сряда, 16 септември 2015 г.

Гар Брадина

Един ден споделих с мой американски приятел, че всяко лято прекарвам в trailer (каравана) на морето. На лицето му се изписа отвращение и шок. На моето – неразбиране и обида. Малко преди да развалим дългогодишната си дружба, човекът обясни, че в Америка има цели trailer градове, а на живеещите в тях им казват trailer trash.  Това са гета, които обитава най-бедната бяла прослойка на американското общество.  Та, доколкото ме познавал, не можел да си представи подобна картинка.

В Европа не е съвсем така, казах му.  Караваните са доста скъпо удоволствие и грамадна хамалогия. Три тона къща как се влачи 400 километра насам-натам, как се коват навеси, как се опъва форселт, как се укрепва всичко това да не хвръкне с първия порив на мелтема…

Снимки: Мила Боянова
Не вземем да си платим едно олинклузивче, гранитогресът му – гранитогрес, ресторантите му - ресторанти, аниматорите му – аниматори, всички ръчички горе, работим за долни крайници, усмихнете се, не се зъбете, какво от туй, че мусаката за вечеря е от рециклираните кюфтета за обяд. Кеф ти Гърция, кеф ти Турция. А то „Градина“ та „Градина“, на нашето черно ли е, кафяво ли е, море!

Ама сме болни.  Караванната болест протича остро, с внезапни симптоми и те поваля за секунди.  Още щом заровиш крака в пясъка и стиснеш потна чаша.    Сутрин се засилваш и от стаята се бухваш направо във вълните.  Ако си от по-ранобудните, посрещаш изгрева.
Паркирал си си каяка в градината.  Въдицата я мяташ от хамака, докато си пиеш ракията.  А ако имаш дете или куче, или и двете, опазил те Господ, тогава си направо в рая! Пускаш ги сутрин и те сами се прибират вечер.  Плажът е техен цял ден. Таванът нощем ти се стоварва на главата с всичките скандално-огромни звезди и разгонената Луна, тлъста и червена.  Толкова е красиво, че чак е кичозно! Заболяването се задълбочава и става хронично. Разбираш, че е неизлечимо, когато вече си наясно кои са Скорпиона, Нурофена и Луфтханзата – най-важните в къмпинга.  Не, не са дилъри.
Не влачиш чадъри, хавлии, кофички, лопатки, хладилни чанти, дете в едната, пояс в другата ръка и шнорхел между зъбите.  Не се пържиш под пластмасова сянка с цена между 10 и 15 лева, докато отляво женски хипопотам плюе семки и крещи на едно двегодишно, което ака в пясъка, a отдясно стара семейна двойка маже втора ръка латекс против изгаряне по сбръчканите си стени.  Не си и помисляш за копринаж и сандали на висок ток, с които да дефилираш вечер по главната на курорта, нащрек от капещ сладолед, облаци сапунени мехури, електрически коли на площада с внука на Ники Лауда зад волана и самодейната танцова група от Чехия, която специално за гостите на нашия град изнася програма тази вечер.  Не се тровиш със студена цаца и топла бира.

За един уикенд побиваме байрака. После цяло лято, всяка нощ се питахме „Кой уши байрака, кой му тури знака!“ 
 
Знакът го тури наш Санчо.  Символиката е ясна – храната е издигната в култ. Никаква пица, никакви забежки към „Сляпата скарида“! Шеф Петров ще ви направи такава рибена чорба, пръстите да си оближеш! При това рибата сам си я хваща. Или поне някаква част от нея.  Понякога. Понякога хваща само тен, но пък тогава ядем хумусът на Мила или чушките с доматен сос на Стаси,  както и брускетите на двете. С много чесън. Толкова чесън ядем, че като духва по-силен вятър, в Созопол плачат.
Снимки: Мила Боянова
Освен че ядем, правим и други забавни неща. Пием. Ракия, вино, пастис, джин, ром, узо, бира, да не продължавам.  Докато прибирахме такъмите тази седмица, се натъкнахме дори на недопита бутилка Jagermeister, кой знае от кого довлечена. Презряна беше само ментата, която някой нарече течен “Листерин“.   С амбалажа, който изхвърлихме това лято, можехме да остъклим цялата „Градина“ и да я превърнем в целогодишен парник. 

За да не бъда голословна за пиенето, ето как изглеждахме през очите на децата:

"Наде с две чаши", Зара Харис, 7 г.

По обяд кампусът се осейва с трупове, паднали свидна жертва на сиестата.  Ето най-патриотичният от тях. 

Лятното кино събираше всички деца от махалата.  И майките им. Единствено Калин Вельов не оцени нашето хорово изпълнение на „Dancing Queen”, докато припявахме на Мерил Стрийп. Било след полунощ, вече трета вечер не можели да спят, хората тук си почивали, не искали да ни слушат как се дерем.  Това най-много ме засегна. Драли сме се били! Ама Мила като му спотифайна негово парче и го избримчи, не дойде да се жалва, че е силен звука.  Както се вижда, ние с всички можем да се разберем по човешки. 

За децата предлагаме допълнителна програма. Студиото за татуировки на Санчо отваря рано сутрин и затваря чак когато и последното дете си тръгне с русалка на рамо. 


От самота и изолация не можем да се оплачем.  Като Термопилите бяхме - извървяха се поне 300 души (всички оцеляха!) – приятели от различни компании, заблуден китарист, тийнове на вълни, Фараона, хора отвъд океана, едно гайдарче, Чушката, мотористи, обичайните заподозрени и напълно непознати. Рекордът е 42 души на вечеря, когато Елена направи помен на брат си, с кьопоолу и салата в легени  и планини от кюфтета.  Това, сутрин да завариш в хамака да спи непознато същество, си е съвсем в реда на нещата.  Първо му вдигаш шапката от лицето и се опитваш да го идентифицираш.  След това му правиш закуска и като се съвземе започваш с кой си и от къде се взе… В случая става ясно, че това е Митчел, на дядо му Мичо, от Манчестър, майка и баща бачкат в Испания, а той – студент по музика, китара, за да сме точни. Хубаво ги учат в тоя Манчестър, посвири ни момчето, майстор си е, няма спор!

По едно време катунът се разрасна. Зад нас паркираха четири-пет майки-кърмачки с по няколко деца. Кръстихме бивакът им „Чайна таун“ – многобройни, ранобудни, шумни, непрекъснато в движение. Съученици на Мила.  Най-малкото - колкото грахово зрънце.
 
 
Охраняваше ги едно яркочервено гумено магаренце с големи уши и изцъклени сини очи.  Трябва да е било женско, защото Билбо, тъпото ни куче, се влюби безпаметно. Ходеше да го ухажва непрекъснато - истеричен лай, ровене, възсядане и пак истеричен лай.  Какво ли не направи клетият Билбо, за да изтръгне поне искрица интерес: преструваше се на делфин, пореше вълните, тръскаше се по хавлиите и препикаваше чадърите на летовниците-еднодневки, дошли на плаж от Бургас и селата. Но магаренцето остана безчувствено. Разби ни сърцето!
 
Снимка: Мила Иванова
Късно вечер се събирахме заедно край огнището, накладено в огромен китайски уок от Женския пазар и се почваха истории.  За битката при Клокотница през 1230 г. и пил ли е всъщност Крум от череп, за Фараона, който е фараон, защото събрал парите на класа за учебници и ги изпил, и който заспиваше внезапно в поза „мирно“ – способност, придобита в годината гвардейска служба, за девойката хубава, дето нямала чеиз, щатен солист Кайо, за тихия ветрец над Драма и болничкото либе там, щатни солисти Есперанца Цукерман и Явор Гърдест. Голямото пиене и голямото пеене са неразделни. Особено когато педагог в НАДФИЗ ти обясни как правилно да модулираш в средата на сричката, изваждайки пълния потенциал на гласа резко, без колебание. И ти демонстрира това с откъс от старата градска песен „Гурбетчии“ – разкажи за гаду-ЛАРЯ СЛЕПИИИИИИИИ…



































Петър Бодуров от Михалково
В средата на септември плажът е пуст. Махнали са даже волейболната мрежа от игрището, за което през юни щяхме да правим кастинг, че ни писна от шкембелии чичковци. Но това лято сърф-училищата се бяха изнесли на Лимнос, ведно със сърфистите и мускулите им, та останахме без избор.  Сядаме на брега с коктейли и книгата за гости.  Да, имаме си книга за гости. Що народ се е извървял, мила моя майно льо!  Що народ!  Сърцата ни печели В. Костевски (никой не се сеща кой е той) с това:  „Ако на бутилка от Кока-кола е завинтена капачка от Фанта, значи вътре има ракия.“ Пауло Коелю.

Палим уока за последно, носи се лютив пушек - дървата са вече влажни, аз плача от дима, от дима си плача, и се правя на диджей, и пускам цялата българска естрада, в която се пее за сбогом, за море, делфини, лодки бели и лятото, което си отива.



Не, не оставаме, не оставаме! Нищо че е есен.  Чакат ни гъби в гората, шипки по храстите и тава с лютеница на огнището в двора. Чакат ни камини, битки със снежни топки, греяно вино и кисело зеле.  Чакат ни подаръци по коледа, диванът в хола с топло одеало и хубава книга. И дълги, дълги пътища - утъпкани и нови.

А следващото лято ей го де е!

2 коментара:

  1. Една Кока Кола от онова шишенце, с капачката от Фанта, моля... За наздравица за идващите зимни дни, и в трепетно очакване на Гар-сезон '16... :)

    ОтговорИзтриване