вторник, 15 март 2016 г.

Има Рай. Бях там.

Ще ви хареса ли Тайланд – много бързо ще разберете. Просто си отговорете честно на въпроса обичахте ли Женския пазар преди ремонта, в напечен августовски ден към 4 следобед, когато продавачите са ошашавени от жегата, а стоката вече започва да се разлага. Ако отговорът е да, хващайте първия самолет към Банкок.

Зима е, 35 градуса. Лодката пърпори по зелените води на Андаманско море, пълна с туристи от всички краища на света. Сред тях има и двама местни - момче и момиче с вълнени жилетки. Капитанът е с червена вълнена шапка. Не искам да си мисля какво обличат, когато температурите паднат до скандално ниските 18-20 градуса! Тук по-студено няма.

 


Зима е. Гмуркаме се в кораловия риф до Острова на маймуните. Ята тигрови рибки деликатно кръжат около нас и ни разглеждат. По дъното пълзи електрическа змиорка с шип колкото игла за плетене 16 размер. Плете някаква интрига за обяд. Отдалечавам се бързо, за да не стана неволен съучастник. Или неволен участник, да пази Буда!  Над водата подскачат сребърни заргани. Една медуза колкото тава за лютеница отминава мързеливо. Все едно съм се смалила като Алиса и са ме пуснали в аквариума на зоопарка. Островът е от варовик, с пещери, сталактити и потайни ниши, пълни с раци. Такива острови са пръснати по цялото тайландско крайбрежие. Китайците също. От 4 милиона преди няколко години, са станали над 10 и тайланското правителство се е видяло принудено да ограничи достъпа им. Абе тия хора нормални ли са! С брутен вътрешен продукт от $13,400 на глава от населението (като в Хърватия и по-нисък от нашия, който е $15,210), да бяха построили пет-шест Слънчака! Хем ще си вдигнат на крака строителния сектор, хем ще могат да приютят целия китайски народ.  А те – йок! По тайладски „май“!  Ще си пазят природните резервати и бунгалата!   Проста работа, тайландска.




Въпреки ограниченията, някои от местата вече са станали непоносими. Остров Пи Пи Лей, втори по големина от архипелага Пи Пи, е бил неизвестен, потаен и райски.  Пръстен от стръмни варовикови скали с няколко сини лагуни и заливи, най-известният от които е Мая Бей от „Плажът“ с Леонардо Ди Каприо. Леонардо, Леонардо, защо не си стоя в Америка и не остави Пи Пи Лей на мира.  Те ти сега пренаселен Рай! 



Да не ви пука за Пукет. Идете на Райли Бийч – един от десетте най-красиви плажове в Тайланд. Зелен и спокоен, курортът привлича катерачи от цял свят заради стръмните си скали в морето – все едно Враца да е в Созопол.  Няма хотели – само къщички и бунгала, потънали в обилна зеленина.  Местната община е забранила джетовете и чадърите на плажа – гнездиш си спокойно на сянка под някое мангрово дърво. От Райли най-хубава е еднодневната екскурзия с гмуркане до четирите острова. Те са съвсем наблизо, съвсем красиви и съвсем спокойни. Най-добро е барчето накрая на Райли Изток – дървени скари над водата и вкусно кафе.  Непременно се запишете на готварски курс при Шефа – симпатичен тайландец, който само за час и половина ще ви разкрие всички тайни на тай кухнята.  Вземете часа от 5, защото в 6.30 приключвате и ви сервират сготвеното от вас на чудна маса за вечеря, с изглед към залеза.


Зима е. Тайландците маат пръжки с лук.  Яденето в Тайланд е издигнато в култ.  Как готвят само! Направо на улицата, на колички и сергии, на лодки в морето и насред реката, на железопътната линия на релсите.  Ама няма на полеви условия сме, ще прощавате, че бирата е топла, а шишчетата – студени!  Никакъв компромис с качеството – всичко е росно-прясно. Къкрят котли със супа, димят скари с всевъзможни твари. Морската храна е насъщна като тройка кебапчета с гарнитура. Срещу няма и пет лева можеш да получиш от камара гриловани кралски скариди до пържена цяла риба А4 формат или октопод. Лютичко е. Плачеш и подсмърчаш, и гасиш пожара с бира „Чанг“, което означава „слон“ и местните се шегуват, че се прави от слонска пикня.  Бирата е пивка и сладка, слонска пикня не съм опитвала.  Като няма розе с много лед, а евтиното тайландско уиски изглежда скоросмъртно, слонска, неслонска – спасяваш се с бира. 


Люто е.  Ако ти капне манджа на дрехата, дупки прогаря. Да прогаря!  Много е вкусно! Храната е лека, подправките са свежи: лимонова трева, кокосово мляко, кефир лайм, джинджифил... Е, слагат рибен и ойстър сос – и двете смърдят като внезапно напуснат преди три дни рибен пазар със стоката още по щандовете (и точно от ферментирала риба се правят, де), но миризмата им магически се смесва с другите съставки и придава на ястията онзи рядък аромат, който те кара да с удоволствие да изгориш на гастро-кладата. Никакво тесто, никакво сладко – десертите им изглеждат направо плашещо, но защо са им, когато имат превъзходни плодове.  Нудли, къри, бял ориз, супи том ка с кокосово мляко и том юм – еквивалента на българското шкембе, салата от папая – като настъргана пикантна ряпа, но много по-вкусна, чукат я в огромни дървени или каменни хавани, пилешки дробчета, цели пържени рачета – това е безобидната част от менюто.  Обидната е пържени пилешки зародиши и свински зурли, панирани скакалци и хлебарки, задушени какавиди и изсушени мухи, но те са много редки, по-скоро изключение.

 



След три дни в Банкок, потегляме за Аютая - столицата на Сиам в продължение на около 400 години – от 1350 година до средата на 18 век. През 1767 г. градът е сринат до основи в резултат на бирманско нашествие. Сега е част от световното наследство на Юнеско.  През тези 400 години, над 33 монарха са строили дворци, храмове и крепости, разширявайки града.  Малко преди унищожаването му през 18 век, Аютая е наброявал около 1 милион души, което го прави един от най-големите градове в света по онова време. Наричали са го Венеция на Изтока. Дворът на Крал Нараи е имал здрави връзки с дворът на Луи XIV във Франция, а според посланиците на Луи, Аютая по нищо не е отстъпвал по размери и блясък на Париж. 





Бирманците и времето са били жестоки – руините са беден скеч на пищната картина от миналото.  Сред редици безглави статуи (главите са паднали в ръцете на иманярите и били продадени из целия свят, попадаме на една оцеляла.  Корените на смокинята нежно я стискат в здрава прегръдка – няма да я пуснат!


 




От мъртвите артефакти, на път за гарата минаваме през живия пазар на какво? На храна, разбира се. Колички-казани-скари-печки-камари храна. Камари. И поток прегладнели хора.

Пълним една торба вкусотии – препържени рачета, шишчета с пилешко, свинско и дробчета, калмари на скара, сушено телешко и плодове, и сядаме край езерото, в градината на местния пенсионерки клуб по тай-чи, който тъкмо привършва вечерната си тренировка. Хората се разотиват, усмихват ни се и ни кимат, докато ние разстиламе благата на тяхната маса за пикник и започваме да се тъпчем под безразличните погледи на няколко чапли. 



Хващаме нощния влак за Чианг Май на север.  Чианг Май е вторият по големина и най-северен тайландски град, тяхното Велико Търново, столица на империята Лан На (1296–1768), ей го де е - на някакви 700 километра.  Спалният вагон е удобен и можем да се похвалим, че прекарахме нощта с млад германец. Тайландските шафнери очевидно не са прецизни, когато разпределят спящите по пол.

Зима е.  Трябваше да забележим изражението на туристическия агент, когато снощи си поръчахме двудневната екскурзия с преспиване при карените – едно от племената в северен Тайланд.  Момчето ни огледа внимателно, вдигна вежди и каза: „Това е дълъг преход“. „Да е дълъг, да е дълъг, колко да е дълъг!“, самонадеяно се изпъчихме ние, три каки на попрището жизнено в средата, едната във форма и красива, другите две – доста компромисни.  „Ами към два часа и половина“. „Пф, ние това за нищо го нямаме! Ти където си тръгнал, ние от там се връщаме. Давай тура, и слон ще яздим, и по реката с бамбукови салове ще ни пуснеш, и джунглата ще я вземем на ура. Колко казваш – 1,600 метра ви е най-високия връх в тая планина? Абе, синко, ние на Черни връх се качваме преди закуска!“

Пет запъхтени каки (към нашата тройка са се присъединили две доктореси от Италия), бъхтат по склона.   Сухият сезон трае от ноември до март. Джунглата е изсъхнала и посърнала, сухите листа са застлали земята и нищо не пази сянка. Жегата е непоносима. Не полъхва отникъде. 



Добре че се паднахме с клетите италианки - същите пачи като нас, а не с някоя група здрави холандски студенти, че щяхме да си останем насред гората, докато тези вече щяха да са стигнали пеш до Камчатка.  Колибите на селото се виждат в далечината. Най-после се добираме до там.  Все едно попадам на село при баба преди 40 години – прасе в кочината, пилци по прашасалата улица. Ток няма, водата тече по пластмасови тръби и се пуска, като разкачиш определен сегмент от тръбата. Разбира се, тогава спира за всички останали по трасето.  Къщите на наколни, защото през дъждовния период се изливат кубици вода.  Няма покъщнина – леглата са хамаци по гредите, а гардеробите са закачалки на кол отвън в двора. 





Каренското семейство, при което ще спим, представлява напушен до синьо чичо без зъби в мръсна синя тениска, който кляка в неговата барака и започва да готви.  Водачът ни настанява под един навес, покрит с бананови листа, с шалтета и мрежи против комари, непрани от краха на Лан На империята и отива да жули местна пърцуца с домакина. Тоалетната е керамична дупка върху циментова основа под навес. Водата се пуска посредством кофа, с която загребваш от голям варел.  Настаняваме се ужасени и веднага пристигат 3 местни момичета с наръч гривнички и евтини сувенирчета за продан.  Придружени са от кохорта кучета и котки, крастави и мръсни, но с решителност в погледа да се пъхнат на топло в спалния ми чувал тази вечер. За да се разсеем, всяка една от нас разказва за най-луксозното си пътешествие в живота.  Вечерята почти не погледнахме, като видяхме при какви условия я готви тайландския Боб Марли – от това намаза един от местните тайландски вълкодави – дребен, риж и кържав, както се оказа голям любител на тофу. Сядаме край лагерния огън, състоящ се от пръти бамбук, начупени посредством скачане с джапанки по пръта от страна на нашия водач. Ако се чудите, той по джапанки мина целия маршрут. Лягаме в мрака, като полагаме усилия никаква част от нас да не излезе извън очертанията на спалните ни чували.  Опънали сме се като Тутанкамон и се мъчим да заспим. Унасяме се.  Внезапно, вълкодавът започва да издава неестествени звуци. Нещо срещу него ръмжи. Чува се шум от боричкане точно под нас – ако надникна през цепките на дъските, ще ги видя, но не съм  сигурна дали искам. Унасяме се. Боб Марли излиза да повръща, шумно и продължително. Унасяме се…


 


Сутринта е мъчителна. Чаят мирише на нафта. С немити зъби и гурелясали очи потегляме  обратно към цивилизацията, която обичаме истински, с цялата си душа.  Вдигаме вой, че са ни обещали племена. Гидът вдига рамене.  Пловдивският айляк е истеричен нервак в сравнение с тайландците.  Краят е щастлив – пускат ни на бамбукови салове по хладна река, около която щастливи семейства гнездят през уикенда и о, изненада, ядат като за последно.  Навесите за пикник са в ниското, покрай реката, а във високата част са кръчмички.  От кръчмите има въжени линии, по които с пластмасови кошнички спускат храната до народа.  Напомни ми за Пипи, която искаше да прокара тръбопроводи с бонбони до училище. 


  
 
 


Зима е.  В Тайланд всичко живо цъфти.  Това, дето поколения български баби, майки и лели са отглеждали грижливо в саксия в хола – фикус, трилистник, филодендрон, палми, тук расте като троскот на всеки ъгъл.  Държавата години наред е най-големия световен износител на орхидеи - в 160 страни в света с приходи над 2 милиарда долара годишно.  Разнообразието от плодове и зеленчуци е огромно.  Най-интересен е плодът на дуриана. Забранено е внасянето му в хотели и заведения, защото смърди на труп.  Вкусът му е на дробчета с лук и си мисля, че ако се ре-брандира като месо, а не като плод, хората може да започнат да го харесват, милия.





На 1 март си връзваме мартеници, на 2 март си ги отвързваме - оризищата са пълни с щъркели.

 

Ходих до Метро – кило скариди е 37 лева. Не си купих – спестявам пари да се върна обратно в мърлявия, контрастен, смрадлив, вкусен, изумруден и вълшебен Рай.


Следва

3 коментара: