадаш сред живописни наколни къщи сред бананови палми и цъфнали бугенвилии и жасмин. Рибарите мятат въдици направо от хола и си перат прането под ламината в спалнята.

Тайландците обичат своя крал Пхумипхон Адунядет (сега ви става ясно това с имената, нали), 88 годишен, на престола от 1946. Кралят е слънце. Има го на портрети в златни рамки, окичени с цветя и панделки, из цял Банкок. Щръкналите му уши и заплахата от съд, ако го обидя, ме преследват непрестанно. 

 

Кралският дворец е пищен и претъпкан. Бързо установяваш, че по-лошото от това да се озовеш СРЕД организирана група китайски туристи е да се озовеш СРЕЩУ организирана група китайски туристи. Няма измъкване! Бутат се и боцкат с лакти. А не е като да e тясно: 200,000 квадратни метра и над 35 зали, къщи, храмове, кули, пагоди, тераси и градини, в които да се пръснат.  Строителството е започнало през 1782 г.  – година преди испанските заселници да създадат Лос Анжелис, когато в Европа са царували Луи XVI и Екатерина Велика. Явно разточителството си е било типично за онази епоха - дворецът е декориран с великолепни стенописи, разказващи по тайландски индийския епос Рамаяна, филигранни мозайки и страховити статуи на войни.  Такава пищност, че Казимир Малевич или Марк Ротко биха паднали в несвяст още на входа.  Топваме по един лотосов цвят в голям казан със светена вода и си поръсваме главите, нищо че сме атеисти. То не се знае…

 

 

 

Будизмът е основната религия в Тайланд – над 95% от 67-милионното население са будисти. В 38,000 манастири и храмове служат над 300,000 монаси, а даренията от вярващите надхвърлят 3.6 милиарда долара годишно. Как да не са по конец храмовете, как да не блестят! Макар че и там, както у нас, има скандали – за сексуален тормоз, финансови злоупотреби и лъскав лайфстайл.  Монашеството в Тайланд не е до гроб. Всеки може сам да определи срока, за който иска да служи.  В някои от храмовете, в които ходихме, можеш да си поговориш с монах. Хем той си упражнява английския, хем ти можеш да попиташ за религията и ежедневието му.   

 

Преживяваме поредния културен шок, когато вечерта се озоваваме на Каусан Роуд – Вавилонската кула, но водоравна.  Няколко улици, на които можеш да преживееш всичко направо на тротоара - да си татуираш дракон на корема, да ти сплетат косата на шарено афро, да ти масажират краката. Можеш да си ушиеш костюм Армани, да резервираш екскурзия до всяка точка на Тайланд или да обмениш валута. Тайландската валута е бахти. В смесъл не ‘бахти валутата, а така се казва.

Можеш също да се напушиш до синьо, да хапнеш скорпион на клечка или да танцуваш в гигантската дискотека, в която се превръща улицата, здраво надишал се с азотен оксид (laughing gas).  И трите чувстваме, че за последните няколко неща сме закъснели с пътуването с около 30 години, купуваме си по една гривничка с мъниста и кротко се прибираме в хотела.

 

 

Годишно, Тайланд приема около 20 милиона туристи, които оставят над 3 милиарда долара.  Човек би очаквал, че местните поне говорят езици и са се научили на обслужване. Нищо подобно! Тайланд е една от трите държави в света, които никога не са били окупирани или колонизирани.  Навярно това е причината тайландците да приемат чужденците с известна аристократична досада, като необходимо зло. Никой не говори дори посредствен английски. 

Вариантите да се разбереш са три: 1) С имена. Например, ако искаш да попиташ шофьора на таксито дали харесва футбол, трябва да кажеш Манчестър Юнайтед? с въпросителна интонация.  Ако той започне да  кима ведро и да се усмихва, можеш да разшириш темата с Лео Меси, този път казано с категоричен тон, с палец нагоре, вдигнати вежди и утвърдително махане с глава. 2) С жестове.  В Чианг Май, срам не срам, разперих ръце и забръмчах изразително – за летището сме, демек.  Добре че Мила и Стаси са ми приятелки и не ме снимаха в този момент.  3) На български.  Таксито, което си повикахме за летището пристига. В багажника е монтирана газова бутилка и има въдица и рибарски принадлежности. Ние сме с три 25-килограмови куфара с размерите на хладилник с фризер.  Шофьорът слага единия в багажника и започва да се чеше.  Поглежда от едната страна, поглежда от другата. Вади куфара. Вдига кората и измъква розово найлоново въженце от резервната гума.  Вкарва два от куфарите, този път отвесно. През това време Стаси е успяла да намести третия куфар на предната седалка.  „Ти така куфарът ми няма да го возиш!“, заявява Мила на чист български с идеална дикция, вперила поглед във въженцето.  Писва ми да го гледам как се чеше. „Аре сега бегай от тука малко!“, му казвам и аз на чист български, с идеална дикция и го отмествам встрани. Изваждам двата куфара и рибарските такъми, слагам единия куфар обратно, другият натискам да се сплеска и го намествам върху първия, затварям капака и изтупвам ръце.  Ванката ме гледа с обожание и ми казва нещо. Сигурно е „Ожени се за мен!“  Да беше готвач, да го взема. Даже имам място да го сложа в сплескания куфар. Ама той-таксиметров шофьор, при това тъп.  „Котоошу!“, ми иде да му отговоря, с категоричен тон, с палец нагоре и вдигнати вежди. Но не мога да мръдна, щото трите сме му гушнали въдицата и такъмите. Пък и кой го знае дали е наясно с японо-българската борческа школа.

Обслужването в Тайланд е по-зле дори от това в Созопол по соца.  Нека ви разкажа за отпътуването ни от тоз слънчев рай, Райли Бийч.  Понеже полетът е ранен, вземаме първата лодка в 6 сутринта.  Още е тъмно. Отлив. Водата, а съответно и лодката, е на километър навътре по гумен кей, който се тресе като желе под колелата на трите ни хладилника с фризер.  Краят на кея настъпва неизбежно, като смъртта.  След него е тиня и остри, хлъзгави корали. Гушнала куфара, успявам на магия да стигна до лодката. Тъкмо да въздъхна облекчено се оказва, че от нея трябва да се прехвърлим на съседната, 10-местна за 26 пътници. С обилен багаж. Потъваме до ръба и тежко се понасяме към открито море. Обливат ни студени пръски.  Чувстваме се като бежанци.  Акостираме как да е и цялата операция се повтаря наопаки. Кални и мокри финишираме пред блестяща черна лимузина, кожената й тапицерия мирише на новичко, а шофьорчето е чистичко, спретнато тайландче, за което навярно това е първи курс с нова книжка. Кара с 20 и гледа мрачно. Дойде ми наум да му извикам „Котоошу!“ с палец нагоре и вдигнати вежди, но обстоятелствата бяха някак деликатни.  Сигурно още я чисти тая кола.

 

Друго екзотично превозно средство е слонът. Язденето на слон е сред топ 10 най-лоши преживявания, не само от жалост за милото животно.  Понеже с докторесите сме 5, качват ни на два слона. Нас трите, поради бройка и габарити (Мила, знаеш, нямам предвид теб), ни качват на майката слоница – две в металната пейка на гърба й, Стаси - на неепилирания, бодлив врат.  Всичко се клати неуправляемо, слоницата дружелюбно ни плюе и така пърди, че ако бяхме по-леки, щяхме да финишираме безплатно в северна Монголия.  От време на време се отклонява от пътеката и се навежда да пасе. И ние се навеждаме с нея от 4 метра височина.  Стаси се сплесква на станиол всеки път, когато хоботът се вдигне за порция захарно цвекло.  Розовите уши на сиви точки й стоят като моден панталон, само дето панталонът по принцип не плющи, за да гони мухите.  Все пак всичко е сравнително кротко.  Това не може да се каже за докторесите, които са покачени на тийнейджър, син на нашата слоница. Веселото момче припка пъргаво и палаво пръска италианките с вода от калния гьол.  Майка му ръмжи към него и му се кара, но това изобщо не го трогва. Започваме да се чудим каква трева е пасъл.

 

Можете ли да предположите кое е най-универсалното средство в Тайланд? Ще ви кажа.  Кофа от латекс. Кофата от латекс е домакински съд и уред - лопата, миялна машина, табла за отсервиране, вързана за въженце за лодката е склад и кошче за боклук, охладител за бира, супник и фруктиера.  А също шахта за отходни води. Слава на Буда, не едновременно със супник, макар че кой знае! Ако седнеш в кръчма, минава един младеж с две баки от латекс. В едната изсипва остатъците от храна, а в другата прибира използваната посуда. Навярно после я подрежда в миялна на 70 градуса. Ако искрено не вярвам в това, трябва да остана гладна, а е грехота!

От каналите на Чао Прая се озоваваме в модерната част на Банкок - абсолютно безинтересна - молове-шмолове, където гранитогресът блести, хората са спретнати и кофи от латекс няма. Единственото нещо, което си струва там, е къщата-музей  на Джим Томпсън, амеранец, който през 60-те години на 20 век възражда копринената индустрия в Тайланд, позамряла заради голямата китайска конкуренция. Джим е бил загадъчна личност - страстен колекционер на антики, обикалял Тайланд и купувал статуи, барелефи, рисунки и текстил, но преди всичко е бил изключителен естет.  Ако преместването в нов дом се счита за едно от трите най-стресови преживявания, представете си как този човек е разглобил и преместил шест къщи от всички краища на Тайланд в Банкок и ги е подредил в едно дзен-цяло – магическа градина, езерца със златни рибки, тайнствени пътеки и скрити прохладни кътчета. 

Но най-същественото не са самите къщи, а изящните предмети на изкуството и археологически артефакти, които съставляват интериорът им. Не музей, а живо място, в което очакваш бохемът Джим всеки момент да връхлети с коктейл в ръка.  В кабинета на Джим има два хороскопа – малки геометрични рисунки в рамки.  Първият е за 1959, годината на Коня, когато Джим се премества в Банкок и построява своя комплекс. Успешна, слънчева година, предрекъл будисткия монах, който му ги направил. Вторият хороскоп бил зловещ – монахът предупредил, че годината на Огнената овца може да донесе голяма беда.   На 61 години, в годината на Огнената овца, Джим изчезва в Малайзия – тръгнал на разходка по добре позната туристическа пътека. Едно от най-мащабните издирвания в историята на човечеството не намира ни копче, ни снопче. Това си остава сред големите загадки на 20 век. Ако не са извънземните, най-вероятно го е пречукала конкуренцията.

 

На изпроводяк ми иде да се развикам насред летището: "Чакай, Ванка! Оставам!  Ще ти помагам да ловиш риба в мътните води на Чао Прая, ще кълцам лимонова трева и галангал за чорбите на жена ти и ще уча децата ти на английски!" Вместо това чекирам сплесканият куфар, пълен с подправки и плодове. Толкова други места ме чакат да ги открия!