Кулинарният юбилей на Умурджан

Глава първа - Агнешки котлети с три вида гарнитура

Представете си пет високи жени, повечето надарени с рубенсови форми, натоварени с раници, куфари, чанти, пликове и дрънчащи торби с алкохол от фришопа, да тичат в дисциплината 1200 метра бягане с препятствия. Да пререждат опашки, да прескачат парапети и да пръхтят объркано като стадо паникьосани слоници. Само че не на стадион, а на летището в Истанбул. То и българите не сме хич добри в организацията на движението, ама евала на турците - направо са надминали себе си. От международния полет трябва да се прехвърлим на вътрешния, като минем през паспортна проверка, излезем от летището и влезем пак през скенери и опашки. И всичко това за 40 минути. Накрая потни и задъхани се озоваваме пред гейта за Измир, където Мила седи усмихната и свежа, преметнала крак връз крак, току-що поставила световен рекорд. Е как, по дяволите! „Ми просто аз ходя много бързо“, каза Мила. „То и аз ходя бързо, но в грешната посока“, отговаря с пъшкане Юлето.

На сутринта, докато се товарим в буса за Ефес, с багажа ни помага момчето от хотела. Аз, вика, съм от Габрово. Бях на пет, когато се преместихме. Бъркам да му дам бакшиш - наше момче. А Мила ми вика „А, ти на това ако се хващаш, в Мексико жива ще те одерат! Нищо няма да му даваш. Той и без това е от Габрово - свикнал е на стиснати.“ Той пък взе, че май разбра. Малко неловка е цялата работа с българския в Турция. Не знаеш кой кога те разбира и какво точно разбираш ти самият.  В българския има поне едно 2000 турски думи, които употребяваме редовно. Чешма, каишка, чаршаф, кеф, баклава, гювеч, кайма...  Някои са променили значението си с времето и създават объркване. Например надписът, който видях на витрината на сладкарница за гофрети - „Bardak Waffle”. 

Тръгнали сме на рожден ден на нашия добър приятел Умурджан, с когото преди години ни запозна Елена, жена с широки социални връзки, господ здраве да й дава!  Ако реши да направи турски сериал, ще сложи всички в малкия си джоб. Няма "Листопад", няма "Забраненият плод".  Не вярвате ли? Ето един епизод, който ни разказа, а после се разигра пред очите ни по време на това пътуване.

Живял някога в Ефес Юсуф – привлекателен мъж – висок и спретнат. Той имал магазин за килими точно срещу  паркинга на крепостта.  Една година се изсипал цял автобус български студенти, предвождани от преподавателката си Мери (по стечение на обстоятелствата това е на Елена майка й).  Юсуф ги поканил в магазина си и ги почерпил с чай. Въпреки че не си купили нищо, на втората година отново ги поканил. На третата завел Мери на романтично пътуване до красивото планинско селце Шириндже.  Прекарали една бурна нощ с поредица от уважения. Да кажем, че точната бройка била седем.   И така няколко години подред.  Мери сподели, че веднъж закачила с роклята си сергия с портокали. Те се пръснали по баира и Юсуф платил на търговеца цялата стока.  После влачил като Сизиф някаква тежка дъска по плажа, за да има къде любимата му да легне. „Никой никога не е правил такива неща за мен.  Знам, че много ме обичаше, ама аз имам тежко детство“, завърши тя.

Докато обядвахме в Ефес, Юсуф дойде.  Над тридесет години след последната си среща с Мери.  Дойде с букет цветя и торба сушени смокини. С едното ухо не чува, но изправен такъв, личи си, че е бил хубавец. Когато Елена му даде телефона да разговаря с Мери, лицето му се промени – изведнъж светна. Не зная колко често сте виждали истинска нежност. Поплакахме си. Както е казал Ханс Кристиан Андерсен, животът е най-красивата от всички приказки.

Долината на Ефес е тлъста и плодородна. Преди 2600 години през нея текла реката, която свързвала града с морето и го направила едно от най-големите и важни пристанища. Километър след километър черешови, прасковени, мандаринови, дюлеви и ябълкови градини. Череши-мандарини-череши-мандарини и още череши. Сигурно раят изглежда така - бели планини и безкрайни овощни градини. 

Ефес също е бял. Широката му мраморна Витошка се простира с километри, обрамчена от тънки колони с дантелени капители. Красиви водоскоци и фонтани са разхлаждали гражданите на всеки ъгъл. Представям си как на пазара, разпрострял се на площ колкото две футболни игрища, са се разгръщали пъстри тъкани, цвърчали, блеели, кудкудякали и мучали всякакви твари. Роби с бели зъби и тъжни лица са очаквали съдбата си. Екзотични храни и подправки са изкушавали заможните клиенти.

През последните 30 години археолозите разровили една малка част от града, населяван в разцвета си от близо 250,000 души!  Най-интересен ми беше квартала на богатите – жилищни сгради, застлани с килими от мозайки, облицовани с цветен мрамор и изрисувани с красиви фризове.  Строили са ги едина върху друга. На покрива на приемната на първите заселници е холът на тези отгоре, с фонтан и закритата баня с тоалетна, а върху тях - спалнята на най-прясно заселилите се. Не, жилищните блокове не сме ги измислили ние.

Но стига за това.  Всеки, който познава тази компания знае, че историческите и културните забележителности не заемат първо място в списъка с приоритетите. На първо място винаги, ама винаги е храната. Затова след Ефес се отправяме към спретната закусвалня. Собственикът ни посреща, сякаш ни е чакал цял живот. Храната е проста: всеки си избира по три вида салати и печено месо. Настава хаос. Всеки бърка в чинията на съседа да опитва от това и от онова. Агнешкото се топи в устата, лимоните миришат на лимони. Дочуват се вопли. Бърша сълзите и нагъвам като че ей сега ще дойде края на света. Ататюрк ме гледа строго от декоративните флагчета на улицата.

След около час, в облак от изпарения от чесън, червен лук и анасонова ракия бусът ни понася към китното селце Шириндже - турския вариант на Мелник. Там килимаряг Юсуф водел Мери на любовни разходки. Пеем „Седем пъти молих се на бога“, за контекста сами се сещате.

Още една от историите на Елена. Когато брат й ходел на разкопки в Троя, винаги влизал в Eczane до обменя пари. Много хубав курс му давали. Само не можел да разбере защо в чейндж бюрата продавали и лекарства. Сигурно хората вдигали кръвното от курса. Накрая разбрал, че Eczane означава аптека. Но служителите били толкова мили, че не искали да му отказват.  Много хубави хора са турците!

Глава втора - Сушени смокини

Разбирам защо Юсуф избрал село Шириндже за любовното им гнездо с Мери.  Високо в планината, сред свещички от кипариси са накацали бели къщи с чардаци.  Мирише на детство - на кокошки и овце, на печени чушки и смокини.  Старици продават на туристите плетени на една кука Йода и Пикачу, буркани евкалиптов мед за гърло и дъхав тахан.  Селото е странна кръстоска между Тоскана, Мелник и Ориента. Също като компанията, поканена за празнуването на юбилея.

Глава трета - Маринован паламуд и ризото с миди

Алачатъ е турският Несебър. С вятърните мелници и плажовете. Само дето не е оцвъкан с грозни модерни хотели. Бугенвилии, петунии и всякакви други красоти цъфтят, та се късат. Най-голямата забележителност е съботният пазар. Сигурно така са се чувствали хората в Ефес на техния пазар. Безкрайни сергии, на които има всичко!  Коктейли от туршия със сламка, плоско зеле, десет вида боб, непознати плодове, авокадо като футболна топка и ароматни мандарини. Мрачни старци пушат мрачно над камари с оранжеви тикви. Забрадени баби свиват сарми, както учениците свиват цигари и мерят непознати билки във вестник. Котките и кучетата са почетни граждани. Лежат сред златните бижута, седят в скутовете на туристите из кафенетата и въобще не им е изтрябвало вашето внимание.

Вечерята е на пристанището. Сервират ни някакви бели късчета, подобни на задушена целина, с млечен сос и подправки отгоре. Към такава визия и консистенция изпитвам органична неприязън още от детската градина. Хората около мен ядат и реват. Прежалвам се. Хапвам. Реввам и аз.  Следват морски твари, приготвени по всякакъв начин и специална шоколадова торта.  Бавно се отъркулваме до буса в края на пристана. Ако не беше дошъл, можехме да се цаним за шамандури.

Глава четвърта - Брускети с кокореч и турско кафе

„Тука ще те искат от две страни, ама ти се дръж за този с кучето. Той те обича и с него ще имаш късмет – ето, виж подковата. И тези линии означават дълги пътувания.“  Гледах на кафе на половината гости. След като сме се натъпкали с кадаиф с козе сирене, пържени сухарчета с телешки език и брускети с кокореч. Виното е фантастично.  Ресторантът е на върха на планината, над бостани с кози и кокошки, лозя и обрани полета с бамя.  Там далеч в дъното свети Егейско море, като оченцето на неизядено агне.  

Официалната вечеря е след два часа. Само като си помисля за храна, ми причернява.  Организаторите обаче решават този проблем. Стоварват ни на плажа по залез.  Кой по бански, кой без бански скачаме в морето. Водата е прохладна и бързо ни връща във форма.  На брега ни посреща Мерт - приятел на Умурджан, с шише домашна ракия и саморъчно приготвена пастърма от паламуд. Семпло така, да не останем гладни и жадни случайно. Натоварва ни в джипа си – шест човека отпред и още четири в багажника - и ни откарва на партито.

Домакинът е поканил разкошна група музиканти. Солистът прилича на Хан Кубрат в тийнейджърските му години - с гола глава, с голяма брада, кубинки, ниско окачване и палав поглед. Всички заедно пеем „Ясен месец веч изгрява“, на турски, гръцки и български. Продължаваме с „Йовано, Йованке“ и „Македонско девойче“. Чувствам се като Николина Чакърдъкова. Като гледах после видеото, така и изглеждам. С ръка на сърце придавам драматизъм на думите и протягам напред длани изразително, все едно целият свят е мой.  Ако остана без работа, ще мога да изкарвам по някой лев в подлеза на „Плиска“. Танцуваме фюжън кючек, сиртаки под формата на право хоро и нещо като ръченица с анадолски привкус. Абе всеки скача както може. Весел международен купон!

Айди бакалъм да си ходим!  Изтърсвам котката от скута си, изстисквам егейско море от косата си, допивам си турското кафе на крак и с нежелание се качвам в самолета.  Но в последния момент хвърлих един поглед на чашката.  Видях голямо сърце, минаре и рога на изобилието.  Това на гадателски език означава само едно: пак ще дойдем и то съвсем скоро! Само да изкараме месец-два диета. А междувременно Надя Чакърдъкова ще раздава автографи в подлеза на Плиска през вечер.

Сезам, затвори се!

Ми какво да направя, като имам фобия от скуката!  Това е отговорът на въпроса на баба ми “Шо тераш там макя си и баща си?”, който ми задаваше всеки път когато се озовавах на място, където не трябваше да съм. Както алпинистите търсят физически шок, аз търся културен. Търся алпинизма на туризма.  А Ирак предлага повече шокове от реанимацията в Пирогов.

С Петър, моят брат от различни родители, пресичаме границата през голямото луминисцентно Welcome to Iraq. Еква гръм. Край, викам си, като ти е толкова акъла, ще си отидеш сега мърцина в тая прашна пустиня по средата на нищото. Обръщам се и гледам в далечината фойерверки. Ей, гостоприемни хора! Виж какво посрещане ни спретнаха.

Ирак е по-равен и от гърдите на Кира Найтли. Изминахме над 600 километра, в които погледът ти няма за какво да се закачи. Затова пирамидата на Ур я забелязахме отдалеч като древна пъпка на лицето на Навуходоносор на дъщеря му. Преди 4000 години Ур бил най-големия град в света, с население над 65,000 души. Река Ефрат миела крепостните му стени и напоявала градините му.  Кораби доставяли в града храна, вино, дрехи и бижута от близо и далеч.  Хората си устройвали пищни банкети с музика, рецитация на стихове и обилен кетъринг.  В свободното си време измисляли неща, като например колелото, математиката, сандалите и бирата.  За последното ще сме им завинаги благодарни.  Първите публични училища, първите закони и първата писменост също са шумерски.   Записвали си всичко. Благодарение на това знаем, че един роб е струвал по-малко от магаре и повече от крава.  Също така ставаме съпричастни на щастлив мъж, който споделя, че жена му родила осем сина и въпреки това все още имала желание за секс. Дай боже всекиму такова непреходно благо!

През 1928, около бунището на града, британецът Ленард Ули се натъкнал на некропол.  Освен Мескаламдъг и жена му Нибанда, там били погребани хиляди други граждани.  Най-пищно била проводена в отвъдното кралица Пуаби – името й било написано на цилиндричен печат, намерен до нея.  Била окичена с пет килограма златни бижута със скъпоценни камъни.  В близост Ули намерил масов гроб със 74 тела на войници, музиканти и слуги, избити за да придружат кралицата в отвъдното, да не би да се изгуби.
Малко след величествения възход на града, река Ефрат се отдръпнала, Ур останал на сухо и се затрил.  Векове по-късно Британският музей и Университетът в Пенсилвания прибрали всичките съкровища, които намерили. Така че и Ирак останал на сухо, с една гола пирамида и легендата, че в един отдалечен ъгъл е била къщата на Авраам.  

Противоречивата и бурна история продължила и в ново време. Саддам Хюсеин разположил една от най-големите си военни бази до Ур. Надявал се американците да не я обстрелват от страх да не засегнат древния град, защитен от ЮНЕСКО.  Днес, вместо да вдигне един посетителски център и музей, иракското правителство е направило крайно озадачаваща инвестиция в чисто нов  римски амфитеатър, иззидан от итонг, както и католическа, протестантска  и адвентистка църква с фонтани, на площад с размерите на четири футболни игрища.  Защо?  Но пък и има ли някакво значение? Ние бяхме единствените туристи за деня.

Ирак е страстен пушач. Димят рафинериите, димят сметищата, димят мъжете в ресторантите, а жените им в тоалетните, въртят се пясъчни вихрушки в пустинята.  Пушилка и прахоляк са обгърнали Багдад с мантия на зъл магьосник. Вървим по мърлявите улици. Вдясно дъни канго и разбива и без това разбития тротоар. Вляво сред камара боклуци се вмъкваме в Етнографския музей. Проскубани, прашасали манекени пресъздават традициите и живота на иракчаните. Най-много ме подтисна сватбата. Черните призраци на жените, насядали около булката, която е като труп, увит в зелен саван, излъчват само скръб и жалост. Но пък в залата за събития има концерт. Хората се радват като деца, танцуват и подвикват на младия певец. “Я изпей тая за Багдад, тоз чуден град!”, си представям че му казват. Прелестен дядка търчи между редовете, почуква с чашки като кастанети и налива чай от метър височина с беззъба усмивка.

Ирак е като машина на времето, която те откарва в детството. Достолепни старци в разгърдени ризи и наметнати сака, с броеница в ръка излизат привечер за един тегел из града. Децата ритат топка и играят по улиците. На пазарите продават колекционерски картинки на любими актьори, коли и футболни отбори.

Храната в Ирак!  Ах, храната в Ирак!  На тръгване май ще се наложи да заменя едноместната палатка на абаята с тента 3ХL!  В най-обикновения крайпътен тираджийски ресторант кебапът е неземно вкусен! Бас държа, че шумерите са измислили и кебапа. Затова земята им се казва Месопотамия, а не Кашкавалпотамия.  Телешкото биряни те кара да ридаеш с глас.  Хумусът е мек и нежен, мухамарата е мазна и наситено пиперена, а рибата на понтона на река Тигър в Багдад, изпечена на дърва между оплетени тънки пръчки, е най-висше произведение на изкуството!  Иракският домат съперничи на този на мама – сладък и мирише на слънце, шест кила за долар. Само дето няма алкохол. Или така изглежда на пръв поглед.  В четвъртък, техния петък, е сатърдей найт фивър. Допи ни се и хъката-мъката, попитахме нашия гид. Ооо, и аз си пийвам, ни каза той и отиде в една тъмна уличка, от която като мравки излизаха праведни мюсюлмани с черни найлонови пликове. Върна се с две бутилки черно Джони и 4-5 бири. Навръх Рамазана.

Понеже не сме хич праведни, на влизане в свещения Наджаф се объркахме и се озовахме изгубени в мрака насред най-голямото гробище в света, наречено „Долината на покоя“. В него е бил погребан Имам Али, законният наследник на Пророка Мохамед, и затова мюсюлманите в света търсят вечен дом точно там.  То е туристическа атракция, но аз предпочитам дневни посещения на такива места, ако изобщо. На 6 квадратни километра са погребани над 6 милиона души. Макар че може да са и много повече. Все пак 14 века са това! Разгледахме малка част от него на фарове. Тъкмо започнах отчаяно да се упражнявам да вия като клет европейски призрак,  срещнахме една добра женичка, която ни упъти как да се измъкнем от това зловещо място.

Купуват ми абая – не може да се шматкам по коса и дънки из свещения град.  Все едно влизам в палатка с дупки за ръцете и лицето. Вместо цип, палатката има ластик, който заметвам на тила, да държи качулката плътно около ушите, та да не изскочи някоя прелестна къдрица.  Е все едно се наметнах с мантия-невидимка!  „Ооо, здравей, Фатима!“, шеговито ми подхвърля Мохамед, нашия гид, облекчен, че не трябва вече да е толкова нащрек.  Понеже съм единствената европейка в радиус от 600 километра, с ярката си шапка и искрящо зеленото яке сред черните призраци на жените приличам на екзотичен папагал.  Не ме зяпат открито. Хвърлят скришни погледи,  шушукат си, ръчкат се и се подсмихват.  А така с абаята никой не ми обръщаше внимание.

Вечерта в лобито на хотела, преди да ни регистрират, Мохамед ни попита „Еast or West?”.  Погледнахме го с недоумение. Сега ли точно е времето да говорим за политика? „East or West, бе?“, продължава да настоява той. Ааа, може би пита какво изложение искаме. Няма значение, човече! Дай по един ключ, че плачем за душ.  Притиснат от обстоятелствата и нашата тъпота, Мохамед прикляква, напъва се и казва „тойлет“. И най-сетне загряваме, че ни пита какви да са ни тоалетните в стаите – със седалка или с дупка! Как да преведе човекът „клекало“ със своя рудиментарен английски?

Минавам през сто кордона проверки и се промушвам през плътната завеса на женското отделение на мавзолея на Имам Али – едно от най-свещените места за мюсюлманите.  И загубвам ума и дума. Хиляди блестящи огледала и кристални полилеи, снежнобели мраморни коридори, тлъсти персийски килими, зелени алабастрови колони, златни минарета и изящна часовникова кула се извисяват над главите на хиляди поклонници.  Сега я разбирам Шехерезада – не са измишльотини нейните приказки, а чиста истина!  Разбрах и защо са охраната и проверките.  Само в периода 2003 – 2004 около Мавзолея са станали 6 атентата с коли-бобми и атентатори-самоубийци, в които загиват стотици хора. Над главата ми кристал и злато, в краката ми кръв и кости!  Затова гидът ни каза, че Ирак има 5 забележителности - историята, храната, хората, културата и тъгата. И тъгата!

Вавилон е иззидан като Царевец и е също тъй празен. Няма ги величествените грифони - стражите на крепостните стени. Няма ги фреските с живота и подвизите на кралете и воините. Няма ги разноцветните глазирани плочки по стените, красивите мебели, килими, посуда. Няма ги скъпите накити. Всичко е пръснато из музеите по света. Но човек онемява пред мащаба на тази древна столица на света.

Саддам не е пропуснал да се прояви и тук.  През 1986 взривил местното селце и издигнал на негово място висок насип, върху който си построил резиденция, току над висящите градини на Семирамида.  Обсебен от идеята да надмине Навуходоносор, той се заел да построи отново Вавилон.   Вложил в реконструкцията милиони. Не пропуснал да украси и собствения си палат с фрески и надписи от сорта на “Съградено по време на управлението на храбрия Саддам Хюсеин, бог да го пази, бранител на Ирак, строител на велика нация и възстановител на Вавилон.“ 

Цяло чудо е, че в страната, дала на света Заха Хадид, ежедневната архитектура е толкова грозна! Но пък корнишонът на новата сграда на Националната банка на Ирак, проектиран от Заха, се издига елегантно над Тигър.  Багдадчани си спират на моста като араби в пустиня, за да хранят чайките и да се наслаждават на прохладния бриз по реката.

Сред битак от китайски боклуци, срутени стари къщи и пепелак стигаме до Ал Мутанаби - улицата с книгите, духовното средище на Багдад.  Има поговорка, че Кайро пише, Бейрут печата, а Багдад чете.  Под часовниковата кула в красивата градска градина на брега на реката четирима поети рецитират.  Събрала се е публика. Хората подхвърлят реплики, избухва смях. Багдадският вариант на Хайд Парк. Тече изложение на занаятите. Всичко е на читалищно ниво – наивно и нескопосано, с изключение на две неща.  Щандът на пенсионираната учителка Латифа с невероятните пачуърк картини, бродирани на ръка. И симпатичният дядо Ахмед, щур фен на американското кино и в частност на Джон Уейн.  Хобито му е да прави макети на киносалони и свързани с киното предмети и герои.  С тъга ни показва старото кино в Багдад, отдавна съборено, и дилижансът от едноименния филм. Преживявам „Ново кино Парадизо“ в арабски вариант.  Багдад не е красив град. Красиви са хората му.  

„Аладин е от Багдад, затова тук ще ти викам Джасмин“, обявява Мохамед.  „Али Баба също е от тук, ето виж, това му е паметника“, сочи ми. „Ти не ми показвай паметника, покажи ми пещерата“, казвам му и се смеем с глас. 

„Енд оф дъ уърлд“, съобщава навигацията с приятен женски глас. Стряскаме се, а той започва да се киска.  На арабски това означавало на кръговото да хванеш третия изход. Краят на света засега се бил отлагал.  Е, хванахме третия изход.  Сбогом, Ирак! Съсипан от войни, ти не си от страните, в които човек би се върнал. Така и не открих пещрата на Али Баба, но намерих съкровище, което винаги ще нося в сърцето си – прекрасните ти, добри и мили хора!

Сезам, затвори се!

Индия невъобразимата (част трета)

Пътуването в Индия не е екскурзия. Не мога да отговоря на въпроса „Как изкарахте?“  Там не се изкарва.  Там се преживява всяка минута, всяка гледка, всеки звук и цвят.  Мирише на борба за оцеляване, както казва Грегъри Робъртс в „Шантарам“. 

Нирвана означава без избор. Когато нямаш избор, постигаш пълен покой. Хиндуистите вярват, че след смъртта тялото трябва да се кремира, за да се освободи душата за следващото прераждане. Вярват също, че ако кремацията се извърши във Варанаси, на брега на Ганг, душата ще спре да се преражда и ще постигне нирвана – пълен покой. 

Варанаси е поезия и кошмар, свещен и кръвожаден. Димът от кладите с човешки тела се вие над града. Гидът ни обявява весело: имам план за вас - първо кафе, после кремация. Като че ли погребението е неустоима туристическа атракция. На Маникар Гат, кея за кремациите, газим по камари сива степана пепел. Край реката са наредени няколко носилки с трупове, увити в ярки оранжеви и цикламени савани с пайети. От едната клада стърчи крак. Защо съм тук? Защото това е истинската Индия ли? Смесвам се с опечалените, свеждам глава за минута и бързо отстъпвам.  Ганг влачи води мързеливо и безразлично. В реката изхвърлят праха и обгорелите кости, в реката се излива цялата канализация, в реката се къпят, перат и се пречистват. Погледнат от реката, градът прилича на саду, аскет, отказал се от всичко земно, седнал в поза лотос на брега - коса от дим, ребра от ажурни балкони, чело с ярки мазки оранжево, бяло и червено, покриви на расти, величествено надвесен над туристите. Сутрин и вечер всички се събират в скута му за молитва.

Също като хората, сградите в Индия нямат усещане за лично пространство. В старата част на Варанаси са допрели балкони и еркери една в друга. По тесните улици, където двама души едва се разминават, бръмчат мотори, лежат (и само да лежаха!) крави, минават погребални и сватбени процесии.  От кръста нагоре, Варанаси е красив, с ярки графити, красиви ступи и шарено пране. Краката му са мърляви, с черни, напукани пети. В мрачните приземни дюкяни шивачи тракат на първите в света шевни машини  и гладят с ютии на въглища. Водата се изпомпва механично, както си спомням от детството, и се пренася с гюмове. Канализацията е открита, но поне е в улеи отстрани, а не тече направо в краката ти.

След вечерната молитва, гидът ни заряза на двама рикшари, мърляви типове с вид на 40-те разбойници. Прекосяваме целия център, за да стигнем до паркинга. Тълпите по улиците са невъобразими! Врявата и блъсканицата са ужасяващи. В сумрака към лицето ми се стрелва ръка. Инстинктивно се отдръпвам и с крайчеца на окото си забелязвам бяла чалма и жълта роба. Марин, също инстинктивно, му залепя такъв шамар, че човекът слага червена точка на собственото си чело. И светец да е, вече сме останали само по голи нерви. Просяци, търговци, викачи, маймуни - всеки иска да откъсне част от теб и да измъкне някоя рупия. Тропат по стъклото на колата, навират ти в лицето евтини мъниста. За да издържиш в Индия, трябва да оставиш състраданието и милостта у дома. Както отбеляза тъжно дъщеря ми навремето, беше петгодишна, когато даде джобните си на един просяк пред "Александър Невски", а после я заобиколиха двайсетина, "не мога да помогна на всички ви, много извинявайте!"

В Индия настроенията се сменят всяка минута. Нещо като увеселително влакче в къща на ужасите.  По пътя за природния резерват Рантамбор си пускаме „Тигре, тигре“ на Радо Шишарката.  Въртя ханш и щракам с пръсти, но съм скептична. Знам ги аз тези сафарита. Джипът се тресе, пръска кал, вдига се прах до бога и я видиш някой биволски задник, я не.  На паркинга пред входа на резервата е обичайното за Индия неистово стълпотворение. Има поне 200 буса с по 30 жадни за приключения туристи. И кой уважаващ себе си тигър ще поиска да се покаже пред тоя маймунарник?  

ГГидът ни тегли чоп. Пада ни се втора зона – резерватът е на огромна площ, колкото четири Софии със селата наоколо, разделен на 20 зони и колите се разпръсват. Вкопчила съм се в перилото, клони с маймуни ми рошат косата, коляното ми се бие в ниската седалка отпред, наоколо само изсъхнали дървета и бодливи храсти, понеже е сезона преди мусона. Чудната романтика, няма що! Изведнъж бусът спира. Надигам се и виждам на пътя пред нас сръндак. Приближава, оглежда ни, поклаща рога и отминава.  Малко по-нататък, в мътно езеро, плуват два тлъсти крокодила и няколко костенурки колкото харамии за лютеница.  Пауни, чапли и ибиси и още много неизброими видове пилета щъкат наоколо.  Добре де, добре! Все нещо се показа! Ама за тигър ще си ядете ушите! 

Гидът все пак настоява, че може да имаме късмет.  Цял час кръжим наоколо, очите ми изтичат да се взирам. Малко преди да излезем от резервата се озоваваме в задръстване. Два буса са спрели в реката и не мърдат. Край, ето, останахме си тук сега, да ни изпохапят комарите и кръвожадните прилепи, мисля си. Обаче е подозрително тихо. Гидът ни прави знак, че тигърът е там. Когато идва нашия ред, всички се накачулват да гледат. Зад храстите нещо мърда. Зървам лапа и крайче на опашка. Или не? Сядам си обратно, омръзна ми да се натискам и да се бутам. Но нещо ме накара да се кача на седалката. И тогава тя излезе бавно от тревите, няма и двайсет метра до нея, изгледа ни презрително и царствено закрачи по хълма. След нея се изтъркаляха трите й тигърчета, сборичкаха се и я последваха. Една красива минута, която никога няма да забравя!

Снимка: Явор Сидеров

В Рантамбор има природонаучен музей, издигнат по инициатива на Раджив Ганди, увековечен пред входа с две огромни хлебарки в краката.  В Индия е така – повечето неща не можеш да си ги обясниш.  Музеят е тривиален – табла с информация, снимки и тук-таме по някое препарирато животно.  Но три истории ми направиха впечатление. Едната история е страшна – за водата в Индия. Още преди да тръгнем ни предупредиха в никакъв случай да не пием вода от чешмата. Само от запечатани бутилки. Водопроводите и източниците на прясна вода са рядкост. По покривите на сградите има бидони, в които събират дъждовна или зареждат с водоноски, бог знае откъде. 76 милиона души са без достъп до чиста вода.  21% от болестите в страната са свързани с водата. Едва 4% от световните водни запаси трябва да утолят жаждата и нуждите на 16% от населението на света.  Кризата е огромна! Една от причините за това е изсичането на горите.  

Втората история е тъжна. В Западен Раджастан живеят Бишноите (the Bishnoi community).  Светът ги познава заради саможертвата, която са направили, за да спасят гората около тяхното село Кеджади.  През 1730 година, 363 мъже, жени и деца прегърнали дърветата и пеели.  Избили ги секачите, за да разчистят място за дворец на местния владетел. Махараджата, като научил за това, много се разстроил и издал едикт в Бишнойските села никога повече да няма сеч. Сега там има резерват.

Третата история е комична. Музеят съвсем сериозно е приел за своя мисия да опровергае измишльотините от Боливудските филми. Ето цитат от таблото с информацията за змиите:

Лъжа: змиите са моногамни и когато някой убие партньорът им, преследват го свирепо, за да си отмъстят. Очите им светят в тъмното.

Истина: мозъкът на змиите не позволява да изпитват каквито и да било чувства – както любов, така и жажда за мъст. Очите им не светят в тъмното.

Научих също, че Кралската кобра може да достигне дължина до 6 метра. Колкото паметникът на Самуил пред Александър Невски, но както вече разбрахме, очите й не светят в тъмното. 

Боливуд ме плени! Ако имаше индийска телевизия в България, щях да наруша 15-годишния мораториум и да си купя телевизор.  Като пантомима е. Всичко се разбира перфектно и без да говориш езика. Ето някои подбрани моменти: Тянков ТВ - един с фанелка Shakalaka рапира намръщен -  рап на хинди е като „Лале ли си, зюмбюл ли си“ на немски. bTV Action - добрият бие шамар на лошия, който се превърта хоризонтално осем пъти на каданс и пада в кална локва. След това грабва банан от сергия и с рязко движение отсича главата на един от нападателите. Детски канал: музикант с дудук, бакембарди като отварачка за консерви и кок на гимнастичка се явява пред един от боговете. Богът вдига пръст и гледа лошо, а над лявото му рамо се блещи анимирана кобра. На кафе: водещата е събрала вежди в колибка – явно съобщава тъжна новина. Внезапно се чуват звънчета и по бузите й пробягва поток от сребърни звездички. Помислих, че ми се е сторило. Повториха ефекта специално заради мен. 

Добре де, Тадж Махал! Наистина е впечатляващ. Всички знаят историята около построяването му. Че увековечава любовта на Шах Джахан към жена му Мумтаз, която умира на 39 при раждането на 14 дете. Точно това дете избива братята си, затваря баща си в крепостта и налага исляма със сила.  Че строителството му едва не разорило Индия, толкова скъпо е било. Че в началото на 19 век британския генерал-губернатор е планирал да разруши мавзолея и да го продаде на парчета, но за щастие не е намерил купувачи.   Това, което научих, е че Шах Джахан и Мумтаз са погребани заедно с рубините „Звездата на Индия“, които са си разменили приживе. Показаха ни ги в един магазин за скъпоценни камъни – мътни са и когато насочиш към тях светлина, вътре грейва звезда лъчиста. 

В Индия розовото е цвета на гостоприемството. Розово не се среща често. Разбирате какво искам да кажа, нали? Повечето хора тук са недружелюбни и негостоприемни. Понякога направо враждебни. Не харесват чужденците. Единствено парите имат значение. Но всяка крушка си има опашка.  В средата на 17 век, когато в Лондон е била регистрирана Източноиндийската компания, Индия е държала 27% от световната икономика.  Сто години по-късно – едва 3%.

Индия не е за всеки. Трябват ти слонска сила, маймунска хитрост и крокодилски нерви, за да я издържиш. Иначе ще те накълца на парчета, ще те посоли с люта масала, ще те метне на кладата да се препечеш, ще те схруска за вечеря и ще хвърли клетите ти кости в Ганг.  После ще се оригне доволно и ще седне в поза лотос под голямото свещено дърво да медитира, все едно нищо особено не се е случило.

Индия невъобразимата (част втора)

Тадж Махал, та Тадж Махал! Индия крие къде къде по-интересни съкровища! Джайнисткият храм в Ранакпур е едно от най-красивите места, които съм виждала! Масивен и същевременно фееричен, целият е като изплетен на една кука от бял мрамор.  Всичките му 1444 колони са различни, от 36,000 фигури на хора и животни не се повтаря нито една.  Толкова е тежък, че е трябвало да бият фундамент на 20 метра дълбочина, за да го държи. Строителството е започнало през 14 век, отнело е над 50 години и е наело 2700 майстори.

Най-големият грях за джайнистите е да причиниш вреда на живо същество. Ортодоксалният джайна прецежда питейната си вода, за да не би случайно в нея да са попаднали живи същества, премита пътя пред себе си със специална метличка, за да не настъпи насекомо или друга твар. Не ядат кореноплодни, защото като извадиш моркова или картофа от земята, убиваш растението.  Не са много, но допринасят с голям процент за брутния вътрешен продукт. Отлични бизнесмени и лидери. Хич не са богоугодни, но затова пък наистина си ги бива в далаверите. Уверихме се в това лично.  В храма щъкат хищни попчета с добри очи. Единият ни прихвана още от прага. Ооо, България ли? Аз живях в България в едно от предишните си прераждания. Като го чух какви ги дрънка си викам опаа, тук ще става нещо. Но бях толкова запленена от мраморната поезия, че инстинкът ми не сработи. Помрънка някаква молитва и ни одруса с по десетачка. За 30 минути, докато бяхме вътре, сигурно направи едни 200-300 долара. И на бая други места се оказа, че е живял в предишни животи – Япония, Италия, Франция. Никаква нирвана за теб, лукаво старче! 

Индия е цивилизация на бунище. Невъобразима мръсотия! Но не ме притесни тя. Притесни ме примирението на хората с нея.  Не се иска да си богат, за да си преметеш пред магазина, нали?  Ние бяхме като мухи върху екрана на телевизор. Шарени картини и образи се сменят зад прозореца на климатизиран, чист бус.  Но дори и така се чувстваш омерзен и мърляв.  Предстои индийците да изстрелят собствена космическа станция. Шегувахме се, че целият космически боклук ще се събере в орбита около нея.

Като стана дума за космоса, Джантар Мантар в Джайпур (името произлиза от "янтра" - инструмент и "мантра" - формула) е космическа обсерватория, построена в началото на 18 век от Махараджа Джай Сингх II, който сигурно у пътувал във времето, защото архитектурата е от 20 век.   В обсерваторията се намира най-големият слънчев часовник в света, според Гинес. Диаметърът му е 27 метра и показва времето с точност до 2 секунди! Без малко да извикам „Извинете, колко е часът?“ и огромна ръка да изникне изпод земята.

Пушкар означава цвете в ръката. Това е един от свещените градове на Индия. В хиндуизма има трима главни богове: Брама създава, Вишну пази, а Шива разрушава. Та Брама харесал зелените гори и поляните в долината и хвърлил лотосов цвят по демона-охранител. Там, където цветът паднал, се появило езеро. Брама решил да построи храм на това място. За да започне церемонията по освещаването, трябвало да присъства и жена му Савитри. Тя била се запиляла някъде с приятелки и закъсняла. Брама се ядосал, дръпнал Гаятри, дъщерята на краваря и набързо се оженил за нея. Савитри пристигнала посред церемонията и така се разгневила, че проклела Брама това да остане единствения негов храм. После построила свой на върха на планината. От двора на храма на Брама, като вдигнеш глава, отвсякъде виждаш храма на Савитри и имаш чувството, че тя те следи непрестанно със злобния поглед на изоставена жена. Да вметна само, че Индия е четвъртата по опасност за жените страна в света.  Груповите изнасилвания на туристки, побоищата и домашното насилие не са рядкост. Две трети от индийските мъже смятат, че жените си заслужават редовно да ги пердашиш.

Нас ни пазеше нашият ангел Балдев – шофьорът сигх, който ни придружаваше по време на цялото пътешествие. Простодушен и добър, той зорко бдеше да не ни се случи нищо лошо. Когато се опитвахме да имитираме фрази на хинди, се смееше с глас. Припяваше с нас „Изгреяла месечинка“.  Спеше в буса, чистеше ни боклуците и всяка сутрин беше със снежнобяла риза.  Говореше английски достатъчно добре, за да се разбираме за всичко. Чак към края стана ясно, че е неграмотен. Обаче щом можеш да шофираш в Индия без произшествие, дори да е за ден, можеш да постигнеш всичко навсякъде, независимо дали си грамотен или не. „Вие сте част от моето семейство“, ни каза на тръгване.

Но се върнем в Пушкар - индийската Розова долина. Релефът е същия, както във всички други държави, където маслодайната роза вирее – високи сини планини, реки и златни равнини.  В Индия розата цъфти 10 месеца. С думи: ДЕСЕТ МЕСЕЦА! За сравнение, в България е един. Технологията на дестилация им е стара и мърлява. Маслото им мирише на пушек.  Има какво да научат от нас. Ние пък научихме нова рецепта за сладко от рози. Без варене. Ред листа, ред захар, затваряш буркана и държиш един месец на нормална температура. Много е вкусно и листата се запазват хрупкави.

Удайпур. Какво облекчение! Венецията на Индия! Изящен град.  Град на ефирни палати, езера, прохладни градини и изкуство. Град на любовта. Тук хората идват, за да се женят. Радж, нашият гид, никога не се е влюбвал. Видял жена си, когато вдигнала воала на сватбата. Били са на по 17. Родителите му отишли, огледали я да е с бели зъбки и без пъпки и я одобрили.  Казали му, ей така само за ориентир, за да не се стресне, че прилича малко на една от братовчедките му. До ден днешен, над 90% от браковете в Индия са уговорени.  Очевидно Лили Иванова не е била на турне в Индия и не е успяла да обясни на индийците, че любовта е по-силна от всичко.

Първата си индийска сватба преживях на един делхийски булевард. Разнесе се неистова дандания, шофьорът ни се развика „Уединг! Уединг! Фото!“ и наби спирачки. Наизскачахме от колата в локалното сред плавно носещи се в мрака яркооранжеви и червени луминисцентни чадъри, сред музиканти с тъпани и чинели, сред танцьорки в ослепителни сарита и звънци по краката. След тях на колички се влачеше в шпалир нещо подобно на коледната украса на А1 пред Народния театър – светещи във всякакви цветове неонови цилиндри.  Най-подир, след цялата тази скромна процесия, се зададе каляска на два етажа, теглена от бял кон, обточен със сини Led ленти и окичена с мигащи лампички, гирлянди и изкуствени цветя. Покатерен най-отгоре седеше царствено младоженеца, с чалма с диамант колкото човешка длан и махаше на онемялата тълпа дискретно, като английската кралица.  Ощипах се, потърках си очите, затворих си устата и прогледнах. Цял живот съм чакала принца на бял кон на грешното място!

Снимка: интернет

За сватбите в Индия има анекдот: „Ако сте се заговорили за минута с индиец на летището преди 10 години, той непременно ще ви покани на сватбата си.“  Траят по цяла седмица и под 500 гости си е направо беднотия. Може да живееш в бордеите и плъх да ти е домашния любимец, но ако зажениш детето, сватбата трябва да е за чудо и приказ! Това, дето го преживяхме в Делхи, беше само за загрявка.  През цялото пътуване, от най-бедното село до най-големия град, гърмяха пъстри мобилни DJ станции с високоговорители-фунии и пъстрееха сватбени поляни, оградени с копринени платнища във всички цветове на дъгата.   Докато бяхме там, най-богатият милиардер сгоди сина си. На годежът, сред петдесетте хиляди гости, били Марк Зукерберг, Бил Гейтс и Иванка Тръмп и на уше им е пяла Риана.  Не знам. На сватбата сигурно ще покани марсианци.  Ние не отидохме, понеже ме стискаха обувките.

Кралският дворец в Удайпур е строен и дострояван от 22 крале в периода от 1559 до 1929 година. Забележителен е със стенописите, с филигранните мозайки, с каменните фризове и с огледалните зали. От красивите тераси с вид на дизайнерски лястовичи гнезда, се открива зашеметяваща гледка към града и към езерото. Взехме лодка до двореца на един от островите. Приказно място!

В Удайпур е художествената школа на  миниатюрите с традиции от 400 години. Боите са от естествени минерали - малахит, лапис лазули, графит, цинков и железен оксид. Рисуват върху камилска кост, на оризова хартия и на коприна. Четките са косми от опашка на катерица и от веждите на камила. Една миниатюра с размер А4 отнема 4 месеца.  Изисква стабилна ръка и здрави нерви. Като при хирурзите.  Купих си две картини. Харесах ги, заради настроението – фонът черен, а фигурите пъстри и танцуват! Особено ми е любима развеселената камилка. (следва)